Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Той беше на деветдесет. Управлявал беше цяла вечност. Беше болен в течение на цяло десетилетие, че и повече. Както е повтаряно безброй много пъти, той би могъл да умре на върха на големите си социални триумфи – да речем през 1967 – а след това да бъде възпяван в Латинска Америка и отвъд нея като новия Боливар, новия Марти. Днес вече е невъзможно да се каже как ще изглежда паметта му дори и само след десет години. Отчасти това се дължи на множеството икономически, морални и социални катастрофи, които той оставя в наследство, а отчасти и на ценностите, към които той се придържаше – абсолютна лоялност, непоклатима вяра, преследване на утопични цели, непреклонна физическа и морална доблест – които изглеждат безнадеждно демодирани в наше време.

Автор: Алма Гилермоприето

Америка и светът се опитват да свикнат с факта, че Доналд Тръмп е новоизбраният президент на САЩ, но реалният въпрос тук е как всъщност това стана възможно. Жалко е, че Хилари Клинтън не успя да счупи най-високия „стъклен таван“ – невидимата граница на професионалното издигане на жените. Но и победата на Тръмп, колкото и шокираща, не означава край на света, а по-скоро продължение на това, което се случва в други негови краища. Американците искаха промяна и намираха неин изразител в лицето на Тръмп.

Автор: Аврам Агов

Винаги е било фалшиво-успокоително да си представяме, че привържениците на Тръмп са някъде далеч, запокитени из икономически-трудните ъгли на страната – места толкова западнали, че, за да бъдем честни, даже е лесно да разберем защо Тръмп ги привлича толкова. Но това винаги е било прекалено просто. Тръмп се харесва на  много повече хора, отчасти поради дълбочината на антипатията срещу Клинтън и отчасти защото той придаде легитимност на речника на страха – от „глобализма“, от „международните интереси“ – който никога не се е радвал на почит сред основното ядро на републиканската политика.

Автор: Еван Оснос

Светът е изпаднал в страхова психоза. Това, което беше в основата на съвременната цивилизация – а именно глобализацията – сега започва да плаши, фрустрира и води до депресия. Свободата без граници от мечта се превръща в заплаха. Взаимната зависимост се възприема като зло. Неограниченото движение започва да изглежда като смъртна опасност. Анализирайки подобни драматични обрати в масовите настроения, Иван Кръстев ги отдава на „откат на глобализацията“ – проблем, за който мнозина са говорили на теория, но с който тепърва ще се сблъскваме на практика.

Автор: Даниел Смилов

Сутринта на 11 септември, в 7 часа, както обикновено започнах в лабораторията с приготовленията, включващи проверка на изправността на уредите, калибрирането им, наличността на химикалите за тестовете, състоянието на превозното средство. От нас се изискваше най-късно в 7:30 да потеглим към първия обект. От 8 до 8:30 – да приключим с анализите на първата станция, като това се считаше за добро време. Всяко забавяне, дължащо се на трафик по пътя, трябваше да се запише на бялата карта. Повторното калибриране на уредите, ако те показват отклонения, също се вписваше. Щях да започна с 209-а станция и най-късно към 8:30 да мина по Бруклинския мост до 310-та, която бе на тротоара срещу ресторанта на Роберт Де Ниро, „Трайбека Грил“. Това е най-рисковата част на маршрута по отношение на времето, защото движението от коли на бизнесмените и работниците с „белите якички“ към „Уол Стрийт“ е калник до калник. Очаквах да се придвижа по моста и да съм пред 310-та станция към 9 часа. После щях да продължа към сградата на „Верайзън“ на 12-та Източна улица и да приключа на 49-та Източна и Второ авеню, където срещу „Бокс три“, ресторанта на Августин Пейчинов, бе разположена станция за вземане на проби. Някъде по средата, без строго фиксирано време, ни се полагаше 20-минутна кафе-почивка. Бях включил радиото на станцията „Тентен“ на дълги вълни, която на всеки десет минути даваше картината на автомобилното движение на Ню Йорк и предградията. По магистралата Бруклин-Куинс, по която трябваше да пътувам до 209-та станция, в района на моста Косцюшко имаше задръствания. Загасих радиото и поех по резервния маршрут, който бе да започна от последната точка към първата.

Автор: Ванцети Василев

За Запада би било огромен срам, ако той се отвърне от международния ред, който е създал сам след Втората световна война и който е осигурил толкова много сигурност, благоденствие и бързо развитие в хода на десетилетията. Напротив, той би трябвало да се опитва да затвърди този ред, наблягайки основно върху три стъпки: съвместна работа с Китай и Индия, укрепване на международните правила и подчертаване на положителните глобални тенденции, които се губят сред цялата истерия, обграждаща негативните такива.

Автори: Кишор Махбубани и Лорънс Самърс

Умида Ахмедова е сред малкото жени, занимаващи се с кинодокументалистика и фотография в днешен 30-милионен Узбекистан, станал независим от СССР през 1991 г. За филмите и фотографиите си е получавала присъда за затвор, придружена със забрани да напуска страната. Сега има забрана да влиза в Русия.

Авторi: Умида Ахмедова, Невена Борисова

В московската ядка на Нощните вълци, руският еквивалент на [рокерския клуб] Hells Angels, колянови валове от корабни двигатели са префасонирани като кръстове, високи по три метра. Части от самолети са занитени към мотори от камиони, за да се направи гигантска сцена; стари, разнебитени Харли-Дейвидсъни са монтирани заедно под формата на бар; корпуси на лодки служат като кресла, а части от влакове се използват като свръхголеми маси. Кръстовете са навсякъде, измайсторени от велосипедни части, ръчки и други остатъци от камиони. Нощните вълци или Ночные волки са байкъри, открили Руския Бог. В акт на патриотизъм те са сменили латинските надписи по кожените си якета със своя собствена версия на готическа кирилица. Един от символите на Hells Angels, думата „1 процент“, вписана в ромбоидна рамка, все пак е издялана върху голям камък на входа на тяхното царство. Според митологията на Hells Angels това са онези един процент хора, които стоят реално извън закона. Но Вълците са гравирали около ромбоида нов текст, с променен смисъл: „На небето има повече радост за единия процент признати грешници, отколкото за 99-те процента, които не се нуждаят от спасение“.

Автор: Питър Померанцев

Представяме ви втората част от разговора ни с българския учен от сирийски произход – Дахер Дахер. Този път ще прочетете дори по-фрапиращи факти и истории за ситуацията в Близкия Изток такава, каквато е. Рядко ще попаднете на толкова неконформистко мнение като това на Дахер. Защото не спестява обвиненията си към нито една страна. Ще си отговорите и обясните много въпроси.

Автори: Дахер Дахер, Димитър Панайотов

Ще ви разкажа една история, която ще ви се стори много позната. Защото всички истории се повтарят, но поради непонятни причини човек така и не научава уроците от тях. Или може би не иска, когато не му изнася?

Да хванем машината на времето и да пропътуваме няколко десетилетия назад. Годината е 1953-та, а мястото е Техеран, Иран. По това време силният човек в персийската страна е Мохамед Мосадък, демократично избран премиер, който и до днес за много иранци си остава символ, далечен блян за светска държава. Мосадък завършва образованието си в Париж, бил е изключително широко скроен и мечтаел за светска и икономически стабилна страна, която да бъде отделена от религията и да поеме по свой автономен път на развитие. Като средство за справяне с бедността, неграмотността и слабата инфраструктура той виждал в петролните залежи, които да послужат за изграждане на работеща индустрия. Затова Мосадък национализирал природните богатства и анулирал договорите за концесии с британските компании, които контролирали и като пиявици изсмуквали петрола, оставяйки трохите за иранската държава.

За Великобритания това е бил сериозен удар и те се постарали да използват политическите и колониалните си връзки, за да наложат ембарго над Иран спрямо износа на петрол, като успели да го ограничат до минимум. Въпреки този икономически и политически рекет, Мосадък си оставал изключително влиятелна политическа фигура, популярна най-вече в големите градове и сред интелигенцията.

Автор: Дахер Дахер

Тези жени са само четири от хилядите, които са изгубили дете за организацията Ислямска държава, известна още като ИДИЛ. Откак сирийската гражданска война избухна преди четири години, около 20,000 чужди поданици са се отправили към Сирия и Ирак, за да участват в битките на различни ислямски фракции. Над 3,000 от тях идват от западни страни. И докато някои от тях заминават с разрешението на родителите си, повечето напускат тайно, а заедно с тях напуска и всякакъв усет за нормалност. След като те са заминали, родителите им са застигнати от една форма на скръб, която е почти сюрреална в специфичността си. Тя е мъка по загубата на дете, тя е вина заради онова, което той или тя е направил/а, тя е срам пред лицето на враждебността от страна на приятели и съседи, накрая тя е съмнение, породено от осъзнаването, че са знаели толкова малко за човека, когото са довели на този свят. В хода на миналата година десетки такива майки от целия свят са се открили взаимно и са създали един странен съюз, породен от общата им загуба. Онова, което те искат, повече от всичко друго, е да изградят някакъв смисъл от безсмислието на онова, което се е случило на техните деца – и, може би, да постигнат нещо смислено от загубата си.

Автор: Юлия Йоффе, фотографии: Емили Кейси

Септември. Текат дните на японската култура в България… По топлия асфалт, с който е застлан дворът на училището, срещу което живея, скоро ще затупуркат крачета. Звънците ще запеят с тревожно вибрато. Стотици гласчета ще хармонизират с шеги и закачки, заливайки коридорите… Вратите на класните стаи ще хлопнат тържествено и малко страховито, като затворен капан. Ще настъпи крехка тишина. Учителите ще се възцарят отново на своите тронове, а мълчанието на усърдните ще поднови вечния палав дуел с пулсиращия тътен на футболната топка и виковете на играещите калпазани…

Автор: Петър Чолаков

Сградата на Фонда е от началото на ХХ век, с изключителна архитектура. Вътрешността ѝ е малко позанемарена – начупени тук там мозаечни плочки, поолющени стени, с указателни табели на руски език за етажа, като че ли се намирам във времето на ранния соц. Изкачваме петте етажа по едно ветрилообразно стълбище. Влизаме в помещенията на Фонда. Тук са наляти огромни средства и е вложен човешки труд. Посреща ме портрета на усмихнатия Хейдар Алиев. Има снимка и на сегашния президент. Неусетно се връщам в спомените си от детството и юношеството, когато във всички обществени сгради висяха портретите на Тодор Живков и Георги Димитров. Какво пък, стените не са голи, има дух – хаха! Един мой познат често се шегува – голи стени, празна душа! Подминавам институционалната украса и се насочвам към голямата зала, където кипи царствено въодушевление.

Автор: Петя Стоянова

В продължение на десетилетия пътищата, които водеха към спасение от война, разрушение и бедност, към сигурен живот в Европа, бяха строго прикривана тайна, собственост на контрабандисти и мафиоти, които контролираха маршрутите и имаха монопол върху необходимото знание. Те вършеха незаконния си бизнес откъм мрачни кафенета по задните улички на Аксарай в Истанбул и – за малцината щастливци, които успяваха да достигнат Гърция – квартала Омония в Атина, където хората, стигнали дотук, бяха прехвърляни от една мрежа на друга, за да бъдат мамени и манипулирани отново. В края на краищата не им оставаше нищо друго освен да дават парите си в замяна на обещания и надежди.

Но тази година всичко се промени...

Автор: Гаит Абдул-Ахад

Пътят към лелеяния Изток започна за мен с един проект, свързан с отричания в много европейски страни мултикултурализъм. И както казва една турска поговорка: „Ако Аллах ти затвори сребърната врата, ти отваря златната.“ В края на курса по мултикултурализъм директорът на центъра по азербайджански език и култура ни информира за възможността да посетим лятно училище в Азербайджан. Преживяла вече три официални отказа от страна на Турция за обучение, реших като на шега да си подам документите и дори бях убедена, че точно мен няма да одобрят, но ето, че Аллах ми отвори златната врата и бях одобрена за обучението заедно с още петима колеги от ЦИЕК. Получихме визи в последния възможен момент – ден преди заминаването. Работата ми висеше като нарицателния Дамоклев меч над главата и едва дишах насред лятната жега в София. Ето ти шанс да поема едно неочаквано пътешествие. А къде отивах всъщност? Никой от приятелите и познатите до този момент не беше ми споменавал, че е ходил в тази чудата страна, на Изток от Константинопол. Дори се пошегувах с мой приятел и му казах: „Нормалните хора пътуват на запад, лудите – на изток!“ А може би не трябваше да си правя подобна шега?

Автор: Петя Стоянова

Интервю на Димитър Панайотов от сайта „Под моста“ с българския сириец Дахер Дахер – известен книжен блогър, български учен и човек с огромни знания по въпросите в Близкия Изток и най-вече Сирия, където живее голяма част от семейството му.

Автори: Димитър Панайотов, Дахер Дахер

Областта на Залива [Сан Франсиско] е американският инкубатор на утопии. А в продължение на последните четиридесет години един от основните начини, по които тези утопии са артикулирали своите визии за света е бил чрез храната. От хипи-комуните от 60-те и 70-те до техно-футуристичните свръхградове на днешния ден, всяка утопия е създавала своя собствена висока кухня и, по правило, една съпътстваща я идеология. Но докато в миналото това често е било свързано със създаване на нови отношения към природата, днес то е много по-силно свързано с модерните технологии. От идеологиите на „назад-към-земята“ и екологичното селско стопанство днес ние преминаваме към софтуер и инженерство, при което технологически магнати и хакери изпробват границите на достижимото кулинарно съвършенство.

Автор: Джейкъб Микановски

Макар че Ислямска държава (ИД) със сигурност е ислямско движение, тя не е нито типична, нито пък има корените си в далечното минало, тъй като идеологическата ѝ основа е уахабизмът – една форма на исляма, практикувана в Саудитска Арабия и развита едва през 18 век.

Автор: Карен Армстронг

Никога не съм си и помисляла, че някой ден ще отида на церемонията за връчване на Оскарите. И със сигурност никога не съм предполагала, че това ще спаси живота на съпруга ми. Израснах в комунистическа България – пет души в двустаен апартамент, без топла вода или парно отопление. Двата държавни телевизионни канала излъчваха само по вечерно време и, ако показваха филм, той най-често беше руски. След като Берлинската стена падна и България най-после се отърси от комунизма, ние се включихме в кабелна телевизия с безброй много американски и западноевропейски канали. Бях на 18 когато гледах Оскарите за първи път. Поради разликата във времето трябваше да чакам до три часà сутринта, докато започне церемонията. Идеята, че някой ден и аз бих могла да ходя по същия този червен килим беше също толкова невероятна, колкото и мисълта да се захождам по Луната. Но, ето ме сега тук, много години по-късно, заедно със съпруга ми Себастиан, усмихната за камерите.

Автор: Даниела Петрова

Ясно си спомням момента, когато за пръв път помислих за биологическия си часовник. Бях на 27 когато статия по темата се появи в едно от седмичните списания, напомняйки на нас, модерните жени, че плодовитостта ни започва да намалява на 28, преди да спадне рязко на 35. Тогава още бях сама, но си мислех, че имам още много време. Така е, когато си в двадесетте – годините ти изглеждат като векове. Запознах се със съпруга си когато бях на 29 и се омъжих за него три години по-късно. Никога не беше ми минавало през ума, че трябва да побързам. Онова, което тогава не знаех е, че яйцеклетките – също като лицата ни – остаряват с различна скорост, и че аз съм била една от малкото неудачнички, при които биологическият часовник е започнал да тиктака по-рано отколкото при останалите.

Автор: Даниела Петрова

Кападокия, ден седми. На седмия ден… Господ седнал да си почине. Господ затова е Господ, защото може да си позволи лукса да си почива. Ние нямаме време. Освен това трябва да избираме: дали да поемем отново към Аванос, към археологическите разкопки и Джамията Дерейманлъ (стара християнска църква от 4 век в предвизантийски стил, изрисувана с гръцки, малтийски и латински кръстове), а привечер да го съчетаем с посещение на Сарухан кервансарай и да гледаме дервишкия танц сéма. Или да поемем по туристически маршрут – Грийн или Блу тур. Аз съм изкушена от дервишите, но Йо е по-разумна – Аванос вече го видяхме, дервиши можеш винаги да гледаш, дори в Истанбул. Да, ама не е същото, упорствам аз. „Ще идем на Грийн тур, такова нещо повече сигурно няма да ни се случи.“ Май че е права. Натикваме се в един долмуш (малко маршрутно автобусче) и заемаме последните две свободни места. Потегляме. Групата е шарена. Японци и японки, които дремят през целия път и почти не слизат да разглеждат обектите, явно са имали тежка вечер, дано не им е призляло от въртенето на дервишите или от горещите температури в хамама. Надали са купонясвали в дискотека, не видяхме такова чудо тук.

Автор: Евдокия Борисова

Ден пети. Заминаваме към Кападокия, Днес е Гергьовден, а ние се запътваме към родината на Свети Георги – Кападокия. Земята на красивите коне (в буквален превод от персийски); на скалните църкви и най-причудливите каменно-варовикови форми в света. И на въртящите се дервиши. Пътуваме в луксозен (според нашите представи и нормален – според турските) автобус, в който гладен и жаден и неинформиран (пред всеки пътник има телевизионно екранче със слушалки) няма да те оставят. Пътят е около пет чàса, километрите – към шестотин. Какво си представяте, когато чуете за Анадола? Голи сипеи, скали и пуста жълтеникава степ? Нищо подобно. Пътуваме с часове през зелени тучни ливади, по които пасат огромни стада; нивите са прилежно обработени, изорани и засети. Снимките, макар и през стъклото стават прелестни, тъй като е много слънчево, а контрастите са ярки: розова пръст, яркозелени поляни, яркожълт синап, бели цъфнали дървета. Спомням си какво пише в пътния си бележник Чудомир за Бурса: Аз си представях, че камилски птици прескачат, пустини и рев на лъвове… а то… тук-таме се мярка силуетът на нашенското магаре… Какво ли би казал за Анадола? Една мини-Аркадия. Твърде динамично се сменят картините: нарядко пръснати селца с издигнати хубави дву- и три- катни къщи, дори лозя (!) и овощни градини. Тук се мярва джамийка. Там – огромен индустриален комплекс, като че захвърлен в нищото. Завод на Кнауф, например. В този рядко населен район кой ли въобще работи в него? Но за да го издигне немецът точно тук, значи има кой. И отново ливади, поляни, нивя. Облаци и кристално синьо небе.

Автор: Евдокия Борисова

Отлитаме към Анкара по Еразъм. Еразъм плюс, тийчинг. С други думи ще обучаваме. Ще четем лекции в рамките на една седмица в Анкарския държавен университет пред студенти по Българска филология. Приключението е пределно интересно и си струва, дори… човек да се поизложи. Защото да говориш за българска литература пред чуждестранни студенти, при това на родния си език, е изпитание със съмнителен успех. Почти като да обясниш на чужденец „как живеете днес вие, в България, ама по-друго си е, все пак Европейски съюз…“. Хм. Избираме да говорим за исторически романи и постмодерна поезия, пък каквото ще да става. Ще сбъдваме невъзможното. Точно както звучи посмъртното откровение на Ататюрк: Превърнах Анкара в столица, защото исках да покажа турската воля пред света, да превърна в реалност нереалното. Малкото, кално, забравено в пустошта на Азия, градче Ангора става бляскавата азиатска столица на новата европейска държава. Възкръсналата Атлантида, както я нарича една голяма почитателка на Ататюрк, която разбира от хубави мъже и бляскави столици. Нашата Багряна.

Автор: Евдокия Борисова

Какво точно е „ционизмът“? Основното му твърдение винаги е било, че евреите представляват единен и сплотен народ; че тяхното хилядолетно разпиляване и страдание с нищо не е намалило специфичните им, колективни атрибути; накрая, че единственият начин, по който те могат да живеят свободно като евреи – по същия начин, примерно, по който шведите живеят свободно като шведи – е да обитават една еврейска държава.

Автор: Тони Джуд

Самият Израел е мултикултурно общество във всичко друго освен името си. Въпреки това той си остава отличителен сред демократичните държави с прибягването до етнорелигиозни критерии, чрез които да наименува и класифицира гражданите си. Това е странен случай сред модерните нации, но не – както твърдят по-параноичните му поддръжници – защото е еврейска държава, а никой не бил искал евреите да имат своя собствена държава. Това е така защото той е еврейска държава, в която една общност – евреите – е поставена над останалите, и това в епоха, в която за такъв вид държава няма място.

Автор: Тони Джуд

Картината, обрисувана от Маршал и Ший, е обезпокоителна, но и пробуждаща някои мисли. Движението за човешки права винаги е наблюдавало потисническите правителства. Всеки, който изследва доклада на Маршал и Ший, е в състояние да отбележи, че политическите и религиозни движения, дори и без правителствена власт, също могат да се окажат масивно-потиснически. А онова, което е масивно-потисническо, трябва да бъде изследвано и изобличавано. Освен това докладът повдига някои въпроси, които са трудни за определяне, но все пак би трябвало да ни безпокоят – въпроси, касаещи не само правото да се мисли свободно, но и навикът действително да се върши нещо такова, който се губи много лесно. При това тук става дума не за навици от някакви чужди и далечни места, а именно тук, у нас, в страната на свободните. При всички случаи, ако сте следили резултатите от последните избори в Северна Африка и гражданските войни по различни места из арабския свят, то със сигурност вече сте почувствали, че световната кампания за потискане критиките срещу ислямисткото движение е на път да достигне ново, гигантско и плашещо ниво, далеч отвъд всичко, което сме виждали досега.

Автор: Пол Бърман

Патогените и човешката глупост са вечен фон на живота и е статистически сигурно, че дебнещите нещастия няма да се разпределят равномерно във времето, а често ще се припокриват. Да се придава прекалено голямо значение на тези натрупвания означава човек да се поддаде на примитивно мислене, да се живее в свят на уроки и космически конспирации.

Автори: Стивън Пинкър и Андрю Мак

 

Какво е да прелетиш 30 000 километра за по-малко от месец, връщайки се на мястото от което си тръгнал, България? Като че ли преживяваш собствена версия на Радичковия „Опит за летене“ – една метафора за битието ни. Дългото пътешествие не е нещо ново, защото накъдето и да потеглим, все тук се връщаме, на нашия пристан. Различното в случая е, че завръщането стана от другата страна на кълбото...

Автор: Аврам Агов

Законовите и конституционни защити притежават само малко сила когато мнозинствата са настроени безразлично или враждебно към либералните ценности. Тъй като демократичните режими могат да се позовават на един източник на легитимност, който липсва при други форми на управление, свободата може да се окаже по-застрашена в бъдещето, отколкото е била в миналото. Повечето хора, през по-голямата част от времето, са загрижени по-скоро за други неща, отколкото за това да бъдат свободни. Мнозина биха гласували с готовност за едно нелиберално правителство, ако то им обещае сигурност срещу неща като насилие и трудности, продължаване на начина на живот, с който те са свикнали и отказ на права и свободи за хора, които те мразят.

Автор: Джон Грей

Веднъж Набоков е казал, че вдъхновението за написването на „Лолита“ е дошло от картина, нарисувана от маймуна в парижката Ботаническа градина: в нея се виждали решетките на клетката ѝ. Това е добра метафора за естеството на артистичната продукция. Какво друго рисуваме всички ние, ако не решетките на собствените ни клетки, или ръчните колички, в които са ни пренасяли като деца с увреждания? Как другояче да се разрушат клетките? Как другояче бихме могли да се изправим на собствените си крака?

Автор: Елиф Батюман

Канудос, свещеният град. Откъм околните планини той е изглеждал като мираж. Петдесет и две хиляди кирпичени колиби и шепа белокаменни църкви, разпилени по един от завоите на реката Ваза-Барис, където допреди няколко години е имало само една порутена фермерска къща и стар кладенец. Стените на къщите са в същия цвят като изгорената земя, на която стоят, така че човек почти не може да види града, чак докато се намери вътре в него. В продължение на последните десет месеца от съществуването си градът е бил обстрелван от цяла дивизия на бразилската армия. Хиляди от защитниците му – наполовина каубои, наполовина бандити jagunços – са мъртви. Били са засипвани с артилерийски огън откъм околните хълмове и разстрелвани с картечници в равнините. Когато битката се прехвърля в самия град, те се бият къща по къща и врата по врата, използвайки планините от тела като барикади. Водачът им е мъртъв. Починал е от дизентерия през една от нощите. Стотици други са загинали през изминалите седмици. Краят наближава. На 5 октомври 1895 армията провежда окончателното нападение. Откриват четирима защитници, останали в окопите: двама мъже, един старец и едно дете. Те умират там, където са стояли. Канудос престава да съществува.

Автор: Джейкъб Микановски

Преди малко повече от хиляда години някой е запечатал едно помещение в пещера близо до града-оазис Дунхуанг, на границата на пустинята Гоби в западен Китай. В него са се намирали повече от няколкостотин кубически метра пакетирани ръкописи. И те са прекарали там, скрити, следващите деветстотин години. Когато помещението, наречено Библиотеката от Дунхуанг, най-после е открито през 1900 г., то е посрещнато като едно от най-големите археологически открития на 20 век, наравно с гробницата на Тутанкамон и Ръкописите от Мъртво море (Кумранските ръкописи).

Автор: Якоб Микановски

Шистовият газ отприщи може би най-голямата треска за фосилно гориво от началото на двайсет и първи век. Някои го наричат път към енергийната независимост и възраждането на индустрията и твърдят, че бил по-чист от въглищата. Никоя друга тема в енергетиката не е печелила толкова медийно внимание през последните години.

Автор: Димитър Кенаров

Упадък на Стария свят, заплашителни империи, убийства в името на Бога – гледайки към 1914 ние откриваме, че са налице множество паралели със собственото ни време…

Автор: Ричард Дж. Еванс

В разстояние от само десет години мобилните телефони и Интернет са променили ежедневието на множество африканци по-драматично от всяка друга социална промяна след като африканските нации извоюваха независимостта си от бившите колониални сили. Днес една все по-увеличаваща се група от млади бизнесмени желае да придвижи нещата още по-напред…

Автор: Ян Пул

Прочетете още...