Съвсем наскоро, на 5 април 2017 г. в Полша тамошният Върховен съд позволи на правителството да обедини два музея, намиращи се в Гданск. Единият е голям и модерен, беше построен през последните осем години и отворил врати току-що – на 13 март 2017 г. На сайта му[1] е разположен календар, проследяващ реализацията му от април 2009 г до днес. Ако човек се разрови сред записите от 2017 г. с изненада ще открие, че преди и след откриването проектът е бил тема на съдебни решения[2]. Което се забелязва по-трудно, е неяснотата относно инициативата за създаването на музея. Тя е на бившия премиер Доналд Туск и целенасочено предвиждаше експозицията да представя международен, в някакъв смисъл универсален поглед върху войната. Туск е либерал, самият е родом от Гданск, конкретното му начинание срещна международна политическа и научна подкрепа, а цялостната му дейност го издигна до поста на Президент на Европейския съвет. Следващото управление в Полша се оказа обаче консервативно и така се стигна до преоценка на проекта; той бе атакуван от новия министър на „културата и националната идентичност“ и в крайна сметка трябваше да решава съдът. Окончателното постановление утвърди името на музея Музей на Втората световна война, като премахна пояснението „национален“ от първичното наименование, и позволи обединяването му с възникналия паралелно алтернативен проект за Музей на Вестерплате и на войната от 1939 г. Не че Вестерплате е забравена в досегашния музей[3]. Но сега става дума за чисто нов, бъдещ музей, който да отвърне достойно на току-що построения. Някои предполагат, че несъществуващият музей ще си остане виртуален, или ще е малък, защото е скъпо да бъде построен, но учредяването му и вграждането му като елемент в концепцията на сегашния ще промени целите, заложени в проекта на Туск. Така щял да се постави „правилният акцент върху полската гледна точка“.
Ето как една война на миналото се пренесе в 18-месечно сражение между днешните институции и се очертава като бъдеща и нестихваща битка между идеологии. Много ми се ходи в Гданск преди чисто новият музей да бъде обновен. Но това ме кара да се огледам наоколо. Събирайки мислите си виждам, че не само в Полша „има нещо гнило“. По-долу ще се спра на три случая, всеки от които е свързан с война – Първата световна, Втората, Студената. Изборът ми не беше продиктуван от желание за някакъв системен подход, а просто така се случи. Те попаднаха в полезрението ми в контекста на други дебати, в хода на които сам бях изненадан, че „нещо ми се губи“, дадени моменти алармират, че в тях има и други, невидими проблеми, че част от интерпретациите не ги виждат или дори се опитат да ги потулят. Събитията са обекти на реконструкция, в някакъв смисъл на възстановка, или на репрезентация. Но са разнородни по своята материална форма – две книги и един паметник, а една от книгите определено е художествена, но стъпила на архивни материали, а другата е научна, но построена изцяло върху частни свидетелства. Навярно размислите и оценките ми могат да се сторят дребнотемие. А те действително се фокусират върху детайли. При това не смятам, че там винаги се крият дяволи. Може да са по-малки злини или гадини, или дори капани, или пък само хлъзгави места, мъгливи участъци, лъжливи миражи. Но не са мними, нито ми се привиждат. Затова за тях не трябва да се мълчи.
1. Когато архивите премълчават
През 2015 г. Университетско издателство на СУ „Св. Климент Охридски“ издаде в превод забележителната книга на Петер Енглунд Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави[4]. Авторът е швед, утвърден историк писател и журналист, бивш постоянен секретар на Шведската академия, а въпросната книга е от 2008 г. В последствие е издадена на всевъзможни езици[5]. Базирана е на биографичните свидетелства на 19 души, преживели Първата световна война. В последствие книгата сякаш се разраства и всяка от военните години се превръща в том, така напр. случките през 1914 г. от 20 са станали 68, а тези през 1915 г. от 51 – на 108, съответно през 1916 г. от – 51 на 106. Липсата на познания по шведски не ми дават възможност да преценя мащаба на проекта, израснал върху инициативата на Енглунд.[6] Същевременно бойните дневници, които съм разлиствал, реконструират всекидневието ден-по-ден, както и четиритомният роман на Уве Йонсон Jahrestage (букв. годишнини, но и дните на една година). На този фон подходът на Красота и печал сякаш отказва да бъде изчерпателен, да привижда ред в многогласието или да придава окончателен вид на фрагментите от мозайката на спомените.
Предговорът към българското издание, изготвен от Иван Илчев (по това време ректор на СУ), е признание, което изтъква значението на този необичаен поглед към войната, при който я виждаме на микроравнище, като нахлула, без да е канена, но обхванала го от всички страни част от всекидневието, в което познатият от други исторически четива героизъм, военни стратегии и тактики, политически планове и дипломатически шахмат са избледнели. Вместо анализи от дистанция, имаме реконструкция на съхранени моментни впечатления, при това лични и пристрастни, затова пък издаващи онзи усет за неуправляемост на събитията, който професионални политици, военни и учени установяват едва пост фактум. Само че за едните това е собствена участ, а другите се опитват да го стилизират като съдба на народа, епохата, цивилизацията. Естествено, че става дума за субективна история, за субективни истории, не за history, а за story. Но тъкмо в горнилото на събитията се улавя обективност, за която повечето употреби на историята (а ла Ницше) не си дават сметка. Защото историкът постига обективност (или е длъжен да я постигне) като сравнява истории. Той по принцип стои пред щанда със стоки, на които е обозначена цената. Докато участниците са като домакини, внезапно посетени от търговски пътник, които не правят информиран избор, защото нямат база за сравнение, но нямат и силата да разкарат натрапника, прекрачил прага на дома им. Обективността, която те улавят е преживяването на самата неизбежност, решението от непосредствена близост, без каквато и да била дистанция, в ситуация, в която няма време за преценка на последиците, когато изискуемите форми на действие, както и техните алтернативи, губят своя смисъл, когато всеки фон на очакванията е взривен, когато заветната цел е да чуеш или да кажеш думите на Христос на кръста „свърши се“. Независимо дали става дума за битка или за войната, за страдание или скука, за безспирен труд или перманентна тревога, за чакане на писмо или среща, с близък или враг, със смъртта или шанса на късмета. А има и друга обективност насред субективния опит на свидетелите. Тази в промеждутъците, когато вкусът на живота се усеща по неподправен начин, онова измерение на „пир по време на чума“, което познаваме от изкуството и което няма място в официалната история.
Не възнамерявам да пиша рецензия и ще съхраня вълнението и възхищението си от срещата с книгата на Енглунд за свои собствени проучвания на отминали събития, чиито въглени обичайно се разгарят с помощта на героични разкази или които не по-малко обичайно са заслани с килимите на изчерпателни архивни регистрации. Онова, на което ще се спра, е финалът на книгата, по-точно приложението в самия ѝ край.
На с. 547-548 от българското издание има „Вместо заключение“, което представлява извадка от Моята борба на Адолф Хитлер, а цитатът е надлежно идентифициран библиографски и е датиран от 1925 г. Това е първото издание, последвано от много други. Такъв текст има в оригинала, има го дори в изданието на немски. Самият автор не обяснява защо го е включил, още повече, че не става дума за записка от дневник, а за осмисляне на жизнения път седем-осем години по-късно. Не оспорвам и правото на един автор да завърши изследването си, проследявайки в бъдещето траекторията на онзи процес, който е разкрил, описал, обяснил. Не ме смущава и цитирането на произведение, което до съвсем доскоро беше забранено за препубликуване в някои страни. Затова пък не мога да скрия неудовлетворението си от фризирането на въпросния цитат.
Енглунд възпроизвежда пасаж, в който на две места има прекъсване, отбелязано с многоточие. В него Хитлер описва преживяванията си от 10 ноември 1918 г., ден след абдикацията на Кайзера, иначе три дни преди последното датирано свидетелство от книгата, регистрирано под № 212. В първия раздел научаваме, как един възрастен пастор е съобщил в лазарета новината за края на Хохенцолерните и начертал непосредствено предстоящото – окончателно поражение, безусловна капитулация и пълна зависимост от милостта на победителите. На това място ефрейтор Хитлер, два пъти носител на железен кръст за храброст, напуска залата, в транс се прибира в стаята си и заравя глава под възглавницата. Следва многоточие. Имам усещането, че предстои финал от серията Приказки под шипковия храст или версия на Записки под възглавката
Само че в оригинала многоточието се отнася за около 60 реда текст, организиран в два по-дълги абзаца, няколко по-кратки и серия самостоятелни изречения. Ето какво е пропуснал Енглунд съгласно превода на български, в който съм сменил оформлението на абзаците в съгласие с оригинала и съм променил съвсем малко самия превод:
От смъртта на майка ми не бях плакал нито веднъж. През юношеството ми, когато съдбата беше особено немилостива към мен, това само ме закаляваше. През дългите години на войната пред очите ми загинаха не малко близки другари и приятели, но аз никога не пророних нито една сълза. Това би ми се сторило светотатство. Защото тези мои скъпи приятели загиваха за Германия. Когато през последните дни от пребиваването ми на фронта преживявах особено тежки мигове, издръжливостта не ме напускаше. Когато газта прояде очите ми и отначало можеше да се мисли, че съм завинаги ослепял, аз за миг паднах духом. Но по това време някакъв възмутен глас прогърмя в ушите ми: нещастен страхливецо, ти като че ли се каниш да заплачеш, нима не знаеш, че съдбата на стотици хиляди немски войници беше много по-лоша от твоята! Това беше гласът на съвестта ми. Подчиних се на неизбежното и с безропотна покорност понесох кръста си. Но сега не можех повече, аз – заплаках. Сега всяка лична мъка отстъпваше на заден план пред великата мъка на отечеството ни.
Значи всичко беше напразно. Напразни бяха всички жертви и лишения. Напразно търпяхме глад и жажда в продължение на безкрайно дългите месеци. Напразно лежахме със спрели сърца през нощите в окопите под огъня на неприятеля, изпълнявайки тежкия си дълг. Напразна беше гибелта на два милиона наши братя на фронта. Няма ли сега да се отворят братските могили, където са погребани онези, които отиваха на сигурна смърт, убедени че отдават живота си за делото на родината? Няма ли да въстанат от вечния си сън мъртъвците, за да подведат под отговорност родината, така горчиво подиграла им се? Заради това ли умираха огромните маси от немски войници през август и септември 1914 г., заради това ли ги последваха в огъня немските доброволци през есента на същата година, заради това ли се проснаха 17-годишни момчета на полята на Фландрия, заради това ли страдаха немските майки, когато откъсваха от сърцата си скъпите синове и ги пращаха на фронта, откъдето те вече не се върнаха! Заради това ли се принасяха всички тези неизброими жертви, за да може сега една групичка от жалки престъпници да посегне на съдбата на страната ни.
Значи заради това ли нашият немски войник търпя зной и студ, глад и жажда, умора и мъка, заради това ли нощем не спеше и правеше безкрайни преходи по участъците на фронта. Значи заради това войниците ни лежаха под адския огън на неприятеля, вдишваха отровните газове, бориха се и не се предаваха, не отстъпваха нито на крачка, помнейки, че са се заклели да отдадат живота си, за да защитят родината от нахлуването на неприятеля.
Безспорно и тези безименни герои заслужиха надгробен паметник, върху който да бъде написано:
„Страннико, дошъл в Германия, когато пристигнеш тук, кажи на родината ни, че тук са погребани онези, които запазиха верността си към отечеството и предаността си към светия дълг.“
А родината –?
Само че – това ли беше единствената жертва, която трябваше да понесем? Нима предишна Германия имаше по-малка стойност? Нямаме ли също така задължение и към собствената история? Достойни ли сме сега поне да си спомним за славата на изминалите времена? Как ще посмеем да погледнем в очите бъдещето?
Жалки презрени престъпници!
Колкото повече през тези тежки часове обмислях станалото, толкова повече се изчервявах, толкова по-дълбоко беше възмущението, обхванало цялата ми същност. Какво е мъчителната болка на очите в сравнение с това?!
Енглунд е спестил какво е правил Хитлер под възглавницата. А той е плакал по изключителен и дълбоко основателен начин. Плакал е не за себе си или за близките си, а за отечеството. Едва ли някой е искал с този пропуск да спести онези човешки черти, с които Хитлер би се сторил слаб. Все пак става дума за мъжки сълзи, а те не са като женските – за щяло и нещяло.
Онова, което ми изглежда по-важно, е специфичната реторика, в която Хитлер рефлектира върху плача си. Никак не е трудно да открием фигурите, които после ще се мултиплицират в речите му по митинги и конгреси, в зали и стадиони. Особено в българската версия безутешното „напразно“, празното питане „затова ли“ и отрезвяващия отговор „значи затова“ се превръщат в кодови думи, в серия от послания, с които се стига последователно до прага на отчаянието, в последствие до пълното безсмислие и накрая до разкривената гримаса на ехидността, плезеща се насреща. Хитлер иска да представи себе си, един от малките хора, в ситуация, в която и балканджи Йово не би устоял.
После следва пасаж, оставен от Енглунд:
Последваха страшни дни и още по-тежки нощи. Стана ми ясно, че всичко е загубено. Да хранят каквито и да било надежди за милост на победителя можеха само кръглите глупаци или престъпниците и лъжците. В продължение на всички тези нощи ме завладяваше все повече омразата към виновниците за случилото се.
След няколко дни узнах собствената си съдба.
Отново следва многоточие, след което научаваме съдбата на Хитлер – „Стигнах до извода, че трябваше да се заема с политика“. Това е всичко при Енглунд. На български е смущаващо, че последното изречение е толкова разтегнато; а би трябвало да е: Аз обаче взех решението да стана политик. До този момент за Хитлер „политик“ е мръсна дума. Едва в края на седма глава от първи том, последвана от осма – „Начало на политическата ми дейност“, той осъзнава, че не може да стои настрани от политиката и че това е пътят, по който може да се постигне нещо.
Тук зад многоточието стоят изречения, групирани в три абзаца. В първия плачът преминава в смях – тъжен, но пречистващ. Следват онези два, заради които не мога да приема еднозначно редакцията на Енглунд. И тъкмо в тях става дума за виновниците, упоменати вече, но без да са идентифицирани. Хитлер се решава да стене политик не само заради провала и загубата, заради носталгията, а заради предателството.
Император Вилхелм II, първи от немските монарси, протегна ръка за помирение на водачите на марксизма, неподозирайки, че негодниците не притежават чувство за чест. Още докато държаха ръката на императора в своята, с другата те напипваха кинжала.
Ясно като бял ден. За някои Песента на нибелунгите съвсем не е свършила и никога няма да свърши. Но това не е всичко. Защото следва:
С евреина няма място за никакво споразумяване, а само твърдо „или-или“ (Mit dem Juden gibt es kein Paktieren, sondern nur das harte Entweder-Oder).
Аз обаче взех решението да стана политик.
Защо ми е плачещ и смеещ се Хитлер, след като накрая всичко си идва на място, затова пък и едното, и другото остава скрито от читателя на Битката: красота и печал.
Опитвам се да разбера Енглунд. Стилистично книгата има няколко финала, тъй сякаш разказаната историята има своята кулминация в различни измерения на битието. От една страна, имаме последен запис, финална „кратка“ сцена на демобилизация; единият от разказвачите – офицер, се прибира след пет години война жив у дома, където близките не го очакват и заспива в преддверието, за да не ги събуди. От друга страна, имаме равносметка на съдбата на повечето от останалите свидетели – подобно на финални надписи във филм. Чак тогава, сякаш от никъде, като откъснат и опърпан лист, носен от вятъра, върху книгата се лепва извадката от Хитлеровата книга. Като добър историк Енглунд знае, че времето не е хомогенно, че всяко вглеждане в сегашното открива шрапнели, според Валтер Бенямин – на месианското. Историческият разказ, колкото и да е плътен, оставя отворена поне малка вратичка, през която да влезе Месията. Но колко пъти чакащите са посрещали лъжеспасители? Затова третият финал е уместен с предчувствието за бъдеща печал, с иронията за предстояща омая на красиви лъжи.
Но този фрагмент е и менетекел. Когато вавилонският цар Валтазар, в разгара на оргия, понечил да пие от свещените съдове на Йерусалимския храм, на стената се появил огнен надпис мене, мене, текел, упарсин (Дан, 5:25). По всяка вероятност фразата значи преброено, претеглено, разделено, но плененият пророк Данаил я изтълкувал, че дните на вавилонското царство са преброени, че като владетел Валтазар е олекнал, и че царството му ще си го поделят враговете. Което и станало. Но дали всеки менетекел е така еднозначно знамение, толкова ясно предупреждение? И разполагаме ли с Данаил? Понеже такъв липсва, ще си позволя да погледна отново към Моята борба.
Когато връстникът на Хитлер Мартин Хайдегер навършва 80 години, Хана Арент, негова бивша студентка и любовница, публикува в списание Меркур есе по този повод[7]. В края на това есе има гигантска бележка под линия, в която пише, „Та кой освен Хайдегер би стигнал до идеята да съзре в националсоциализма ‘среща на планетарно определената техника с човека на новото време’, или пък, ако вземе да се случи така, че вместо Моята борба на Хитлер да прочете някои от писанията на италианските футуристи, върху които тук и там се позовава фашизмът за разлика от национализма“. Досегашните ми опити са все така безплодни за да схвана, какво точно иска да каже Арент. Дали Хайдегер е стигнал до тезата за тази фатална среща сам, дали я е заимствал от другаде, например от Ернст Юнгер, или защото и той е чел италиански футуристи. Вярно, Арент не спестява, че Хайдегер бил изпаднал в заблуда (Irrtum), но кой не прави грешки. Освен това „много скоро Хайдегер прозрял заблудата си и в последствие рискувал чувствително повече, отколкото е било обичайно по онова време в немските университети“. Затова пък когато идва ред есето да излезе на английски, акцентът се променя. Там има продължение „Несъмнено тези писания представляват далеч по-интересно четиво, но поантата е в това, че Хайдегер, като много други немски интелектуалци от неговото поколение, нацисти и антинацисти, никога не е чел Моята борба“[8]. Ето как се ражда една легенда. Времето е 1969-1971-ва.
Двайсет години по-късно се публикува преписката между Хайдегер и Елизабет Блохман, друга негова любовница[9], както и писмата между него и съпругата му Елфриде.[10] Всеки може да прочете писмата на Хайдегер „от фронта“, като фронт е силно казано, защото той се оказва негоден за участие във военни действия и по време на мобилизацията е цивилен служител към пощата и към метеорологическата агенция. Затова пък има съхранени писма от юни, октомври и ноември 1918 г. В тях се жалва от собствената си безполезност, от упадъка на университета, но и заклеймява политическите и военни виновници за краха на Германия. Наред с това споделя копнежа си по „нови хора“, имащи „изначално родство с духа“, усещането си за „необходимост от водач (на немски: фюрер)“. Колко странно, подобна жажда не откривам в никое от свидетелствата, събрани и коментирани от Енглунд. Там лидерски качества има, но те са присъщи на част от реалните му герои. Затова пък проекциите им върху свръхгерои или спасители поразително си схождат при Хитлер и Хайдегер.
Естествено че след войната пътищата на двамата са на светлинни години един от друг. Когато Хитлер пише и публикува Моята борба (1925), Хайдегер е извънреден професор в Марбург (1923-28), където публикува най-главния си труд Битие и време (1927) и където впрочем изживява афера с 19 годишната Арент. Едва ли има човек, който би заподозрял, Хайдегер да е проявил интерес към появата на Моята борба. Но днес нещата не изглаждат така, както ги обобщава Арент. Защото вече разполагаме и с част от кореспонденцията на Мартин с брат му Фриц Хайдегер, водена между 1930 и 1949 г.[11]. Няма да скрия, че публикуваните писма приличат по форма на цитата от Хитлер при Енглунд – пълно е с изпуснати пасажи без обяснения. Най-натрапчивата тема в преписката е грижата на философа да не би да се случи нещо със „сандъците“, т.е. с ръкописите му и, разбира се, постоянната нужда да наглежда хижата в Тодтауберг, където усеща „събуждане на мисленето“, „идващия дъх на историята на битието“. Наред с това научаваме поразителни подробности от политическото израстване на Хайдегер.
В края на 1931 г. Мартин Хайдегер изпраща на брат си за подарък екземпляр на Моята борба, за която пише: „Много ми се иска да се захванеш насериозно (dich auseinandersetztest) с книгата на Хитлер, която в началните автобиографични глави е слаба. Но че този човек има необичаен и силен политически инстинкт и тъкмо такъв вече е притежавал, когато всички ние сме пребивавали в мъгла, това не бива да оспорва повече никой пророк (Einsichtiger)“. През следващата година, за именния ден на Франц Мартин ще изпрати нова книга – Германия в окови на Вернер Боймелбург, а на 4 май ще сподели: „Вчера влязох в Партията, не само от вътрешно убеждение, но и със съзнанието, че само по този начин е възможно прочистване и прояснение на цялото Движение“. През 1932 г. прави нов подарък на брат си – праща му „новата реч на Хитлер“, по-късно му дава напътствия за правилния избор за райхспрезидент, а през 1933 г. споделя: „От ден на ден се вижда с какъв размах Хитлер израства като държавник“. Подобни мисли изразява и в писмата си до Елизабет Блохман. Тук смятам да спра и изобщо да не повдигам темата за отношението му към евреите и поведението му като ректор на университета във Фрайбург.
Не смятам обаче да подмина факта, че в неудовлетворението си относно качеството на началните глави на Моята борба, изразено в коледното писмо от 1931 г. до брат му, Хайдегер на практика разкрива, че познава цялата книга и че цени главите, в които автобиографията отстъпва назад. На седма глава от първи том се спрях във връзка с цитата при Енглунд. До края на тома има още пет, четири от които са посветени на неуспешния проект за „Германска работническа партия“ (DAP) и на кратката ѝ история (1919-1920), след което в Мюнхенската бирария Хофбройхаус тя добавя пред името си „Националсоциалистическа“ (NSDAP). Сред тях обаче дори само по заглавието си се откроява глава 11 – „Народ и раса“. А вторият том носи съответното подзаглавие „Националсоциалистическото движение“. Е, какво препоръчва Мартин Хайдегер на брат си Фриц? Не е ли ясно? Том втори! – идеологията на националсоциализма и антисемитизма. И права ли е Хана Арент, във вметката си от 1971 г.?
Срещат се и други свидетелства. Че Хайдегер не бил стигнал до края на Моята борба. Нима само след като я изучат ред по ред нацистите са ставали нацисти? Нима само онзи, който се измъчи с четенето ѝ в подробности, ще я разбере и осъди? Изобщо не. Както за приемането, така и за отхвърлянето е нужно малко. Защото ключовите моменти са навсякъде, а на някои места са особено важни и видни. И тъкмо те не бива да се изтърват. За съжаление именно такъв е пасажът, пропуснат в самия край на Битката: красота и печал. Има ли все пак обяснение? Склонен съм да допусна, че това се дължи на индиферентността на цялата книга към антисемитизма. Никое от действащите лица не е евреин, но в текста става дума за евреи. Някои са убити като заподозрени (30)[12], други търгуват наред с перси и араби (216), или сами – срещу рубли в Румъния (387), трети са се превърнали в безпомощни мигранти (270) или бездомници в Солун заедно с гърци, турци, албанци (414); има и войници, погребани под Давидова звезда (286), дори висш военен – пруски генерал и турски маршал, син на покръстен германски евреин (446). А отношението на свидетелите? Най-младата се била застъпвала с бой за своя дружка, наречена „еврейска свиня“ и смята, че и евреите и поляците са германци, „макар от различен тип“ (334). Друг герой не харесва арменците, макар да са християни, има ограничена симпатия към евреите и арабите, за сметка на това турците му допадат – „джентълмените на Ориента“, уважава и кюрдите, но ги смята за ненадеждни (111); след края на войната му се струва, че вражески флагове се веят върху къщи, принадлежали на „арменци, гърци и левантинци“, т.е. евреи (542). Да му имам наблюдателността! Защото насред Босфора от кораб разпознава нетурските постройки. И не ги обърква с български. Което впрочем е и по-лесно, защото България и Турция са и съюзници, и губещи в изминалата война. Авторът Енглунд свидетелства от своя страна, че за мнозина евреи германският антисемитизъм изглеждал много по-слаб от руския или френския и че мнозина евреи, дори от Палестина, се записали доброволци в германската армия (35)[13].
Вярно е, че антисемитизмът не е водеща тема в Първата световна война. Може би от тази „ниска перспектива“, избрана от автора, не се забелязва изобщо. Не се наемам да съдя, дали се вижда или не, дали може или не трябва да се подмине при историческо реконструиране на тази катастрофа. Но защо да се премълчава там, където е заявен изрично, когато дава израз на безумно обвинение и на леко обяснение за краха на една политика? Впрочем, можем дори да допуснем, че и самият Хитлер не е бил антисемит по време на войната. Но през 1925 г., откогато е цитатът, вече е, и военният разгром, жертвите на халост, политическата промяна на държавното управление, залезът на националната история, унизеното достойнство на народа сега му изглеждат по друг начин, а не по този, както ни се представя в съкратената версия. Жалко ако растерът на микроисторията не забелязва заразите на манталитета, жалко ако смесва свидетелства помежду им или с тайни репрезентации с фрапантна разлика в разделителната способност.
Текстът е публикуван първоначално на сайта на портал „Култура“.
Публикува се в „Либерален преглед“ с любезното съгласие на автора.
[2] Става дума за две решения от 24 и 30 ян. 2017 и за това от 5 април; вж. http://www.nsa.gov.pl/komunikaty/postanowienie-nsa-w-sprawie-wstrzymania-wykonania-zarzadzenia-ministra-kultury-dotyczacego-polaczenia-muzeum-ii-wojny-swiatowej-w-gdansku-i-muzeum-westerplatte-i-wojny-1939,news,4,388.php ; http://www.muzeum1939.pl/object.php/act/sho/oid/cef0998b2ed5afa916d431f58bf1898d
[3] http://www.muzeum1939.pl/en/exhibitions/exhibition_on_westerplatte/about_the_exhibition
[4] Петер Енглунд Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави, (прев. Живка Колева), УИ Св. Кл. Охридски, 2015. Английската версия включва 20 персонажа (два в повече и един по-малко от българската) и съответно 227 историйки. Никъде не намирам обяснение за разминаването в текста или при илюстрациите!
[5] https://peterenglundsnyawebb.wordpress.com/mina-bocker/stridens-skonhet-och-sorg/
[6] https://stridensskonhetochsorg.wordpress.com/
[7] Arendt, Hannah, „Martin Heidegger ist achtzig Jahre alt”, in: Merkur, Oktober 1969, 23. Jahrgang, Heft 258, 893-902.
[8] Arendt, Hannah, „Martin Heidegger at Eighty”, in: The New York Review of Books (October, 1971). Translated by Albert Hofstadtcr.
[9] Martin Heidegger / Elisabeth Blochmann, Briefwechsel 1918–1969. Hg. von Joachim W. Storck. Marbach am Neckar: Deutsche Schiller-Gesellschaft, 1989.
[10] Mein liebes Seelchen! Briefe Martin Heideggers an seine Frau Elfride. 1915-1970. Ausgewählt und kommentiert von Gertrud Heidegger, Deutsche Verlags-Anstalt, Мünchen 2005.
[11] Walter Homolka und Arnulf Heidegger (Hrsg.), Heidegger und der Antisemitismus. Positionen im Widerstreit. Mit Briefen von Martin und Fritz Heidegger, Verlag Herder, Freiburg im Br. 2016.
[12] Препратките в текста са към страници от българското издание.
[13] В английската версия има повече места, свързани с отношение към евреите.
