Един мой кюрдски приятел от Сулаймания в северен Ирак наскоро публикува във Фейсбук изображение на ръчно нарисувана диаграма. С помощта на малки стрелки, символи и картинки на влакове и лодки, диаграмата показва как да се стигне от Турция до германската граница в двадесет лесни стъпки. След като сте направили хиляда-километровото пътуване до западна Турция, истинското пътешествие започва с такси до Измир на крайбрежието. Една от стрелките посочва следващата фаза: с лодка през Егейско море до „гръцки остров“, което струва между 950 и 1200 долара. Друга лодка ви взема до Атина. Влак – който изглежда като смачкана гъсеница – ви пренася до Солун. Път пеша, различни автобуси и други два подобни на червеи влакове ви пренасят през Македония до Скопие, а след това през Сърбия до Белград. Човече-клечка минава през границата с Унгария близо до Сегед. След това – до Будапеща с такси, а после друго такси през границата в Австрия. На дъното на страничката малко синьо човече скача от радост и размахва знаменце. Пристигнало е в Германия, казва „здравей“ на Мюнхен, след пътешествие от около три хиляди километра, отнемащо към три седмици, на крайна цена от 2400 долара.
Емиграцията е темата на почти всеки разговор в кафенетата на Багдад и Дамаск – в големи и малки градове из цяла Сирия, Ирак и по-нататък – заедно с всички „за“ и „против“ на социалните помощи, давани на имигрантите в различни страни. Най-добрите маршрути са общопознати, а информацията за новите събития и актуални съвети се разпространява бързо чрез социалните медии, чрез Вайбър, Уатсап и Фейсбук. В наши дни всичко, от което се нуждаете, за да достигнете Европа, са няколко хиляди долара и смартфон. Това е значителна промяна в сравнение с 1990-те, когато – поне в Ирак – санкциите на ООН, в комбинация с условията под диктатурата на Саддам означаваха, че едва се оцеляваше, а съществуването беше напълно зависимо от правителствени подаяния и мършави държавни заплати. Малцина имаха парите да стигнат до Европа. Десетки хиляди хора напуснаха Ирак, но повечето от тях линееха в тъпия Аман, Йордания. Много хора, които познавах, искаха да се махнат, но повечето от тях не успяваха – поради липса на средства, воля или просто късмет.
Аз бях един от ония, които не успяваха. Бях завършил образование по архитектура и отчаяно се опитвах да продължа следването си във Виена или Бейрут, или поне да получа някаква що-годе приемлива работа в Аман или Дубай. Бях военен дезертьор, така че нямаше надежда да получа паспорт: единственият ми път вън от Ирак беше чрез фалшифицирани документи или с помощта на контрабандисти. Похарчих почти 3000 долара – по онова време цяло състояние – за да плащам на превозвачи на хора. Бях подлъгван, мамен и подвеждан, все за пари. В продължение на девет месеца живях с опакован багаж, готов за път, и всяка нощ звънях на контрабандиста, който продължаваше да лъже и да повтаря, че следващият ден е денят. В края на краищата се отказах и разопаковах багажа си, като изкарах още пет години в чакане.
В продължение на десетилетия пътищата, които водеха към спасение от война, разрушение и бедност, към сигурен живот в Европа, бяха строго прикривана тайна, собственост на контрабандисти и мафиоти, които контролираха маршрутите и имаха монопол върху необходимото знание. Те вършеха незаконния си бизнес откъм мрачни кафенета по задните улички на Аксарай в Истанбул и – за малцината щастливци, които успяваха да достигнат Гърция – квартала Омония в Атина, където хората, стигнали дотук, бяха прехвърляни от една мрежа на друга, за да бъдат мамени и манипулирани отново. В края на краищата не им оставаше нищо друго освен да дават парите си в замяна на обещания и надежди.
Тази година всичко се промени. Една малка струйка от имигранти винаги се е процеждала през Егейско море – нежелан път, не толкова поради бурни води и нестабилни лодки, а поради грубиянската гръцка полиция и нищожния шанс да се получи убежище в Атина. Но струйката се превърна в поток когато новото правителство на Сириза дефинира правилата наново. „Досегашната политика беше: връщайте лодките обратно дори и ако това поставя в опасност животи“, каза ми един служител на бреговата охрана от Лесбос. „С това правителство вече е: ‚Не, оставете ги да дойдат и им помагайте, ако се нуждаят от помощ‘“. Турция също вече започва да затваря очи пред емигрантите и старите контрабандистки организации, както и строго контролираните европейски граници постепенно отстъпиха под тежестта на десетки хиляди хора. Към сирийците, преди това минаващи през Йордан, Ливан и Турция, сега се присъединиха иракчани – най-вече млади сунити, бягащи пред ИДИЛ и различните шиитски милиции – плюс малък процент афганистанци, еритрейци и пакистанци – всички бягащи от свои собствени конфликти, всички търсещи нови пътища в надежда за по-добър живот. Мобилизационните техники, използвани по време на Арабската пролет, които водеха хиляди демонстранти на определени места, сега се използват за организиране на новите вълни от емигранти. Тук вече не става дума за бягство на мизерните и окаяните – макар че мнозина от тях все още са такива – а за поклонничество, най-вече на младите, образовани средни класи. Разчупването на европейските граници постави в безпътица и обърканост най-вече две групи от хора, опитващи се да възстановят стария ред: контрабандистите и служителите на ЕС.
* * *
Getti Images
В едно ранно утро на остров Лесбос, късо подстриган, сивокос мъж паркира мотоциклета си под борово дърво и сяда на чакълестия бряг, осеян с разхвърляни спасителни жилетки – оранжеви, червени и сини. Останките на множество гумени лодки също лежат наоколо. В далечината, от другата страна на пролива, мрачно стърчат турските планини: днешният ден е облачен. Мъжът идва тук всяка сутрин и сяда в очакване на имигрантите, които пристигат с лодки. Понякога преглежда хоризонта с помощта на стар военен бинокъл, който виси на врата му. Двама от приятелите му седят до походна маса, която са разпънали малко по-назад, където пият кафе. Всички са рибари, но сега, като много други жители на острова, са станали събирачи на останки – бизнесът им е да събират моторите на надувните лодки, които се изоставят тук. Законът на морето гласи, че можете да задържите всичко, което сте намерили във водите.
Getti Images
„Понякога ги пращат с лоши китайски мотори“, казва мъжът, загрижен не толкова за сигурността на емигрантите, колкото за цената, която ще може да вземе. За тримата мъже емигрантите са „отвратителна паплач“ от „оттатък“, но тъй като всеки мотор им носи по няколкостотин евро, те с удоволствие формират един вид приемна комисия за новодошлите. Навсякъде разцъфтяват нови бизнеси, свързани с настоящото масово пришествие. В Каракьой, старият пристанищен квартал на Истанбул, магазинчета за стоки по туризъм, които доскоро са оцелявали от продажби на някоя и друга въдица, сега най-неочаквано въртят страхотен бизнес със спасителни жилетки и мотори за надувни лодки.
И докато слънцето се издига бавно, на хоризонта се появяват четири точки, приближаващи откъм турския бряг в добре подредена нишка: операцията се ръководи с военна точност. Точките постепенно се превръщат в лодки. Три от тях се отклоняват на изток, а едната се насочва точно към мястото, където чака нашият рибар. Дори и само един мотор не е никак лоша работа: още е ранно утро, кой знае още колко ще се появят в хода на деня? Но половин час по-късно лодката изглежда не се е помръднала от мястото си. „Нещо не е наред“, казва мъжът на приятелите си. През бинокъла си той може да види как червените и сини точки махат лудешки с ръце. „Моторът се е повредил“, казва той.
Getti Images
Тримата мъже скачат на мотоциклетите си и изчезват, в опит да хванат лодките, които са се отклонили на изток. В момента, в който моторите стигат дотам, дълга редица хора – мъже, огъващи се под тежестта на раници, жени, носещи или влачещи деца – си проправя път към селото, след като са се изкатерили по скалите долу на плажа. Изглежда са стотици, а може би и повече – товарът на три лодки; четвъртата вече се влачи на буксир от гръцката брегова охрана. Мъжете, жените и децата изпълват селските улици, заемат тротоарите, почиват на тревата, променят пейзажа. Накрая събират багажите си и поемат пътя към Митилене, столицата на Лесбос, където от всички имигранти се изисква да се регистрират, преди да бъдат препратени към Атина.
Getti Images
Дългият марш към Европа е започнал. Това е керван, съставен от етнически гроздове – афганистанци, араби, кюрди – всички подредени едни след други по асфалтовия път. Редът на групите се променя в зависимост от това кой си почива и кой се движи напред; понякога се разточват в продължение на километър, а понякога се събират на куп, като причиняват смущение сред туристите и местните хора. Две групи пешеходци се пресрещат, вървейки в противоположни посоки: от едната страна, навън от града, към пущинака, вървят групи от европейски пенсионери – германци и британци – всички облечени в ярки туристически екипировки, стабилни обувки и тениски. Всичките изглеждат някак обезпокоени. От другата страна идват имигрантите, пешком към града, много от тях напуснали страните си за пръв път, всички уморени от опасния преход, но вечно бъбриви, всички разговарящи за плановете си и предстоящото по-нататък пътуване. Те нямат време да се наслаждават на пейзажа. „Ако бих бил турист, това би било страхотно място за посещение“, казва един мъж, който върви заедно с дъщеря си през поредното живописно селце с красиви овощни градини. „Може би някой ден ще можем да се върнем тук, заедно с брат ти и сестра ти.“
Getti Images
Името му е Халед. Той има тъжни очи, а рано побелялата му коса е подстригана късо. Не изглежда много уверен в онова, което върши и постоянно пита дъщеря си дали е добре. Тя изглежда на около 12. Отговаря му рядко, но, за разлика от него, не изглежда обезпокоена, а просто върви напред. Присъединили са се към група сирийци, но се държат малко встрани и вървят по-назад от останалите. Той казва, че са тръгнали за Дания, където живее шуреят му. Говори с твърд иракски акцент, но казва, че е от Маядин, сирийски град близо до иракската граница. Той и семейството му са забягнали след като Ислямска държава е превзела Маядин по-рано тази година, но се чувствал неудобно да дискутира ситуацията в родния си град. Жена му, другата дъщеря и синът са все още в Турция.
На гръцките острови е забранено да се транспортират „нелегалните“. Не им се позволява да вземат автобуси или таксита – така че са принудени да изминават пеша четиридесетте километра, които ги делят от регистрационните центрове. Когато високо, русо гръцко момиче се приближава и предлага на Халед и дъщеря му да ги качи в колата, той поглежда боязливо към групата сирийци и казва: „Пристигнахме заедно, неудобно е да ги напусна. Ще вървим заедно“. Но след някой и друг час под слънцето дъщеря му изглежда видимо уморена, така че когато гръцкото момиче предлага колата си отново, той приема. В колата Халед е по-оживен. Казва на дъщеря си да извади нейния „Киндъл“ и тя подава таблет, на който показва на гърците снимки на семейството.
Getti Images
На градските врати в Митилене стои полиция. Ранен следобед е. Стотици имигранти са се наредили на опашка; мнозина чакат тук от предишната нощ. Онези, които все още идват пеш след сутрешното акостиране, няма да пристигнат преди нощта. Тук либийски баща и петте му деца са си направили къщичка между две паркирани коли. Двадесетина сомалийци и афганистанци са насядали близо до водата, макар че повечето просто седят по средата на пътя. Всеки човек трябва да бъде „обработен“, а след това отведен в лагер на бивша детска площадка, където хората чакат, преди да бъдат транспортирани до Атина.
Гръцкото момиче си пробива път през тълпата и разговаря през полицейското заграждение. Връща се след няколко минути и води Халед и дъщеря му вътре, където лекарка от Международната организация за имиграция към ООН преглежда малката. Лекарката, италианка някъде в петдесетте си години, е била на много кризисни места, но в начина, по който бащата държи ръката на дъщеря си има нещо, което я кара да се разплаче. Тя пита бащата за паспорта му, за да може да ускори процедурата. Той замръзва и казва, че нямат паспорти.
„Сирийци сте, нали?“
„Да“
„Тогава няма да отнеме много време“. Гърците се ръкуват с тях и ги отвеждат в палатката.
Малко след това Халед се появява отново и я вика.
„Съжалявам“, казва той.
„Какво има?“, пита тя.
„Излъгах. Иракчанин съм, не съм сириец. Дъщеря ми казва, че е лошо да се лъжат хора, които ни помагат. Бях уплашен. Ние сме шиити, а сирийците, с които пътувахме, са сунити. Съжалявам.“
Решението да си мълчи е било разумно: разправиите между етнически групи са нещо обичайно. Но това едва ли е била единствената причина да лъже. Сирийците получават преферентно третиране в повечето места: в Гърция например те могат да остават по-дълго време, след като са получили документите си – един месец за афганистанците, четири за сирийците.
Getti Images
Русата гъркиня е част от група, опитващи се да се противопоставя на европейската бюрокрация. Срещат се в помещение на първия етаж в сграда, която все още се строи, в едно от селата близо до Митилене. Групата включва цветарка, която харчи трудно спечелените си пари за бензин, за да превозва жени и деца до града, двама лекари, които са предложили доброволно помощта си, служител на бреговата охрана, който през деня работи в главния приемен център, а вечер, ако не играе волейбол, се опитва да помага на имигрантите. Водач на групата е достолепен свещеник с дълга до гърдите бяла брада: отец Папастратис, който ходи наоколо, като влачи след себе си бутилка кислород с тръбички, водещи към ноздрите му. На 58 е, но изглежда като на 70; почти не може да ползва дробовете си и вече е имал два инсулта. От време на време пуши по някоя цигара, когато е сигурен, че синът му не го вижда.
Getti Images
Дълго време преди тълпите в Будапеща и Виена да започнат да дават храна и дрехи на бежанците, и докато местното правителство в Лесбос все още умува какво да прави, тази шестчленна група е установила свой собствен неофициален приемен център, където предлагат храна, подслон и лекарства на новопристигналите. Цветарката ми казва, че много хора на острова са потомци на бежанци, прогонени от Турция преди десетилетия. Тя говори, докато кара поредното семейство. На задната седалка на Реното е заспала майка с дете в скута; до нея са още три деца на възраст между девет и 14. Тя ги води в приемния център на отец Папастратис; от Атина е пристигнал човек, който разтоварва кола, пълна с тенджери, печка и торбички с макарони. Докато помещението се пълни, той подготвя мобилната кухня. Костас е анархист, който е хранил бездомните в Атина в продължение на вече няколко години. Марксистът и православният свещеник представляват странна двойка.
За разлика от сградата на отец Папастратис, правителственият приемен център на изоставената детска площадка изглежда мизерно, навсякъде лежат боклуци. Между сирийците, афганистанците и сомалийците избухват периодични свади. Две жени от Еритрея се оплакват от сексуален тормоз. Мъжът от бреговата охрана – най-големият син на свещеника – е застанал по средата на тълпата; всички крещят най-различни молби; сирийско семейство, където майката е болна от рак; двама афганистанци се оплакват, че сирийците не им позволяват да заредят мобилните си телефони; афганистанска жена казва, че детето ѝ има разстройство и се нуждае от лекарства. Всички искат да знаят кога могат да напуснат острова. „Защо се отнасяте така към нас?“, пита някой. „Какво мога да направя?“, казва гъркът. „Те искат да съм тяхна майка, приятел, психолог – а аз съм само от бреговата охрана. Това е лудница. Да го шибам Европейския му съюз!“
* * *
Следвайки маршрута, посочен от моя Фейсбук-приятел, повечето от тези имигранти ще спрат за кратко в Атина, откъдето ще поемат за Солун. От тамошната железопътна гара до македонската граница са шест часа. Близо до изоставена бензиностанция – вече никой не я ползва, бензинът е много по-евтин от другата страна на границата – се намира двуетажен мотел, място за почивка, закупуване на провизии и зареждане на телефона. Някога това място е било също толкова изоставено, колкото и бензиностанцията, но сега се е превърнало в модерен кервансарай, фоайето му препълнено с безумно скъпи консерви, маратонки, раници и бутилирана вода. Двама възрастни гръцки готвачи пълнят чиниите ни с боб и ориз по десет евро порцията. Всяка маса, стол и ъгъл са заети. Група сирийци седят, пушат и бърборят; масата до тях е пълна с еритрейци, които мълчаливо пият бира. Патронът на мотела реве яростно наоколо, ще речеш, че високоблагородното му заведение е било нападнато от вредители, а не посетено от клиенти. Бизнесът върви така добре, че съседните таверни и места със стаи под наем са окачили навсякъде плакати на объркан арабски език, с надежда да привлекат някои от новите клиенти. Повечето имигранти имат пари и нямат нищо против високите цени. Пристигнали са с по няколко хиляди евро – пари от къщите и колите, които са продали у дома, за да финансират пътуването до Европа. Да ти вземат пет евро за бутилка Кока-кола е нещо тривиално, в сравнение с хилядите, които всеки от тях е трябвало да плати за морското пътешествие в надувна лодка, което би струвало 15 евро с ферибот.
Getti Images
От мотела имигрантите поемат по отъпкана пътека към откритите поля. Хиляди са изминавали тоя път преди тях и земята се е втвърдила като камък. Жени със забрадки и дълги до кокалчетата поли вървят внимателно, водейки децата си. Зад тях се носи група сирийски младежи със сламени шапки и тениски, университетски випускници от Хомс и Дамаск, единият от тях компютърен специалист, който планира да отиде във Великобритания. Върви и сомалиец с каубойска шапка, кожени панталони и огърлица; той е замаян от хашиш и говори на гангста-английски.
Getti Images
Вижда се и сирийско семейство: баща, майка и три малки момичета. Басем, бащата, носи най-малкото дете на раменете си. Някога е бил заможен търговец от покрайнините на Дамаск; семейството му е притежавало големи парчета обработваема земя. Когато революцията започна през 2011 той използвал парите си, за да финансира борците против режима и станал командир на отряд в последвалата гражданска война. „Изхарчих 300,000 долара за оръжия и амуниции“, казва той. „И изгубих много приятели. Съжалявам за всичко“. Когато районът му бил обсаден, той забягнал в долината Бека в Ливан, за да се крие, но скоро изпаднал в трудности с Хисбола. Брат му бил задържан, самият той едва успял да избегне ареста. От Ливан отишъл в Турция, където един приятел, междувременно превозвач на хора, му обещал да качи него и семейството му на ферибот до Италия срещу 10,000 долара. Приятелят взел парите и изчезнал. От всички пари, които е изгубил, казва той, тия болят най-много. Говори спокойно, не е горчив, но казва, че се срамува, че е бил принуден да продаде бижутата на жена си, за да стигне дотук, само за да кара децата си да спят из нивите.
Getti Images
Гръцката полиция е изоставила границата, след като отрано е разбрала, че вместо да се мъчи да спира наплива е по-добре да го пропуска колкото се може по-бързо. Македонците са се нуждаели само от седмици, за да научат същия урок. В края на краищата, никой не иска да остава в Гърция. Но за тази група имигранти пътят е блокиран: по средата му стои Ландровър, заобиколен от петима македонски полицаи. И така няколкостотин души се виждат принудени да поемат по железопътната линия, за да намерят място, където да прекарат нощта. Някои постилат спалните си чували под един мост, други си вдигат импровизирани палатки, направени от найлонови чували и пръти. На сутринта, когато пристигат още повече хора и импровизираният лагер се превръща в селце (жени от Сиера Леоне, мъж от Йемен на инвалидна количка, много други сирийци и иракчани), няколко самоназначени съгледвачи тръгват нагоре-надолу по границата, в търсене на сигурен път. Вдясно от полицаите тече река, която не може да се пресече, а отляво се издигат планини, за които се говори, че са пълни с бандити, които изискват по 200 евро от всеки човек, опитващ се да премине, тъй като били „изкупили“ района. Двама млади кюрди, подготвени в битките от Кобане, тръгват към планината, за да видят дали ще открият пътека, по която може да се мине. На една извивка на пътя, малко преди изоставен гръцки полицейски участък, единият открива пътека между храсталаците, която води към Македония. Новината се разпространява мълниеносно.
Getti Images
Един час по-късно колона от хора върви през слънчогледовите ниви към планините. Отчаянието от сутринта е заменено от подем. Когато стигат до пътеката, открита от кюрдските младежи, двамата помагат на всички да се промъкнат през шубрака, а след това отиват до ръба на склона, за да наблюдават македонските полицаи долу. Ония изкарват цели часове в свиване на цигари и пушене. Идва смяната им, заедно с нея полицейско куче. „Ами ако се разпределим на дълга линия и заедно хукнем към границата?“, предлага едно от момчетата. Идеята да се щурмува международна граница изглежда лудешка за много от по-възрастните бежанци. Но друг начин няма и когато пада нощта, цялата тълпа хуква надолу по склона към Македония.
А след това, по нанадолнище, целият път до Гевгелия, най-близкия град. И тук, в някакъв абсурден обрат на събитията, македонските полицаи любезно преглеждат всеки имигрант и дават на хората необходимите документи, за да преминат свободно през страната. След като са изчакали реда си, изведнъж откривам сирийските студенти на автобусната спирка. Говорят възбудено и разглеждат Гугъл Мапс на телефоните си. „Следваща спирка Скопие“, казва единият. Планирали са целия си маршрут през Сърбия, Унгария и Австрия. Един от тях мисли да отиде в Дания. Няма да им отнеме много време.
* * *
Срещам някои от останалите още веднъж, в Лояне, селце с най-вече етнически албанци от македонската страна на границата със Сърбия. Тук имигрантите се прегрупират, изчакват и правят планове за прекосяване на поредната международна граница, поредната игра на котка и мишка с полицията. Но този път нещата са по-трудни: носи се слух, че не било безопасно да се пилее време. Селският площад е празен, с изключение на селянин, натоварил каручката си с дини и домати, плюс трима старци с черни шапки, седнали на една пейка. А след това на площада се появява сирийско семейство, бащата носи дете, а майката държи за ръце два малки момчета. Вървят забързани по петите на някакъв тийнейджър, арабин, който ги води. Влизат в тясна странична уличка, която води до междуселски път. Минават покрай червено Ауди без номера, паркирано на края на селото, в него четирима мъже, които ги наблюдават. Семейството се запътва през гората към Сърбия. Изчезват зад близкия завой. И едва когато виждам още едно семейство да върши същото, разбирам какво се случва: водят ги други, вече минали по този път имигранти – хора, които знаят триковете по тази граница и на които може да се плати, за да ви прехвърлят безопасно от другата страна. Старите контрабандистки схеми все още са тук, готови да се появят при най-малкия признак за затягане на граничния контрол, за да се печелят пари от заблудените имигранти, които не могат да се оправят сами.
* * *
Но не всички превозвачи дебнат по прашните пътища на границите между отделните страни. Набил е иракчанин, който се е установил в Швеция и чийто основен талант е маркетингът. Работата му напоследък се затегнала: кой ти се нуждае от превозвач, когато хората сами могат да намерят пътя до Европа? Той обаче го е измислил: насочил се е към по-специални клиенти – ония, които искат да спестят на себе си и семействата си опасностите на дългото пътуване през морето и Балканите.
Срещам го във фоайето на един хотел в Багдад, след като съм му казал, че се нуждая от услугите му. Косата му е боядисана и покрита с гел. Облечен е в синя риза на бели точки, на гърдите му висят модни слънчеви очила. Преди да се срещнем е казал на един приятел, че се облича по европейски, за да впечатлява клиентите си.
„Сега, искаш ли да се унижаваш и да ходиш до Европа пеша?“, пита ме той. „Или“ – тук вече долавям търговския тънеж – „ще предпочетеш гарантиран начин да получиш шведски паспорт за две години?“ За сумата от само „четири пачки“ – една пачка е 10,000 долара – можел да уреди една негова шведска приятелка да се ожени за мен. („Трябва предварително да ѝ платим една пачка.“) Сватбата щяла да се проведе в Багдад, със снимки. „А щом си получиш визата, която се урежда от един приятел в съседна страна, плащаш още пачка и половина. Като стигнеш в Швеция, установяваш се и разпускаш. Правителството ще ти даде къща и заплата. Само седи и чакай докато ти дадат паспорта след година или две“.
„Ами ако прибереш парите, а аз не получа паспорт?“, питам го.
„Гарантирам ти паспорта. Правил съм го за много хора“.
„А ако дам парите на приятелката ти, а тя не се появи за сватбата?“
„Аз съм ти гарант“, уверява ме той.
Имало, казва той, и по-евтина опция, която може да се уреди чрез мрежа от корумпирани служители в някое от европейските посолства в Багдад, най-добрите шансове били в италианското и полското. „Можем да ти извадим Шенгенска виза по този начин, но не можем след това да ти гарантираме паспорт“. Лъжливата виза щяла да ми струва 18,000 долара.
