Въпросът за ролята на „историята“ в българската история не престава да вълнува всички ни. Безкрайно интересен феномен, който според мен говори за огромната нужда от някакъв вид изясняване, някакъв вид постигане на консенсус относно базисните положения на онова, което бихме искали да знаем и приемем като меродавно относно миналото си, далечно и не чак толкова. Както и за принципната, безкрайно болезнена и дразнеща липса дори на някакви зачатъци от такъв консенсус, която прави невъзможен почти всеки разговор за „историята“ в днешна България. Казано възможно най-просто: общоприета версия на някаква българска история днес ние просто не притежаваме. В замяна на това пък имаме широко поле за спорове, дрязги и откровени караници, в което авторитети няма и всяка историческа версия е свободна плячка за опонентите и противниците си. В един много интуитивно разбираем аспект на нещата, днес всички ние живеем в някаква версия на „завладяване на дивия Запад“. Българският див Запад, имам пред вид. И то точно дивия Запад на българската история.
И така, нека започнем с онзи базисен факт, онова обобщение, около което бихме имали най-добри шансове за постигане на някакъв вид първоначално съгласие: българската история е нещо, което предизвиква у повечето от нас един вид рефлексна реакция на неудовлетворение, неспокойствие и потребност от доказване на „нещо си“. Тя ни прави неуверени, тя ни прави и агресивни, в случай, че се сблъскаме с различни от собствените си разбирания (което е и най-обичайният случай).
Ако бихте се съгласили с това първоначално допускане, то може би ще имате добрината и любезността да ме последвате във втората необходима крачка по пътя към изясняването на основните положения, които бихме желали да дискутираме в този разговор: изясняването на причината за това, нека го наречем така, „състояние на нервна възбуда“.
А причината според мен е проста и очевидна: разглеждана в сегашния си меродавен вариант, българската история най-често изглежда като колективен провал. Неизбежният махмурлук на всяка пост-тоталитарна общност, принудена да живее с трудно поносимото осъзнаване и приемане на факта, че цялото общество е било буквално водено за носа в продължение на много дълго време, че всички или почти всички „истини“ от последните еди-колко си десетилетия, днес са разкрити, отхвърлени, опровергани, активно или пасивно мразени – този базисен факт, не ще и дума, оцветява (почти) всяко историческо обобщение в силно негативна светлина и прави от постигането на някакъв нов вид исторически консенсус нещо изключително трудно, ако изобщо възможно за постигане.
Именно с това трябва и да започнем. С преосмислянето на това принципно отрицателно, принципно компенсаторно, отношение към собствената си история. С постигането на едно по-спокойно, по-зряло, по-самоуверено отношение към въпроса за това кои сме самите ние. И по какви причини сме такива.
И, дали ще ми повярвате, постигането на това по-зряло отношение към самите себе си, може и да се окаже съвсем не чак толкова свръхтежка задача. Защото, погледнат „обективно“, въпросът за оценката на „българската история“ не е нищо друго освен един специфичен вариант на прастария въпрос за наполовина пълната – или наполовина празна – бутилка. Или, с други думи – тя може да бъде разглеждана и така, но И ТАКА. Основания за спокойствие има достатъчно, както се оказва при срещите с някои външни погледи към историята ни. Може би всичко, от което се нуждаем, е просто малко повече доверие към по-външните, по-безпристрастни, по-малко обременени оценки за българската история.
Нека видим какво казва по този повод един от признатите международни специалисти по най-нова българска история, доктор Щефан Трьобст от университета в Лайпциг:
Основана през 1878 като малко мулти-етническо княжество с територия от 64,000 квадратни километра и малцинствено население, наброяващо около една трета от цялото, днес България е значително по-голяма (около 111,000 квадратни километра), независимо от факта, че участва в две световни войни на страната на победените. Като територия тя е почти два пъти по-голяма, а заедно с това етнически почти хомогенна страна-член на ЕС. От държавно-национална (etatistische) гледна точка тук следователно става дума за двойна история на успехи, тъй като налице е както двойно увеличение на територията, така и успешно етническо прочистване.[1]
Ха! Оказва се, че било възможно и едно ТАКОВА гледище. Провал няма. Напротив, има напълно очевидни основания за спокойна, принципно положителна оценка. Двукратно увеличение на територията, плюс почти пълна етническа хомогенност[2]. Два на нула, казано на спортен език.
Възниква, естествено, един напълно спонтанен въпрос. Но ако всичко е толкова просто, то защо никой – или почти никой – в днешна България не е склонен да приеме едно такова гледище като меродавно? Защо най-разпространеното гледище си остава онова за колективния провал, за „поредицата от робства“, прекъсвани от кратки периоди на свобода, за неуспешната реализация на „българската национална идея“?
Отговорът едва ли е прост и ясен, но самият аз съм склонен да го търся в посоки, свързани не толкова с фактическите положения от най-новата българска история, колкото с напълно неоправдания максимализъм, с който тя е обременена от ден първи на появата си. От Освобождението. От Сан Стефано.
Какво всъщност представлява „българската национална идея“ в нейния санстефански вариант? Погледнато от моя гледна точка – едно пълно незачитане и игнориране на базисните геополитически реалности, от които след-османска България е част. Това, плюс пълното забравяне на факта, че преди Сан Стефано тя на практика не е съществувала, не и извън (сравнително лудешките) мечти на шепа национал-революционери със силно ограничено влияние върху тогавашното обществено мнение. Вазов не случайно използва израза „пиянството на един народ“, описвайки трескавата, приповдигната и изпълнена с напълно нереалистични очаквания, атмосфера около най-видимия (и най-силно митологизиран) израз на българска национална воля преди Освобождението. Именно пиянство. Едно пиянство, игнориращо с лека и невежа ръка както принципния баланс на сили и интереси в тогавашна „голяма Европа“, така и същия този баланс в местния, локално-балкански контекст. Формулирана в един заострен, полемичен план, българската национална идея не е нищо друго освен някакъв вариант на „България срещу всички“. Е, къде тук са основанията да се чувстваме „излъгани от историята“, само защото тя ни е измъкнала бързо-бързо от това състояние на пиянство? В това, че ни се иска „нещо си“? В това, че колективният ни рев, от Балканската война насам, се върти най-вече около идеята за това, че сме били „предадени“? Че „мечтата“ – детинска, нереалистична, на инат, напук на всякакъв здрав разум – никога не е била реализирана? Ееее, ами докога все едно и също, докога с това неизживяно, неудовлетворено, вечно сърдито детство? Не ни ли е време вече малко да порастваме?
И отново: ако бихте се съгласили да ме последвате дотук, то вече можем да направим и следващата крачка. Един конкретен опит за рационално, лишено от компенсаторни емоции, преосмисляне и предоговаряне на новата българска история. Простото ѝ поставяне в ред, ако щете.
И така: с какво започва новата българска история? С националното ни осъзнаване, естествено. С пораждането на идеята за отделна българска нация (която пък не може да бъде разглеждана извън контекста на съответния общобалкански процес, получил началото си в Гърция, подхванат малко по-късно в Сърбия и Румъния, след което достига и до нашите земи[3]).
И отново: струва ми се изключително важно, при разглеждането на този или други въпроси на новата ни история, да се освобождаваме от напора на отрицателните емоции. Да не се поддаваме на желанието да обясняваме „всичко“ с намесата на „зли сили“, с бързи и сравнително елементарни обобщения от типа на това, че появата на българския национализъм е прост израз на необходимостта от промиване на мозъците на населението, във връзка с ускорената подготовка на (неизбежната?) война с Турция. Няма как подобни неща да ни доведат до някакъв по-задълбочен поглед към собственото минало. За това, ако щете, просто им липсва необходимото хладнокръвие.
Много по-плодотворен ми се струва подходът, изхождащ от прилагането „на местна почва“, на вече утвърдени модели на историческо и социологическо обобщение, идещи откъм световната историческа и социална наука. Няма защо за пореден път да откриваме колелото, други са го направили преди нас. За самия мен меродавна в това отношение е теоретическата постановка на Мирослав Хрох, според която пораждането на европейските, и конкретно балкански национализми, протича в три фази (така наречените фази А, В и С), като първата от тях обхваща периода на осмисляне, пораждане и оформяне на националната идея (конкретно – българската културна нация, все още без претенции за политическа независимост, но със силно и отчетливо настояване за разграничаване от доминиращата по онова време балканска култура – гръцката). Втората фаза (В) е фазата на „агитация и пропаганда“, за целите на спечелване на „народните маси“ за идеята за национална независимост. Третата фаза (С) е конкретно-революционната фаза, в която се постига тази независимост.
И така, фаза А. В собственото ми разбиране това е фактическият период на българското Възраждане, което аз съм склонен да ограничавам до рамките на петдесет години (приблизително 1830–1880). Разбира се, с това не се отрича фактическото наличие на предшестващи фигури, основно Паисий, йеросимонах Спиридон и Софроний Врачански, но пък се дава отчетлив израз на факта, че по същество те НЕ СА част от процеса на българско Възраждане, поради простото неприсъствие на творбите им в корпуса на българската култура от онова време[4]. Струва ми се важно да подчертая също, че за мен тази първа фаза е предимно културно обусловена, тоест, че революционно-освободителният аспект от формирането на българската националност е второстепенен и на практика от слабо значение преди самото Освобождение.
Вторият период, втората фаза (В) от развитието на българското национално съзнание е свързан с изключително важния факт на неговото „одържавяване“ и превръщане в държавна идеология, непосредствено след Освобождението. Тук вече има реални основания да се говори за онова, на което настоява сравнително упорито господин Иван Д. Стоянов в собствената си интерпретация на пораждането и развитието на българския национализъм, тоест разбирането за инструментализацията, на която е подложена българската национална идея в годините непосредствено след Освобождението, с цел подготовка на война[5]. Това е и онази версия на българския национализъм, която в края на краищата се превръща в доминантна, в резултат на което сегашното разбиране на „българскостта“ придобива и толкова силен компенсаторен, манипулативен характер. Поради необходимостта от изключително бърза мобилизация на много големи човешки маси, българският национализъм – както и повечето компенсаторни европейски национализми от това време – придобива един креслив, агресивен характер, с непропорционално превъзнасяне на отделни негови елементи, като „силата на революционния устрем“ и потребността от героични, издигнати на абсолютно нереалистични пиедестали, национални герои. Освен това той се превръща в монополна програма за национално-патриотично образование, с всички сравнително тежки последствия, идещи от това, особено във времена на пост-национална модерност, в които този тип образование и себевъзприятие се оказват на практика пречка пред пълноценната интеграция на България в Европейския съюз (отново лично мнение).
Третата, чисто революционна фаза (С) от развитието на българския национализъм – в собствената ми, сравнително неортодоксална интерпретация – е Балканската война, а не, както винаги досега се е смятало, Априлското въстание. Излагал съм по други места собствените си разбирания и аргументи относно това защо Априлското въстание (и цялата ни предосвобожденска история) не бива да се разглеждат като реално-революционни такива[6], тук не искам да го правя отново. (Не ще и дума, стриктното придържане към методологията и хронологията на Хрох може – и със сигурност трябва – да бъде подложено на далеч по-детайлно и по-професионално преосмисляне отколкото съм в състояние да го направя самият аз[7].)
Бих искал, в края на това тъй кратко изложение, да се върна отново на мисълта за причините, обуславящи нашия национален „исторически махмурлук“. Те са основно две, струва ми се, при това неразривно свързани една с друга. Първата от тях е вече посочената нереалистичност на „българската национална идея“, а втората – пределно реалистичното опровержение, на което тя е подложена в хода на балканската история от двадесети век. Не ще и дума, комбинацията от нереалистични очаквания, последвани от рязко „смъкване обратно в реалността“, има силно травматичен ефект, който и досега не е преодолян в колективното ни себеизживяване. Ето защо е нужно – отново и отново – да изследваме и се учим от опита на други европейски нации, които вече са минали по този път преди нас. Имам пред вид основно следвоенния исторически опит на трите германски държави, ГФР, Австрия и ГДР, от който може да се почерпи изключително полезно знание относно това кои са практически функциониращите начини за справяне с подобен род исторически травми – а също и кои са капаните, които стоят по пътя на обществата и народите, опитващи да се освободят от един такъв тип минало[8].
И в самия край – неизбежното, пък и необходимо, заключение. Провал ли е новата българска история? Или, напротив – несъмнен успех, разглеждана по начина, по който го прави доктор Трьобст? Отговорът, драги сънародници, не може да бъде даден от никой друг, освен от самите нас, от нашата воля за постигане на една европейска нормалност, от нашата готовност да преосмисляме, да се разделяме с компенсаторните клишета на българския национален разказ, вечно разкъсван между крайностите на патриотарското „историческо възпитание“ и тихата нега на реалността извън него. С други думи – от способността ни за реалистично, непреднамерено, необременено мислене.
Можем ли да я открием, най-после, тази способност? Можем ли или не можем? Как мислите самите вие?
[1] Щефан Трьобст: Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация. „Либерален преглед“, http://librev.com/index.php/discussion-europe-publisher/2539-2014-10-23-15-32-25 (положение от 29.1.2015).
[2] Дали второто от тези неща е чак такава голяма ценност, пред вид рязко променящите се реалности на една потопена в глобалност, теоретично пост-национална Европа, си остава нещо спорно, но нека поне засега го оставим без дискусия.
[3] Добри описания на този процес не липсват. Тук бих посочил само книгата на Виктор Рудометоф Национализъм, Глобализация и Православие, в която се представя една мащабна и убедителна интерпретация. (Victor Roudometof, Nationalism, Globalization, and Orthodoxy: The Social Origins of Ethnic Conflict in the Balkans, Praeger, 2001, pp. 101-131).
[4] Виж в тази връзка Жанет Сампимон, За ролята на историографията при развитието на българското национално съзнание. „Либерален преглед“, 21.11.2014. (http://librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2561-2014-11-21-12-57-00, положение от 29.1.2015).
[5] Иван Д. Стоянов, Ролята на „историята“ в българската история, части I и II. „Либерален преглед“, 8.8.2014. (http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2453-istorija-rolja-1, положение от 29.1.2015)
[6] Виж Златко Енев, Кощунствени мисли от по средата на лятото. „Либерален преглед“, 20.7.2013. (http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2119-2013-07-20-20-56-39).
[7] Няма обаче да крия надеждата си, че виждам в този вид конспектно излагане на едно напълно ново разбиране за пораждането и хронологията на българското национално съзнание, един вид своеобразно „пътеполагане“ на насоките, в които евентуално би могла да се развие част от българската историография в някакво бъдещо време. Прочее, надявам се да извините очевидната ми суета, особено в случай, че тя се окаже неоправдана.
[8] Виж в тази връзка Златко Енев, Преработването на миналото – България, 2013. „Либерален преглед“, 9.6.2013. (http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2081-2013), както и За ползите и вредите от „историята“ – части 1, 2 и 3. „Либерален преглед“, 16.9.2013. (http://librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2171-nutzen-und-nachteil-1).
