Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Как Саудитска Арабия е оформила и експортирала основния източник на глобалния тероризъм

 

2015 08 Isl state

 

Докато движението Ислямска държава разрушава една след друга различни национални държави, създадени от европейците преди почти един век, изключителната му диващина постепенно започва да изглежда като олицетворение на насилието, което за много хора е неразривно свързано с религията изобщо и с исляма по-конкретно. Освен това то ни кара да мислим, че неоконсервативната идеология, която вдъхнови войната в Ирак, е илюзорна, тъй като основната ѝ предпоставка беше, че либералната национална държава е неизбежен резултат от модерността и че, щом само бъде премахната диктатурата на Саддам, Ирак няма как да не се превърне в демокрация от западен тип. Вместо това обаче се появи Ислямска държава, която е родена от иракската война и чиято основна цел е възстановяването на пред-модерния авторитаризъм на халифата, с пълно завръщане към някакъв вид варварство. Множеството видеоклипове, в които се показва как се обезглавяват различни западни и други заложници и пленници, масовите разрушения, унищоженията на произведения на изкуството – всичко това без съмнение ще се схваща от множество хора като доказателство за хроничната неспособност на исляма да приеме ценностите на модерността.

Но макар Ислямска държава да е без съмнение ислямско движение, тя не е нито типична, нито пък има корените си в далечното минало, тъй като основата ѝ е уахабизмът – една форма на исляма, практикувана в Саудитска Арабия и развита едва през 18 век. През юли 2013 Европейският парламент определи уахабизма като основен източник на глобалния тероризъм, и все пак главният мюфтия на Саудитска Арабия, който осъжда Ислямска държава по възможно най-остър начин, винаги е настоявал, че „идеите на екстремизма, радикализма и тероризма не са част от исляма по никакъв начин“. Други членове на управляващата саудитска класа обаче гледат доста меко на движението, приветствайки неговото упорито противопоставяне срещу шиитския ислям, както и салафистката му чистота, и строгото му придържане към оригиналните практики на исляма. Тази непоследователност сред саудитските елити е здравословно напомняне за невъзможността да се правят точни обобщения по отношение на която и да е религиозна традиция. В своята кратка история уахабизмът е развил като минимум две отчетливо различни форми, всяка от които има напълно различно схващане за насилието.

През 18 век, когато мюсюлманските имперски сили започват да губят контрол над периферните си територии, в много части от ислямския свят възникват множество възродителни движения. По това време на Запад се започва постепенното отделяне на църквата от държавата, но този секуларен идеал е радикално нововъведение, също толкова революционно, колкото и комерсиалната икономика, която Европа развива едновременно с него. Никоя друга култура не разглежда религията като чисто лична работа, разделена от такива светски начинания като политиката, така че за мюсюлманите политическата фрагментация на тяхното общество е също и религиозен проблем. Тъй като Коранът им е дал свещена мисия – да изградят една справедлива икономика, в която всеки човек се третира с безпристрастност и респект – политическото благоденствие на умма-та (общността) винаги е било въпрос от свещена важност. Ако бедните бъдат потискани, уязвимите – експлоатирани, а държавните институции – корумпирани, то мюсюлманите са задължени да положат всички усилия, за да върнат обществото обратно в правия път.

И така реформаторите от 18 век са убедени, че ако мюсюлманите биха искали да си възвърнат изгубената власт и престиж, те трябва да се завърнат към фундаменталните догми на своята вяра, с което да осигурят, че Бог, а не материализмът или светските амбиции, доминират в политическия ред. В този „фундаментализъм“ няма нищо войнстващо; по-скоро това е опит на по-долните слоеве на населението да се преориентира обществото. Той не съдържа джихад.


Small Ad GF 1

Един от най-влиятелните сред тези възродители е Мухамад Ибн Абд ал-Уахаб (1703-91), учен мъж от град Нажд в централна Арабия, чиито учения все още вдъхновяват мюсюлманските реформатори и екстремисти от наши дни. Той е особено загрижен от съществуването на народни култове към различни светци и идолопоклонническите ритуали, извършвани около техните гробници, които според него приписват божественост на обикновени смъртни. Вместо това, настоява той, всеки отделен мъж или жена трябва да се концентрира върху изучаването на Корана и „традициите“ (хадит) на обичайната религиозна практика (суна) на Пророка и неговите сподвижници. Също като Лутер, Ибн Абд ал-Уахаб желае да се върне към най-ранните учения на своята вяра и да изхвърли от нея всички по-късни средновековни добавки. Ето защо той се противопоставя на суфизма и шиитския ислям като еретически нововъведения (бида), и насърчава мюсюлманите да отхвърлят учените тълкувания, развити в хода на вековете от ислямската улема (корпус от учени), като вместо това тълкуват текстовете сами.

Това разбира се разярява духовенството и отправя заплаха към местните водачи, които смятат, че намесата в тези народни култове ще предизвика социални недоволства. В края на краищата Ибн Абд ал-Уахаб успява да намери покровител в лицето на Мухамад Ибн Сауд, арабски вожд от Нажд, който възприема идеите му. Но между двамата скоро се появяват напрежения, тъй като ал-Уахаб отказва да подкрепи военните кампании на Ибн Сауд за плячка и завоюване на територии, настоявайки, че джихадът не може да бъде провеждан за лично обогатяване, а е позволен единствено когато уммата е нападната с военни сили. Освен това той забранява арабския обичай да се убиват военнопленници, преднамереното разрушаване на имущество и кланетата на цивилно население, включително деца и жени. Нито пък някога е твърдял, че хората, паднали в битка, са мъченици, които ще бъдат наградени с особено място на небето, понеже едно подобно желание за себе-възвеличаване е несъвместимо с джихада. Появяват се две форми на уахабизма: докато Ибн Сауд е напълно готов да насажда уахабисткия ислям чрез силата на меча, за да засилва политическата си позиция, самият ал-Уахаб настоява, че образованието, учението и дебатите са единствените законни средства за разпространяване на истинската вяра.

И макар че Писанието има абсолютно централно място в идеологията на ал-Уахаб, чрез настояването, че единствено неговата версия на исляма притежава валидност, той изкривява посланието на Корана. Коранът изрично постановява, че „Не може да има принуда по въпросите на вярата“ (2:256), разпорежда, че мюсюлманите трябва да вярват в откровенията на всички велики пророци (3:84), и че религиозният плурализъм е божия повеля (5:48). Мюсюлманите винаги са били особено предпазливи по отношение на т, нар. такфир, практиката да се обявява някой мюсюлманин за неверник (кафир). До това време суфизмът, който е развил изключителна търпимост и висока оценка за другите религиозни традиции, е бил най-популярната форма на исляма и е играел важна роля както в социалния, така и в религиозния живот. „Не практикувай собствената си вяра по такъв начин, че да отказваш вярата на всички останали“, настоява великият мистик Ибн ал-Араби (ок. 1240). „Бог, всезнаещият и вездесъщият, не може да бъде ограничен до само едно вероучение“. Обичайно е за суфистите да твърдят, че той не е нито евреин, нито християнин, нито дори мюсюлманин, тъй като, щом само веднъж си прозрял божественото, тези създадени от човека различия остават на заден план.

Въпреки собственото си отхвърляне на останалите форми на исляма, самият ал-Уахаби се е въздържал от такфир, твърдейки, че единствено Бог е в състояние да чете в сърцата на хората, но след смъртта му уахабизмът захвърля тези ограничения и щедрият плурализъм на суфизма започва да се разглежда с все по-подозрителен поглед в мюсюлманския свят.

Заедно с това уахабизмът става все по-насилствен и се превръща в инструмент на държавния терор. Докато се опитва да създаде свое независимо шейхство, синът и наследник на Ибн Сауд, Абд, ал-Азиз Ибн Мухамад, използва такфир, за да оправдае големите кланета сред съпротивяващите се населения. През 1801 армията му превзема свещения шиитски град Карбала в днешен Ирак,ограбва гробницата на имама Хусаин и избива хиляди шиити, включително жени и деца. През 1803, в страх и паника, свещеният град Мека се предава на саудитския водач.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В края на краищата през 1815 г. османците изпращат Мухамад Али паша, управителя на Египет, да смаже уахабистките сили и да разруши столицата им. Но уахабизмът се превръща отново в политическа сила по време на Първата световна война, когато тогавашният саудитски вожд – един друг Абд ал-Азиз – прави нов опит за създаване на държава и започва да си отвоюва голямо шейхство в Близкия Изток чрез силата на своята бедуинска армия, известна като Икван (Братството).

Именно в Икван се откриват корените на Ислямска държава. За да се пречупят и отучат от номадския начин на живот отделните племена, уахабитскто духовенство разпределя бедуините по оазиси, където те се учат на земеделие и умения, свързани с уседналия начин на живот. Но щом само наследеният от древни времена обичай на газу (нападение за плячка), който обикновено е завършвал с крадене на добитък, е заменен от джихад, тези бедуински бойци стават много по-жестоки и крайни. Те покриват лицата си когато се срещат с европейци или не-саудитски араби и се бият с копия и саби, понеже презират използването на оръжия, които не е ползвал Пророкът. При старите газу-нападения бедуините винаги са се опитвали да поддържат броя на жертвите до минимум и не са нападали хора, неучастващи в сраженията. Сега вече икваните редовно убиват хиляди „изменнически“ невъоръжени селяни, не се замислят ни най-малко над убийствата на жени и деца, и редовно прерязват гърлата на всички военнопленници.

През 1915 Абд ал-Азиз планира да завоюва Хиджаз (част от съвременна западна Саудитска Арабия, която включва градовете Мека и Медина), Персийския залив на изток от Нажд, както и земите на север, които днес са Сирия и Йордан. В хода на1920-те години той обаче все още сдържа амбициите си, за да придобие дипломатически статус с Великобритания  и Съединените щати като национална държава.Но икваните продължават да извършват нападения над британските протекторати Ирак, Транс-Йорадния и Кувейт, настоявайки, че върху джихада не могат да бъдат налагани ограничения. И тъй като гледат на всички модернизации като на бида, икваните се противопоставят и на Абд ал-Азиз за това, че е позволил [ползването на] телефони, коли, телеграф, музика, пушене – изобщо, всичко, което е било непознато по времето на Мохамед – докато в края на краищата Абд ал-Азиз смазва въстанието им през 1930.

След победата над икваните официалният уахабизъм на Саудитското шейхство се отказва от войнствения джихад и се превръща в консервативно религиозно движение, подобно на оригиналното движение на ал-Уахаб, с тази разлика, че такфир-ът вече е утвърдена практика и дори централна част от уахабитската вяра. Оттук нататък винаги ще има напрежения между управляващите саудитски елити и по-радикалните уахабити. Духът на икваните и тяхната мечта за териториално разширение не умират, а придобиват нова сила през 1970-те, когато шейхството става централна част от западната външна политика в региона. Вашингтон приветства опозицията на саудитците срещу насъризма (пан-арабаската социалистическа идеология на втория египетски президент, Амал Абдел Насър), както и срещу съветското влияние. След Иранската революция Америка дава мълчаливо съгласие за саудитския проект за противопоставяне на шиитския радикализъм чрез уахабизация на целия мюсюлмански свят.

Покачващите се цени на петрола, създадени от ембаргото от 1973 – когато арабските производители на петрол ограничават доставките за САЩ в знак на протест срещу американската военна подкрепа за Израел – снабдяват шейхството с всички петродолари, от които то се нуждае, за да изнася силно специфичната си форма на ислям. Старият военен джихад в името на разпространяване на вярата сега е заменен от една културна офанзива. Мюсюлманската световна лига, със седалище в Саудитска Арабия, открива офиси във всички региони, обитавани от мюсюлмани, а саудитското министерство на религията печата и разпространява сред мюсюлманските общности уахабитски преводи на Корана, уахабитски доктринални текстове, както и писания на съвременни мислители, които саудитците намират близки до собственото си учение, като например ал-Маудуди и Саид Кутб. По всички тези места – в Близкия Изток, Африка, Индонезия, САЩ и Европа – те финансират изграждането на джамии в саудитски стил, с уахабитски преподаватели и мадраси (духовни училища), които предоставят безплатно образование за бедните (при една, разбира се, уахабитска програма). В същото време млади мъже от по-бедните мюсюлмански страни като Египет и Пакистан, които са се видели принудени да търсят работа в региона на Персийския залив, за да поддържат семействата си, започват да свързват сравнителното си благосъстояние с уахабизма и да носят тази вяра обратно вкъщи. Изграждат се цели нови квартали със саудитски джамии и молове, в които има отделни места за пазаруване за двата пола. В отплата за щедростта си саудитците изискват религиозен конформизъм, така че в хода на времето уахабисткото отхвърляне на всички други форми на исляма, както и други вероучения, започва да пуска корени в множество места по света и навсякъде сериозно подкопава традиционния плурализъм на исляма.

Ето защо цяло едно поколение от мюсюлмани е израснало с една отцепническа форма на исляма, която му създава отрицателни разбирания за другите вероучения, както и нетолерантно, сектантско виждане за собствената им вяра. И макар само по себе си всичко това да не е екстремизъм, то все пак е мисловна рамка, в която екстремизмът може лесно да се оформи. В миналото, ученото тълкувание за улема, което уахабизмът отхвърля, е сдържало силно екстремистките интерпретации на Писанието. Сега обаче става напълно възможно за самоуки интерпретатори като Осама бин Ладен да представят собствени, силно радикални прочити на Корана. За да предотвратят разпространението на радикализма, през 1980-те години саудитците се опитват да отклонят собствената си младеж от вътрешните проблеми на шейхството, като насърчават пан-ислямистки чувства, които по принцип уахабистката улема не одобрява.

Там където ислямистите в страни като Египет се борят срещу тиранията и корупцията у дома, саудитските ислямисти се съсредоточават върху унижението и потискането на мюсюлманите по целия свят. Телевизията донася в охолните саудитски домове образи на мюсюлмани, страдащи в Палестина и Ливан. Освен това правителството насърчава младите мъже да се присъединят към постоянния поток от доброволци от арабския свят, които се присъединяват към афганистанския джихад против Съветския съюз. Всичко това може да хвърли известна светлина върху мотивацията на младите хора, които днес се присъединяват към джихада в Сирия и Ирак.

Изследванията на онези саудитски мъже, които са станали доброволци в Афганистан, а по-късно са участвали във войните в Босна и Чечения, или са били подготвяни в лагери на Алкайда, показват, че по-голямата част от тях са мотивирани не от омраза срещу Запада, а от желанието да помогнат на мюсюлманските си братя и сестри – по начин, който силно напомня за мъжете от цяла Европа, които доброволно напускат домовете си през 1938, за да се борят срещу фашистите в Испания, или за евреите от диаспората, които заминават за Израел в началото на Шестдневната война от 1967. Благосъстоянието на умма-та винаги е било духовна и политическа грижа на исляма, така че отчаяното положение на техните събратя-мюсюлмани касае директно ядрото на тяхната религиозна идентичност. Подчертаване на пан-ислямизма, което е централно както за пропагандата на бин Ладен, така и за предсмъртните видеоклипове на саудитските участници в атентатите от 11 септември, показва, че те са повлияни по-малко от уахабизма, отколкото от болката и унижението на умма-та като цяло.

Също като икваните, Ислямска държава представлява бунт против официалния уахабизъм на модерна Саудитска Арабия. Техните саби, покрити лица и екзекуции чрез обезглавяване – всичко това напомня за първоначалното Братство. Но не е много вероятно, че ордите на ИД се състоят изцяло от убедени джихадисти. Голяма част от тях вероятно са секуларисти, които ненавиждат състоянието на нещата в Ирак: баатисти от времената на режима на Саддам, както и бивши войници от вече несъществуващата му армия. Това може да обясни силата, с която ИД се представя в битките срещу професионални военни сили.

[…]

Би било грешка да се гледа на ИД изцяло като някакъв опит за връщане към миналото. Както посочва британският философ Джон Грей, тя е радикално модерно движение, което се е превърнало в ефективен, самофинансиращ се бизнес с активи, оценявани на около два милиарда долара. Грабежите, обирите на банки, отвличанията, продажбите на петрол в завоюваните територии, са направили от нея най-богатата джихадистка група на света. Няма нищо случайно или ирационално в насилието, практикувано от ИД. Видеоклиповете на екзекуции са планирани внимателно, с цел да се вдъхнови по-нататъшен терор, да се потисне несъгласието и да се посее хаос сред по-широкото население.

Източник

Карен Армстронг е британска авторка и изследователка, специалистка в областта на сравнителната религия. Последната й книга, Fields of Blood: Religion and the History of Violence, беше публикувана през 2014 г.


Pin It

Прочетете още...