От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 06 Mircho Spasov

 

Психоанализа, език и история

Вместо въведение. През 1978 г. британският историк Тимоти Гартън Аш пребивава известно време в Източен Берлин, за да подготви докторската си дисертация за Третия райх. След падането на Берлинската стена той се връща в Източен Берлин, за да установи, че е разработван от ЩАЗИ. След като се запознава с обемистото си досие, той се среща с разработващите го офицери и доносници, за да проумее техните човешки мотиви. Това, което го впечатлява, е липсата на бащин авторитет при повечето от тях – убити във войната бащи, военнопленници, извънбрачни деца, убити от нацисти или разобличени като нацисти бащи.

„Няма просто правило, няма лесно обяснение. Но когато слушам изповедта на замесените с тайната полиция, все повече се убеждавам, че ключът е в детството. Мисля, че майор Рисе е бил спасен като човешко същество от любовта на майка си. Но онова, което ме впечатлява най-много, като баща, е ролята на бащите. Това е толкова очевидно в следвоенна Германия. Бащата го няма – на фронта е, загинал в бойните действия или някъде в пленнически лагер. Бащата е бил разобличен като нацист или жертва на нацистите. Психологическата обремененост от нацизма и войната подготвя обществото за следващата диктатура… Понякога, всъщност доста често, ЩАЗИ идва като заместител на бащата. Вашият отговорен офицер е бащата, когото никога не сте виждали“ (Аш 2012, 246-247).

Психоаналитична теоретична рамка. Психоанализата обръща специално внимание върху значението на най-ранните детски преживявания върху по-нататъшното развитие на личността. Лингвистичният обрат в психоанализата обръща внимание не само на реалните властови отношения, но и на работата на социалното въображение. В тази психоанализа Фройдовата сексуално-биологична предопределеност в теорията на Лакан е заменена от езиковата необходимост – несъзнателното /It/ е Езикът, който разделя или „кастрира“ субектите, налагайки инвариантни символни структури; в символа означаващото (звукът или текстът) е разделен от означаемото (значението), връзката между тях е установена от социалния договор. Психолингвистиката показва, че сексуалното е свързано много повече с езика, отколкото с инстинктите. Така например значително умствено изостанали деца, които имат винаги речеви дефицити, не могат да водят сексуален живот и нямат ясна полова идентичност, въпреки че няма биологични пречки за това; същото се отнася и за диви деца, отгледани от животни; полът се осъзнава с усвояването на езика; сексуалните спомени се съхраняват в доминиращото езиково ляво полукълбо, а не в по-първичното емоционално – образното дясно полукълбо (Steinberg 2013).

Нарцисизмът е първата и твърде важна фаза на човешкото развитие – взаимодействие между детето и една рефлектираща неговите желания майка, в която детето се оглежда като в огледало. За всеки нарцис отношението между първичното Аз и всеки друг, който той не може да разпознае в огледалото на своето желание, предполага битка до смърт. Лакан свързва отношенията на Аз-а с другите с освобождаването на агресивни импулси, екзистенциална негативност, параноя, особено при неудовлетворените деца. Усещането на липса се засилва с навлизането в Езика. В основата си човекът е разединен и отчужден – собствените нужди трябва да артикулира в езика, чийто субект (подлог) постепенно става, и да ги насочва към един Друг, който не зависи от него. В английския език тази логика е описана по-точно – [думата] subject [означава]‘субект, подлог, подчинявам, зависим от’. „Не човекът говори, но в човека и чрез човека говори То (It). Човешката природа е изтъкана от ефектите, в които можем да открием структурата на езика, чийто материал човекът е станал“ (Lacan 1978, 97).

Първият Друг, с когото детето се сблъсква, е Бащата, който свидетелства за недостатъчност и липса при Майката и макар да наричаме езика майчин, всъщност Бащата разрушава силната предкултурна и предезикова сладостна мелодично-ритмична свързаност майка-дете, за да се разгърнат семантичните и синтактични структури на езика, заедно с включването в символните мрежи: първоначално на родството – кръвно и религиозно (Бог Отец, Божията Майка, светци и светици, братя и сестри, кръстниците), после на институционалните правила и регламенти (училище, професия, казарма, политически, здравни и други дискурси), които дисциплинират/кастрират нарцистичния Аз. Тези символни мрежи могат да компенсират Бащината функция, но Бащата осъществява най-добре интимен преход и доверие към институционалните езици. Обратно, липсата на обичан Друг при първичната социализация може да доведе до отчуждение от официалния език и обществен символен ред и да благоприятства своеволието, липсата на емпатия към другите, включването в алтернативни антиезици (обръщащи наопаки вековния официален език) и конспиративни общности. В комунистическото въображение подземните общности са споени от утопията на потисната, но всесилна, самодостатъчна, фалическа Майка отвъд Кастрацията, Историята, Закона на Бащата. „Партията майка мила“, обещаваща нов справедлив, наслажденски и всепозволяващ на „верните синове на народа“ обществен ред.[1]


Small Ad GF 1

Фалосът е само наследена патриархална метафора, той няма конкретно значение, т.е. пенис. Кастрацията (символното разединение, нарцистичната недостатъчност) е ефект на езика и желанието, а не на анатомията и физическото нараняване. Всички говорещи лица са метафорично мъже, те имат достъп до фалоса – символния ред (езиков и обществен), независимо от биологичния им пол.

„Няма време без реч, затова и няма време без бащата. Бащата е знак и време. Това, което не казва за безсъзнателното, това, което знаците и времето потискат във влеченията, се появява като тяхна истина в утопията“ (Kristeva 1986, 153).

„Установяването на обърнат свят, в който външните други са сведени до предмети (вражески елементи б. а.), става източник на удовлетворение, което идва от словното преобразуване на наказващата ситуация в награждаваща. Този свят е израз на отчаян опит да се спаси Аз-ът от нарастващо потисничество. Вторият живот и неговият език е въображаем опит за реконструкция на индивида и обществото. Те осигуряват алтернативна социална структура, система от ценности, наказания и награди“ (Fairclough 1992, 168).

Юлия Кръстева разглежда знаковата дейност като жертвена – тя е надмогване на себенаслаждението и предбащината/предедипова садо-мазохистична наслада (еротизиране на Властта над Другия или властта на Другия), която Утопията реактивира.

Репресията на индивидуални нарцистични стремежи в детска възраст генерира тревожност, която се облекчава, ако се освободи натрупаното напрежение чрез агресия срещу уязвим субект, тъй като опитът с общуването със силните е горчив. Детство с отхвърлящи родители води до хронична тревожност и заплаха от другостта (Бащата, Езика, Символния институционален ред). Оформя се авторитарна личност с акцент върху Властта и отхвърляща аут-групите, личност със силни предубеждения, нетолерантна, суеверна, непрекъснато защитаваща се, но злопаметна и отмъщаваща.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Когато Утопията се превърне в господстваща Идеология, от руините на отечествения ред се възцарява един примордиален, архаичен Свръхбаща – Вожд, наместник на Партията-майка, който излъчва Силата, а не Закона. Той произволно покровителства и дарява с привилегии „нашите хора“, т.нар. „активни борци срещу фашизма и капитализма“, поставени над закона, и отприщва садистичното настървение, подхранвано от завистта и ненавистта към Бащите на Другите (бившите хора), подложени на унижение и унищожение.

Източници. Използвам основно спомените на Мирчо Спасов, постъпили в партийния архив (Спасов 1982) и биографията му въз основа на кадровото му досие в Държавна Сигурност (Методиев 2015).

Познатата биография. През 1926 г. Мирчо Спасов става член на Българския комунистически младежки съюз, а през април 1932 година става член и на БКП. По това време оглавява и организацията на РМС в I район в София, а през август на 1932 година – окръжната организация в София. През август 1934 г. е арестуван. Осъден е на 5 години затвор. Лежи в Сливенския затвор, откъдето е освободен предсрочно на 21 юни 1937 г. След освобождаването му от затвора Мирчо Спасов става инструктор на Централния комитет на РМС, отговорен за Южна България. Спасов е отново арестуван на 22 юни 1940 г. и е интерниран в Преславско, а след това в Рибарица, Тетевенско. На 22 април 1941 г. е затворен в лагера „Гонда вода“, а по-късно през същата година е прехвърлен в „Кръстополе“. Освободен от лагера на 19 октомври 1943 г., през март 1944 г. Спасов отива на югославска територия, където се присъединява към Трънския партизански отряд. През май 1944 г. отрядът навлиза в България, но той се отделя от него „заради болки в краката“, отива при съпругата си, която е учителка в село Дебели лаг, Радомирско.

След като успява да се снабди с документи за пътуване, заминава за София. По време на Деветосептемврийския преврат Мирчо Спасов участва в завземането на сградата на полицията в София и още на сутринта на 9 септември по негово желание е оставен на работа там от комунистическия функционер Титко Черноколев. Той застава начело на група „за арестуване и обезвреждане на лица от предишната власт,“ т. е избиване, в софийската милиция, като негов пряк ръководител е бъдещият диктатор Тодор Живков. По-късно Живков твърди, че не познава друг човек, който през този период да е избил толкова хора, колкото Спасов (Христов 2009, 169-170).

Дейността му надхвърля обичайното за тези седмици на масов терор и предизвиква опасения в партийното ръководство, като Живков трябва да се застъпва за него пред партийния лидер Трайчо Костов. След установяването на комунистическия режим работи в Държавна сигурност, след кратък престой в кадровата служба на милицията, на 1 март 1948 година е преназначен в Държавна сигурност. По това време завършва курсове във Висшата милиционерска школа на съветското Министерство на държавната сигурност. От 1 ноември 1944 г. Спасов е областен началник на милицията в Русе, където също бързо става известен с убийства, изнудвания на заможни граждани и създаването на незаконен концентрационен лагер. Дейността му предизвиква оплаквания от местни комунистически функционери за злоупотреба с власт, корупция, пиянство и „битово разложение“ и случаят е разгледан от висшето партийно ръководство, но в крайна сметка той не е наказан, а е преместен в столицата.

На 25 май 1946 г. Мирчо Спасов е назначен за областен началник на милицията в София, на 8 юли му е наложено служебно наказание за „превишаване на власт“, според собствените му обяснения по-късно – „по отношение на мръсни вражески елементи“, т.е. продължаващи мъчения и убийства. През следващите месеци той продължава със своеволните си насилия и на 22 декември 1947 г. е отстранен от поста на областен началник. До 1951 г. е началник на столичното управление на МВР. На 1 януари 1951 г. Мирчо Спасов е назначен за началник на Окръжното управление на МВР в Плевен. На този пост отново е критикуван от ръководството на МВР за нередности в управлението му – побои над арестувани и извършени от милиционери битови убийства.

През 1953 г. разследването за политическа неблагонадеждност срещу Мирчо Спасов е прекратено, което дава началото на възход в кариерата му. От 1 януари 1957 г. е върнат в София като началник на Окръжното управление на МВР. Между 1957 и 1973 г. е заместник-министър на вътрешните работи. Първата му значителна задача на този пост е ръководството на започналата в началото на следващата година мащабна кампания срещу „хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи“, при която голям брой хора са арестувани, заловени по улиците в „неприлично облекло“ – 1145 души. Той е активен поддръжник на лагерите, които смята за „по-силно респектираща мярка, отколкото съдебната и затворническа процедура“, т.е. законната процедура (Методиев 2015). След това работи в апарата на Централния комитет до 1982 г., когато след няколко случая на значителна корупция е изпратен в пенсия. След падането на режима е разследван за ролята му в организирането на концентрационни лагери в края на 1950-те години.

Непубликуваните спомени. „Роден съм на 23 януари, 1911 годена в с. Церецел. По мои сведения, когато съм се родил не е било село, а отделни къщи пръснати по върховете на Стара планина, на десетина километра горе – някъде между Реброво и Своге… Дядо ми е имал трима синове и три дъщери. Бил е известен като изключителен скъперник и е икономисвал във всяко отношение. Дори и аз го помня как не даваше една трошичка хляб да отиде на вятъра или да падне на земята неизползвана. Шест месеца след моето раждане баща ми е бил убит заедно с чичо ми. Убийството е било насочено срещу чичо ми, обаче баща ми го е посрещнал на входа през нощта и при отварянето на вратата, когато са били един до друг, убийците стрелят, в тъмнината от близко разстояние – 7-8 метра разстояние с ловна пушка и вълчи сачми, и ги убиват“ (Спасов 1982, 1).

Мирчо Спасов е роден дори не в село, а в махала, не помни баща си, мрази дядо си, а майка му не само че не го обича, но прави опит да го убие, като се самоубие заедно с него, изоставя го и той е прехвърлян от роднини на роднини, от които също се чувства отчужден. Другите – майка, баща, дядо, роднини остават враждебни за Мирчо Спасов.

„Около 5 години след убийството, майка ми не се е женила и остава да живее при баба ми и дядо. В голямата си тъга е правила неколкократни опити за самоубийство. Една заран рано на разсъмване (когато съм бил по-малък от година), майка ми ме грабва, тихичко се измъква от стаята и побягва бързешком към един от вировете на река Искър, който се намирал на около един километър разстояние от къщата. Баба ми обаче, която била винаги нащрек и денем и нощем, забелязва, скача и се спуска подир нея да я гони, викайки с всичка сила. Майка ми е възпрепятствана да бяга, тъй като ме държи в ръце и баба ми постепенно я застига. В момента, когато майка ми е вече на ръба на близката скала и скача във водата, баба ми се хвърля заедно с нея във вира, като първата ѝ работа е била да ме грабне, а после хваща майка ми и двете, плачейки, прегърнати излизат от водата и се прибират. Бях отглеждан в детските ми години предимно от баба ми. След като майка ми се ожени и отиде със съпруга си, останах при баба ми“ (Спасов 1982, 2-3).

И макар да твърди, че баба му го обичала, по-късно, когато го посещава в арестите и затвора, баба му се вайка, че тогава не се е удавил в Искъра.

„С отрастването ми бях предаван от роднина на роднина, най-много време живях при баба и дядо, а след това при чичо, при една от сестрите на баща ми, при друга от сестрите и така изкарах трети прогимназиален клас по старому в Своге. Говоря за моето детство, защото има връзка с по-нататъшното ми развитие. През тези години фактически съм бил домашен слуга във всички тези роднини. Вършех всякаква домашна работа, включително и тежка, да цепя дърва за нуждите в кухнята и за зимата, да мия, да копая, да върша всякаква работа, каквато има в една фамилия по тия времена и в такива места като Своге – по двора, по гората, по животните – навсякъде и във всичко“ (Спасов 1982, 3).

Нарцистичните травми от липса на обич от майка и баща не са облекчени от символната мрежа на родството – кръвно и религиозно. Той чувства и роднините си като враждебни Други, отчужден е и от религиозния дискурс, нарастват агресивните му желания, които го довеждат до криминални прояви. Ако името на Бащата е Закон, неговата некомпенсирана липса е Беззаконие: „Не мога да забравя и каква мъка ме е притискала често пъти, особено нощем, след като съм бил упрекван от роднините си или съм се спречквал с децата им, колко съм плакал и страдал под чергата, защо да нямам баща, защо да ми се карат и да няма кой да ме защити… Винаги ми е правило впечатление, че всички деца имат майка и баща, които да се грижат за тях. Когато поотраснах, това ме караше да мисля как да издиря убиеца на баща си, как да се сдобия с оръжие и да отмъстя на този човек за тежката ми съдба“ (Спасов 1982, 3-4).

Единственият му опит с официалните дискурси е училищният, но той го споменава бегло, без да го коментира, но затова пък криминалните си деяния, породени от опита за първото му утопично бягство – Америка, описва като подвиг. Това е първото му осмисляне на криминалното като героично, политическо (затова и го споменава).

„Завърших в Своге трети прогимназиален клас. Тогава с мой съученик, син на съсед, заможен – имаха нещо като бакалница, откраднахме от тях цървули и някои други вещи, намерихме начин да ги продадем и се сдобихме с достатъчно пари да пътуваме за Варна, където с някой кораб да избягаме за Америка“ (Спасов 1982, 4). Приятелят му се отказва, Мирчо Спасов живее във Варна в конски вагон, сприятелява се с рибарите, кове щайги и работи като хамалин, дебнейки да се скрие в някои кораб. Заминава за Бургас, скрива се в багажното отделение на голям италиански кораб, но последва първият му арест (поетапно го придвижват в полицейското управление в Своге). Дядо му се чувства унизен от криминалните постъпки на внука си и отказва да отиде в управлението и да се подпише, за да го освободят „Не, аз цял живот в такова заведение не съм влизал и не искам да влизам, пуснете го така“ (Спасов, 1982, 6).

След тази случка роднините му го оставят сам да изкарва хляба си. Изпратен е в София при роднини, за да работи като чирак в една дърводелска работилница от 40-тина работници. Чирак в скромна работилница е единственият му опит с професионален дискурс, ако изобщо работилницата може да се нарече официална институция. Но следва потапяне в новия утопичен комунистически дискурс. В конспиративната публичност с помощта на антиезика официалните значения се преобръщат – заможните и властимащи Бащи на Другите са всъщност Фашисти, които са исторически обречени. Потиснатата в България Партия-майка тържествува вече в „братския Съветски съюз“, който подпомага нелегалното движение в България, в което оттук нататък той ще се изхранва.

„Постепенно (работниците б. а.) започнаха да се отпускат и слушах разговори за Септемврийското въстание, за събития от 1925 г., за комунистическа партия, за фашизъм, за комунизъм. В тази работническа среда започнах да осмислям тези понятия и да проглеждам в тези проблеми. Това беше началото на 1925 г. През 1926 г. продължих да работа там, а през пролетта на 1927 г. при първото сформиране на работническо младежко дружество в квартал „Надежда“ бях „вербуван“ от един познат младеж – обущар“ (Спасов 1982, 7).

Нарцистичните му травми намират облекчение в грандиозната нарцистична фантазия за потисната, но всесилна, самодостатъчна Партия-майка мила, която да го легитимира: „Именно като предан и верен войник на нашата героична партия, чието дете, син и по-късно кадър, израснах, откърмен и отгледан от нея“ (Спасов 1982, 104).

Избран е за секретар на дружеството, [чрез което се] „разпространяват печатни материали, слушат лекции, разпространяват позиви“. От 1932 до 1934 г. е секретар на Окръжния комитет на Комсомола, следват съвещания, конференции, пленуми, макар и левосектантски.

В антиезика криминалното се легитимира като политическо, а садо-мазохистичното като героично: „Някои от тия битки с чорбаджийски и фашистки елементи бяха много жестоки и с тежки телесни поражения. От тогава имам един спомен досега, голям белег под брадата ми отляво и друг по-малък между веждите от удари от нож. Разбира се, срещу счупен череп от мен на един богаташки син. Обаче ние с удоволствие, с голяма настървеност бяхме готови до смърт да пребиваме подобни буржоазно фашистки лидери и представители. И трябва да призная в редица случаи са ни въздържали по-възрастните другари. Те направо ни хващаха и строяваха пред нашата сурова дисциплина. Къде си тръгнал? Най-лесно е да пребиеш еди-кой си. Ама после какво ще спечелят от това партията, организацията? Естествено ще се въздържаме при такава критика“ (Спасов 1982, 29).

Спасов преминава към ЦК на партията като инструктор. С мазохистично задоволство споделя: „А през тези години съм обикалял всички участъци в София – 12 на брой, с много другари и много джандарски кютек, с ритници от ботуши, с юмруци, с бичове, с палки, с всевъзможни еластични ножици, дето като те перне, така се впива, като че ли къса живо месо“ (Спасов 1982, 38).

При полицейското разследване за „Софийската конспирация“ през 1934 г. на съд са дадени 22 души, сред които и Мирчо Спасов: „Лично Гешев накрая счупи една стъклена мастилница от главата ми и целия ме заля с мастило… С влизането ми в затвора ме поставиха в така нареченото Трето наказателно отделение, предназначено за най-големите престъпници. Отначало ме сложиха при трима криминални, осъдени на смърт“ (Спасов 1982, 46). По времето на престоя си в затвора той попада под влиянието на известни престъпници – като прочулия се като „кумаришки убиец“ Здравко Младенов, убил петима души през 1931 г., както и касоразбивача Спас Дойчев. Изразява симпатии към Спас Дойчев, преосмисля криминалните деяния на съкилийниците си като политически, доколкото и те са отвъд Закона и официалната „фашистка“ публичност. Но това не е субективно тълкувание на Мирчо Спасов, а официална политика на комунистическата партия. В статията си за партизанския командир Леваневски[2] анализирах подобен случай: в отряда му има трима криминални, а самият Леваневски е с три криминални присъди. Той също рано загубва баща си, презира втория си баща, от когото краде два пъти, а в партизанска акция за кражба на тенекия мед раняват и едва не убиват единствения му мъж родственик – чичо му. За разлика от Мирчо Спасов не припознава Свръхбащата и след 9 септември е убит без съд и присъда (Воденичаров 2022).

„На 9 септември 1944 г. са отворени вратите на затворите. Заедно със затворници, осъдени за антидържавна дейност, които са незначителна част от лишените от свобода, на улицата излизат и 7800 криминални престъпници. Те бързо се превръщат в отечественофронтовци, комунисти, ремсисти и заедно с партизаните терористи и бивши нелегални заливат София и страната с престъпления. Те са въоръжени и насочвани в терора от Щаба на партизанското движение и новосформирания щаб на народната милиция, оглавяван от неизвестния по това време Тодор Живков“ (Лилков 2017, 26).

След като избива Бащите на нацията (2700 осъдени на смърт от т.нар. Народен съд), както и местните елити (25-30 000 души), Комунистическата партия освобождава утайката на обществото, за да безчинства над мирните граждани.

В затвора Мирчо Спасов изкарва три години и при раждането на престолонаследника – 16 юни 1937 г., е помилван. С много презастраховане той все пак описва реалната обстановка във „фашисткия“ затвор: „В затвора живеехме свободен живот в известен смисъл. Може да се сложи в кавички, но беше свободен в много отношения, както живеехме като комунисти, като партийна организация, като комсомолска организация и т.н.“ (Спасов 1982, 56).

Следват интернирания – през април 1940 г в село Кьолеман, Преславско, след това в с. Рибарица, Тетевенско, откъдето са изпратени в казармата като „мобилизирани“ (75-дневно обучение в Горна Джумая), после в лагера в Гонда вода, Асеновградско, после в Еникьой. Освободен е на 29. 10. 1943 г.

Героичен ли е житейският път на Мирчо Спасов? Лишен от чувство за закон, ред, принципи, дълг, дисциплина, той многократно ще прекрачва границите на партийната си лоялност. А и както посочва Юлия Кръстева, мъжете, за разлика от жените, са по-цинични по отношение на символния ред и идеологическите принципи и често могат да го напускат, за да се облагодетелстват или дори само да се посмеят (Kristeva 1986).

Справка от кадровото му досие от 1951 г. „обаче се спира на подозренията към него, свързани с партийното му минало, като по данни на обвиняемите от началото на 1950-те г. той е подозиран, че по време на престоя си в лагера „Гонда вода“ е бил агент на полицията. Мирчо Спасов е близък с агентите в лагера, а един от тях казва на коменданта, че той е „тяхно момче“ и им дава сведения“ (Методиев 2015, 150).

Взима се решение всички партийни кадри да напуснат столицата и да се присъединят към партизанското движение. Той заминава за Трънския отряд като заместник на политкомисаря Начо Иванов. През май 1944 г. се сформира Първа софийска бригада с три батальона. Оправдавайки се с отоци в краката, които му пречели да заляга, от две възможности той избира по-леката – да дезертира от партизаните и да се приюти при съпругата си, учителка в с. Дебели лак. „За това решение може да е повлияло и личното желание“ (Спасов 1982, 72). Христо Христов подозира, че и Тодор Живков, и Мирчо Спасов, който слага ръка на полицейските архиви, са правили признания пред шефа на Полицията Гешев“ (Христов 2011).

Мирчо Спасов заминава за София. Започва въоръжаване и подготовка за превземане на властта. Поддържа контакт с Тодор Живков, с когото организират садистичните оргии в столицата – в страната са избити без съд и присъда над 25-30 хиляди мъже, представители на местните елити. В дирекцията на полицията, превзета от комунистите, започват да докарват „арестувани известни крупни фашистки деятели. Главно полицаи и някои военни от всякакъв вид – политически кървави престъпници“ (Спасов 1982, 81).

„Масовите арести в първите дни след 9 септември се извършват по улиците и домовете, много от жертвите на новата власт изчезват безследно, след като са извикани за „справка“. При обиските в жилищата на жертвите се извършват обири под формата на „изземване на доказателства и изнудване на близките им за пари с обещания за тяхното освобождаване или заличаване на имена в „черните списъци“. Жеко Кашеров, секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, описва как след 9 септември 1944 г. са се вземали партийни решения за избиване на политически противници и врагове на народа. В мемоарите си комунистът Теню Стоянов споменава за екзекуторска група под ръководството на Трайчо Костов, в която влизат Мирчо Спасов, Тодор Живков, Владимир Бонев, Раденко Видински и др.“ (Лилков 2017, 27).

Нарцистичните травми от детството се лекуват не само с грандиозни нарцистични фантазии, но и с раболепно мазохистично подчинение на партиен Свръхбаща, който покровителства садистичната саморазправа с Бащите на Другите. „Ние с моята както я нарекох „хвърковата чета“ си гледахме работата денонощно и т. н. След някои и друг ден бяха напълнили арестите, даже не стигаха, въпреки че партиди след партиди бяха отправяни от там. Започнахме да пълним и други помещения, по-големи стаи, защото експортирането не помагаше. Въобще закипя една голяма денонощна работа по укрепването на народната власт с всички необходими мерки и разбира се успешно се справяхме“ (Спасов 1982, 82). Впечатлява благозвучно-ироничннят език, с който са описани масовите зверства. Все пак годината е 1980.[3] Но демонизирането и дехуманизирането на „вражеските елементи“ продължава.

„Моята група освен другата денонощна работа по укрепване на народната власт, по някои сигнали във и извън София извършваше операции – да задържи някои укрили се престъпници и убийци. Помня една група от около 15 души генерали, полковници и други военни, както и съдии и прокурори се укриваха в една къща, наета от Военните в Павлово. Една заран рано ги изловихме като плъхове, въпреки че всеки имаше под възглавницата си по два пистолета, бомби и отрова“ (Спасов 1982, 83).

Зловещата сцена на хващането на бас с Тодор Живков кой ще избие повече „вражески елементи“, станала фолклор в партийните кръгове, е предадена със садистична наслада и интимно съзаклятнически тон, масовите убийства тук само се намекват като „поставени задачи“. „С другаря Тодор Живков като стари познати с едни и същи задачи се занимавахме, моята група в Дирекцията на милицията, а той като шеф на Щаба на партизаните на улица „Славянска“. При един такъв случай (изслушване в ЦК пред партийни другари б.а.) др. Тодор Живков каза „Мирчо, дай ние с теб да организираме първото съревнование в България след нейното освобождение“. В какво ще се изразява съревнованието, кой по-добре ще изпълни поставените задачи. Като приключи накрая ще се даде оценка и ще се излъчи победителят в съревнованието. Разбира се схванах бързо и казах добре. Малко се бях позамислил и накрая казах: „другарю Живков имам много хубав екип и се хващам на съревнованието“. Давай тогава – каза той – да се надпреварваме в изпълнение на задачите“ (Спасов 1982, 83).

По-конкретно е кадровото му досие: „В интервюто му, запазено в кадровото му досие, Спасов се спира обстойно на участието си в завземането на властта на 9-ти септември, 1944 г., като посочва, че наред с Народната милиция, в хотел „Славянска беседа“ е бил установен щабът на партизаните, ръководен от Тодор Живков. Тогава Живков се шегувал като казвал: „Мирчо, сега ние с теб сме в съревнование за смазване на враговете“ (Методиев, 2015, 164).

В документ, съхраняван в кадровото му досие, Мирчо Спасов споделя: „По нареждане на ЦК и голяма лично (не се чете) участвах в завземане на Дирекцията на полицията и там под непосредственото ръководство и указанията на ЦК участвах в организацията и изпълнението на ликвидирането на враговете“ (Методиев, 2015, 150). Това съревнование е кулминационният момент в спомените му. Тази му интимна близост със Свръхбащата (Тато) ще го спасява на три пъти от партийни наказания за последващите му садистични изстъпления и кражби, определяни в партийния жаргон метафорично като „някои извращения“, каквито всъщност буквално са. Разбира се, макар и победител, той не може да си позволи да засенчи Вожда и раболепно добавя: „По-късно, някъде към края на септември при една подобна среща др. Живков предложи да отчетем съревнованието и разбира се приех, казвам: „Ама ти ще ме друснеш сега, ама ха да видим“. Останалите присъстващи – двама или трима отговорни другари от ЦК започнаха да се смеят. От това започнах неловко да се чувствам, едва ли не като победен. Другаря Живков с присъщото му настроение и открита усмивка на лицето каза: „Недей, сега няма победител, давам оценка, че сме наравно, а по-нататък ще се състезаваме за победител“ (Спасов 1982, 84).

И след приключването на кървавия месец октомври 1944 г. Мирчо Спасов не може да овладее садистичните си изстъпления, за които получава три партийни наказания, но садистичната солидарност на Тато го спасява от изключване от Партията.

За пристрастеността му към водката той признава сам: „В такава обстановка (заедно със съветски другари) си позволявам и не крия, че обичам водката“ (Спасов 1982, 103), но в кадровото му досие нееднократно се споменава за пиянството му и по време на работа, което говори за екзистенциалната му тревожност, параноя и маниакалност. Ангел Солаков, министър на вътрешните работи, споделя за Мирчо Спасов като негов заместник-министър: „Той е интересна фигура, зловеща фигура… Той не беше много възрастен (за периода 1962 – 1971 г. той беше между 50 и 60 години), но правеше силно впечатление на изморен и износен човек. Може би се дължеше на това, че той много пиеше и водеше нередовен живот. Мирчо Спасов е работил с Тодор Живков веднага след 9 септември и имат някои тайни, които само те си ги знаят. Стилът на Спасов е да се опира на хора строго послушни, лично привързани към него, със закостеняло и примитивно мислене“ (Методиев 2015, 164).

„По това време, когато с др. Живков трябваше да отчитаме нашето съревнование в ЦК, бях обезпокоен и бях решил, примирил се бях, че той печели съревнованието, главно поради това, че вече бях наказан от Политбюро за пръв път в моята партийна дейност, за известни увлечения и неподходящи в момента действия срещу врага. Помня, че Политбюро ме извикаха и така ми скъсаха кожата, че излязох от заседанието с една буца в гърлото, която ме задушаваше, но при първа възможност си подложих главата под една чешма и ми се размина. След такова сътресение за пръв път в живота ми си помислих, когато стане дума за отчитане на съревнованието, че това ще даде отражение и тогава присъстващите другари ще присъдят в моя загуба. Но др. Живков без да чака другите да вземат думата, взе думата и заяви, че съревнованието е напълно равностойно. Обаче по-късно (тъй като др. Живков ме познава и има своя представа за мен) не мина много време и по негова инициатива това наказание ми беше отменено. Той ме отърва, макар и никъде незаписано“ (Спасов 1982, 94).

Самият Тодор Живков отбелязва „През същия период от 2-3 месеца след 9-ти Мирчо Спасов възглавяваше една група по издирването и обезвреждането на фашистки елементи и убийци. Доколкото си спомням Мирчо Спасов прекали в тази си дейност и аз ходих при Трайчо Костов да го уверя, че взимаме мерки да укрепим новите структури“ (Методиев, 2015, 151).

„След това, към края на 1944 година, м. декември пак за мои прояви бях едновременно похвален от др. Трайчо Костов на един софийски митинг пред Съдебната палата и същевременно отново наказан от Политбюро за същите прояви по нарушение указанията и във връзка с пресилени действия от мен по операции за укрепване на народната власт. Това наказание остана за дълго да ми виси на главата, докато през 1946 г., м. май, когато дойдох от Русе в София за областен началник на МВР, към края на годината отново получих наказание на Политбюро. Пак от същия характер за нарушения. Вече ми стана много тежко за трети път ме наказва най-високата инстанция – Политбюро, за мои проявления и то след Девети септември… Според някои тогавашни постановки имаше другари, които считаха, че мога и трябва в затвора да бъда изпратен и то при наша власт, за която всичко мило и драго съм дал“ (Спасов 1982, 95).

Кадровото досие на Мирчо Спасов е по-конкретно: „През 1946 г. (като областен началник на Народната милиция в София) му е наложено наказание „мъмрене“, отменено през 1950 г., а като причина за него отбелязва „Наказан бях за преувеличение на служебните ми права по отношение на мръсни вражески елементи“ (Методиев 2015, 151).

Като началник на МВР в Русе терорът и беззаконието са негови отличителни черти. Ангел Мирчански, тогавашен член на бюрото на русенския комитет на БРП(к) и съдия от „народния съд“, си спомня: „През 1944 г. др. Георги Чанков (член на Политбюро, б. а.) ни каза, че ще ни изпрати за областен началник един шоп, който глави да реже окото му няма да мигне. През ноември пристигна Мирчо Спасов. Настанихме го в хубава самостоятелна къща, пиеше троянска сливова“. Мирчанов свидетелства как без разрешение на МВР Спасов е създал в Делиормана лагер, където е изпращал на принудителен труд земеделци от селата с претенции за кметски места“. В спомените му са описани кървавите чистки, в които Мирчо Спасов участва в Русе и Силистра, както и бруталното изнудване на индустриалци от региона“ (Христов, 2011).

През юли 1952 г. по-значимите му наказания са за „масови нарушения на социалистическата законност и нанасяне на побой в поделенията на МВР“ (Методиев, 2015, 160). Като началник на ОУ на МВР в Плевен през 20 януари 1953 г. на Мирчо Спасов е обърнато специално внимание за убийствата и „самоубийствата“ в поделението. „Заповедта цитира случай от декември 1952 г., при който един младши сержант е убил в нетрезво състояние майката и бащата на съпругата си, заради което прекият му началник е наказан със „строго мъмрене“, а началникът на управлението отново се разминава с „обръщане на сериозно внимание“ (Методиев, 2015, 160).

Поставил се над Закона и преди 9-ти септември 1944 г., и след това под покровителството на Тато, Мирчо Спасов се движи на ръба между политическото и криминалното през целия си живот. Наказван е многократно за своеволие и липса на финансова и щатна дисциплина. „Своеволие“ е израз, който сравнително често присъства и в следващите атестации и партийни характеристики на Мирчо Спасов“ (Методиев, 2015, 51).

През 1958 г. Мирчо Спасов оглавява т. нар. акция срещу хулиганите, наречени „разложителни елементи“. Като заместник министър на вътрешните работи той отговаря за въдворяването на „хулиганите“ и за реда в лагерите. „Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО „Белене“ нараства на 2700 (това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери). В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета“ (Методиев, 2015, 162). В документ от кадровото му досие Мирчо Спасов изразява предпочитанието към тази незаконна мярка като предпочитана пред съд и присъда, за да се освободи София „от тая сволоч“. Той е убеден, че „ТВО е по-силна респектираща мярка, отколкото съдебната и затворническата присъда“ (Методиев, 2015, 163).

Но ако тази му акция е криминално-политическа, той е уличаван и в чисто криминални прояви. „На 31 януари 1949 г. е назначен за началник на отделение първа степен, завеждащ Държавна сигурност при Столичното управление на МВР, а от 5 май 1950 г. за началник на отдел в същото управление. През 1951 г. е взет на активна разработка заради това, че като началник на МВР в Русе е съдействал за освобождаване от ТВУ „Росица“ на Рупен Артюнян с цел лично облагодетелстване. Освобождаването е станало със съдействието на фабриканта Кирил Славов, обявен за английски агент, от когото Мирчо Спасов е получавал заплата за времето от май 1940 г. до юни 1941 г. между 25 000 и 40 000 лева, за което също е проведено разследване по настояване на Митка Гръбчева. Докато е бил в лагерите е осигуряван от Кирил Славов“ (Методиев 2015, 175).

На 20 януари 1982 г. Мирчо Спасов е изваден от състава на ЦК на БКП и длъжността завеждащ отдел „Задгранични кадри“ на ЦК на партията. Причината – покровителстването на Живко Попов, заместник-министър на външните работи, и съучастието в присвояването на огромни левови и валутни суми (1 469 411 лева и 834 344 валутни лева) от служба „Културно наследство“, предоставени за отбелязването на „1300 г. българска държава“ под патронажа на министърката на културата Людмила Живкова. Живко Попов е подведен под съд за разхищаване на крупни средства с цел лично облагодетелстване (откриване във Виена на 2 фирми от доверени лица за търговия с произведения на изкуството и бижута), а Мирчо Спасов е само пенсиониран.

След края на комунистическия режим Мирчо Спасов е главен обвиняем за „извращенията“ в концлагерите в Ловеч и Скравена. Оправдава се, че по това време „силно копирахме съветските другари, техния опит“ (Методиев, 2015, 170). Социалистическата партия нарочно бави всички дела, свързани с престъпното и минало – в типичната криминално-политическа традиция пловдивската актриса Надя Дункин, лежала в концлагера в Ловеч и главен свидетел по „делото за лагерите“, е намерена убита в дома си дни преди делото.[4]

Мирчо Спасов умира през 1993 г., отново разминавайки се със Закона.

Спомените на Мирчо Спасов от 1980 г. са по-скоро похвално слово за Тодор Живков (1/3 от тях са славословия за него), че дори и за съпругата му Мара Малеева, които говорят за мазохистично раболепие пред Свръхбащата. Те обаче съдържат и заплаха за разкриване на някои общи тайни, свързани с терора след Девети септември, а може би и някои други, свързани с полицейските архиви. За недотам образования Тодор Живков той споделя: „Той още от тези времена се проявяваше и очертаваше като по-изтъкнат, по-образован, по-начетен, интелектуално по-високостоящ младеж, който в своята среда се налагаше именно с по-големи познания, разбирания, виждания още тогава“ (Спасов 1982, 88). Съжалява, че няма данни за писател и поет, за да очертае образа на др. Тодор Живков. Раболепното му подмазване на Вожда стига на места до гротеска: „използваше за четене всяка минута, всяка капка свободно време, което е имал… Без консултации с класическата наука за проверка и набиране на нови знания от оскъдната по това време наша литература не може да се върви напред, не може да се строи социализъм, не може да се ръководи. Никога не е обичал слънчогледите, тези, които се нагаждат“ (Спасов 1982, 112). Мара Малеева е възпята като „кристално чиста личност“, „готова да помогне на всеки, който се нуждае“.

Автобиографични фрагменти. Връщам се към въведението за важността на детството в политическото и чисто човешко развитие на личността. За да докажа, че не става дума за изолиран патологичен случаи, ще се спра и на някои особено красноречиви и важни автобиографични фрагменти.

Тодор Живков (1997) израства като „Марушкин Тошо“. Бегло споменава баща си – незначителна фигура в неговото детство. Бащата от пролет до есен отива на гурбет в кожухарските работилници в Габрово, „беден и вечно закъсал“, опитва и каруцарство, продажба на дърва. Разказва и за сладкодумния си дядо – пъдар, селски смешник, който също не е авторитет за него. За сметка на това е твърде обстоятелствен, когато описва майка си Маруца. Зад идеализирания и образ прозира една властна, деспотична майка в противоборство със съпруг и свекър: „Имах волева, умна, природно интелигентна, сърцата майка. Не беше стъпвала в класна стая, а говореше добре български и румънски. Сама се научи да чете и пише. Изчиташе „Работническо дело“ от първата до последната страница, интересуваше се от всичко, реагираше на всяка несправедливост… Казват, че синовете са привързани по особен начин към майките си“ (Живков 1997, 59).

„През детските години в селото съществуваше нещо като матриархат… макар да се намираха в най-тежко положение по отношение на заетостта си в кърската работа и у дома, да търпяха унижения и дискриминация от всяко естество, жените даваха не мъжовото, а своето име на децата. Майка ми играеше решаваща роля в семейството ни. В нея имаше вродена способност да се съпротивява на изостаналостта и консерватизма, да въстава срещу всеки тормоз. С баба ми Вуна се разбираха, но с дядо ми се скарваха сегиз-тогиз и тогава тя напускаше дома ни и отиваше в Ботевград при братята и сестрите… После баща ми се вдигаше… кандардисваше я“ (Живков 1997, 60).

Тодор Живков повтаря първо отделение, с усилия и много прекъсвания завършва гимназия, вероятно по настояванията на Мара Малеева, самообразова се с марксически книги и се включва в конспиративната публичност. Многократно се опитва да избегне казарма, служи известно време в трудови войски, където уставът е най-хлабав. Откупва се, за да се освободи от служба. Чужд е на професионализма, по-скоро е аматьор – печатарски работник, келнер, самодеен артист, картоиграч, конспиративен деятел. Житейският му път не е белязан от героизъм, многократно е арестуван, но по необясними причини освобождаван, но затова пък показва силен инстинкт за властта. И след демократичните промени избягва правосъдието – умира през 1998 г.

Терористката Митка Гръбчева, една от двете жени офицерки в ДС, е родена през 1916 г. в с. Радомирци (Етрополско) в бедно семейство от 5 деца. Своя баща Бочо Голия описва като жесток човек, често я биел с бастуна си и насила я дал за отглеждане при сестра си. Майка ѝ, добра и отрудена жена, умира рано след мъчително боледуване. Учи до 4. отделение. От 11‑годишна работи с циганчета от село в Циглената фабрика, по-късно земляци ѝ помагат да намери работа в текстилна фабрика в София. Неколкократно е порицавана като недисциплинирана работничка. Във фабриката фалшифицира билети за томболата, получава и мъмрене от партията за това, че е небрежна работничка, ожесточено се бие с надзирателки и стачкоизменници. В терористичната група, към която се присъединява през 1942 г., убива офицер-полковник Пантев, а по-късно се включва в отряда „Чавдар“, след това и в щаба на партизанския отряд „Георги Бенковски“. Убедена комунистка, след ареста на Тодор Живков символният ѝ свят рухва, през 1993 г. се самоубива, като се отравя. Юлия Кръстева изтъква, че мъжете могат и да се посмеят, когато напускат символния ред, те са по-цинични, докато жените загубват идентичността си: „Когато бяга от символния бащин ред, мъжът може да се посмее… но жената има достъп до символния ред само, когато се е отъждествила с баща си /или Свърхбащата б.а./. Жената няма за какво да се смее, когато символният ред се сгромоляса“ (Kristeva 1986, 150).

Заключение. На фона на десетки, ако не стотици томове с психоаналитични изследвания на нацизма, изследвания на комунистическия садизъм и неговите психологически механизми въобще липсват, а изтласкваното наследство е обречено да се повтаря в историята и днес. Офицерите от комунистическата ДС успешно вербуваха синове и дъщери на убити, затваряни, разобличени като „фашисти“ бащи, за свои агенти, припознали в офицерите своя Свръхбаща. След края на комунистическия режим същите офицери вербуваха борците, сираци от спортните интернати, за препиране на откраднатото национално богатство, изкушавайки ги с новата консуматорска утопия (и ги ликвидираха, когато станеха неудобни). И днес в окупирана Украйна руски и международни криминални са изпращани от Свръхбащицата от КГБ със сходна биографична матрица да се бият за „антифашистка кауза“.

Библиография

Ангелова, Милена. (2023а). Привилегии и „патронаж“ вместо обществено подпомагане: „Бойците против фашизма“ в социалните политики на комунистическа България, 1944-1951. – Балканистичен форум, 2, 117-140 [Angelova 2023a. Milena Angelova. Privilegii i „patronazh“ vmesto obshtestveno podpomagane: „Boytsite protiv fashizma“ v sotsialnite politiki na komunisticheska Balgariya, 19441951. – Balkanistichen forum, 2, 117-140].

Ангелова, Милена. (2023б). От утопия до бутафория: движението „Героят е винаги в строя“ в комунистическа България (1970-те – 1980-те г.) – Балканистичен форум, 1, 129-145 [Angelova 2023b. Milena Angelova. Ot utopiya do butaforiya: dvizhenieto „Geroyat e vinagi v stroya“ v komunisticheska Balgariya (1970-te – 1980-te g.) – Balkanistichen forum, 1, 129-145].

Ангелова, Милена. (2010). (Не)споделената памет на късния социализъм: движението „Народната памет разказва“ (1983-1989), София: СемаРШ [Angelova 2010. Milena Angelova. (Ne)spodelenata pamet na kasnia sotsializam: dvizhenieto „Narodnata pamet razkazva“ (1983-1989), Sofia: SemaRSH].

Ангелова, Милена, Петър Воденичаров. (2008). „Партията-майка“ и нейните „героични синове“. Ролята на антифашисткия дискурс в едно клиентелистко балканско общество. – Балканистичен форум, 1-2, 240-250 [Angelova, Vodenicharov 2008. Milena Angelova, Petar Vodenicharov. „Partiyata-mayka“ i neynite „geroichni sinove“. Rolyata na antifashistkiya diskurs v edno klientelistko balkansko obshtestvo. – Balkanistichen forum, 1-2, 240-250].

Аш, Тимоти. (2012). Досието. Една лична история. София: Фама [Ash 2012. Timoti Gartan Ash. Dosieto. Edna lichna istoriya. Sofiya: Fama].

Воденичаров, Петър. (2022). Партизанският командир Леваневски – между криминалния и политическия дискурс. – Orbis Linguarum, v. 20, 3 [ Vodenicharov 2022. Petar Vodenicharov. Partizanskiyat komandir Levanevski – mezhdu kriminalniya i politicheskiya diskurs. – Orbis Linguarum, v. 20, 3].

Гръбчева, Митка. (1962). В името на народа, София: БКП [Grabcheva 1962. Mitka Grabcheva. V imeto na naroda, Sofiya: BKP].

Живков, Тодор. (1997). Мемоари, София: Сив АД [Zhivkov 1997. Todor Zhivkov. Memoari, Sofiya: Siv AD].

Лилков, Вили, Христо Христов. (2017). Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност, София: Сиела [Lilkov 2017. Vili Lilkov, Hristo Hristov. Bivshi hora po klasifikatsiyata na Darzhavna sigurnost, Sofiya: Siela].

Киряков, Атанас. (1990). Оцелелите. Лагерни разкази, 1990 [Kiryakov 1990. Atanas Kiryakov. Otselelite. Lagerni razkazi, 1990]. Web. 25.04.2024, https://www.youtube.com/watch? v=aO1KIFujvco.

Методиев, Момчил, Мария Дерменджиева. (2015). Държавна сигурност. Предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери. София: Институт за изследване на близкото минало [Metodiev 2015. Momchil Metodiev, Mariya Dermendzhieva. Darzhavna sigurnost. Predimstvo po nasledstvo. Profesionalni biografii na vodeshti ofitseri. Sofiya: Institut za izsledvane na blizkoto minalo].

Спасов. (1982). ЦДА, сп. 2196Б – Спомени на другаря Мирчо Спасов за живота и дейността му от 1911 г., 130 листа [Spasov 1982. TSDA, sp. 2196B – Spomeni na drugarya Mircho Spasov za zhivota i deynostta mu ot 1911 g., 130 lista].

Христов, Христо. (2009). Тодор Живков: Биография, София: Сиела [Hristov 2009. Hristo, Hristov. Todor Zhivkov: Biografiya, Sofiya: Siela].

Христов, Христо. (2017). Поредица: Господарят на Държавна сигурност. Част 2: Мирчо Спасов и Григор Шопов – десните ръце на Живков в ДС /Hristov 2017. Hristo Hristov. Poreditsa: Gospodaryat na Darzhavna sigurnost. Chast 2: Mircho Spasov i Grigor Shopov – desnite ratse na Zhivkov v DS]. Web. 25.04.2024, https://desebg.com/-a-/108--2-.

Fairclough, Norman. (1992). Discourse and Social Change, Cambridge polity press.

Kristeva, Julia. (1986). The Kristeva reader, Columbia University Press.

Lacan, Jacques. (1978). Four fundamental concepts in psychoanalysis, New York: W.W. Norton & Company.

Steinberg, D., Nagata, H., Aline D. (2013). Psycholinguistics. Language, Mind and World, Rutledge.

 

[1] Вж.: Ангелова, Воденичаров 2008; Ангелова 2023а.

[2] Виж статията в „Либерален преглед“ от 15.10.2022: https://librev.com/index.php/discussion/bulgaria/4376-partizanskiyat-komandir-levanevski-mezhdu-kriminalniya-i-politicheskiya-diskurs.

[3] За спецификите на мемориалните политики от 1980-те г., имплантирани в утвърдените политически контролирани разкази, вж.: Ангелова 2023б, 2010.

[4] Вж: Киряков 1990.

 

Източник: сп. „Балканистичен форум“, кн. 2, 2024, стр. 143/163

Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.

Pin It

Прочетете още...

Писмо до П.

Христо Буцев 26 Май, 2010 Hits: 23989
Понякога се питам – това ще прозвучи…

Подаръците на 1989 година

Александър Везенков, Копринка Червенкова, Христо Буцев 13 Ян, 2015 Hits: 9034
За моето поколение това не е било поредната…