Изгледи – Свят

В Калгари, Канада, между футболните тренировки, работата си в счетоводна фирма и вечерите със съседите, Кристиане Будро прекарва всяка минута, която може да отдели, в гледане на видеоклипове на Ислямска държава, носът ѝ почти притиснат до компютърния екран.

Кристиане Будро	Деймиан

Тя е седяла в приземния етаж на къщата си, в предградие от средната класа – празно помещение, което някога е принадлежало на сина ѝ Деймиан – и е гледала как различни мъже позират с големи оръжия като тийнейджъри. Гледала е битки. Гледала е екзекуции. Но рядко е обръщала внимание на кръвопролитията. Вниманието ѝ е било съсредоточено върху лицата под традиционните арабски кърпи. Тя се е опитвала да различи очите на сина си.

В Копенхаген, Каролина Дам губела ума и дума от страх. Синът ѝ Лукас бил в Сирия вече седем месеца. Три дни преди това е получила съобщение, че е бил ранен недалеч от Алепо, но всъщност е убедена, че той е мъртъв. И, докато седяла сама в онази вечер, тя просто не можала да се сдържи и изпратила на сина си следното съобщение по Вайбър. „Лукас“, написала тя, „Обичам те толкова много, сине мой. Липсваш ми, искам да те прегърна, да те помириша. Да държа милите ти ръце в моите и да ти се усмихвам.“

Каролина Дам	Лукас

Отговор не последвал. Месец по-късно, някой ѝ изпратил обратно съобщение. Не бил Лукас.

„Какво ще кажеш да подържиш ръцете ми, хехе“

Дам нямала представа кой може да е получил достъп до акаунта на сина ѝ във Вайбър, но отчаяно се нуждаела от информация. Опитвайки се да запази спокойствие, тя написала: „Твоите също, миличък, но най-вече ония на Лукас“.

Човекът отсреща я попитал, „Можеш ли да понесеш някои новини?“

„Да, мили“, написала Дам. Изминали няколко минути, преди да последва:

„Синът ти е на парчета“.

В Норвегия, Торил, която помоли да не изписваме фамилното ѝ име, научила за смъртта на сина си, Том Александър, от вербовчика, който го изпратил да се бие в Сирия. Тя поискала доказателства, след което дъщерите ѝ, Сабен и Сара (това не са истинските им имена), се срещнали с вербовчика на ЖП-гарата в Осло. Той набързо прелистил няколко снимки на Айпада си, докато намерил онази, предназначена за тях: фото на Том Александър, застрелян в главата, едното му око висящо от очната кухина.

Торил	Том Александър

Когато разбрала за това, Торил просто легнала. Почти не се помръдвала в продължение на седмица. Когато най-после събрала сили да вземе душ, съблякла дрехите си и се огледала в огледалото в банята. Изглеждала точно така, както се и чувствала. „Счупена, също като ваза“.

В Брюксел, Салиха Бен Али – модерна, родена в Европа дъщеря на марокански и тунизийски емигранти, се намирала на конференция за хуманитарна помощ, когато изведнъж почувствала рязка болка в стомаха. Не била изпитвала подобни болки от години. „Беше същото както когато имате бебе, което трябва да излезе навън“, казва тя. Прибрала се рано вкъщи и плакала цяла нощ.

Салиха Бен Али	Сабри

Три дни по-късно съпругът ѝ получил телефонно обаждане от сирийски телефонен номер. Мъжки глас му казал, че техният 19-годишен син Сабри – момчето, което обичало да слуша реге и да бъбри с майка си за събитията по света, е загинал на същия ден, в който Бен Али се разболяла. Тя осъзнала, че стомашните болки са били обратното на раждането на Сабри: тялото просто ѝ подсказвало, че детето ѝ умира.

Тези жени са само четири от хилядите, които са изгубили дете за организацията Ислямска държава, известна още като ИДИЛ. Откак сирийската гражданска война избухна преди четири години, около 20,000 чужди поданици са се отправили към Сирия и Ирак, за да участват в битките на различни ислямски фракции. Над 3,000 от тях идват от западни страни. И докато някои от тях заминават с разрешението на родителите си, повечето напускат тайно, а заедно с тях напуска и всякакъв усет за нормалност. След като те са заминали, родителите им са застигнати от една форма на скръб, която е почти сюрреална в специфичността си. Тя е мъка по загубата на дете, тя е вина заради онова, което той или тя е направил/а, тя е срам пред лицето на враждебността от страна на приятели и съседи, накрая тя е съмнение, породено от осъзнаването, че са знаели толкова малко за човека, когото са довели на този свят. В хода на миналата година десетки такива майки от целия свят са се открили взаимно и са създали един странен съюз, породен от общата им загуба. Онова, което те искат, повече от всичко друго, е да изградят някакъв смисъл от безсмислието на онова, което се е случило на техните деца – и, може би, да постигнат нещо смислено от загубата си.

Кристиане

Фото: Тод Корол

През април аз посетих Кристиане Будро в Калгари и тя ми разказа за надеждите, с които е била изпълнена когато Деймиан открил исляма. На 46, Будро все още изглежда леко момичешки, с деликатен нос и будни, проучващи кафяви очи. Първият ѝ съпруг напуснал семейството когато Деймаиан бил на десет, след което момчето се затворило в стаята и в собствения си компютър, далеч от един свят, който го дразнел и изключвал. Когато станал на 17 той направил опит за самоубийство, като пил антифриз.

Малко след като излязъл от болницата, Деймиан казал на майка си, че е открил Корана. И макар че Будро го възпитавала като християнин, тя приела с радост обръщането му. Намерил работа, станал по-общителен. „Това го закрепи на земята, направи го по-добър човек“, припомня си тя. Но някъде към 2011 Будро започнала да забелязва,че синът ѝ се променя. Когато приятелите му звънели по телефона, той излизал навън, за да разговаря. Не сядал на масата със семейството, ако се сервирало вино. Казал на майка си, че работата на жените е да приемат, че мъжете ще се грижат за тях и че е приемливо да имаш повече от една жена. Говорел за справедливи убийства. През лятото на 2012 се пренесъл с още няколко от приятелите си мюсюлмани в апартамент точно над джамията в центъра на Калгари, където всички те ходели на молитва. Започнал да тренира редовно и ходел на далечни излети извън града със съквартирантите си. По онова време конфликтът в Сирия бил още в началото си и всичко, което Будро успявала да види, било как нейният често проблематичен син преминавал през нова фаза – и която се надявала да преодолее скоро. През ноември Деймиан напуснал Канада, като казал на майка си, че отива в Египет, за да учи арабски език и да стане имам. За неин ужас, той скоро прекратил контакта с нея.

Деймиан с дядо си. Фото от архива на Кристиане Будро.

На 23 януари 2013 Будро била вкъщи, когато двама мъже почукали на вратата ѝ. Казали ѝ, че работят за канадските разузнавателни служби. Деймиан не бил в Египет. Бил отпътувал за Сирия заедно със съквартирантите си и се присъединил към местния клон на Алкайда, Джабхат-ал-Нусра. След като агентите си заминали, разказва Будро, тя се почувствала физически зле. В дните и седмиците след това единственото, което била в състояние да мисли и върши, било обикалянето по различни джихадистки сайтове в търсене на сина си. „Как мислите, колко болезнено и изкривено е всичко това?“, казва тя.

Повечето млади хора, които бягат от родителите си, за да се присъединяват към радикални групи в Сирия, извършват онова, което на арабски език се нарича такфир – тоест прекъсват всякакви връзки с неверници, включително и родителите си, които биха могли да застанат на пътя на техния джихад. Но, започвайки през февруари, Деймиан се обаждал по телефона на майка си на всеки два или три дни, често докато бил на пост. „Чуваха се всички звуци от околността“, казва Будро. „Чуваха се хора, които си подвикваха нещо на арабски“. Веднъж Деймиан ѝ казал, че се задават ниско летящи самолети, което означава, че ще хвърлят бомби. Започнал да бяга още докато майка му била на телефона. През по-голямата част от времето обаче внимавал за какво говори с майка си и тя все още не знае какво точно е правил там. Всички възможни сценарии я довеждали до ужас.

Някъде около пролетта на 2013 разговорите им станали мъчителни. „Опитвате се да ги убедите да се върнат вкъщи, умолявате, просите, а след това се опитвате да проведете някакъв нормален разговор“, припомня си Будро. „После отново започвате да се молите и да просите“. Попитала Деймиан как би се почувствал ако природеният му брат Люк, който по онова време бил на девет и обичал Деймиан като баща, би заминал за Сирия. Деймиан отговорил, че би се чувствал горд. „Това беше моментът, в който започнах да осъзнавам, че синът ми е изчезнал, че в тялото му живее нов, непознат човек“, казва Будро. Опитала се да кара Люк да говори по телефона, но той само се клател напред-назад и плачел, питайки „Кога ще се върнеш у дома?“, докато Деймиан побеснеел. Накрая, казва Будро, престанаха неговите „обичам те“ и „липсваш ми“. А след това престанали и телефонните обаждания. По-късно тя щяла да научи, че долу-горе по това време Ислямска държава се е отделила от ал-Нусра и Деймиан е избрал ИДИЛ.

За последен път говорили през август, когато Деймиан ѝ се обадил чрез нов акаунт във Фейсбук. В този последен разговор тя е умоляваща и изпитваща; Деймиан е формален, снизходителен и болезнено незрял.

Кристиане Все още ни липсваш много и всички те обичаме много

Кристиане Всички са много наранени от това, че ни напусна и поставяш живота си на риск, а ние всеки ден се чудим дали си добре или не. За една майка е много, много трудно да гледа как всички други страдат, в добавка към собственото ѝ страдание… Мисълта, че никога повече няма да те видя отново, да те прегърна отново, разкъсва сърцето ми. Предполагам, че никога няма да го разбереш, защото никога няма да бъдеш майка.

Деймиан отговаря в същия следобед. Хранел се добре, разказва ѝ той, вече владее добре арабски, чака реда си за получаване на малка къща – това са нещата, за които тя трябва да мисли преди всичко друго

Деймиан Ти също ми липсваш, но, както сигурно можеш да предположиш, нищо не се е променило във вярата ми, в намеренията или положението ми.

Деймиан Що се отнася до това колко се тревожиш и колко ме обичаш, това ми е известно. Това не са нови информации.

Вечерта на 14 януари 2014 позвънил репортер и съобщил за някакъв туийт, в който се съобщавало, че Деймиан е екзекутиран от Свободната сирийска армия в Харитан, недалеч от Алепо. Докато всичко около нея започнало да потъва в мрак, Будро отчаяно се държала за една последна задача: трябвало да съобщи новината на Люк преди да я е узнал от телевизията. Завела го в офиса на един психолог, за да не ѝ се налага да го прави сама.

Късно през нощта на 30 януари Люк изпратил едно последно съобщение до акаунта във Фейсбук. В него се казвало:

Люк Липсваш ми. Ако можеше само никога да не беше убит.

Деймиан и Люк. Фото от архива на Кристиане Будро.

След смъртта на Деймиан, Будро изпитвала постоянното усещане, че губи разсъдъка си. Плачела през цялото време; не можела да спи. „Всеки път, когато затворех очи, беше прекалено тихо“, казва тя. Трябвало да се държи нормално заради Люк и природената сестра на Деймиан, Хоуп, както и доведената ѝ дъщеря Пейдж, но, казва тя, „всичко беше толкова самотно и мрачно“.

Имало само един човек, който изглежда разбирал какво изпитва тя. Малко след смъртта на Деймиан, Будро се свързала с Даниел Кьолер, германски експерт по дерадикализация. Кьолер, който работи в Берлин, се специализира в предоставяне помощ на хора, опитващи се да напускат неонацистките движения, но през последните години е започнал да работи също и с мюсюлмански радикали и техните семейства. След смъртта на Деймиан, Кьолер подхваща тесен контакт с Будро, като се опитва да ѝ помогне да разбере какво се е случило със сина ѝ.

Онова, на което Будро е станала свидетелка, е класически процес на радикализация, каза ми Кьолер. Неговите фази са почти едни и същи, независимо от това дали човекът се присъединява към секта на религиозни екстремисти или група от неонацисти. Първо, новият член изпада в еуфория, защото най-после е намерил начин да придаде някакъв смисъл на света. Опитва се да привлече за вярата си и хората наоколо – и, в случая с радикализираните мюсюлмани от последните години, да ги накара да обърнат внимание на страданията на сирийците. Втората, по-фрустрираща фаза идва когато „превърнатият“ започне да осъзнава, че хората, които обича, не приемат посланията му. Това е моментът, в който започват конфликтите в семейството: караници по въпроси като облекло, алкохол, музика. В този момент той започва да обмисля съветите на собствените си съмишленици, че може би единственият начин да остане верен на убежденията си е да напусне дома си и да замине за някоя мюсюлманска страна. По време на финалната фаза той разпродава всичко, което има и често започва да върши някакъв вид усилена спортна или военна подготовка. И докато фрустрацията му се повишава, желанието му да предприеме някакви реални действия става непреодолимо, докато накрая насилието започне да му се струва като единственото оставащо решение.

Шест месеца след смъртта на Деймиан, Будро е посетила Кьолер в Берлин и той я запознал с три други майки, чиито деца са били убити, след като са се присъединили към екстремистки групи в Сирия. Всички те носели със себе си фотоалбуми и споделяли спомени за синовете си. Открили множество прилики в историите за радикализациите им. Един от тях, както открила Будро, бил убит в същия град като Деймиан. Разговорите с другите майки я накарали да се чувства така „сякаш черният облак най-после беше започнал да се разсейва“. Кьолер ми каза, че искал тези жени да разберат, че „онова, което ги е сполетяло, не е нещо уникално във вселената, че те не са били в състояние да направят нищо“.

След като се завърнала обратно вкъщи, Будро се впуснала в трескава дейност. Онова, което се е случило на семейството ѝ, разбрала тя, би могло да се случи и на много други. С помощта на Кьолер тя основала две организации – „Хаят Канада“ и „Майки за живот“ – с цел да помага на родителите на радикализирани младежи. Пътувала из цяла Канада и водела разговори с учители, ученици и полицейски служители върху това как да се откриват признаците на радикализация сред собствените приятели и роднини, а също и какво може да се предприеме против това. Присъствието ѝ в медиите е постоянно. „Ние не подготвяме децата си за всичко това“, казва ми тя, докато седим в кухнята ѝ. „Подготвяме ги за това как да се предпазват от неща като дроги, [ексцесивен] секс, алкохол, побойничество – но не и това.“

Кьолер ми каза, че обикновено има две групи хора, които имат добри шансове да достигнат младите радикали и евентуално да ги прехвърлят на пътя към промяната: други бивши радикали и майките им. „Майката е нещо изключително важно в джихадисткия ислям“, обяснява той. „Мохамед е казал ‚Раят лежи в нозете на майките.‘ [Като мюсюлманин], вие сте задължен да поискате разрешение да отидете на джихад или да си вземете сбогом.“ Той казва, че е имал работа с бойци, които отчаяно са се опитвали да осъществят едно последно обаждане по Скайп с майките си – или за да се сбогуват, или за да се опитат да ги преобърнат във вярата си, така че да могат да се срещнат в рая. Една австрийска НПО на име „Жени без граници“ е стартирала „училища за майки“ в страни, подложени на силен ислямски екстремизъм, като Пакистан и Индонезия, където майките се обучават как да държат децата си настрана от радикализация. Групата сега изгражда пет такива училища в Европа.

И, с нищожни изключения, обикновено майките са онези, които вършат тази работа. В семействата на деца като Деймиан, които са преминали към исляма, бащата често липсва в картината. В семействата на мюсюлмански емигранти на Запад, бащите често присъстват, но не са ангажирани. Магнус Рансторп, шведски експерт, който е съпредседател на Radicalization Awareness Network, една европейска работна група, казва, че мюсюлманските мъже често се чувстват „обезмъжени“ от западното общество и изпадат на заден план. „Майката е решаващата опорна точка“, казва той.

Експертите, с които разговарях, отбелязваха също, че майките и бащите, които губят деца за джихадистките движения, се изправят пред мъката си по много различни начини. Бащите често се затварят в чувства на вина и срам: те имат големи трудности да признаят пред външни хора, че родителството им е било неуспешно в каквото и да било отношение. Майките вършат обратното. Те са жадни да споделят мъката си с други хора, да се потопят в света, който децата им са обитавали, да съберат колкото се може повече информация. Това е начинът, по който те се опитват да добият някакъв минимален контрол над необяснимото. „Те се потапят във всичко това“, каза ми Кьолер.

Когато я посетих, Будро ме взе със себе си до една местна католическа гимназия, където повечето от учениците са бегълци. Тя им показа видео, което е нaправила за Деймиан. На самия му край се вижда обляното в сълзи лице на Будро, която се обръща към сина си. „Когато дойдоха онези последни моменти, беше ли уплашен?“, пита тя. „Искаше ли да държа ръката ти?“ И с по-спокоен, почти укорен тон: „Какво общо има всичко това с Бог?“

Когато светлината беше включена отново, сред аудиторията беше се възцарило слисано мълчание. Преди да се изкачи на сцената и да започне да отговаря на въпросите на учениците – нещо, което тя върши с удивително спокойствие, което е добила след десетки презентации – Будро направи кратка пауза, за да се успокои. Макар и да е гледала филма безброй много пъти, тя все още плаче в тъмното.

Каролина

Фото: Емили Кейси

През февруари Будро получила имейл от жена от Дания на име Каролина Дам. „Здравей“, пишела тя. „Бих искала да узная нещо повече за проекта. Аз също изгубих син, който беше убит в Сирия, и бих искала да вляза в контакт с други майки, които имат същите проблеми.“ Миналия май аз посетих Дам в апартамента ѝ в едно работническо предградие на Копенхаген. Дам, която има кръгло лице и буйна медночервена коса, ме покани да седна в слънчевата ѝ всекидневна, методично декорирана в тъмночервено и бяло, украсена с изкуствени цветя. Донесе кана с кафе и прясно опечен домашен хляб, и ми разказа всичко за сина си Лукас, когото тя нарича почти винаги „моето момче“.

Лукас бил затворено дете и социалните му контакти често завършвали с конфликти. Когато бил на десет му била поставена диагноза за Синдром на Аспергер и Синдром на дефицит на вниманието, но през юношеството проблемите му се задълбочили. Бил задържан от полицията на откраднат мотопед; откраднал венчалния пръстен на майката на един от приятелите си. Дам подозирала, че се е присъединил към някаква банда.

Но тогава в тъмнината изведнъж се появил лъч. Лукас получил място за обучение в един от местните автосервизи, където повечето служители били мюсюлмани. Те приели момчето и го въвели в своята религия. Дам научила, че той е преминал към исляма едва няколко месеца по-късно, когато видяла, че синът ѝ не яде през деня. Той спазвал Рамадана.

Лукас. Фото от архива на Каролина Дам.

Също като Будро, първоначално Дам видяла в религиозната промяна на сина си „малко чудо“, Най-после нейното толкова трудно за достигане момче започнало да се открехва. И, също като Будро, Дам не разбирала какво означава, когато Лукас се сърдел, че тя слуша музика или защо един ден той се върнал вкъщи плачейки, ужасен от представата, че тя няма да може да се присъедини към него в рая, освен ако сама премине към исляма.

И все пак промяната на Лукас не била тотална. Той все още често изпадал в гняв. Удрял с юмруци по стената в стаята си, докато пробил дупки. Уплашена от поведението му, Дам се консултирала със социални работници и го настанила в специално заведение, но той избягал оттам. Започнал да живее из различни апартаменти в Копенхаген с трима приятели-ислямисти, всички по-възрастни от него. Дам подала искане за издирването му, но понеже той се обаждал всеки ден по телефона, полицията отговорила, че, технически погледнато, той не е изчезнал. След като се върнал вкъщи, тя решила отново да го настани в заведението и, докато опаковала нещата му, намерила под леглото му бронирана жилетка. По онова време Лукас бил само на 15.

През май 2014, малко след като навършил 18, Лукас изчезнал. Няколко дни по-късно той позвънил от турската граница, като обяснил, че бил на почивка. „Бях уплашена“, припомня си Дам. „Той е още момче, още е толкова уязвим, толкова манипулируем. И това, че беше заминал сам, без да се сбогува, това ме уплаши! Ако едно момче не казва довиждане на майка си, нещо не е наред“.

В месеците след като Лукас заминал, той поддържал постоянен контакт. „Някак не му се искаше да се разделя“, казва Дам. Казал ѝ, че работи в турските лагери за бежанци, прави пакети с облекло, носи вода, готви. Но според Якоб Шейх, датски журналист, който пише книга за Лукас и други датски джихадисти, в един момент той преминал в Сирия и се присъединил към Ахрар ал-Шам, ислямистката фракция, разположена в провинцията Идлиб. Но в кореспонденцията с майка си Лукас звучи по-скоро като тъгуващ за дома студент-първокурсник. „Моля ти се, позвъни ми“, пише той на 15 август. „Много те обичам, моя единствена майчице“. „Много целувки, където и да си“, отговаря Дам; съобщението ѝ е изпъстрено от емотикони. Той пита за котката; Дам му изпраща аудио файлове с нейното мъркане. Пита го дали да преведе малко пари по банковата му сметка, отчасти за да се увери, че не е дал картата си на някой друг. В снимка от това време Лукас току-що се е измил за молитва, косата му е още влажна. Изглежда щастлив.

През късния септември Лукас престанал да се обажда. Макар че Дам не знаела за това, по същото време Ахрар ал-Шам е била унищожена след мощна атака на ИДИЛ, а в последвалия хаос Лукас се присъединил към Ислямска държава. Когато се обадил отново, два месеца по-късно, майка му се опитала да го повика обратно вкъщи. Казала му, че е ремонтирала стаята му – дупките били запълнени, стените пребоядисани – и че е заделила пари за самолетен билет обратно за Дания.

Тя настоявала: „Трябва да ми кажеш кога се връщаш вкъщи“

„Не мога да ти кажа защото не знам!“

Това бил последният им разговор. През нощта на 28 декември 2014, припомня си Дам, на вратата ѝ позвънил Аднан Авдич, един от неговите приятели-мюсюлмани. „Чаках дълго време, докато се качи по стъпалата, а те са само четири“, казва Дам. „Притесняваше се, стоеше в антрето, дръпнах го вътре. Плачеше, не можеше да ме погледне в очите. Започнах да крещя, хванах го за врата“, спомня си тя. Авдич промърморил, че Лукас е ранен. „Още в този момент“, казва тя, „вече знаех, че е мъртъв.“

Същата нощ, след като си заминал, Авдич изпратил на Дам линк към затворена Фейсбук-група. Тя помолила за достъп и веднага била допусната. Видяла снимка на Лукас с AK-47 до него и знамето на ИДИЛ, закачено на стената. Докато скролвала надолу, за да разглежда другите постове, видеоклипове започнали да вървят автоматично. „Гледах видеоклипове с обезглавявания, изнасилвания, убийства – всякакви гадни неща, само и само да намеря някаква информация за моето момче“, спомня си тя. Не след дълго открила пост, в който се описвала смъртта на Шахид – мюсюлманското име на Лукас. В него се четяло „Нека Аллах приеме нашия датски брат, на име Шахид, наречен Шахид сред Шухада, нека той се обедини с Аллах“. Тя била прекалено уплашена, за да напише нещо, но най-после се решила.

Каролина Това е МОЯТ СИН. Мъртъв ли е?

Каролина Кажете ми!!!!

Скоро ѝ отговорил мъж на име Абу Абдул Малик:

Абу Абдул Малик Каролина Дам, ти наистина беше едно от първите неща, за които нашият брат помисли, как да бъдеш уведомена…

Абу Абдул Малик Това е тежка новина за една майка, независимо от това дали е вярваща или не, тъй като майчината любов към детето е нещо специално, и това беше причината, поради която това съобщение беше забавено… Нека Аллах ръководи майката през този ден и нека Аллах приеме нашия брат.

Измъчвали я множество въпроси. Какво всъщност правело момчето ѝ в Сирия? Как изобщо е попаднал там? Най-много от всичко се питала как нейният социално непохватен син е успял да скрие от нея такава голяма част от живота си: мисълта за това все още я води до сълзи. В хода на следващите седмици тя разговаряла с десетки бойци – всеки, който изглежда е имал контакт с Лукас, чрез техните социални мрежи, доколкото те се съгласявали да я допуснат в тях. Търсенията ѝ имали и чисто практическа цел: тя все още нямала доказателство за смъртта на сина си, а без това ще трябва да чака пет години, преди да получи удостоверение за смърт. „Имам само един шибан Фейсбук-пост!“, казва тя. „Нищо друго“.

Но най-много от всичко ѝ се иска да узнае всичко, което може да открие, просто защото е знаела толкова малко. Разказва ми, че постепенно се е научила как да разговаря с джихадистите и да изтръгва от тях парченца информация. „Трябва да играете ролята на мама, ако и да ви интересува нещо друго“. Тя им напомня да се хранят добре, нарича ги „милички“, кара им се, ако говорят грубо.

Дам включва компютъра си, за да ми покаже лицето на един друг от приятелите на Лукас, Азис (не е истинското му име), за когото мисли, че е в Сирия. Чрез него тя успяла да разбере няколко неща за Лукас. Азис ѝ изпратил аудио файлове, записани от Лукас, в които Лукас го окуражавал да се присъедини към тях. (Изпращането на аудио файлове е един от методите, използвани от бойците, за да се изплъзнат от електронно наблюдение, тъй като, за разлика от телефонните обаждания, те не могат да бъдат подслушвани). Дам ми пуска някои от файловете. Чува се пеенето на птички на заден план, минават коли. Лукас се смее, докато разказва на приятелите си за „красивата атмосфера“. В друг един, той звучи възбудено: „Убиват нашите братя и сестри, колят ги като пилета, кокошки, животни“, казва той, гласът му изпълнен с гняв. В друг, той казва на Азис, че се е оженил, което е ново за Дам.

„Питах това момче Азис директно: знаеш ли дали Лукас е обезглавявал някого?“, казва Дам. Тя почти крещи. „Трябва да знам!“ Бойците са мили с нея. Те ѝ казват, че Лукас е бил отделен от насилието и понякога тя им вярва, с благодарност. Шейх, който е проверил данни на датското разузнаване, казва, че това не е съвсем вярно: през последните си месеци в Сирия, Лукас е бил боец.

Фото: Емили Кейси

Откак синът ѝ е заминал за Сирия, Дам е остаряла. Лицето ѝ се е състарило и набръчкало от скръб. Не перваза във всекидневната тя е направила мъничък олтар, посветен на Лукас, по липса на истински гроб. В центъра му се намира „майчината делва“ – традиционен подарък, пълна с храна делва, която датчаните носят на майки, които са родили току-що. В процеса на радикализацията си Лукас я помолил да премахне всички надписи от фланелките му. Наскоро тя открила една от тях, която е останала непрана и все още носела миризмата на момчето ѝ. Дам я сложила в найлонова торбичка, за да запази миризмата и сега я държи в майчината делва.

Торил

Фото: Йорн Х. Моен / Dagbladet

През месец март един роден в Норвегия боец на ИДИЛ, известен на другарите си под името Або Саиф ал Мухаджир, бил застрелян в главата извън град Кобани, в северна Сирия. Същата седмица майка му, Торил, четяла статия за Лукас и се заставила да напише няколко изречения на Дам във Фейсбук. Когато посетих Торил в апартамента ѝ в Халден – малко градче на норвежкия бряг, на около 90 километра от Осло, бяха изминали точно два месеца от смъртта на Або Саиф – макар че за майка му той винаги ще си остане Том Александър. От всички майки, с които се срещнах, нейната загуба беше най-прясната. Но въпреки това тя почти не беше имала възможност да мисли за онова, което се е случило със сина ѝ, тъй като същото заплашва сега и дъщерите ѝ.

След като Торил, дребна блондинка с деликатни черти, ми разказа историята на Том Александър, контурите на случилото се вече ми изглеждаха познати. Липсващият баща, който е умрял от смъртоносна доза хероин когато момчето било на седем. Синът ѝ бил диагностициран със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност на 14. През ранните си двадесет години бил арестуван за дребни престъпления и бил лекуван от пристрастяване към все по-силни дроги. Веднъж бил обявен за клинично мъртъв. А след това открил екземпляр от шахада, мюсюлманското заявление на вяра, в шкафчетата в спортната зала, след което станал нов човек. Отказал се от хероина и започнал да се обажда на майка си; намерил работа в една детска градина и се оженил за добро мароканско момиче. „Сякаш имах нов син, добър син“, казва Торил, въздишайки.

Докато седим и говорим, Сабен, 17-годишната дъщеря на Торил и природена сестра на Том Александър, влиза във всекидневната. Тя има дълга тъмна коса и кръгло, непослушно лице. Облечена е в широка фланелка. Отпуска се в един от удобните столове и пъхва в устата си парче тютюн за дъвчене. След преминаването си към исляма, разказва Торил, Том Александър започнал да заема по-важно място в живота на Сабен. Понякога я вземал, заедно с 28-годишната си сестра Сара, в апартамента си в Осло, където им разказвал за новата си религия. „Той ме научи колко красив е ислямът“, разказва Сабен замечтано. Един ден през 2013 той я завел в своята джамия, където две жени ѝ показали как да се моли. На следващия ден тя приела исляма.

По онова време войната в Сирия вече изпълваше всички новини и Том Александър прекарвал времето си в събиране на дрехи за бежанците. Торил накарала сина си да ѝ обещае, че няма да отиде в Сирия. Но не след дълго той се развел с първата си жена и се оженил за сомалийка, която настоявала двамата да се преселят в мюсюлманска страна. След една година той казал на майка си, че не може повече да спазва обещанието си.

През пролетта на 2014 Торил била посетена от хора на PST, норвежката служба за разузнаване. Агентите ѝ казали, че подозират Том Александър в участие в „Уммата на пророка“ – екстремистка група от Осло, и че планира да напусне Осло, за да се присъедини към Ислямска държава. Казали ѝ да им се обади, ако има някакви други новини и тя го направила когато разбрала, че Том е разпродал всичко, което има. Вече знаела, че това се прави понякога от хора, които се готвят да заминат за халифата. Но хората от PST не ѝ помогнали особено много. „Останах с впечатление, че те не вземат всичко това много на сериозно“, казва Торил.

Последният път, когато видяла Том Александър, бил на 26 юни 2014. Дошъл у дома при нея, за да прави пица, облечен в западни дрехи, с обръсната брада. Семействата понякога възприемат това като знак на надежда, смятайки, че детето им се завръща обратно към светски живот. Но Торил вече била чула, че това е друго нещо, което младите мъже правят, преди да заминат за Сирия. Вече била измислила подробен план как да спре Том, ако някога се стигне до такова нещо. Можела да използва предисторията му на зависимост и престъпност, за да накара полицията да го арестува; в краен случай можела да отиде на летището и да направи сцена. Но докато го гледала как точи тестото за пица, тя се чувствала парализирана. Била толкова шокирана, толкова ужасена, разказва тя, че дори не си спомня какво друго се е случило през този ден.

Том. Фото из архива на Торил.

След като Том напуснал дома, хора от Уммата на пророка го закарали до летището. Торил имала право: той обръснал брадата си и облякъл западни дрехи, но не за да се завърне обратно към европейския начин на живот, а за да успее да мине без проблеми през граничния контрол и проверките за сигурност на летището. И макар че бил под наблюдение от страна на PST, те не му попречили да получи паспорт и да напусне страната. Обадил се на майка си няколко дни по-късно, вече от Сирия. В паника, тя позвънила на PST, за да им каже, че синът ѝ е заминал. „Отговориха ми, ‚Благодаря, има ли нещо друго?‘“, припомня си тя.

Том Александър се обаждал от време на време у дома и пишел до майка си по Фейсбук. Казал ѝ, че карал камион в Рака, столицата на Ислямска държава. Изпратил ѝ видеоклипове от дома и улицата, на които живеел, както и ресторанта, в който той и приятелите му ядели пиле на грил. „Сто процента халал“, хвалел се той. Когато разговарял по Скайп със Сабен, тя забелязала, че разговорът се въртял около нея. Веднъж, когато посетила семейството на баща си в Пакистан, Том я помолил да му намери жена там. „Потърсих, но не се намериха желаещи“, спомня си Сабен с усмивка.

Един ден бомба паднала на стотина метра от мястото, където се намирал Том, и убила няколко деца. „Ако искаш, мога да ти изпратя снимки на децата, за да видиш сама“, писал той на майка си. Торил върти очи, докато чете това съобщение на глас. Преглежда на компютъра кореспонденцията със сина си – нещо, което не е правила откак той е умрял. Питам я какво изпитва, когато чете това сега. „О, не чувствам нищо, просто се блокирам“, казва тя и слага ръка пред лицето си. В друго съобщение тя го пита дали е присъствал на обезглавявания. „Не“, отговаря той, „но съм виждал отрязаните глави да се валят наоколо“. Това изречение завършва с усмихнато личице. В края на март Убайдула Хусаин, водачът на Уммата на пророка, ѝ се обадил, за да ѝ каже, че Том Александър е мъртъв.

Седяхме на балкона на Торил в Халден, гледайки към малкото зелено градче. „Преди бях щастлива, по-щастлива от повечето хора“, казва Торил, лицето ѝ напълно застинало зад големи слънчеви очила. „Но сега вече не знам как да живея.“ Понякога се чувства премазана от онова, което ѝ казват хората. Съседката от долния етаж ѝ казала, че е лоша майка. „Ако това беше моят син“, казала съседката, „щях да му отрежа ръцете“. Има дни, разказва ми тя, „в които си желая лоботомия, толкова много боли“.

Но тя не може да си позволи да скърби прекалено много. След като Том напуснал, Торил се обадила на двама млади мюсюлмани, които работят като специалисти по дерадикализация сред норвежката младеж – Юсуф Барто Асидик и Фатен Махди ал-Хусаини. Чула за тях по телевизията. След смъртта на Том двамата експерти по същество се преместили да живеят заедно със семейството, за да помагат в понасянето на скръбта. Сабен започвала да се държи вироглаво, да търси внимание. Срещата с ужасяващата снимка на мъртвото тяло на брат ѝ сякаш пуснала в ход нещо разрушително в самата нея. Не можела да се съсредоточи в училище, дори в училищния стол ѝ било непоносимо. „Имах чувството, че всички ме наблюдават, през цялото време“, казва тя. „Харесва ми да получавам внимание, но не този вид внимание“. Асидик и Махди разбрали, че тя често разговаря онлайн с Хусаин, водачът на Уммата на пророка. А след това разговорите преминали във флиртуване.

Вечерта преди възпоменателната служба за Том, Сабен била отведена за разговор в полицията, която след това уведомила Асидик и Махди, че момичето възнамерява в най-скоро време да забегне с Хусаин. Активистите се обърнали към местния градски съвет в Халден, откъдето им предоставили средства да заведат Сабен на почивка в Гърция, просто за да я отдалечат от него. Едва когато Сара повдигнала обвинения срещу Хусаин, той прекратил контакта със Сабен. Асидик и Махди взели паспорта ѝ.

А след това, точно когато изглеждало, че Сабен е вън от опасност, изведнъж пък самата Сара попаднала под влиянието на Уммата на пророка. През юни тя се оженила за говорителя на групата Омар Чеблал. Церемонията била извършена по Скайп, тъй като Чеблал току-що бил депортиран от Норвегия, след като бил категоризиран като заплаха за националната сигурност. В последствие двамата се развели, но Асидик и Махди са взели паспорта и на Сара.

Рансторп, шведският експерт по дерадикализация, ми каза, че такова развитие на нещата изобщо не е необичайно. Щом само преминалите към исляма достигнат Сирия, много от тях се опитват да накарат братята и сестрите си да се присъединят към тях. След като някой боец загине, вербовчиците често се обръщат към семействата, очаквайки от тях да предоставят и други деца. Що се отнася до братята и сестрите, понякога те се свързват с джихадистите просто защото това им преодставя отдушник за скръбта, казва Кьолер. „За да могат по някакъв начин да придадат смисъл на смъртта на близкия, понякога самите те в края на краищата я приемат“. След като едно от децата е приело войнствения ислям, казва Рансторп, „ние трябва да лекуваме цялото семейство“.

Въпросът как да се спаси дете, което е изпаднало в опасност да бъде радикализирано, е постоянно пред очите на много от майките. Дам например обвинява самата себе си, че не е успяла да помогне на Лукас да намери една по-здравословна мюсюлманска идентичност. „Трябваше да го водя веднъж или два пъти седмично при някой добър имам, и да го чакам в колата“, казва тя. „Всички майки на нови мюсюлмани трябва да вършат това. Децата не могат да направят разлика, а ние пък не я знаем, защото не сме мюсюлмани“.

Повече от останалите, Торил е имала известно разбиране за онова, което е наблюдавала. Тя е знаела, че Том Александър иска да се бие в Сирия и го е накрала да се закълне, че няма да го направи. На три пъти се е обаждала в разузнавателните служби. И въпреки това, както сама е открила, в повечето западни страни е изключително трудно да се накарат правителствени служби да се намесят. В никоя европейска страна не е против закона да се пътува до Сирия, камо ли пък до Турция. Стратегиите за вербуване, казва Рансторп, се развиват далеч по-бързо от тромавите западни демокрации. ИДИЛ сега инструктира новобранците да прекъсват маршрутите си на множество места, за да не могат да бъдат открити. Някои от бъдещите бойци, идещи от Европа, просто се възползват от отворените граници вътре в ЕС и пътуват до Турция през България.

Дори и в случаите с малолетни, правителствените служби често пропускат да упражнят властта си, за да им попречат да отпътуват за Сирия. След смъртта на Лукас, Дам е основала група за взаимопомощ на име „Синове и дъщери за скандинавски майки“. Една от датските жени, с която тя разговаря редовно, се споменава от пресата под името Мириам. Мириам е мюсюлманка и незабавно осъзнала опасността, когато синът ѝ Карим (не е истинското му име) започнал да се свързва с ислямистки радикали в Копенхаген. Предупредила властите, унищожила паспорта му и изрично направила така, че да не му издават друг без родителско разрешение. Само след четири месеца Карим, който сега е на 17, вече бил в Сирия. Просто фалшифицирал подписа на баща си във формуляра за родителско съгласие за получаване на нов паспорт. (След известно време Дам успяла да установи, че Лукас и Карим са били приятели и че именно Карим е бил онзи, който ѝ е изпратил съобщението, че Лукас е „на парчета“.)

Част от проблема се състои в това, че вербуването от страна на ИДИЛ е нещо толкова ново, че усилията за предотвратяването му са още в начална фаза. Множество западни страни едва започват да мислят за предотвратителни мерки, вместо за наказание или възстановяване след дерадикализация. Често пъти родители като Торил, които действително са вдигнали тревога, са разглеждани просто като източници на информация. Нито пък правителствата са особено охотно настроени да приемат обратно радикалите, след като те са заминали: един американски служител ми каза в личен разговор, че САЩ по-скоро биха оставили чуждите бойци да загиват в Сирия, отколкото да се връщат у дома.

А междувременно активистите, борещи се срещу радикализацията, са въпиющо лишени от финансова подкрепа. Училищата за майки, направлявани от „Жени без граници“ няма да започнат дейността си по-рано от една година оттук нататък. Асидик и Махди, активистите от Осло, които са спасили дъщерите на Торил, не получават правителствена подкрепа за организацията си, на име „Просто единство“. И двамата вече не са плащали наемите си от месеци насам. Рансторп и неговата група все още са просто работна група. Дискусиите им, казва ми той, са „малко дрън-дрън“. „Ние не разполагаме със законови инструменти. Единственото, което можем да направим, е да ги забавим за известно време.“

Салиха

Фото: Капучин Грание-Дьофер

В едно майско утро две дребнички жени, Доминик Бон и Валери, стоят и чакат на парижката Гар дю Нор. И двете са облечени в джинси в топлото пролетно утро, косите им са късо подстригани. Хората се блъскат по перона наоколо, но двете жени са напълно потънали в оживен разговор. Пристига влак от Брюксел и скоро те виждат Салиха Бен Али, която се приближава към тях през тълпата с малко куфарче в ръка. Трите жени избухват в радостни приветствия, като приятелки от детинство, които най-после отново са заедно. През остатъка от деня те се местят из различни кафета – разговарят, пият кафе и мохито, смеят се почти непрекъснато. Облекчението да се намират в компанията на хора като самите себе си е огромно.

Това беше единственият път, в който видях тежестта на майчината мъка да се облекчава поне малко – само когато те са заедно с други майки като тях. Това е една от малкото възможности, казва ми Бен Али, „да не се чувстваш като лоша майка“. През по-голямата част от времето те са обсипвани с неразбиране и осъждане. Торил ми каза, че е потърсила помощта на психолог, който я посъветвал да се справи със скръбта си като напише на сина си „да яде лайна“. „Той каза, че всеки, който се присъединява към ИДИЛ, заслужава куршум в главата“, казва Торил. Приятелите се извръщат, а много от жените откриват, че съпрузите или партньорите им не могат да разберат потребността да говорят постоянно за децата си. Партньорът на Будро например не може да разбере защо, вече година и половина след смъртта на Деймиан, тя все още е напълно фиксирана върху всичко това.

Но когато се намират в компанията на други такива майки, няма нужда от много обяснения. Те просто знаят. Торил и Дам никога не са се срещали, тъй като никоя от тях не разполага с достатъчно пари, за да пътува, но те постоянно говорят в мрежата, по месинджъра на Фейсбук или по Скайп. За Торил, Дам е експерт. „Тя е преживяла всичко това преди мен и ми казва какво ще изпитвам след известно време“, казва Торил. Будро също намира облекчение в тези виртуални събирания. „Просто е смешно, Каролина и аз се свързваме по Скайп, или пък някои други майки и аз, пак по Скайп, и някоя от нас спомене нещо, и докато се огледаш, всички плачат“. Разговорите ги карат да се чувстват, както казва тя, „все още хора“.

Бон, Бен Али и Валери са завързали дълбоко приятелство, макар че пътищата им никога не биха се пресекли, ако не бяха децата. Бон, 60-годишна пенсионирана армейска служителка от Тулуза, с изрусена коса и блестящи сини очи, е изгубила две деца за ИДИЛ. Синът ѝ Николà и доведеният син Жан-Даниел са избягали за Сирия през март 2013. Жан-Даниел е загинал през август, на 22, а през декември Бон е получила съобщение, че Николà също е мъртъв, на 30. Той се е взривил сам, в камион, натоварен с експлозиви, в една сграда в Хомс.

Бен Али, закръглена жена с шоколадови очи, в които се чете сърдечна мъка, е мюсюлманка, но е облечена в парашутистки панталони и не покрива косата си. Всичките ѝ деца са родени в Белгия. „Упражнявам исляма си тихо“, каза ми тя, когато разговаряхме за пръв път тази пролет. Но тихият ислям не бил достатъчно добър за втория ѝ син, Сабри. През август 2013 той напуснал дома без да каже нито дума. Четири дни по-късно изпратил на майка си съобщение: „Мамо, в Сирия съм, ще бъдем заедно на небето“. В продължение на месеци тя правела опити да го вразуми. „Има седем условия, които трябва да бъдат изпълнени, за да може една война да се нарече джихад“, обяснява тя. „За мен войната в Сирия не е джихад… Това е гражданска война“. Усилията ѝ били ръководени от съветите на Кьолер – използвайте мюсюлманска теология, за да можете да разрушите програмирането. Но Сабри отказвал да се поддаде. След като бил убит, мюсюлманските съседи на Бен Али в Брюксел дошли при нея и казали, „Синът ти е мъченик. Сега затвори вратата и престани да говориш повече за него“. Тя отговорила, че никога няма да престане да говори за Сабри, след което съседите прекратили всякакви контакти с нея.

Сабри (горе вляво). Фото из архива на Салиха Бен Али.

Валери, която помоли да не използваме фамилното ѝ име, е единствената сред майките, с които се срещнах, чието дете е още живо. 18-годишната ѝ дъщеря Леа (не е истинското ѝ име), живее някъде в Алепо. Когато Леа е била на 16, без Валери да знае за това, тя започнала да се среща с 22-годишен мъж от Алжир, който я привлякъл към исляма и я радикализирал. На 5 юни 2013 Леа прегърнала и целунала майка си след вечеря, а след това напуснала дома – и изчезнала. Валери мислела, че дъщеря ѝ е отвлечена, но Леа и алжирецът в края на краищата стигнали до Сирия. Валери желае дъщеря ѝ да се върне вкъщи с почти животинска интензивност. Но тя също разбира, че в определен смисъл Леа вече не е нейното дете. Телефонните ѝ обаждания и чатове през Уатсап звучат някак програмирано, като робот. Преди около десет месеца Леа родила момченце и тонът ѝ се смекчил малко. Понякога тя иска от майка си съвети за бебето и Валери смята, че дъщеря ѝ я разбира малко по-добре сега, когато самата тя е майка. Все пак тя знае, че дори и ако по някакъв начин би могла да спаси Леа и бебето, то задачата по интеграцията ѝ в нормалния живот би била изключително трудна. Състоянието на неизвестност я измъчва силно. „Ако биха ми казали, че дъщеря ми е мъртва“, казва тя през сълзи, „може би щеше да бъде малко по-лесно.“

Но в този парижки следобед майките искат да говорят не само за децата си. Разговорът се върти около тяхната дейност като активистки и безкрайните медийни изяви – на кои репортери да дават интервюта, кои да избягват. Те описват телевизионните екипи, които са окупирали домовете им в течение на цели дни и как с всеки следващ път става все по-трудно да убедят останалите членове на семейството да участват. Публичността се оказва нещо далеч по-трудно и по-тежко, отколкото те са предполагали. Били са наричани с различни неприятни имена, били са обвинявани, че са пропаднали като родители. Мислели са, че активизмът ще им помогне да се справят с мъката, но всяко следващо интервю ги потапя отново в най-лошото, което са преживявали някога. „Не мога да говоря само за това по 24 часа на ден“, въздиша Валери. „Не мога да живея по този начин“.

И въпреки това, откак децата им са си отишли, ИДИЛ се е превърнал за тези майки в цяла една вселена. Те са експерти по географията на Сирия, по различните фракции, участващи в четиригодишната гражданска война, по езика, който се използва при джихад. Когато тези млади мъже и жени са заминали за Сирия, техните майки са заминали заедно с тях. А и как ли биха могли да не го направят? Понякога това означава далеч повече от простото потапяне в дълбините на социалните мрежи на ИДИЛ. През тази пролет Бен Али и две други майки са се опитали да пресекат границата между Турция и Сирия, за да видят какво точно са преживявали синовете им през последните месеци от живота си. Турските власти ги задържали, но Бен Али ми разказва, че дори само гледката на мизерията, в която живеят сирийските бежанци, вече ѝ позволила да разбере по-добре причините, поради които синът ѝ е заминал. „Сега вече мога да кажа спокойно, че синът ми е притежавал голям кураж“, казва тя. Пътешествието ѝ също не е чак толкова необикновено, каза ми Рансторп. „Има множество родители, които търсят децата си в Турция или сами се опитват да влязат в Сирия… Някои от тях дори са пленници на Ислямска държава“.

Поне засега забравата не е опция за никоя от майките. Да се забрави означава да се гледа как децата на други майки попадат под влиянието на радикални имами и свършват като самоубийци-атентатори. Да се забрави означава да се отреже връзката със собствените деца. Чрез актизивъм, чрез безкрайно търсене на отговори, всяка от тях е намерила свой собствен начин да държи спомена за детето си жив, независимо каква е психическата цена за това. Дам ми казва, че всеки ден, когато се събужда, тя преживява част от секунда на забрава, един кратък момент, който ѝ напомня за предишния ѝ живот. А след това, казва тя, „нещо ме повлича в цял един нов свят, чието съществуване никога не съм предполагала“.

[…]

Източник 

Юлия Йоффе е руско-американска журналистка и блогър. Нейни статии са били публикувани от The Columbia Journalism Review, The Washington Post, The New Yorker, Foreign Policy, Forbes, The New Republic и Russia!.