„Не крадете труда ми, моля!“, пише в днешен текст на един от по-голямотиражните ни вестници известен български писател. Бързам да отбележа, че макар и да се каня в този си текст да защищавам позиция, различна от онази на известния писател, тя е насочена не срещу неговата личност, а срещу разбиранията му. Не го смятам за глупак, просто съм на мнение, различно от неговото.
Всичко това – за протокола. А що се отнася до същността на проблема, то дискусията се върти около нашумялата напоследък поредна акция на ГДБОП против „интернет-пиратството“: разбиването на виртуалната библиотека chitanka.info и свързаните с нея електронни копия на книги, предлагани за безплатно четене на хора, които или са склонни да си вадят очите, четейки стотици страници на екран, или разполагат със средствата и упоритостта да ги четат в нескопосани разпечатки на хвърчащи листове, напомнящи за романтиката на отминалите – и почти непознати у нас – самиздатски времена. И двата варианта, както може би ще се съгласите, са безнадеждно по-неудобни и по-трудоемки от всяка, дори и най-оръфаната, книга. Да, те имат съмнителното предимство да изглеждат „безплатни“ – но както нерядко се случва на този свят, безплатното много бързо се оказва заплатено многократно, чрез допълнителните усилия, които човек е принуден да положи, за да компенсира скритите от външния поглед трудности, с които е свързана неговата употреба. Впрочем, по този въпрос може да се спори, защото точно в момента, в който ние с вас тук си спорим (или не), хора по други места и на по-различни от нашето нива, отнемат на книгата нейната последна „твърда“ защита срещу лесните посегателства, а именно нейната материалност. Но за това – след малко …
Заговорих за отнемането на материалността на книгата, с което стигам до първото принципно твърдение в този текст: електронните книги, които се разпространяват в Интернет (приблизително) до този момент, всъщност не са съвсем нематериални. Може би това ще ви прозвучи малко парадоксално, но аз все пак се надявам, че ще се съгласите с мен, след като проследите хода на аргументите ми. А именно: фактът, че един или друг текст се разпространява в електронен вид из Интернет, не го прави непременно по-лесен за употреба (тоест по-нематериален) от която и да било книга, по простата причина, че – поне доскоро – електронните устройства, необходими за прочитането му (най-вече компютри – за различните безнадеждно малки екрани на телефони, персонални организатори и пр. изобщо не искам да говоря, просто нямам очи за пилеене, нито пък мисля, че някой реално има) … та, значи, тези електронни устройства са все още безкрайно неудобни. Това – и нищо друго – беше последната останала защита на книгите в сравнение с музиката и филмите, при които електронните устройства са значително по-малки и по-удобни от традиционните уреди за слушане на музика и гледане на филми, тоест те действително насърчават краденето. Книгите, оказва се, са не само нещо удивително старо; освен това те са и нещо удивително гениално, удивително просто и съвършено. Едва сега, буквално от броени години, да не кажа от месеци насам, започват да се появяват електронни устройства, които заплашват реално да поставят под заплаха гениалната простота на книгата като материален продукт. Дали това ще им се удаде, може да покаже единствено бъдещето. При всички случаи обаче досегашните форми на електронни книги, изискващи разпечатването им на хартия, за да станат поне от малко достъпни за употреба, не са нищо нематериално. Книгите от хартия – за щастие или нещастие – все още си остават в една собствена, нелесна за достигане и копиране класа на простота и гениалност.
Всичко това, разбира се, дори не се докосва до ядрото на проблема, което е по същество „морално“: кражба ли е нерегламентираното разпространение на всякакви културни (и други) съдържания чрез Интернет – или не? Законите за авторските права, създадени по времена, в които хората дори не са могли да си представят, че може да настъпи момент, в който „кражбата“ на нечии интелектуални плодове може да стане по-лесна от избърсването на собствения нос (sic!)… та, отговорите на тези закони са повече от еднозначни, каквито и трябва да бъдат отговорите на всички закони: да, това е кражба. С други думи, то е престъпление. Всичко е ясно, да влезе обвиняемият…
Но! Точно тук се появява едно огромно „НО“, което внезапно преобръща с главата надолу цялата проста и разбираема юридическа логика. А именно: ако един закон, или набор от закони, криминализира някакво поведение, което е широко практикувано от големи групи в обществото (а самият закон пък бива възприеман като „слабоумие“ от още по-големи обществени групи), то проблемното място, разбира се, не е в поведението на хората. Най-красноречивият пример за това, струва ми се, е антиалкохолното законодателство в САЩ, което е било поддържано с огромни разходи и пилеене на сили в продължение на няколко десетилетия, само за да бъде отхвърлено по-късно (може би с утешението, че благодарение на него престъпността в САЩ е нараснала до степен, която ще снабдява поколения от по-късни криминални автори с почерпени от действителността сюжети, които те инак трудно биха успели да си измислят сами).
Случаят с авторските права изглежда малко по-различен, тъй като законите, които ги защищават, изглеждат като значително цивилизационно постижение: давайки на творците някаква гаранция за това, че трудът им няма да бъде толкова „лесен за крадене“, колкото това е било в пред-законовите времена (нека си припомним бедния Сервантес), те правят съдбата им малко по-защитена и по този начин насърчават творческите пориви у всички, съчетавайки полезното с мнооооого приятното (кой не би си пожелал да печели повече от английската кралица, както го прави госпожа Роулинг, например?) Напълно разбираемо, нали?
Да наистина, тази логика изглежда почти необорима. Необорима като логиката на някой от прекрасните диалози на Платон, Федон например. Човек чете – и неволно се заплесва. Ами ако наистина? … Ех, ако само би било възможно… Боже, колко щеше да бъде красиво… ако само можеше да бъде реалност. Разбира се, Платон веднага би ни отговорил, че ние живеем в пещерата и че реалността е достъпна само за неговите – и на вярващите в нещата, казани във Федон – очи. Но на нас самите това помага сравнително малко. Защото, с Федон или без него, ние все още имаме достъп единствено до този свят. Ако не сме пушили трева или нещо подобно, искам да кажа.
Същата работа и с интелектуалните права. Много благородна, много напредничава идея … но само докато не е било лесно тя да бъде игнорирана, тоест докато носителите на човешките интелектуални плодове са били материални. В момента, в който те започват да губят материалността си (който, по някаква ирония на съдбата, съвпада точно с нашите с вас си животи), тя се превръща в жива подигравка. Също като във вица за партийния секретар, който стоял на моста и крещял на реката, че трябва да потече обратно, пазителите и защитниците на тези права са осъдени да превръщат себе си в обект на посмешище. Защото, колкото и грубо да звучи това, те също се опитват да командват реката. И резултатът, то се знае, е същият. Колко стени трябва да паднат в Европа, за да стане най-после ясно на всички, че от тях просто няма нужда?
Остава си, разбира се, въпросът за това от какво ще трябва да живеят бедните интелектуалци? В края на краищата, ако никой не защищава правата им, то какво тогава ще ги мотивира? И кой ще пожелае да става интелектуалец, ако предварително му е ясно, че реалността на едно такова съществуване не предлага никаква, нито дори най-минимална, житейска сигурност?
Съжалявам, но отговорът, струва ми се, е просто под носовете ни. Отговорът е в историята. Сравнително привилегированият отрязък от време (някъде около сто и петдесет години, ако не се лъжа), в който плодовете на интелектуалния труд действително са били защитени по някакъв начин, за самия мен изглежда колкото кратък и неисторичен, толкова и ефимерен. Ефимерен в смисъл, че той е предлагал на хората една голяма и много привлекателна заблуда. И то в минимум два различни смисъла: първо, карайки ги да вярват, че времената на интелектуалските несгоди са зад гърба на всички ни (вече и ние сме защитени, вече и ние можем да практикуваме занаята си като всички нормални хора). Второ, насърчавайки погрешната според мен представа, че да бъдеш интелектуалец е не призвание (тоест нещо, което не зависи директно от собствения ти избор), а по-скоро поприще, нещо, което може да бъде избрано и преследвано по напълно разбираеми, например икономически, причини. Искаш да преуспееш – стани успешен интелектуалец (или поне човек, произвеждащ интелектуални блага). Е, разбира се, по същата логика и със същата мотивация можеш да станеш и търговец или банкер, примерно. Целта е една и съща – успех, най-вече материален – различни са само средствата, които водят до нея.
Сега, преди да съм се увлякъл прекомерно и да съм забъбрил тук неща, от които някой ден може и да се срамувам, бързам да уточня, че самият аз нямам, разбира се, нищо против успеха. И го желая и за самия себе си, пак по подразбиране. Онова, което не споделям със защитниците на идеята за защита на моите интелектуални права е разбирането, че самият аз – или моите творби – могат да бъдат, или дори се нуждаят, от някакъв вид защита. Нямам нищо против творбите ми да бъдат крадени. Напротив, желая си го най-горещо. Де оня късмет, хората да решат, че нещата, които пиша, са достойни за крадене! Това, доколкото съм в състояние да бъда искрен, ми се вижда като прекалено голяма, прекалено нереална награда за усилията ми – и понеже не вярвам, че някой ден би могло да се стигне до нещо такова, аз им ги предлагам напълно безплатно. Всичко, което някога съм писал, може да бъде намерено безплатно по мрежата. Разбира се, има го и по книжарниците – все пак всички ние живеем в един материален свят и в материални времена, плюс това е интересно човек да види дали хората ще пожелаят да отдадат на труда му и едно допълнително, материално признание. Но инак изборът дали ще ме „крадат“ или ще ме „купуват“ си остава стриктно лична работа на читателите ми. Самият аз се чувствам достатъчно обезпечен за труда си чрез другите умения, които притежавам – и амплоато ми на „интелектуалец“ е въпрос на личен избор, който няма нищо – или почти нищо общо – с някакви материални съображения. Всъщност то е въпрос на принуда, разбира се, за свободен избор тук и дума не може да става – но тази принуда не идва отвън, тя е резултат единствено на една вътрешна, моя собствена, ако не и непременно избрана доброволно, необходимост.
И така, нека най-после стигнем до ядрото на онова, което ме кара да виждам в себе си не-привърженик на идеята за особено силна защита на авторските права. Първата, и по-маловажна причина е, че аз гледам на неговите защитници като на един вид съвременни Дон Кихотовци. Може и битките им да са много достойни за възхищение, но те си остават донкихотовски. А аз имам по-друга работа за вършене. Втората, и много по-важна причина е, че аз не вярвам в това, че съществуването на интелектуалеца е нещо, което се нуждае от защита или изобщо по някакъв начин може да бъде защитено. От защита без всякакво съмнение се нуждаят правата на човека, правата на гражданина. Но интелектуалецът, неговата съдба, неговият път, неговите творби и права, ми се привиждат като нещо прекалено спорно, прекалено противоречиво, прекалено гранично, за да могат те да бъдат определени ясно и недвусмислено, извън границите на материалността, които настоящето ни отнема все по-очевидно с всеки изминат ден. Да бъдеш интелектуалец винаги е било едно от най-големите и най-опасни приключения, дарявани някога на лудите глави на човечеството. Време е най-после отново да пробудим умовете си за този толкова простичък и разбираем екзистенциален факт – и да престанем да смятаме, че правата ни се нуждаят от същата защита, от която се нуждаят и пантофите ни. Самият аз поне съм в състояние прекрасно да си представя един живот без специални интелектуалски права – но не и един живот без любимите си пантофи.
(А инак, ако нещата ми се продават и без защита – защо не? Поклон доземи – и продължавам да си пея песничката. Никой не е длъжен да ми дава доказателства за някаква значимост, които така или иначе са привилегия единствено на времето).
