Доналд Тръмп по време на първото си посещение в Белия дом, вече като новоизбран президент…
©DPA
Америка и светът се опитват да свикнат с факта, че Доналд Тръмп е новоизбраният президент на САЩ, но реалният въпрос тук е как всъщност това стана възможно. Жалко е, че Хилари Клинтън не успя да счупи най-високия „стъклен таван“ – невидимата граница на професионалното издигане на жените. Но и победата на Тръмп, колкото и шокираща, не означава край на света, а по-скоро продължение на това, което се случва в други негови краища. Американците искаха промяна и намираха неин изразител в лицето на Тръмп.
А ето и само някои от причините, изредени в телеграфен стил: популизъм, анти-елитистка вълна, намерила шампион в политически аутсайдер – бизнесмен и шоумен, майстор на саморекламата и владеещ механизмите на медийната среда (водещ новините дори с цената на скандал), който ще „оправи“ Вашингтон – „да пресушим блатото“; анти-имигрантски настроения като в Европа: ще строи „Велика стена“ на границата с Мексико (китайците ще завиждат), нищо че това е страна на мигранти, включително дядото на Тръмп, пристигнал от Германия, а жена му от Словения („лошите“ идват нелегално от Латинска Америка); анти-глобалистки и протекционистки нагласи, изолационизъм, Америка над всичко. Тръмп също обеща просперираща и силна Америка („да направим Америка отново велика“), което несъмнено е привлекателно послание. Под покривалото на отхвърляне на „политическата коректност“ и че Тръмп не е „политик“, изказът на кампанията му беше изпълнен с нетърпимост към различното. (Какво е „коректността“, ако не опит за цивилност, следователно цивилизация?) Показателно е, че изпълнителен директор на кампанията на Тръмп беше Стивън Банън, бивш директор на интернет сайта Брайтбарт нюз – платформа на alt-right (алтернативното дясно) движение, свързано с идеи на популизъм, (бял) национализъм, анти-феминизъм, анти-семитизъм, ислямофобия и други „фобии“.
Когато пристигнах в Ню Йорк през 1991, Тръмп тауър беше скоро построена и Тръмп беше марка, но той не се радваше на особена любов. През годините Тръмп банкрутира на няколко пъти, но докато той винаги се спасява, контракторите [подизпълнителите му] опират пешкира. Показателно е, че на първичните избори през пролетта загуби срещу Кейсик в Манхатан, неговия „домашен терен“, защото там хората го познават най-добре. На изборите отново се откроиха разделения подобно на Брекзита във Великобритания. „Типичният“ избирател на Тръмп е по-вероятно да бъде бял мъж с по-ниско образование (или по-възрастен), живеещ в малко населено място във вътрешността на страната и на юг. Това е голямо обобщение, а значи преувеличение – и разделителните линии не са така ясно определени, но се очертават тенденциите на подкрепа. Ключът към успеха на Тръмп обаче беше в индустриалните щати или „ръждивия пояс“, както го наричат – Мичиган, Уисконсин и Пенсилвания, които през последните десетилетия гласуват за демократите, но сега се обърнаха към Тръмп, макар и с доста малка преднина: в Мичиган разликата е 13,000 гласа от 5 милиона или 0.3% (още се броят гласове), в Уисконсин – 1%, Пенсилвания – 1.2%. Но всичко е в марджините [минималните преднини]. Фактически Тръмп получи по-малко гласове от предишните републикански кандидати като Маккейн и Ромни. Разликата в общините с малки населени места беше голяма в негова полза. В градските райони Клинтън спечели със средно 7%, докато Тръмп надделя в малките общини с 26%. Например в Милуоки (Мичиган), Клинтън спечели със 65%, докато Тръмп спечели общини като Флорънс с по 60%-70%. По-ниската избирателна активност беше удар за Клинтън (в Милуоки имаше 60,000 по-малко избиратели от 2012 г.). Един значителен сегмент от долната средна класа реагира чрез протест, като или предпочете Тръмп въпреки противоречивата му фигура, или отказа да гласува, защото хората са отвратени от отровната атмосфера на изборите.
Тръмп спечели едва 8% от чернокожите гласоподаватели и 29% от латино групата, но това е толкова, колкото спечели и Ромни (тези групи традиционно гласуват за демократите, макар че Джордж Буш спечели 40% от латино вота), дори малко отгоре като процент. Това е парадоксално на фона на ксенофобския и расистки тон на някои изказвания на Тръмп. Но отново, изборите са колкото успех за Тръмп, толкова неуспех на Клинтън да осигури повече гласоподаватели от малцинствата (като абсолютен брой, а не процентно съотношение) и други групи на електората, като работници например, за които се предполага, че подкрепят Демократическата партия. Доста хора са разочаровани от загуба на работни места или че са оставени без внимание от демократите. През 90-те години Бил Клинтън успя да спечели работниците на своя страна; „it’s the economy, stupid“ беше мотото на кампанията му през 1992 г., но Хилари не успя да ги мобилизира. Тръмп апелира към работниците и по принцип имаше послание за засилване на икономиката, по-ниски такси, дерегулация, инвестиции в инфраструктура, връщане на работни места, преразглеждане (дори отменяне) на търговски споразумения и прочие.
През последните седмици от предизборната кампания Тръмп беше по-дисциплиниран, т.е. със значително намален брой словесни „изцепки“ по социалните медии или на свои митинги; използваше техника, за да чете речите си, за разлика от импровизациите, които белязаха първичните избори и голяма част от основната кампания. Тази промяна към по-фокусиран Тръмп се дължи предимно на мениджъра на кампанията му след месец август Келиън Конуей. След изтичането на прословутото видео на Тръмп със сексистки и вулгарни коментари, мнозина (включително републиканци), бяха отписали Тръмп, но той преодоля през тази криза отчасти и чрез по-системното си послание в последните седмици. Доста американци (включително републиканци) посрещнаха с насмешка кандидатирането му за президент през юни миналата година. Когато Тръмп набра скорост по време на първичните избори отчаяни републиканци организираха движение „никога Тръмп“ в партията. Това не го спря и той опроверга всички прогнози. Интересното е, че преди да се кандидатира, Тръмп заема центристки позиции по редица въпроси като търговията, правото на аборт и т.н. Това се промени с началото на президентската надпревара. Но дори по време на първичните избори Тед Круз се позиционира като по-консервативен и идеологически кандидат от Тръмп, особено по социалните въпроси.
От своя страна, Клинтън направи грешки: не обърна достатъчно внимание ма индустриалните щати, защото се приемаше, че те са „сигурни“, пък и имаше проблем да въодушеви избирателите си в цялата страна, особено младите. Да не говорим за постоянните съмнения и разследвания на е-мейли, фондация и прочие. (Писмото на ФБР за преразглеждане на е-мейли 11 дни преди вота може би повлия на някои колебаещи се избиратели и те си останаха вкъщи на изборите, но това не е решаващ фактор.). Освен това се знае, че Хилари не е от най-добрите комуникатори, за разлика от съпруга си или Барак Обама. Въпреки това тя спечели електоралния вот (има близо 400,000 повече гласа), но системата на не-пряко гласуване чрез електорите (общо 538, разпределени според населението в щатите), които се избират на базата на гласове от щат на щат (кандидат, който спечели щатския вот, печели всички електори на щата), може да осигури преимущество в броя на електорите дори за кандидат, който има по-малко гласове тотално за страната. Това се случва много рядко, но се случва; спомнете си изборите през 2000 г, когато Ал Гор спечели електоралния вот с половин милион гласа, но Буш-младши спечели Флорида с малко над 500 гласа, което му осигури всичките 29 електори на щата и съответно президентството.
Парите, които често са критерий за успешна кампания, не помогнаха на Клинтън (голямо преимущество пред Тръмп): нейната кампания и Демократическата партия събраха общо 900 милиона долара от 3 милиона донора (до края на октомври екипът на Клинтън събра 687 милиона долара срещу 307 милиона на Тръмп). Тръмп разчиташе на пряко и разбираемо послание към избирателите, привличайки хиляди хора на митингите си (в последният ден преди изборите мина през пет щата). Но мнозина не очакваха негова победа, включително и хора от собственото му обкръжение, ако може да се съди по социологическите проучвания и прогнозите на мнозина специалисти. Изненада се оказаха „скритите“ гласоподаватели, които не заявяваха предварителна подкрепа за Тръмп. Може да се добави и цикличната динамика: много рядко една партия запазва президентството след два последователни мандата или общо осем години, което е конституционното ограничение за един президент. За последен път това се случи през 1988 г., когато Буш-старши спечели изборите след двата мандата на Рейгън и изкара само един мандат., т. е републиканците имаха общо три последователни мандата. На сегашните избори спечелването на трети мандат за демократите не е точно това, което много американци свързват с промяна на статуквото, въпреки популярността на Обама и евентуалния исторически избор на първата дама президент. Тръмп успя да улови разочарованието и гнева, и да стане техен изразител. Разбира се, едно е демагогия и бомбастични обещания, друго е управлението в Белия дом.
Какво следва? Хиляди млади американци излязоха по улиците на големи американски градове, за да протестират против избора на Тръмп и реториката на разделение и нетолерантност, която просмука кампанията му. Зачестяват случаи на тормоз над малцинствени групи в училища (мексиканците да си ходят) и други места. Такива инциденти дори принудиха Тръмп да апелира със „спрете!“ към свои поддръжници в първото си интервю след изборите. Тръмп се превърна в тромпет на идеологията на страховете. Въпреки очаквано омекотяване на тона и политиката му след фойерверките на предизборната кампания, преходът от главен разделител към главнокомандващ-обединител изглежда невъзможен. Назначаването на Райнс Прибъс, умереният и комуникативен председател на Републиканската партия (той помогна на Тръмп чрез развиване на републиканската мрежа по места за мобилизиране на гласоподаватели) за началник на бъдещия кабинет, беше оповестено едновременно с назначаването на ултра-десния Банън за главен стратег и съветник на Тръмп.
След изборите във вторник сайтът на канадското правителство за имиграция се срина поради рязко покачване на трафика от интересуващи се американци. Канадците гледат с недоумение и тревога към случващото се на юг от 49-я паралел, дали заради опасения Канада да не последва съседа си в популизъм и нетолерантност (разделенията в обществото съществуват, но не са така силно изразени) или заради заканите на Тръмп да анулира НАФТА – споразумението за свободна търговия в Северна Америка, включващо САЩ, Мексико и Канада. Какво означава Тръмп за Европа? Неговата победа е продължение и едновременно стимул на популистките анти-имигрантски движения на Стария континент. Не случайно Найджъл Фараж и Марин Льо Пен са сред първите фенове на Тръмп в Европа. Марин е окуражена от Америка и вече отправя поглед към френското президентство. Путин също харесва избора на Тръмп, защото взаимно си правиха комплименти, а Русия се надява да отслаби НАТО. Изследвания на обществените нагласи в десетки страни преди изборите показват, че Тръмп се ползва с повече положителна оценка единствено в Русия и Палестинската автономия (за палестинците вероятно поради негово изказване, че ще се опита да бъде неутрален в потенциални мирни преговори с Израел). В Китай са нервни, защото позициите ма Тръмп предвещават търговски войни.
Самонадеяността на Тръмп по време на кампанията бе фрапантна и плашеща; веднъж заяви, че „знае“ повече за ИДИЛ от американските генерали. В същото време той правеше реалистични оценки като например как падането на режимите на Саддам в Ирак и на Кадафи в Либия, както и интеревенциите на САЩ, са допринесли за пораждането и разрастването на ИДИЛ. Бивши високопоставени държавни служители (в това число от републикански администрации, между които Колин Пауъл и Кондолиса Райс) нарекоха Тръмп „уникално неквалифициран“ да бъде президент и главнокомандващ. Въпреки шока от победата Тръмп може да изненада положително (дано) като президент, на фона на мрачите очаквания, макар че неговата непредвидимост е проблем сама по себе си. Има вероятност Тръмп да бъде по-прагматичен президент, ако модифицира някои от крайните си идеи и обещания, но това си остава отворен въпрос. Бихме очаквали неортодоксални решения във външната политика на бъдещата администрация, както кампанията на Тръмп беше нестандартна в много отношения. Ричард Никсън, твърд анти-комунист, постигна пробив както в отношенията с Китай, така и със Съветския съюз в началото на 70-те години на миналия век. Същото направи Рейгън в края на Студената война, като създаде мост с Москва. Тръмп често се сравняваше с Рейгън по време на кампанията и мнозина видяха в това поредно нарцистично твърдение. (Интересно е, че изборът на Рейгън също се е възприемал като катастрофа от либералите в САЩ.) Като кандидат Тръмп критикуваше ролята на САЩ като световен полицай (в същото време обеща увеличаване на финансирането за армията) и настояваше, че съюзниците по света трябва да плащат повече за помощта на Америка за отбраната им. Критиците атакуваха Тръмп, че би позволил Япония и Южна Корея да се сдобият с ядрено оръжие за отбраната си и предупреждаваха срещу апокалиптично бъдеще, в което Тръмп има ядрените кодове на САЩ. Но това също е спекулиране със страховете на хората. Дяволът може да не е толкова черен. Да си представим как в някой паралелен свят Тръмп се среща с Ким Джонг Ун на бургер и разговарят за ядрената програма на Северна Корея и мир на Корейския полуостров. Тръ(м)пнем какво ще се случи в реалния свят.
Ванкувър
14 ноември
