От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 07 Gavrilo Princip

 

Как национализмът от 1914 отравя днешния свят

Някъде в средата на 2015 тълпа от бойци, развяващи черните знамена на джихадистката милиция, известна под името Ислямска държава в Ирак и Леванта, инак силно заети с инвазията на голяма част от северен Ирак, все пак реши да направи пауза и да покаже връзката между собствената си кауза и Първата световна война.

В онзи ден сунитските бойци взеха един булдозер и няколко военни машини, след което разкопаха грубата ивица на местно шосе, което разделя Сирия от Ирак. След като потанцуваха върху прясно изличената граница и постреляха с автомати в небето, бойците от ИДИЛ се отправиха към каналите си в Туитър и Ютюб, за да направят историческо заявление: чрез разкопаването на този куп пясък и пръст, казаха те, „са разрушили границите [начертани от] Сайкс и Пико. Всичко благодарение на Аллаха.“

Нашият свят, припомнят ни онези сунитски бунтовници, е все още до голяма степен управляван от идеи, изстреляни към глобална знаменитост от пистолета на Гаврило Принцип.

Сунитските бойци виждат самите себе си като хора, които преобръщат едно решение, взето само месеци след като куршумът на Принцип убива бъдещия монарх на Австо-Унгария, една от гигантските империи, които контролират голяма част от развития свят през 1914. Скоро след като битките на Голямата война започват на сериозно през август, водачите на Антантата разбират, че онези империи – Австро-Унгарската, Османската, Руско-царистката и Германско-Хоенцолерновата – най-вероятно ще се срутят много скоро. След което се заемат със задачата да измислят нещо, което да ги замени.

Виждайки, че Константинопол е на път да изгуби контрола над огромна част от Османската империя и разтревожени от възможността тази територия (и петролът под нея) да попадне в погрешни ръце, Съюзниците изпращат двама дипломати, Марк Сайкс от Великобритания и Франсоа Жорж-Пико от Франция, да намерят начин за разделяне на останките между бъдещите победители. Две години по-късно техните правителства приемат една линия, начертана от двамата дипломати през целия Близък Изток. В годините след войната тази линия ще определя границите на новосъздадените пост-османски държави: Ирак, Кувейт, Сирия, Ливан, Турция, Йордан и, по-късно, Израел.


Small Ad GF 1

Човек би могъл да си помисли, че с опита да създадат сунитска мюсюлманска теокрация, простираща се из огромна част от арабския свят, онези бойци от ИДИЛ виждат в себе си хора, изправящи една от големите [и за тях силно несправедливи] последици от Голямата война: замяната на империите с множество нови и до голяма степен произволно създадени нации; че с това те слагат край на следвоенния свят.

Разглеждани от друга перспектива обаче, групи като ИДИЛ са истинските наследници на 28 юни 1914. Техните убеждения, както и начина, по който те ги превръщат в ужасяващи действия, са много директни копия на онези, които довеждат до Голямата война – и които не са съществували реално, до каквато и да е сериозна степен, преди Гаврило Принцип да ги пробуди за живот.

Дали всъщност ние живеем с дългата сянка на 1914 или, напротив, преживяваме нейната още по-дълга антитеза? Заключението зависи от това как човек ще разглежда двете сили, пуснати в ход преди един век – едната, нова форма на нацията, а другата нова форма на национализма.

Новите нации

Модерната идея за нацията – тоест някаква политическа единица, заявяваща, че представлява даден народ, обединен от език или етничност – е започнала съществуването си само няколко десетилетия преди 1914 и по онова време е била считана за нещо като аномалия. Само век по-рано Европа не е била нищо повече от около 200 различни княжества плюс шепа империи; през юни 1914 в нея има само три републики (Швейцария, Франция и Португалия). А освен това тя едва наскоро е станала свидетел на раждането на Германия (която е с четири години по-млада от Канада) и Италия (седем години по-възрастна) – и двете страни скърпени от различни, донякъде подобни едни на други княжества.

В същото време Европа от 1914 гъмжи от националистически движения, повечето от тях без нации: арменски, грузински, литовски, еврейски, македонски, албански, рутенски, хърватски, баски, каталонски, фламандски, сардински и ирландски. Само малко от тях се радват на широка подкрепа: по онова време националистическата идея е идея на елитите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Освен това тя е напълно фиктивна. Европейските държави от 1914 са далеч по-мултикултурни и по-многоезични, отколкото са днес. Идеята за намиране на общ език, култура или етничност вътре в която и да е от тях е непрактична и може да бъде реализирана единствено чрез прилагане на екстремно насилие.

В навечерието на Голямата война само малко повече от половината жители на Франция говорят френски език или считат себе си за етнически французи, както показва убедително историкът Йожен Вебер. Именно войната е онази, която замества френските регионални езици и идентичности с една обща, национална.

При това Франция е една от по-унифицираните европейски нации. През 1914 по-малко от половината население на Романова Русия се състои от етнически руснаци. В обединена Италия само 2,5 процента от населението говори италиански език в ежедневието си.

Мултикултурализмът е предвоенната норма: на всеки 100 войници в Хабсбургската армия от 1914, отбелязва историкът Дейвид Рейнолдс, „има средно по 25 германци, 18 маджари, 13 чехи, 11 сърби и хървати, 9 поляци, 9 рутени, 6 румънци, 4 словаци и 2 италианци… Много единици функционират на базата на по два езика, някои стигат до пет“.

Но не войната е, която променя всичко това. Прави го мирът. В следвоенните руини на европейските империи и икономики договорът от Версай се опитва да създаде нов мир като гарантира независима държавност буквално на всеки, който я търси и желае шумно и с достатъчно сила. Американският президент Удро Уилсън – човекът, на когото в най-голяма степен се дължи оформянето на следвоенния свят, обявява през ранната 1918, че „на всички добре дефинирани национални аспирации ще бъде предоставено възможно най-голямо удовлетворение“. Той възприема фразата „самоопределение“ – болшевишка идея, популярна при Ленин – и ѝ придава много по-широко значение.

Това в никакъв случай не е някакво неизбежно развитие – всъщност и двете страни, намиращи се в най-добри позиции да определят мира, Съединените щати и Великобритания, се противопоставят на (и понякога са заплашени от) етническия и езиков национализъм. Но, както отбелязва историкът Ерик Хобсбом, следвоенната експлозия от нови държави „е резултат от две непредвидени развития: колапсът на големите многонационални империи на Европа – и Руската революция (което прави желателно за съюзниците да разиграват Уилсъновата карта срещу болшевишката“. Етническият национализъм е грозен, но той изглежда по-добър от комунистическия интернационализъм.

Тези нови следвоенни нации са от съвсем различен вид в сравнение с онези, създадени от националистическия плам от 19 век. „Там, където Италия и Германия са били създадени в резултат от обединението на различни местни политически единици с подобни езици и култури“, пише Дейвид Рейнолдс във великолепната си история Дългата сянка: Голямата война и двадесетият век, то тези нови нации са били създадени „чрез отделяне от династични империи, които до този момент са контролирали взривна смесица от етнически групи, намиращи се на различни нива на национално осъзнаване и политическа мобилизация“.

Още преди войната да е приключила, по-предпазливите хора предупреждават, че този напор към създаване на етнически държави е цъкаща бомба. Държавният секретар на Уилсън, Робърт Лансинг, изказва тревогата си така: „Когато президентът говори за ‚самоопределение‘, какво всъщност има предвид? Дали говори за народ, териториална област или общност?“ Фразата, по мнение на Лансинг, „е просто заредена с динамит“ и ще „пробуди надежди, които никога не могат да бъдат реализирани“ и ще „струват хиляди животи“. Той със сигурност се оказва прав.

Тези новородени нации са предопределени за по-нататъшно насилие: никоя от тях всъщност не е едно-етническа или едноезична, въпреки твърденията им; повечето от тях съдържат конкуриращи се националности и вери, търсещи самоопределение. Някои, като Югославия, Чехословакия и Ирак, са просто изкуствени съчетания от групи, разделяни от древни съперничества. Арабски държави като Йордания и Сирия са по същество подаръци за племенни фамилии, които са били на страната на старата империя. Израелско-палестинският конфликт е най-неизбежният, възникващ от границите на този пост-1914 свят, но има и стотици други – включително и този от най-ново време, сунитско-имперското предизвикателство, отправяно от страна на ИДИЛ срещу линията Сайкс-Пико.

„Макар че националистическата лудост е по-скоро следствие, отколкото причина за Голямата война“, пише Рейнолдс, „войнолюбците вече са пуснали джина от бутилката и миролюбците не са в състояние да го върнат обратно“.

Новият национализъм

Но тази националистическа лудост е не просто продукт от мирни договори и дипломатически сделки. Онова, което Уилсън и съюзниците му поставят в ход е нов начин на мислене, както и нова форма на политика и насилие, която витае във въздуха през 1914.

Важно е да се различават тези националистически движения от либералните държави, които са създадени в тяхно име. Това са различни неща, с различни последствия.

Понятието „национализъм“ е създадено едва в последните десетилетия на 19 век. Преди това идеята, че хората трябва да формират някаква независима политическа единица стриктно въз основа на езика или етничността си, е ограничена до няколко радикални философи, специално в Германия. Пусната на воля, тя започва да се разпространява като болест.

Десетилетието преди 1914 е осеяно с десетки убийства, атентати, отвличания и бунтове по всички континенти, където национализмът се е разпространил. Куршумите на Принцип са първите актове на националистическо насилие от войната, но първите борци, които успяват да създадат нова страна, са ирландците, които въстават по средата на войната, заливат Великобритания с вълна от крайно кървави конфликти и създават първата от десетките нови нации, родени в резултат от войната.

Новият национализъм, за разлика от новите нации, не претендира да бъде подреден или рационален. Независимо от това дали се прилага от сърби, араби, баски, евреи или мюсюлмани-сунити, това е саможертвена, тотализираща идеология, която поставя въобразената нация над всичко. Историкът Кристофър Кларк, в книгата си Лунатиците: Как Европа отива на война през 1914, онагледява това по много жив начин:

„Онова, което впечатлява всеки читател от двадесет и първи век, проследяващ развоя на лятната криза от 1914“, пише той, „е нейната сурова модерност. Тя започва с група терористи-самоубийци и кортеж от автомобили.

„Зад безчинството от Сараево стои една отявлено терористическа организация с култ към саможертвата, смъртта и отмъщението. Но тази организация е извън-териториална, без ясно географско или политическо местоположение – тя е разпиляна в отделни групи отвъд политическите граници, тя е непонятна, а връзките ѝ с което и да е суверенно правителство са непрозрачни, скрити и със сигурност много трудни за откриване извън самата организация“.

Принцип и неговите съучастници съвсем не са диви екстремисти: те са подбрани от организации, които получават финансиране и поддръжка от страна на сръбската държава. Но те са от онзи вид националисти, които можем да разпознаем и днес: строги аскети, те отхвърлят неща като алкохол и сексуални връзки, „те четат националистическа поезия и иредентистки вестници и брошури… саможертвата е основната им мисъл, почти обсебеност“, пише Кларк.

И действително, нападението от 28 юни 1914 всъщност е замислено като бомбено самоубийство. То не е запомнено по този начин, защото бомбата избухва под погрешна кола и вместо това е използван пистолет, а също и поради това, че капсулата, с която Принцип е трябвало да се самоубие, не го убива – но езикът на мъченичеството, използван от тези млади мъже, със сигурност е напълно разбираем за бойците от ИДИЛ и Ал-кайда.

Тази нова идеология има бедствени последици. Дотогавашните многоезични европейски страни откриват новия език на едно-етническия национализъм: [собствено] превъзходство, ксенофобия, етническо прочистване. В годините преди 1914 антисемитизмът, дотогава християнска омраза между духовни съперници, която е достигнала върха си по време на погромите от Средните векове и постепенно е утихнала (но със сигурност не е изчезнала) след Просвещението, отново излиза на сцената под нова форма: евреите като нелоялни, непатриотични чужди, като цивилизационни нашественици.

Войната дава ново разрешително за тази идеология. През 1915, докато Османската империя започва да се разпада, турците прогонват и унищожават милиони арменци в актове на масово насилие, което днес е широко възприемано като геноцидно (по-късно те ще прогонят и милиони гърци). А след това, започвайки през 1916, ирландците въстават масово срещу британските си окупатори. И докато десетилетията на война и екстремизъм продължават, етническите прочиствания и прогонванията започват да стават все по-интензивни: макар че Голямата война и Версайският договор не упълномощават новите движения на омразата от 1930-те и 40-те, те предоставят чудесен климат за тяхното разпространение. В годините след Втората световна война [националистическите] движения ще се разпространят със същата ярост из Азия и Африка.

Един век след онези куршуми от Сараево ние сме наследници на две продължителни техни следствия: набор от линии, начертани в пясъка, но въпреки това непосилно-трудни за изличаване, както и набор от идеи, дълбоко врязани в безброй много умове, и още по-трудни за изтриване. Нашият свят е много по-мирен и по-добре уреден, но оставащите в него заплахи са почти винаги свързани с мрачния произход на 1914.

Източник

Дъг Сондърс е британско-канадски журналист и автор, добре известен колумнист за канадския ежедневник  The Globe and Mail. Той е международен кореспондент на вестника и експерт по въпросите на международната политика. Книгите му включват заглавия-бестселъри като The Myth of the Muslim Tide и Arrival City.

Pin It

Прочетете още...

Слабият пол

Сандра Цинг Ло 11 Окт, 2012 Hits: 19840
Как новата икономика на половете кара все…

Недоимък

Тони Джуд 19 Авг, 2010 Hits: 17752
След войната всичко беше в недостиг. Чърчил…