От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Преди около час се върнах от кварталното кино, където най-после гледах „Животът на другите“ – дълго време след като тоя филм буквално овърша екраните на Германия. Признавам, че не обичам немското кино. Много рядко ми се случва да видя нещо, което да ме докосне истински – повечето неща, които те правят, ми се виждат безнадеждно обременени, möchtegern-овски, недодялани, поучителни ... Но тоя път е различно. Филмът е силен, а освен това успява да представи типично немската трагедия (която за мен се състои в непосилността на тяхното вечно търсене на сигурност, най-вече под формата на „ред“), без да я прави непоносима за гледане или съпреживяване. Историята сигурно ви е позната, тъй че няма да я разправям. Онова, което ме впечатли най-силно в тоя филм, е усещането за цивилизованост, което пък от своя страна звучи толкова шаблонно, особено отнесено към немците, че тая фраза се нуждае от малко обяснения.

Та, какво имам пред вид? В тоя случай – способността за раздяла с миналото, нищо повече и нищо по-малко. Именно раздяла. Не зачеркване, не вечно предъвкване, най-малко от всичко пък злоупотреба с него – като един вид подръчно обяснение за всяка, включително и най-дребната, несгода на нещата, през които минаваме (обикновено ги наричат „настояще“). Миналото като нещо, с което се разделяме. Не мога да ви опиша с какво огромно възхищение се отнасям към всеки удачен опит за едно такова представяне. Може би точно защото толкова много ми липсва усещането за нещо подобно у нас, където миналото ми прилича на безплатна проститутка ... Противоречие в определението, но не и в реалността, която то се опитва да представи.

Та така, филмът е силен. Силен както с откритото, така и с множеството си прикрити послания. Сигурно е вярно, че идеята за „добрия човек“, който се пробужда вътре в ченгето, е наивна. Немците ще си изпокъсат главите тук по въпроса за това дали филмът предава една „реалистична“ или „наивна“ картина на източногерманската реалност. Нека си се карат, това не ме интересува. За мен много по-важни от всякакви такива въпроси са картините, с които го запомням – безумната, клинична подреденост на повечето жилища, които той показва (все едно, че виждам новия апартамент на бившата си съпруга), после тоя абсурден човек, разкъсван между идеи-идеали и проста жажда за някакви, каквито и да са, хора наоколо; походката му – без да клати ръце при ходене; цялата тая непоносима вдървеност, непрекъснато разяждана и подяждана от копнежа по обикновени човешки неща като красота и топлота ... Уф, направо ми иде да се развикам: „Хей, хей, хей, това не е само Гедерето, това сте всички вие, че и аз с вас, дървета такива!“ Погледнете се само – държавната сигурност я няма, но без сигурност и минутка не можете да преживеете, затова непрекъснато се осигурявате, душици дребни, изплашени!

И все пак, Господи, колко е хубаво! Колко е хубаво когато не можеш да удържиш оная хлъзгава сълза, която потича по някое време (добре, че кино се гледа на тъмно). Колко е хубаво, когато видиш как добрият човек не само съществува, но дори и получава нещо като награда за добротата си. Колко е хубаво, когато не ти се налага да се убеждаваш, че добротата и глупостта не са едно и също нещо. Ех, колко е хубаво!

Добре, че го има изкуството. Инак закъде сме, в един свят на реалности, от които нямаме нужда?

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...