Писмо до иконом Димитър, свещеник в Осман пазар (Омуртаг),
за разбирателство със съседите мюсюлмани
Шумен, 12 юни 1876 г.
Благовейни икономе поп Димитрие в Осман пазар!
Божията благодат да бъде на тебе!
Приех писмото ти от 8 юни, което прочетох с болезнено сърце. Мене ми се вижда чудно как да се развалят добрите сношения, които имате с вашите съседи мюсюлмани, и за които светиня ти сам в предишните си писма ми се хвалеше. Страх ме да не би да е станало нещо, та е развалило това съгласие и споразумение, което всякога трябва да съществува между българи и мюсюлмани като синове на едно и също отечество, като поданици на един и същ цар-баща, на които интересите и бъдащността са еднакви. Аз не вярвам да е станало от страна на тамошното българско население дело, противно на царските закони. Защото имам пълна вяра на благоразумието на светиня ти, на поп Захария, на първенците и на всичкото османпазарско народонаселение. Но сегашните времена, отче икономе, са много деликатни. Съседите ни мюсюлмани са раздразнени, и нека си го кажем правичката, и раздразнени пак от нашите. С това да не мислиш, че искам да оправдая злоупотребленията, които правят някои безчинници на мирните хора, въпреки строгите заповеди, които всекидневно царското правителство и добрият ни Вали паша издават, и за които ще направя потребното, за да се прекратят. Но искам да ти кажа, че трябва всички – и духовни, и миряни – да сме много внимателни в думите си, в постъпките си. Трябва да отбягваме от всяко нещо, което може да породи съмнение и в поведението си трябва да оставяме местните власти, без да се сърдим и роптаем, да изпитват всичките хора или места, от които може да има съмнение. Защото това става в наша полза и за наше добро. Много по-хубаво, много по-полезно за нас е да претърпяваме малко безпокойствие, докато се изпита един лъжовен слух и да излезе наяве нашата повинност, отколкото да стои така неизпитан и винаги да виси над главата ни едно неправедно съмнение, което ще прави и съседите ни мюсюлмани всякога да са недоверчиви към нас. Истината и виделината трябва да излизат всякога наяве и от тях никой никога не трябва да се страхува. Това ти казвам, за да не се сърдите, че са дирили в черквата или са запрели и закарали на Търново г. Бояна. Г. Боян не трябваше да носи върху си револвер. Той, като учител, трябва да е внимателен. Ама той го направил по погрешка! Но една малка погрешка много пъти има непредвидени лошави сетнини. Человек всякога трябва да се съобразява с времената и обстоятелствата. Повтарям да ви кажа, че ще стане потребното, за да се съобщят в Русчук оплакванията ви. Но и на вас препоръчвам внимателност, благоразумие и търпение.
По-преди бях ти пратил с пътници едно окръжно писмо на Негово Блаженство към свещениците и друго от моя страна, за да се прочете във всичките черкви, с което се известяваше на народонаселението честитото възцаряване на Негово Величество султан Мурад Пети. Прие ли тези писма и какво стана с тях, пиши ми.
След като ти молитствувам
[оставам твой во Христе брат
† Преславски Симеон]
|
Повече за изданието
Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения, т. I: Църква и история. Статии. Спомени. Писма (1869–1900). С.: Изток-Запад, 2011. 768 с. Цена 25 лв.
Съставителство, подготовка на текстовете, предговор, встъпителна студия, бележки, показалци и речници: Емил Димитров
Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840–1937) е деец на Българското възраждане и на църковнонационалната борба, най-младият митрополит на Българската екзархия, станал такъв едва на 32 години и управлявал епархията си в продължение на 65 години – безпрецедентен случай в православния свят. След Освобождението е един от „строителите на съвременна България“, държавен и просветен деец, председател на III ОНС (1882–1883); публицист, учен-елинист, преводач, редовен (1884) и почетен член на БАН (1923). По многообразните си дарования, дела и заслуги, по
мащаба на своята личност митрополит Симеон може да бъде сравняван не толкова със съвременниците му, колкото с големите духовни дейци и книжовници на миналото от величината на патриарх Евтимий.
Според авторитетното свидетелство-признание на акад. Михаил Арнаудов (1930) митрополит Симеон е „жива история на българските усилия за църковно, културно и национално въздигане в последните 70 години“, в дейността си той е примирил „ония разнородни нравствени подбуди, които движеха протагонистите на Българското възраждане от Паисия до Илариона Макариополски“, а неговият живот е пример за „апостолско служене на християнския и народен дълг“.
|
Симеон е български духовник. Той е варненски и преславски митрополит от 1872 до 1937 г. Роден в град Бургас през 1840 г., митрополит Симеон произхожда от стар български род от с. Факия. По мъжка линия се родее с фамилията на Стефан Караджа, а по женска – с българо-албански род от с. Арбанаси до Велико Търново. Началното си образование Одисей (светското име на митрополит Симеон) получава в гръцкото училище в града, тъй като българско не съществува. През 1856 г. той постъпва в патриаршеското богословско училище на остров Халки. Тук под влияние на съучениците му у него се пробужда българското му самосъзнание. След завършване на богословското си образование през 1863 г. приема името Симеон в Атон, когато се замонашва.
През 1870 г. той приема духовен сан и става протосингел на Видинския митрополит Антим. След избирането на Антим за български екзарх той отива с него в Цариград, където става екзархийски протосингел. На 21 август 1872 г. е избран и ръкоположен за митрополит на Варненска и Преславска епархия. Митрополит Симеон възглавява своята катедра в продължение на 65 години (1872-1937) - случай без прецедент в целия православен свят. Той не само строи катедралата във Варна (1880-1919) и множество храмове в своята епархия, но е инициатор за издаването на "Църковен вестник" (от 1900 г.) и за синодалния превод на Библията (1925 г.), стои и в основата на развитието на духовното образование в България. Допринася много за духовното развитие на народа и утвърждаването на православната вяра. Постоянен член на Св. Синод (1874-1913) и негов председател (1888, 1902-1905). Участва в уреждане на църковната организация в Княжество България и реформирането на Екзархийския устав.
Подпредседател на Учредителното събрание (1879), народен представител в няколко парламента. Превежда от гръцки език редица извори за българската история като посланията на св. Климент Римски, посланието на Цариградския патриарх св. Фотий до българския княз Борис I (1917), писмата на блаж. Теофилакт Охридски, архиепископ български (1938) и др. От 1881 г. e дописен член, от 1884 г. редовен член на Българското книжовно дружество, а от 1929 г. почетен член на Българската академия на науките. Умира на 23 октомври 1937 г във Варна, където е и погребан.
