Преди тридесет години защитих дисертация върху философията на Карл Попър – един от първопроходците в търсенето на логиката, която направлява развоя на научните открития. Винаги съм смятал себе си за човек на здравия разум, рационалността и вярата в научното познание. Винаги съм се опитвал да следя и опознавам, доколкото е по силите ми, развоя на модерната наука, винаги съм стоял на страната на научните аргументи в смисъла, определян от мислители като Попър и Кун (тоест неща, които поставят граници пред възможността самите те да бъдат положени извън сферата на опровержение, а освен това правят ясни, доказуеми или оборими, прогнози). Винаги съм се противопоставял срещу арогантното невежество, особено когато то се пери с „ученост“.
Винаги. Досега.
И толкова по-голямо е удивлението ми от самия себе си, когато днес, в разгара на най-голямата криза, която сме преживявали през последните десетилетия, изведнъж се оказвам в лагера на „антинаучните скептици“, на хората, които отказват да повярват в реалните основания на тази психоза и търсят обясненията ѝ в други, дълбоко скрити и твърде неясни, че и притеснителни за признаване, масови страхове. Онези от неясното бъдеще, от множеството заплахи и неуверености, пред които ни изправя бясната скорост на промените, от дифузното усещане за собствена некомпетентност и неспособност за намиране на ориентири в този толкова объркан свят. Страховете от самите себе си, с други думи. И не мога, и не мога да се откажа от това смътно усещане. Цифрите, които чета по световните статистически сайтове изглеждат смехотворно-незначителни в сравнение с всичко, което до този момент сме наричали глобални епидемии. На това всички отговарят „да, ама ще видиш ти след няколко месеца“. Или „единствената причина за това са бързите и всеобхватни мерки“. Готов съм да призная, че позицията „дайте да видим какво ще стане, ако просто не правим нищо“ е изцяло абсурдна, просто глупашка. И личната ми, както и публична позиция, се ограничава до сдържано, ако и изпълнено с вътрешно несъгласие, придържане към извънредните норми на поведение. Не се доближавам до никого. Отказвам опитите на други да се доближат до мен (имаше и такива неща). Стремя се да не бъда безотговорен, колкото и несъгласен да се чувствам с „логиката“, която се набива в съзнанието ми буквално с чукове, от всички страни.
Но има поне една огромна асиметрия в позициите и ситуациите на „вярващите“ и „скептиците“, която трябва да бъде ясно посочена в един такъв разговор: колкото и странно да ви прозвучи това, само едната от тях може да се впише в критериите за научно мислене и познание, на които настояват философско-научните класици. Само едната от тях е в състояние да очертае някакви принципни граници пред възможността за собствено окопаване в някаква непробиваема за каквито и да било аргументи позиция. Помислете върху следния, както ми се струва, факт: какъвто и да бъде реалният изход от тази криза, привържениците на увереността в липсата на алтернативни решения и умонагласи, винаги могат да заявят, че са имали право. Ако случаите на болестта се покачат над всякакви разумни нива, скептиците са просто „задници“. Ако не, то значи усилията са се оправдали. Вариант, при който да има място за собствена неправота, тук липсва изцяло.
И, напротив, позицията на скептика (ако той или тя държи на някаква елементарна интелектуална почтеност) е всичко друго, но не и имунизирана срещу критика. Напълно възможно е, при това с минимален умствен напън, да се очертаят точни граници на собствената „неправота“, които – ако бъдат прекрачени – ще покажат и докажат със сравнителна сигурност ненаучността и ирационалността на тази позиция. И, воден именно от тези съображения, аз бих се опитал да формулирам тук онези условия, при които собствената ми позиция и моментна умонагласа би се разкрила именно в такава светлина. Опитвам се да го правя в леко шеговит тон, за да избегна ненужна патетичност, но в основата си този опит е желязно-сериозен. Изпълни ли се поне едно от тези условия, то място за повече увъртания няма да има. Всичко останало са ненужни, празни емоции.
И така.
Ето нещата, които – ако се случат – ще призная публично, че съм бил „пълен задник“ по въпроса за коронавируса.
Поставям и времева граница – до края на месец юни – за да няма съмнения относно твърдостта на критериите.
1. Ако броят на заразените надмине 10 милиона (10 000 000) души по цял свят.
2. Ако смъртните случаи надхвърлят петстотин хиляди (500 000) по цял свят.
3. Ако вирусът продължи да се разпространява със същата или подобна скорост и след края на май.
Човек не може да извърта всичко, някаква връзка между думи и дела трябва да има.
Моля забележете, че цифрите, които предлагам, са сравними с онези при обичайните грипни епидемии, които преживяваме всяка година без дори да ги забележим. Нещо повече – цифрата на общия брой заболявания, която предлагам тук като граница срещу собствената евентуална заблуда, е несравнимо по-ниска от онази на ежегодните грипни заболявания. (Само в САЩ всяка година от грип се разболяват около 35 милиона души. Цифрата за целия свят е далеч по-висока, разбира се).
Другото нещо, което бих искал да подчертая, е че в този модел на мислене липсва вариант, при който бих могъл да твърдя, че „съм имал право“. Недостигането на тези цифри няма да докаже нищо друго, освен че сме се отървали леко. Какви ще са били реалните причини за едно толкова щастливо избавление аз – или по-точно обобщено-скептичната позиция, която защитавам в случая – не се опитва да обясни. С други думи, вие никога, Никога, НИКОГА няма да чуете от устата ми думи като „аз какво ви казвах?“ Винаги съм намирал, че изрази от този род не са нищо друго освен последно убежище и утешение за всяка потисната, угнетена от дифузни усещания за собствена интелектуална импотентност, човешка душа.
Именно такъв е единствено възможният ход на научното разбиране и мислене, поне доколкото съм в състояние да го схвана и разбера. Окончателно знание, тоест някакъв вид „собствена правота“, няма и не може да има, по принцип. Всичко, на което сме способни, е да отстраняваме от полезрението си доказано неправилните или недостатъчни хипотези и теории, дори и ако те са вършили чудесна обяснителна работа в продължение на много дълго време. Науката е не постигане на окончателни истини, а бавно, мъчително и досадно отстраняване на доказано погрешни предположения. Това е цената за нашата човешкост.
И отново: нека поживеем, изчакаме и видим. И нека се надяваме, че утрешното ни разбиране за света и нещата в него ще бъде по-малко замъглено, по-малко натоварено с неосъзнавани мотиви и страхове.
Ако това изобщо е възможно за рода човешки, разбира се.
