Wikimedia Commons
Септември. Текат дните на японската култура в България… По топлия асфалт, с който е застлан дворът на училището, срещу което живея, скоро ще затупуркат крачета. Звънците ще запеят с тревожно вибрато. Стотици гласчета ще хармонизират с шеги и закачки, заливайки коридорите… Вратите на класните стаи ще хлопнат тържествено и малко страховито, като затворен капан. Ще настъпи крехка тишина. Учителите ще се възцарят отново на своите тронове, а мълчанието на усърдните ще поднови вечния палав дуел с пулсиращия тътен на футболната топка и виковете на играещите калпазани… Някъде, по-късно, ще се обади и пианото. Хорът ще започне своите репетиции, докато в короната на умореното, старо дърво, приютило в сянката си масата за тенис, се борят влюбени врабчета…
Училището, в което живея. Спомням си думите на един от моите професори в Англия. Когато разговаряше с нас за възможностите да запишем докторантура и перспективите на академичната кариера, той сподели, че студентските му години са били щастливи, а романтичната носталгия по тях толкова силна, че неусетно се предал на желанието да остане завинаги в аудиториите на университета. Мисля, че това е вярно за всички, независимо от образователното стъпало, които са признали пред себе си, че да споделят знанията си, като в същото време не спират никога сами да се учат, е тяхно призвание… Вярвам, че съм от тези хора. Разбрах го още през първите дни на осемте години стаж на университетски преподавател… И нека побързам да кажа на сприхавите и циничните, че този разказ не е арогантен, нескопосан опит за самохвалство или призив за съчувствие. Това е история за една мечта, за пътищата и хоризонтите, които открехва огънят на знанието; за причудливите, специфично нашенски начини, по които те ненадейно се сгромолясват под носа ти. Разказ за несъстояла се специализация в столицата на Страната на изгряващото слънце.
Защо Япония?
По лесно е да се отговори на въпроса „защо не?“. През 80-те години на миналия век, когато бях хлапе, Япония беше от малкото, несоциалистически страни, чиято култура си проправяше път до нас. Всъщност, с основание може да се говори дори за японска мода в България през този период. Образът на далечната, екзотична страна беше също така загадъчен и магнетичен в изкуството на други държави, до което имахме достъп, както и в нашите собствени, български творения. По телевизията гледахме епизодите на историческия епос „Шогун“ (1980 г.) с участието на Р. Чембърлейн, Т. Мифуне и Й. Шамада (екранизация на известния роман на Дж. Клавел от 1975 г.). В „Баш майсторът началник“ (1983 г.), Ясенчо – синът на научния работник Робеспиер Гълъбов (Ю. Яковлев) беше ‘осъден’ да зубри чинно японски в стаята си, докато другаря Лелин (баш майсторът, изигран от К. Господинов) оплиташе него и съпругата му в комбинациите си, примамвайки ги тайно да ‘инвестират’ в съществуващ на хартия луксозен апартамент. Несъмнено, но останало незабелязано тогава от мен зловещо пророчество за ядовете и перипетиите, пред които щеше да ме изправи кандидатстването за моята бъдеща специализация, се съдържаше в „Маневри на петия етаж“ (1985 г.). За тези, които не знаят – това е класическа история за трима колеги: Петър (В. Кънев), Дантон (Ст. Данаилов) и Андрей (Ант. Радичев), които влизат в ожесточена схватка, за да спечелят бленуваната командировка в Япония… Само че, в моя случай, проблемите, както ще видим, дойдоха не от другите претенденти, за които мога да кажа само най-добри думи, а от администраторите на конкурса… Не на последно място, през 1995 г., в „Брак в чужбина“, НЛО изпяха следния дълбок, философски текст, оставил, без съмнение, трайни дири в моето младежко съзнание:
Мъничка японка ще си взема
всичко в моя дом ще е „Hitachi“,
ще натрупам много, много йени,
повечко работят там обаче.
По-късно, като студент в Англия бях близък приятел с колегата политолог и служител в администрацията в Токио – Томохико сан. Спомням си как Томо, този респектиращ човек, който тогава беше председател на японското общество в университета, ни срази и разсмя едновременно, когато веднъж се спря на улицата и започна със сериозно изражение да мяука, за да привлече вниманието на едно малко коте, защото, оправда се бързо той, било „kawaii“ („сладичко“)… При следващ случай, когато с друг приятел позирахме за снимка, Томо с небрежна усмивка разсея недоверието, което си позволих да изразя към неговите фотографски умения при вида на миниатюрната му камера, като махна с ръка и каза: „Don’t worry, I am Japanese!“… Но, може би, най-силно мечтата да посетя далечната източна страна е запалил в мен с разказите си моят дядо Петър, на когото, разбира се, съм кръстен. Един от най-близките до сърцето ми хора, този висок, „тъмен балкански субект“, както закачливо го наричаха приятелите му, беше пътешествал много по света. От Япония, нашият патриарх беше донесъл редица ‘артефакти’ – доказателства за неговото пребиваване там, които пазим и до днес (като комплект малки чинийки, украсени с традиционни, японски сцени и поставка за слушалката на телефон, снабдена със специален навиващ се механизъм, от която звучи музика, за да утешава чакащия обаждането)…
Но аз се много се отклоних … Време е вече да „хвана бика за рогата“ и да разкажа за
Стипендиите-фантоми
През декември 2014 г. реших да кандидатствам за следдипломна специализация в Япония за „преподаватели и изследователи, притежаващи образователната и научната степен „доктор“. Конкурсът беше обявен от Министерството на образованието и науката (МОН). Престижната стипендия беше базирана на споразумение между Japan Society for the Promotion of Science (JSPS) и МОН. Първото условие беше кандидатите да имат покана от преподавател в Япония, който иска да работи с тях. Няма да описвам, колко е трудно да се получи такъв документ… Темата на проекта ми беше „Украинската криза и нейното въздействие върху България“ (това може да изглежда странно, но, по исторически причини, в Япония има водещи специалисти, които се занимават с политическите системи на Русия, както и на страните-наследнички на бившия СССР, като цяло). След дълга кореспонденция, получих покана от професор (ще премълча името му) във Факултета по право на University of Tokyo (според повечето класации, най-силният университет в Япония) – световноизвестен изследовател на интересуващия ме регион и проблематика. Освен работата върху посочения проект, по предложение на японския професор, трябваше да изнеса поредица от лекции в University of Tokyo и Slavic-Eurasian Research Centre (SRC), Hokkaido University. Лекционният курс, който разработих – Political Institutions and Ethnic Conflicts in Bulgaria, беше базиран на материалите за втората ми книга (на английски език), която в момента завършвам. Поканата беше за срок от шест месеца. Най-много ме насърчи и вдъхна увереност самият професор, според когото моите изследвания биха представлявали определен интерес за японските учени, тъй като за разлика от, например, политическите системи и институции на страните от бившата СФРЮ, за етническите конфликти в България има малко информация в Япония.
Накратко, без да описвам различните етапи на конкурса, комисията в МОН предложи три стипендии, номинирайки за тях: Н. Минчева, доцент в Катедра „Химия“ на МГУ „Св. Иван Рилски“; д-р И. Кехайов, неврохирург, главен асистент в Медицинския университет, Пловдив; третият бях аз. Всеки от нас имаше възможност за тримесечна специализация. Съобразно с условията на конкурса, номинираните следваше да подадем документи на английски език, въз основа на което кандидатурите ни да бъдат потвърдени в Япония от JSPS (след като участникът е стигнал до тази фаза шансът е много голям). По съвет на експерта в МОН, ние започнахме да подготвяме документите (основният беше кратък формуляр от 2-3 страници), да ‘проучваме’ самолетни билети и да планираме, с точност до ден, престоя си в Япония… Три месеца не са шест, но, нужно ли е да казвам, аз бях въодушевен. Въпреки това, от суеверие, не бързах да споделя с близките и приятелите си за пътуването…
И така дойде един подранил Разпети петък, който за нас, номинираните беше през февруари 2015 г. Свързаха се с кратък e-mail от министерството. Съобщиха, че не могат да изпратят кандидатурите ни в Япония, защото JSPS е прекратило едностранно споразумението с МОН… Едва ли е нужно да описвам разочарованието, както и съмнението, което с другите номинирани изразихме относно това внезапно развитие… Изпратихме запитване до JSPS, откъдето потвърдиха, че споразумението действително е прекратено по финансови причини… След направената от мен и другите кандидати проверка, обаче се оказа че по всяка вероятност това е станало още през лятото на 2014 г., много преди обявяването на конкурса в България… С други думи МОН, изглежда, е обявило конкурс за несъществуващи стипендии!
Опитите ми да поискам повече информация и обяснение от министерството удариха на камък… Като ultima ratio се срещнах с културното аташе на Япония в България, г-жа М. Токумицу. Разговаряхме близо час. В резюме, г-жа Токумицу, която говори превъзходно български, посочи, че е запозната със случая, но тъй като въпросното споразумение касае отношения между МОН и JSPS, посолството не може да се намеси. Нямаше как да ѝ разкажа достатъчно за пропуснатите възможности. Останах безмълвен за това, че за мен – чужденеца (gaijin), Токио и нейната родина далеч не са само високите технологии, олицетворени в пронизващите въздуха влакове-стрели (shinkansen), бойните изкуства, по които се увличам от дете, японските вишни (sakura), изпъстрената с флажолети и мистика пиеса за класическа китара на Т. Такемицу All in Twilight или композициите на пианистката М. Като, смесващи пленително японските и гръцките ладове, които мога в продължение на часове да слушам в YouTube…
Докато работя върху този разказ, почерпен от самия живот, в който такива Чеховски сюжети никога не липсват, вдигам очи към прозореца и поглеждам към училището… Част от жълтата метална ограда се е разтворила, за да пропусне огромен камион цистерна, който междувременно е пропълзял в двора. Няколко работници от чистотата се суетят около него, събирайки полюшваните от вятъра хартии, както и падналите клони и листа. Друг човек е стиснал здраво маркуча… Силната струя се блъска в асфалта. Пяната се разлива като шампанско навсякъде. Червените стопове на камиона са втренчени в мен. Струва ми се, параноично, че гледат насмешливо и лакомо… Не мога да се сдържам повече. Без да искам устните ми се разтварят в усмивка.
