От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 06 Parag Khanna

 

Ветераните от Модела на ООН и левите академични носталгици може би си спомнят с добро акронима WOMP, който означава Проект за модели на световния ред [World Order Models Project]. Подобно на конференциите на организацията Пугуaш – основана през 50-те години на ХХ век от известните философ и физик Бертран Ръсел и Джоузеф Ротблат (с виден участник Алберт Айнщайн), за да насърчат премахването на ядрените оръжия – WOMP е академично движение с голямо влияние през 70-те и 80-те години, чиито членове обхващат интелектуалци от Севера, Юга, Изтока и Запада.

Това плуралистично обединение, оглавявано от Ричард Фалк от Принстънския университет и Сол Мендловиц от Университета Рутгерс, създаде голям корпус от страстни трактати, в които се настояваше за „осъществими утопии“, основани на принципите на международното право и съсредоточени върху многостранни институции. Привържениците на WOMP смятаха, че тяхната пътна карта за справедлив световен ред ще бъде осъществена през 90-те години на ХХ век. Излишно е да споменаваме, че утопията им закъснява с времето. Ако не друго, то национализмът, съперничеството и фрагментацията днес са напълно в реда на нещата.

Очевидният урок е, че колкото по-обширна е визията, толкова по-далеч от реалността е тя. Теориите, които наблюдават настоящето неточно, неминуемо няма да успеят да предскажат бъдещето. Това важи както за поддръжниците на американската хегемония, така и за тези, които се придържат към тезата за „завръщането на съперничеството между великите сили“. Дори когато основните западни учени със закъснение приемат появата на многополюсен свят, би било грешка да позволим на техните ограничени модели (като неореализма) да ръководят мисленето ни.

Тези подходи „отгоре-надолу“ не отразяват нито променящата се глобална и регионална динамика между повече от дузина първични и второстепенни сили, нито по-дълбоката системна промяна, чрез която широк кръг участници оспорват властта и оформят глобалното общество в необратимо децентрализирана посока.

Всъщност най-точното описание на днешния свят е висока ентропия, при която енергията се разсейва бързо и дори хаотично в глобалната система. Във физиката ентропията е въплътена във Втория закон на термодинамиката (лаконично обобщен в един филм на Уди Алън по следния начин: „Рано или късно всичко се превръща в гадост“). Ентропията означава безпорядък и липса на съгласуваност.


Small Ad GF 1

Прочутата теза на Робърт Каплан „Идещата анархия“ отпреди три десетилетия е в пълен синхрон с мегатенденцията на ентропията. Всъщност Каплан долови по запомнящ се начин разпадането, което протича, особено в „глобалния юг“, и неуспешните опити на Запада след Студената война да поддържа реда в тези региони.

Ковид, сътресенията по веригата на доставки, инфлацията, корупцията и нестабилността на климата – всичко това сякаш „заговорничи“, за да подкрепи тревожно добре тезата му: В Латинска Америка, Африка и Близкия изток няма нито функционална вътрешна власт, нито регионална съгласуваност. Сегашният моден термин „поликриза“ се отнася с пълна сила за тази голяма постколониална област.

Но ентропията не е анархия. Тя е системно свойство, което се проявява, когато все по-голям брой държави и други действащи лица се възползват от инструментите на властта – военни, финансови или технологични – и упражняват дейности [основани на собствени интереси] в рамките на системата. Все още няма консенсус как да бъде наречена епохата след Студената война, но определящата ѝ характеристика е ясна: радикална ентропия на всяко ниво и във всяка област на глобалния живот. Как да съчетаем един все по-разрушен ред с една все по-планетарна реалност?

Всяка държава сама за себе си

В глобалната политика ентропията се обозначава с термина „devolution“ [упадък, регрес] – прехвърлянето или предаването на властта на все повече местни нива на управление. Деконцентрацията на властта, на която сме свидетели днес, се разгръща постепенно от края на Втората световна война насам, когато САЩ представляваха приблизително половината от световния БВП, бяха единствената доказана ядрена сила и заемаха стратегическа география в Европа и Азия.

Днес Китай е най-голямата икономика в света по паритет на покупателната способност (ППС), който отчита цената на стоките в местна валута, а не в щатски долари. В същото време делът на ЕС в световната икономика по ППС е приблизително равен на този на Америка, има близо 20 икономики с БВП от един билион долара или повече, девет официални ядрени сили, а влиянието на Америка се оспорва активно в Близкия изток, Централна Азия, Далечния изток и дори в Южна Америка.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не е случайно, че това бързо разпръскване на системна власт съвпада с грандиозното разрастване на глобализацията, която свърза западния капитал с азиатската работна ръка, арабските доставки на петрол с азиатското търсене, като в крайна сметка изравни условията на глобалната икономика.

Възходящи сили като Китай и Индия използват глобализацията не за да служат на ръководения от Запада ред, а за да се утвърдят в рамките на взаимосвързаната глобална система. Следователно глобализацията не е била инструмент за американизация, а много по-основно аватар на ентропията: разпределяне на капацитета и свързване на все по-широк кръг от агенти. 

„Най-точното описание на днешния свят е висока ентропия, при която енергията се разсейва бързо и дори хаотично в глобалната система.“

И така, „еднополюсният момент“ на Америка се оказа точно такъв. Въпреки че Америка си остава свръхсила, хегемонистичната система, която тя поддържа, е в разпад. Фактът, че Америка е въвлечена в конфликти и ангажименти в областта на сигурността по целия свят, не говори много за нейната ефективност или правота, както показват войните в Ирак, Афганистан, Украйна и Газа. Разпространението на конвенционални, ядрени и кибернетични оръжия доведе до това, че унищожителни въоръжения са достъпни за всеки.

Взаимно гарантираното унищожение обаче не предотвратява ескалация под прага на унищожението. Именно това виждаме в регионалните конфликти, като например в Украйна, конфронтациите в Южнокитайско море, нарушаването на корабоплаването в Червено море от бунтовниците хути и кибератаките на Иран и Северна Корея за парализиране на критичната инфраструктура и хакване на ценни публични или частни данни. Анализаторите в кабинетите обичат да събират на хартия броя на войските и БВП на отделните страни, без да се съобразяват с този контекст.

Но предвзетата реторика не може да се сравни с емпиричния баланс. Без да имат безкрайна възможност за печатане на пари, нито непобедима армия, САЩ се провалят на теста за истинска хегемония. Фактът, че Америка е загубила своята изключителност в очите на света, е много по-важен от това дали тя все още вярва, че е изключителна, или дали някога наистина е била такава.

Както обясняват историците от Арнолд Тойнби до Пол Кенеди, никога не е имало изключение от модела на възход и относителен упадък, независимо от имперските светогледи, вкоренени в собствената им вечна централност. Във функционално отношение обаче те са идентични: португалската, испанската, холандската и последвалите ги империи се издигат чрез търговски практики – например заместване на вноса или индустриална политика – рециклират излишъците си във военна експанзия чрез колониални или имперски отношения, пренаписват правилата (доколкото такива съществуват) и провъзгласяват визията си за синоним на колективна сигурност, действайки безнаказано и без да се съобразяват със съпътстващи щети или външни ефекти.

От тази аналитична гледна точка структурата на властта вече не е пирамида, а паяжина с множество паяци, създаващи мрежи с различна сила. Днес ние живеем в една наистина многополюсна, мултицивилизационна и мултирегионална система, в която никоя сила не може да доминира над другите – докато всички могат свободно да се свързват едни с други според собствените си интереси.

Тази структурна ентропия е въплътена в това, което наричам геополитически пазар – разпределен пейзаж, който е много по-сложен от общоприетата мъдрост за двуполюсна „нова студена война“ между САЩ и Китай. Много страни в света са постколониални нации, които са вътрешно подозрителни към инициативи, които биха ги превърнали в подчинени пионки на САЩ или Китай.

Ето защо идеята за съюзи днес вече е куха за голяма част от света. Съюзите приличат по-скоро на многостранно обвързване, в което колебаещите се държави, регионалните котви и почти всяка друга държава активно играят във всички посоки в търсене на собствената си най-добра сделка. Тук не става въпрос за подчинение на йерархията, а за активен позиционизъм: всяка страна, голяма или малка, се поставя в центъра на собствените си изчисления.

Свидетелство за това е как усилията на Запада да изолира Русия са почти напълно игнорирани в единствения регион, който се е превърнал в истински център на глобалния ред: Азия. Изричната подкрепа на Китай за Русия вече би била достатъчна, но Индия също се стреми активно към създаване на енергиен коридор Север-Юг към Русия през Иран; дори Япония лобира за освобождаване от тавана на цените на петрола, плащайки на пазарни цени за вноса на руска енергия и по този начин ефективно допринасяйки за военната машина на Путин. Конвенционалният анализ дотолкова е свикнал да разглежда Русия като източноевропейска сила със случайна евразийска география, че пропуска факта, че геополитическата ориентация на Русия (може би трайно) се преориентира към нейната истинска география. Отсега нататък Русия е Северна Азия.

Други сили, които някога бяха надеждно в западния лагер, сега уверено играят играта на многостранно подреждане, независимо дали от позиции на сила или слабост. Саудитска Арабия се възползва от скока на цените на петрола, за да разпери крилата си в световен мащаб и да сключи нови енергийни и оръжейни сделки с Русия, Китай и Индия. Икономиката на Турция е в тежко състояние, но дори и да се отдалечава от Европа, тя все още може да разчита на стратегически инвестиции от Обединените арабски емирства, на членството си в Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB), както и да използва Русия и Китай за изграждането на следващите си атомни електроцентрали. Скоро тя планира да се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) – ход, който със сигурност ще накара главите в Брюксел да се завъртят. На последната среща на върха на БРИКС в Южна Африка още шест страни се присъединиха към мрежата от държави, създаващи паралелни механизми за управление на търговията и валутата.

Това е реалността на регионалните системи, припокриващите се сфери на влияние и възходящите сили, готови да кажат „да“ или „не“, както им е изгодно. Изследването на динамиката в рамките на този геополитически пазар е много по-показателно от днешните безвкусни тропи като „завръщането на съперничеството между великите сили“, които поставят на дневен ред разделението на света на червени и сини. И все пак бързо променящата се структура на глобалния ред е само половината от историята на ентропията, която обхваща нашия свят.

Добре дошли в глобалното Средновековие

В почти всяка сфера или дейност светът премина от предполагаем монопол към активен пазар, на който всеки, който има капацитет, може да предложи своето предлагане, за да задоволи чуждо търсене. Националният съвет за разузнаване на САЩ за пръв път очерта сценария на „света на веригата за доставки“ в началото на 2010 г. Докладът му „Алтернативни светове“ описваше пейзаж с многопластов суверенитет, в който управлявани от корпорации специални икономически зони, финансирани от данъчни убежища, експлоатират слабите държави заради техните залежи на ресурси и евтина работна ръка.

Това е далеч от твърдия вестфалски ред на суверенните държави – който поради вековния колониализъм винаги е бил повече фикция, отколкото реалност. Вместо това възникващият в момента световен ред може да се опише най-добре като глобална версия на предвестфалското Средновековие. По онова време Европа е многопластова среда от конкуриращи се власти – от Свещената римска империя и нейните папски държави до автономни градове-държави като Венеция и Северноевропейската ханзейска лига.

Но по онова време Европа е била и второстепенно място. Това е епоха, в която династиите в Китай и Индия са във възход, арабските халифати пулсират от енергия, а Пътищата на коприната свързват това, което историците наричат „афро-евразийска“ система, съсредоточена в периферията на Индийския океан. Както тогава, така и сега, афро-евразийската география представлява централната маса на глобалната система, а динамиката между участниците в нея – китайските имперски предприятия; индийските търговци; арабските холдинги от Персийския залив; сингапурските търговци на стоки; африканските пирати; независимите инвестиционни фондове и фирмите за дялово инвестиране от Изтока и Запада; военноморските сили на Америка, Европа и азиатските сили – предоставя поглед отдолу нагоре към това как се оспорва и изгражда властта.

Свидетелство за това е например ситуацията със сигурността в Червено море, където иранският Корпус на гвардейците на ислямската революция предоставя на йеменските бунтовници хути данни за движенията на западни търговски кораби, което им позволява да ги атакуват избирателно и да ги принуждават да се насочват към по-дълги и по-скъпи морски маршрути около Африка, за да достигнат Индийския океан. Тази регресия от Вестфалския свят към неосредновековния не е внезапен скок, а нещо, което Каплан в новата си книга „Кръговратът на времето“ нарича „продължителна трансформация“ от твърдост към подвижност.

Статичните карти на нациите и границите прикриват флуидността, която е основната реалност на новото Средновековие, като повечето географски райони са много по-неравностойни и оспорвани, отколкото изглеждат. С разрушена армия, демографски спад, разпадаща се инфраструктура и масово бягство на таланти, това, което на картата днес изглежда като Русия, може да се превърне във фрагментирана мозайка от местни власти, които държат на една ръка разстояние или дори се противопоставят на все по-колебливата Москва. Макар че сега Китай е зад гърба на Москва, това може бързо да се промени, след като бъдат завършени новите газопроводи от Сибир и стане възможно да прехвърля подкрепата си директно към местните управници, които са готови да продадат родината си и да предложат на Китай по-голям достъп до богатите ресурси на Северна Азия.

Географията се препрограмира пред очите ни, тъй като светът се превръща в мрежов архипелаг от функционални центрове с различна степен на контрол върху близки и далечни вътрешни територии. Това бъдеще много повече прилича на пред-вестфалските модели на европейската Ханзейска лига, отколкото на днешните потьомкински [т.е. бутафорни] суверенни асамблеи като ООН.

Човек почти забравя да спомене мултилатерализма [многостранността], не защото не е нещо добро, а защото е трудно да се намери някой, който да се интересува от нея. Заветната цел за разширяване на Съвета за сигурност на ООН е изоставена в полза на по-пряко стратегическо съгласуване между съмишленици. Споразуменията за контрол на въоръженията бяха торпилирани от големи и малки сили, а търговските преговори в Световната търговска организация бяха заменени от регионални блокове и индустриални политики, които се водят от всеки по-мощен съсед. Списъкът е дълъг.

Доколкото мултилатерализмът изобщо има значение, той е по-скоро мини-латерализъм на „коалиции на желаещите“ като НАТО или по въпроси като високотехнологично сътрудничество, насърчаване на зелените индустрии, управление на миграционните потоци, уреждане на валутите и други въпроси.

Друг неосредновековен сценарий от същия доклад на Националния разузнавателен съвет „Алтернативни светове“ се фокусира върху автономни недържавни групи с нарастваща агентура. Например дигитални колективи като Anonymous или Wikileaks, транснационални терористични групи като Ал Кайда, екотерористични движения като Declare Emergency и, разбира се, частни военни компании като Wagner Group. И тук виждаме очевидни паралели с днешния свят на свръхправоспособни индивиди и фанатици, църкви и култове, всички според наднационалната власт за себе си.

 „Възникващият световен ред може най-добре да се опише като глобална версия на пред-вестфалското Средновековие“.

Тогава фамилията Медичи е спонсорирала велики художествени паметници, докато днес Бил Гейтс диктува здравната политика на многостранни органи и бедни нации, а след това се среща с китайския президент Си Дзинпин. Елон Мъск притежава платформа за социални медии, която позволява на конспиративните теории да рикошират сред стотици милиони потребители, а освен това компания за доставка на космически ракети, от която зависи НАСА, както и далечна верига за доставка на електрически превозни средства. Той е доставчик на сателитен интернет, който е от решаващо значение за продължаващата отбрана на Украйна срещу Русия.

Както и във феодалната епоха, живеем във време на зашеметяващо неравенство. Най-богатият 1% от световното население притежава 43% от световното богатство – и се смята, че повече от половината от тях съхраняват богатството си в необлагаеми юрисдикции (или го прехвърлят между такива), обикновено в малки държави, които не са регистрирани на картата на световния баланс на силите. Тези лица се разбират най-добре не като представители на някоя нация, а като „квантови хора“ – навсякъде и никъде – действащи в интерес на собствените си семейства и бизнеси.

Всъщност днес всяка значима власт има своя собствена „външна политика“. Всеки или всички тези квазиавтономни субекти могат да се координират и да споделят ресурси чрез децентрализирани инструменти, като например блокчейн протоколи, което допълнително ерозира инерцията на суверенното право. Мини-латерализмът не е само за държавите.

По този начин всяка географска област в света се характеризира със сложна среда на припокриващи се и оспорвани правомощия между някаква комбинация от петте C: countries, cities, commonwealths, companies, and communities [държави, градове, обединения от държави, компании и общности]. Отговорът на въпроса „Кой командва?“ далеч не е еднозначен. За разлика от епохата, в която правителството е било единственият суверен, властта в днешните полиси е все по-уникална комбинация, която зависи от местните специфики.

От държавни резерви към жетони?

Подобна деволюция е в ход и във финансовата сфера. Еврозоната се насочва към съюз на капиталовите пазари, за да задълбочи собствената си ликвидност, докато държавите в рамките на регионалните търговски блокове, като например Азиатското регионално всеобхватно икономическо партньорство (RCEP), хармонизират политиките на лихвените проценти, за да сведат до минимум колебанията на валутните курсове. Страните от БРИКС също искат по-строги диапазони на обменните курсове и търговия, деноминирана в собствените им валути.

Американският долар все още представлява най-големият дял от световните резерви, но държавите натрупват спестявания в долари не за да гарантират ниски разходи по заемите на Америка, а за да инвестират в собствената си икономическа сигурност – включително да се освободят от американските държавни ценни книжа, за да трупат злато. Билиони долари от натрупаните спестявания бяха насочени към военни каси на западни корпорации или азиатски и арабски държавни инвестиционни фондове, чийто капитал се движи и рециклира във всички посоки.

По-голямата част от световната търговия също все още е деноминирана в долари, но новите споразумения подкопават блокиращата сила на Вашингтон. Китай е най-големият търговски партньор на повечето държави в света и постепенно преобразува търговията си с тях в собствената си валута юан, което означава, че те ще увеличат дела на резервите си в юани, за да финансират вноса. Русия не само натрупва резерви в юани, но и започна да отпуска заеми в юани на собствените си банки. Очаквайте скоро петро-юан, но също така и петро-евро и петро-рупия. И не забравяйте, че държавите не искат да се откъснат от долара само за да станат подчинени на друга самозабравила се свръхсила.

Всъщност колкото повече САЩ превръщат долара в оръжие (чрез санкции), толкова повече държави се насочват към алтернативи като цифровите валути на централните банки (CBDC), които позволяват незабавни и сигурни трансакции, като заобикалят финансовата система на САЩ. Както призна републиканският сенатор Марко Рубио: „След пет години няма да ни се налага да говорим за санкции, защото ще има толкова много държави, които ще извършват транзакции във валути, различни от долара, че няма да имаме възможност да ги санкционираме.“

Дифузията на властта в технологичната област ускорява всичко това просто чрез това, че държавите отдават технологически способности на други – било да изстрелват свои сателити, инсталират свои 5G мрежи, продават им технологии за наблюдение, обучават свои учени или участват в други начини за трансфер на технологии. Благодарение на Starlink вече има WiFi почти навсякъде.

А навсякъде, където има WiFi, може да има DeFi – децентрализирани финанси – равнопоставен пазар на борси и криптовалути. Навлезли сме в свят на търсене и предлагане, в който всеки два възела в глобалната мрежа могат да сключват сделки с трети по какъвто и да е начин.

Това, което започна като нерегулирано и неясно кътче от финансите, се превърна в мейнстрийм, тъй като големи мениджъри на активи като BlackRock подкрепиха класа на криптоактивите със свои собствени ETF-и [], включващи биткойн и други криптовалути. Демократизацията на децентрализираните финанси в крайна сметка може да подчини традиционните финанси, а не обратното.

Деволюцията е съдба

Доларът, интернет и върховенството на английския език в модерната епоха са символи на американската сила, но заедно с това и универсални комуникационни средства, които сега се изплъзват от контрола на своя господар. Американците разполагат с най-силните мегафони на английски език в глобалните социални медийни платформи като X (известна преди като Twitter) и Facebook, но това не пречи на китайски и руски свързани с държавата групи да бомбардират американците с умопомрачителна пропаганда в TikTok. Независимо от това кой се обявява за собственик на глобалния градски площад, истината е, че никой не го контролира.

Америка очевидно не е имунизирана срещу социалната и политическата ентропия. На теория политическата децентрализация е предпазна мярка срещу федералната дисфункция. Повече от дузина американски щати имат БВП, който би им осигурил членство в световната Г-20; всеки от тях би могъл да се самоуправлява политически и да служи като лаборатория за политически иновации, като същевременно превръща Америка в нещо много повече от сумата на своите части в икономически и демографски план. На практика обаче федералната система само насърчава видимата днес балканизация: Втората поправка към Конституцията [правото да се носи оръжие] е толкова изкривена, че оправдава милициите в червените щати, а изборите през 2024 г. могат да зависят от непредсказуеми дреболии (или от съдебно решение).

Всъщност от хилядите рани, които разкъсват Америка днес, повечето са причинени от самите американци. Насилието с огнестрелни оръжия ескалира, пълчища от мигранти без документи заливат страната и биват въоръжавани от червените щати срещу сините, докато злоупотребата с наркотици и свръхдозите фентанил нарастват до рекордни нива. Междувременно корпоративна Америка се задъхва от инфлация, докато малките предприятия са принудени да преглъщат растящите лихвени проценти и свръхрегулирането. Не мислете, че възстановяването на националното единство по модела на „Великото общество“ на Джонсън е изключено като сценарий за бъдещето на Америка.

Устойчивостта на великите сили се проявява в способността им да устояват на разединителните тенденции. През 2000 г. беше обичайно да се твърди, че китайският режим няма да може да укроти тибетския и уйгурския сепаратизъм, нито дори политическия фракционизъм, независимо дали в рамките на Политбюро или от горещи глави като Бо Силай, опозореният бивш партиен шеф на Чунцин.

И все пак Пекин усърдно потиска всички автономни владения, включително напоследък технологичните фирми и техните основатели милиардери, които или изчезнаха, или се преместиха в Сингапур и Сидни. Това не направи Китай по-иновативен, но не остави съмнения относно неговата стабилност, дори и ако растежът се забави, а безработицата нарасна.

Индия заслужено е смятана за голяма, но слаба, с очаквания, че не може да се справи едновременно с политическите и религиозните разделения. И отново, въпреки нелибералното управление на министър-председателя Моди и комуналните изблици, днес малцина биха поставили под съмнение успеха му в ускоряването на модернизацията на страната, нито пък мандата, спечелен на настоящите избори.

Въпреки икономическото си неразположение, ЕС показва признаци на сплотяване по време на криза. Нахлуването на Русия в Украйна предизвика значителна промяна в посока на по-големи инвестиции във възобновяема енергия, а агресивното американско законодателство за намаляване на инфлацията вдъхнови ЕС да осъществи свой собствен Европейски зелен курс.

По най-разделящия въпрос – имиграцията – се наблюдават несигурни признаци на колективна европейска стратегия по отношение на търсещите убежище. Междувременно Обединеното кралство страда от такава политическа гнилоч, че както независимостта на Шотландия, така и обединението на Ирландия са вероятни сценарии за това, което може би е по-добре да се нарича „Разпаднато кралство“. Каквото и да е колективното бъдеще на Европа, един неосредновековен сценарий не бива да се отхвърля.

От суверенитет към независимост

Следователно много по-важен от суверенитета е капацитетът, измерен чрез съгласуваност, действие и устойчивост. През последните години много страни имаха ужасен късмет, като свързаните с Covid прекъсвания на веригата за доставки и инфлацията потопиха милиони хора (често отново) в дълбока бедност и продоволствена несигурност. Техните правителства сега са още по-задлъжнели, отколкото преди появата на Covid, което ги превръща в жертва на китайската дипломация на дълговия капан. Още повече държави на практика са политически черни дупки с малък значим капацитет, като Сомалия, Йемен или Афганистан.

Държавите вече не притежават монопол върху инструментите на физическото насилие, но дали армията на една държава обслужва най-неотложните обществени нужди, е важен показател за способността за управление. Докато Япония се вписва в традиционния модел на изграждане на капацитет за възпиране на китайската агресия в Източнокитайско море, военните сили на Бразилия и Канада са също толкова или дори още повече ангажирани в борбата с горските пожари, колкото и в чужбина; в същото време западноевропейските военноморски сили и брегова охрана са заети със стрелба или спасяване на африкански и арабски мигранти, пресичащи Средиземно море.

Приблизително 45 000 френски полицаи бяха необходими за потушаване на расовите вълнения миналото лято. По подобен начин министър-председателят на Швеция призова армията да се изправи срещу агресивните имигрантски банди. В същото време много от републиканците, които първоначално се бореха за президентския пост в САЩ, смятаха, че американските войски трябва да бъдат преразпределени по южната граница с Мексико. Латиноамериканските военни се борят с наркотрафикантите, а в Африка те си оспорват териториите с транснационални милиции.

Планетарното мислене обхваща гранични явления и сложни ефекти на пеперудата [дребни действия, които могат да имат огромни последствия], които ни свързват, но трябва да се борим и с разпръснатите модели на действие, които ще оформят нашия отговор към състоянието на планетата. Никъде това не е толкова очевидно, колкото в усилията ни да се адаптираме към изменението на климата, което допълнително ще създаде бъдещите победители и губещи.

Някои географски райони ще пострадат от толкова силна суша, че може да бъдат напълно обезлюдени, докато други като Канада и Казахстан ще се сдобият с милиони благодарни климатични мигранти и ще могат да използват човешкия си капитал, за да се превърнат в нови центрове на властта. Светът вече няма да бъде бюрократично разделен на инвестиционни категории, определени от рейтинговите агенции, които им поставят етикети като „развит пазар“ (DM) или „развиващ се пазар“ (EM), а на устойчиви и неустойчиви към климатичните промени зони.

Ако институционализираните порядки, като например многостранната система от края на 20-ти век, обикновено се установяват само след големи войни, дали ентропийното отдалечаване в регионални сфери на влияние би било за предпочитане пред Трета световна война между дуелиращи се хегемони? При този сценарий конфликтите могат да избухнат от Украйна до Тайван, но те ще бъдат оградени в рамките на съответните региони и няма да се превърнат в триъгълник за глобален конфликт. Регионите, които се стремят към по-голяма самодостатъчност, като Северна Америка и Европа днес, биха могли да намалят въглеродната интензивност на своите икономики и търговия, но евентуално с цената на подкопаване на взаимозависимостта си с други региони и на влиянието си върху тях. Такъв е двойнственият характер на ентропийния свят.

Без нито една голяма сила, която да може да се наложи в глобалната система или да контролира транснационалните участници, установени в чужбина или в Интернет-облака, бъдещето ще прилича не толкова на колектив от суверенни нации, колкото на разпръсната картина от регионални крепости, градове-държави и архипелаг от острови на стабилност, свързани чрез мрежи от мобилни капитали, технологии и таланти. Да се твърди, че в основата на глобалната система стои някакъв основен ред, ръководен от Запада, а не разпадаща се инерция, е равносилно на безкраен регрес.

Глобалната ентропия не означава единствено фрагментация. Точно обратното, системата проявява характеристики на самоорганизация, дори сплотяване, в нови модели и формации. Магистралите, железопътните линии, електрическите мрежи и авиокомпаниите свързват градовете по начини, които формират неоханзейски мрежи и съюзи, а интернет надхвърля границите, за да свърже самоуправляващи се социални общности. Универсалният обхват и проникването на свързаността позволяват на властите от всякакъв вид да създават връзки, които са по-реални от многото държави, съществуващи повече на картите, отколкото в реалността на своите народи. Светът се обединява – дори когато се разпада.

 

Източник

 

Параг Хана е основател и главен изпълнителен директор на AlphaGeo и автор на седем книги, сред които „Connectography“, „The Future is Asian“ и „MOVE“.


Pin It

Прочетете още...

Прогонването

Хенинг Зусебах 23 Ян, 2010 Hits: 15100
Испания гони африканци от плантациите,…

Какво ново?

Зоя Маринчева 14 Мар, 2009 Hits: 16704
В американското общество кредитните карти и…

Сладкарят от Кабул

Оливър Енгелхард 23 Авг, 2009 Hits: 11125
Кабул: един работещ град е мултимедиален…