Умовете и сърцата … Звучи толкова плоско, толкова шаблонно, особено когато се има пред вид за какво всъщност става дума. Лавината от реакции, една реална, не измислена лавина, показва ясно, че нещата у нас вече са придобили измерения, които не позволяват по-нататъшното им замитане под килима, че етническото напрежение се е усилило до степен, при която нуждата от реакция – открита, директна, откровена реакция – от страна на водещите политици, партии и самата общественост, е вече повече от належаща. Стига толкова, достатъчно, писна ни! – хората продължават да изпращат този недвусмислен призив с всички възможни и невъзможни средства. Но, като се изключи „Атака“, която, слава Богу, повечето от нас все още не искат да приемат като единствена алтернатива, до този момент никой не се осмелява да засегне проблема по начин, който да покаже, че все пак някой някъде „там горе“ из сараи, дворци и палати, е забелязал нещичко от брожението. В България цари мир и спокойствие, както винаги.
Но какво да се прави? Какво да се прави, по дяволите? Доган направи всичко възможно, за да затвърди в обществеността вече утвърдения образ на разпасан и безогледен манипулатор от наднационален калибър, безсмъртието му изглежда напълно осигурено, ако не от друго, то поне от крилати фрази като „обръчи от фирми“ или „европейската практика да се купуват гласове“ … Волен Сидеров, неговият огледален образ, продължава да сипе огън и жупел връз турци, цигани и евреи, ако и вече по-обиграно, под сурдинка, „по европейски“. Бат’ Бойко заявява, че „възродителният процес“ си е бил баш хубава работа, но оплескана от нескопосано изпълнение, Яне Янев лови „ислямски фанатици“ из Родопите, защото настоявали момичетата им да носят забрадки, а децата им да учат Корана … А избирателят псува пред телевизора, пие люта ракия и отказва да отиде на избори. Просто да си отхапеш, както се казва. Просто да си отхапеш.
И все пак, какво да се прави? Вижте, дори от две хиляди километра разстояние вече е видно, че нещата са отишли толкова далеч, че вече е необходимо да се говори не за това, което искаме да постигнем, а за онова, което на всяка цена трябва да избегнем. На всяка цена, без увъртане и хитруване. Само когато първо заговорим за онова, което всички – повтарям, всички! – българи, турци, цигани, хората от всички останали малцинства – на всяка цена трябва да избегнем, можем да стигнем и до положение, при което вече да затърсим и конкретни политически и социални решения. Но най-първо трябва ясно да изправим пред очите си картината на мястото, към което изглежда сме се запътили.
И така, какво не искаме, ВСИЧКИ ние? Ясно е какво. Не искаме Косово, не искаме Босна, не искаме една разкъсана на парчета, озъбена и озверена България. Не искаме масови гробове, не искаме родители да погребват децата си, не искаме жени да раждат деца, които по-скоро биха удушили, защото са рожба на нечие насилие … Не искаме ад на земята. Не искаме „Свобода или смърт“, искаме „Свобода и живот“.
Е добре, но как? Как да го постигнем, всичко това, когато ежедневните примери за нечувано издевателство над всякакви, дори най-елементарните, норми на живот и поведение, комай вече избождат очите ни, когато планината от наглост и безскрупулна безнаказаност вече е толкова висока, че не ни позволява да видим нищо друго? Как да направим разлика между безскрупулните политици и хората, които те представляват, когато ни разделят столетия на враждебност, омраза, страх? Как да успеем да видим в малцинствата съюзник, а не враг, в борбата за постигане и изграждане на бъдещето? Как да се хванем за ръце, с кого да се хванем, накъде да гледаме, какво изобщо да гледаме? Ах, стига толкова приказки, наслушали сме се на всичко вече, я по-добре подай ракията!
Момент, момент, почакайте, моля. Е добре, ако не е лесно да открием една обща цел, то не можем ли тогава да опитаме нещо друго? Да открием общ враг, например. Защото, известно е от памтивека, общите врагове обединяват хората много по-лесно, отколкото го правят общите цели. И тъй, кой е той, този общ враг? Кой е тоя, който тормози и сковава всички ни? Който ни задушава, който ни сковава, който не ни позволява да заживеем като хората? Дайте го насам, мамка му!
Е добре, позволете ми да направя своя собствен опит за дефиниция. Общият враг, уважаеми, е МИНАЛОТО. Най-близкото, по-далечното, дори най-най-далечното. Миналото, което не познава неща като свобода, доверие и мирен живот заедно, независимо от вяра, култура и убеждения. Миналото, което ни дава примери единствено за омраза, война или, в най-добрия случай, непреклонна решимост за оцеляване. Миналото, което ни задушава.
Оттук вече е малко по-лесно да видим и кои могат да бъдат конкретните цели на обществен отпор, отрицание и – в края на краищата – премахване, в едно по-близко или не чак толкова близко бъдеще. Кои са нещата, които задържат миналото и го правят неразривна част от ежедневието, тук и сега? Отговорите, за съжаление, са тривиални, наивно би било да очакваме някаква магическа формула, която да улови в едно заклинание, в едно проклятие, всичко онова, което ни пречи да заживеем нормално, като реални европейци. Списъкът, по-дълъг или по-кратък, обхваща все думички, от които вече ни се е набила скомина – корупция, организирана престъпност, непотизъм, политическа безскрупулност, не функционираща съдебна система … И, и, и …
Да, всичко това, но също – и надявам се, не чак толкова очевидно – и собствената ни неспособност да видим в хората от различни от българския етнос съюзници, а не врагове в борбата с тия злини. Защото, помислете, какво означава да бъдеш турчин или циганин тия дни в България? Дали тия малцинства се състоят единствено от заслепени, насъсквани от вековни предразсъдъци и омрази хора, или сред тях също има немалко трезви глави, които са достатъчно умни, за да видят, че именно образът и политическите похвати на партията, която уж била създадена, за да защищава техните права, свободи и интереси, са ония неща, които постепенно ги превръщат в обект на всеобщо презрение, омраза и все по-малко прикривана агресивност? Да, но какво могат да направят те, поне докато се чувстват хванати по средата на едно море от омраза, от което измъкване няма? Към кого да се обърнат, на кого да повярват, за кого да гласуват, след като самите българи им показват толкова успешно какво означава да презираш и ненавиждаш собствените си политици? Самият аз съм напълно уверен, че сред тях има достатъчно много хора, които са готови да изберат една политическа алтернатива на ДПС, стига само тя да бъде нещо реално, нещо, предлагащо перспектива и бъдеще. Но къде е това нещо? Кажете ми, къде е то? В известен смисъл Доган е толкова успешен като политик просто защото ние самите правим задачата му толкова лесна. Всичко, което е необходимо, за да спечели избиратели, е да им каже: „Дръжте се за мен, инак българите ще ви изядат барабар с парцалите!“ И те се държат, нещастните, къде ще ходят? Нали онова, което виждат със собствените си очи, което четат между редовете във вестниците, слушат между думите по радиото, виждат между картините по телевизията, е именно потвърждение на онова, което им казва Доган. „Дръжте се за мен, друга надежда нямате!“
Е добре, но какво тогава да се прави? Какво, все пак?
Изводът, уважаеми, ми се струва повече от очевиден. Крайно време е за българските политически партии – реалните български политически партии, доколкото все още съществуват такива – да преосмислят политиката си по отношение на турското и циганско малцинства и да им покажат ясно, недвусмислено и убедително, че могат да им предложат реална алтернатива на онова, което предлага ДПС (едно неоспоримо сродство по етнически признак, зад което се крият необуздана корупция, не правеща разлика между свои и чужди, както и по някой лев, по време на избори). Крайно време е водещите опозиционни политици – а и по-активната общественост – в тази страна да направят ясна и недвусмислена разлика между атаките срещу ДПС като корумпирана и доказано непотистка организация, и малцинствата, които съставляват мнозинството от нейните избиратели. Да покажат, че и тук в България има разстояние между емоции и принципи. Да дадат на турците и циганите реална алтернатива, примери за реална, грижеща се за правата и свободите им политическа воля, такава, каквато тя ни е позната от най-новата история на САЩ и Западна Европа. Реална десегрегация на обществото, не само написани на хартия обещания за права и свободи, които на практика оставят циганите да живеят в гета, а турците – като втора класа граждани в една родина, друга освен която не им е позната (защото аз самият не вярвам в това, че родината на българските турци е Турция – всички те, също както и ние, са родени тук, също както са родени бащите, дядовците и прадядовците им). Реалност, в която ДПС не е единствената надежда за някаква защита. Просто реалност, нищо друго и нищо по малко!
И едва когато се появи поне малко надежда относно това, че сме способни да преодолеем това най-очевидно, най-разцепващо страната на враждебни лагери разделение, вече ще можем да помислим и за стъпки, които да ни отведат по-нататък по пътя към изграждането и на следващите стъпалца, водещи напред към Европа. Едва тогава, поне такова е моето собствено убеждение.
