Да се чувстваш герой в (собствения си) роман
В края на септември 2016 г. се появи българският превод на Власт и съпротива[1] на Илия Троянов и в тази връзка авторът посети страната на своето детство. Предполагам, не само в мен се запечатали заглавия и дори изказвания от медийните изяви и срещите на Троянов с четящата публика. Оценката му за прелома в България като „революция менте“, за манталитета на българите – че не сме скъсали с миналото си, че политическите затворници на комунистическия режим са били истински свободните хора срещнаха както разбиране, така и широко одобрение. Идваха от устата на писател с чувствителност и с усет за преживяното в България „след девети“ и „след десети“, от изследовател, който бе доказал как страстно и задълбочено се отдава на проектите си, от творец, чието филмирано произведение с един замах бе изпарило недоверието, че чужденец не може да разкрие нюансите на балканската душа. Не съм забравил и реакцията на Райна Кабаиванска, по това време също в София, която призна, че заради романа вече трета нощ не може да спи, че се надява текстът никога да не се превърне във филм, защото в него става дума за ужасни неща.Собственото ми отношение към Троянов е смесено. Най-вече, защото е Илия, като единият ми дядо, като брат ми, като онази средна част от собственото ми име, рамкирана от началото и края на името „Стефан“, на другия ми дядо. То е гравирано в съзнанието ми като знак за любов и страхопочитание, както Елиас Канети научава от думите и въздействието на собствения си дядо. А словата на нобелиста отдавна се бяха заплели в ръководна нишка за мен: „Конфликтът между имена и дела се превърна в съществено напрежение, но стремежът да ги приведа в съзвучие не ме напусна никога. Към хора и към герои се привързвах заради имената им, а разочарованията от тяхното поведение ме накара да прибягна до най-неочаквани усилия, за да ги проумея и приведа в съзвучие с имената им. Но за други трябваше да изнамеря отблъскващи истории, които да оправдаят техните отвратителни имена“. Много от страниците и историите на Троянов също са ме карали да мисля и да се вълнувам, да се радвам на признанието и наградите му.
Но освен писател той е и публична личност, човек, който споделя мнения и оценки, предлага обобщения. Тъкмо в този контекст коментарът му във връзка с Нобеловата награда за литература, присъдена на Херта Мюлер през 2009 г., го представи в неочаквана светлина[2]. Троянов взема повод от мотивите на Шведската академия – ландшафтите на безотечествеността (Landschaften der Heimatlosigkeit), за да отвърне: „истинската отечествена литература е тази, която често възниква именно в емиграция“[3]. Не че Под игото или Пан Тадеуш не са написани в емиграция. Явно, че става дума за нещо по-различно. „Автори като Херта Мюлер са патриоти на една отчуждена родина. Литературната продукция от последните двайсет години навява на мисълта, че едва ли някой останал у дома може да пише по такъв начин за господството на насилието и за немотата на жертвите“.[4] Тя е един от онези самотни гласове, които бият камбаната и насред западната култура, предупреждават и алармират за разпространилите се и там тенденции – „фурорът на туширане и придаване на миловидност (Verniedlichen)“, противопоставят се на духа на забравата, обладал Изтока въпреки промените. Впрочем, Троянов предлага и илюстрация за този отровен меланж на нагласите – изборът на Ирина Бокова за генерален секретар на Юнеско. Накрая откривам още една теза, която не ме напуска: „Нобеловият комитет оценява по достойнство една авторка като Херта Мюлер, която въпреки предполагаемото изгнание и изтръгване от корен, е останала вярна на изстраданото, затова, че творчеството ѝ се обединява в единството на възкресяване и на демонтаж на тоталитарната реалност, каквото едва ли има при друга авторка, да не говорим за живееща все още в Източна Европа“.[5]
Не съм изхвърлян от България, нито съм бягал от нея. Не съм бил затворник, нито имам досие. Давам си сметка, че съм от мнозинството, а прокудените, отказчиците, преследваните и изнудваните по политически причини са малко. Затова ги уважавам. Пред някои се прекланям. Но трябва ли да приема, че „оставането у дома“ е достатъчно или необходимо условие за такава разделителна линия, каквато прокарва Троянов? Защо само физическата крачка отвъд Стената, отвъд Завесата, която безспорно е израз на извънредна смелост и на пределен риск, да отваря очите за истината отсам, защо бремето на изгнанието да не заслепява, докато бремето на непосредствената въвлеченост в лъжливата действителност да (ни) осъжда на непълнолетие? Така Троянов започна да ми изглежда като самостилизирал се съдник, изразител на привилегирована позиция, която и да иска, дори с воля и усърдие, мнозинството от нас е осъдено да не може да заеме. Защото е останало тук, в кочината. Добре, че не съм писател, утешавам се аз, защото излиза, че няма за какво да се напъвам. „Отличието възнаграждава една непреклонно-куражлива литературна дейност и поощрява онези, които за поели по подобен път“[6]. Ако Нобеловият комитет се беше вслушал в Троянов и бе осъзнал тренда, едва ли щеше да избере Боб Дилан.
Свободата на Троянов да се превъплъщава е завидна. Две години преди интервюто за наградата на Херта Мюлер той публикува друг забележителен роман, който почти веднага се появи и на български – Събирачът на светове. Още тогава стана известно, че при написването му авторът е живял в Бомбай, прекосил е пеша Танзания, за да се вживее плътно в живота на героя си. Едва ли Аристотел, Станиславски, Де Ниро са си представяли подобна последователност. Признавам си, Брехт пò ми лежи на сърце. Затова никога не посегнах към другата версия, сливаща история и изследване, към Номад на четири континента. Но друго е, което ме провокира да се поразровя. Героят на романа, както и неговият прототип предприема поклонническо пътешествие до Мека и Медина, предрешен като индийски мюсюлманин. А Троянов? Множество свидетелства в интернет говорят за това, че през 2003 г. той е посетил Мека и Медина, както и пътеписът, издаден от него[7]. Но нали това не е позволено за неверници[8]. Тогава? Преобличал ли се е, маскирал ли се е, как е станало? За „преоблякъл се Илия“ знаем, но публикация в TAZ твърди, че той е вече Хаджи Илия, нещо повече: „Илия Троянов е станал мюсюлманин“[9]. Свободата на вероизповедание е човешко право. Както и смяната или отказът от религия. Друг е въпросът, от коя религиозна общност излизането е възможно и позволено от собствената ѝ гледна точка.
През 2009 г. в част от дисертацията си изследователка сподели промислените си наблюдения въз основата на детайлно вглеждане в текста на Троянов[10]. И според нея „той пътува до Саудитска Арабия и като мюсюлманин, и като автор“, но не само за да пише, а с цел да се обогати (purpose of gain), да подсили духовността и солидарността със съмишленици по вяра, да изпита интимна среща с исляма и да я сподели публично. В крайна сметка Троянов успял да се почувства в джамията на място, което се оказало родина за него (This place even becomes a „Heimat“ (139 – стр. в немското издание) for him, a home with deep emotional roots). В заключение: „Ислямът със сигурност се сторил по-ефективно домашно място за Троянов отколкото която и да било държава или нация“ (Certainly Islam seems to operate as a more effective home-place for Trojanow than any state or nation). Това е нейното виждане, аз не съм чел пътеписа и не мога да кажа, дали бих споделил вижданията ѝ. Мога обаче да разбера позицията ѝ, защото и християнството в същността си няма държава и нация, защото всяка истинска религия учи на абстрахиране и на универсализъм, вярно, от гледната точка на конкретна вяра и на непоколебима верност. При това без да се нуждае от сакрално място, недостъпно за чужди и лишени от разум, от върховно братство единствено и само сред свои. Затова пък в интервюта Троянов всячески отбягва думата „конвертиране“[11]. От една страна, той защитава един хуманен идеал, с чиято помощ се надява да влезе във всяка култура отвътре, едновременно да я схване в нейната автентичност и да отсее доброто и злото в проявите ѝ, след което да представи опита си като лично постижение и споделима възможност. От друга страна обаче, оставя впечатлението, че това е само брънка, серия от минали и предстоящи вживявания и въплъщения. Затова видимостта на ритуалите, дори безупречното им спазване не било всичко. Защо ли в главата ми зазвучава: много сме, силни сме. Стоп! Какво тук има да се увърта и усуква? В случая всяка направа на фини различия води до размиване границите на допустимост. Предпочитам да гледам Мълчанието на М. Скорсезе, вместо да чета за отдадено-дистанцирани поклоннически пътешествия, които така или иначе свършват като човешко жертвоприношение[12]. И ми е писнало някой да припява с високомерието на Новалис: „философията е носталгия, нагон навсякъде да си у дома си“.
И така, какво може да мотивира някой зрял човек да приеме или смени вярата си? Естествено, че движещите сили са не само екзистенциални или религиозни, не винаги става дума за дирене на спасение. За някои решаващи може да се окажат естетически или модни изкушения, за други утилитарни или политически преценки. Невярващите пък няма изобщо да съзрат какъвто и да е проблем в прехождането. Но при Троянов на преден план сякаш излиза жаждата за туризъм, страстта по приключения, трупането на дълбинни преживявания, вживяването в роли – не на сцената, а в самия живот, смелата до безразсъдство игра с идентичности. И неистовото споделяне на опита[13]. Но това съвсем не е интересът за просвещаване, защото има достатъчно други хора, които биха описали поклонническо пътуване без да им се налага да прибягват формално или не към религиозна мимикрия. Постмодерен жест, изпълнен с лекота. Или израз на самочувствието на избраника, на имунизирания, на резистентния, когото авантюрите само каляват повече и повече. Наясно съм, че работата на писателя прилича понякога на дейността на агент под прикритие, не винаги увил душата си в тефлон, но проблемът dirty hands стои и пред двамата. И как тогава да съдиш онези, които са стъпили в купела не на вярата, а на идеологията, които са влезли не в Общността, а в Партията, които са посещавали свети места не в Близкия Изток, а култови у дома? Кое гарантира съхраняването на дистанция и трезвост? И какво става с околните, с истински вярващите, които са ти се доверили? Откакто тези мисли изплуваха в съзнанието ми, започнах да виждам в Троянов и троянски кон.
Поради всичко това взех да отлагам читателската си среща с Власт и съпротива. Тогава внезапно, на 27 януари 2017 г. Франкфуртер Алгемайне Цайтунг публикува есето на Троянов „Предателство, как е твоето име?“ Последваха изказвания, интервюта, дискусии. Появи се и преводът на това есе на български[14]. Повлиян от художествени публикации, впрочем, не дотам художествени и по-скоро провокации, Троянов стига до убеждението, че българският преводач е изопачил текста му, защото е бил агент на Държавна сигурност. На по-дълбоко равнище конкретното деяние е израз на междучовешка подлост, върху която се гради повсеместният гнет над населението на една страна. Уловен е симптом и е диагностицирано заболяване. Предполагаемият пациент също е идентифициран – настоящият манталитет в България. Защото в него няма и намек, подлеците да са се разкаяли, да са поискали прошка! Предателите на хората стискат зъби, за да не предадат системата. И така продължават да са предатели, че дори и да доносничат. Трудно е да се допълни каквото и да било. Освен това, че жертвите и по-късните поколения проявяват пълно безразличие по темата, както съдилищата и университетите, а медиите залагат на скандала и волю-неволю превръщат мерзавците в герои. No sense for Heimat.
На това място талантът на Троянов блясва: Изведнъж се почувствах натикан в собствения си роман. И кой е виновникът за това? Преводачът. В няколко абзаца онзи е представен не като маша, а като майстор на „диалектиката на измамата“. И за да не изглежда всичко това като голословна хипотеза, следва подкрепа с цитати от превода, в които има разминавания с оригинала: „странни неточности“, резултат не от небрежност или недоглеждане, а поради „ужасна преднамереност“. Сринах се. Преди време бях открил при същия преводач, че един кладенец от „артезиански“ е станал „картезиански“[15]. И тук ли трябваше да подозирам опит за заблуда, намесата на нечия дълга ръка, например, скрития под философския етикет хидроинженер, а под него – хидрата на държавна сигурност? Понеже и аз превеждам, помислих си, какво ли може някой някога да открие зад моите решения, грешки или пропуски. Водил ли е друг ръката ми? Затова се захванах със собствено сравнение на двата текста – немския и българския. Защото има нещо злокобно да се усетиш предаден тъкмо в родината, която те е прокудила или си напуснал в спасително бягство, но която все пак си запазил място в съзнанието си, дори когато си открил истинска нова духовна родина.
Когато стигнах до ключовата глава, си дадох сметка, че на мястото на преводача навярно сам бих направил това, което е сторил той. Защото става дума за пасаж, в който героят разглежда документи от собственото си милиционерско дело, чете написаното – експертен протокол от огледа на престъплението – и размишлява върху достоверността на съхраненото описание. Което вече изкушава дори поназнайващите немски език, да изпробват уменията си като минат в условно наклонение, нещо като да се пробваш във висш пилотаж, какъвто на български не е прието да се прави. Впрочем, става дума за взривяване на паметник на Сталин, извършено собственоръчно от единия от главните герои, който за това е осъден за пореден път, но непрекършен излиза от затвора и след смяната на режима се опитва да научи подробности около резултата и от обстоятелствата преди и след деянието си. Прави му впечатление, че експертът е описал пораженията на паметника така, сякаш е пострадал само постаментът. И корекцията, която героят казва наум, а Троянов записва, т.е. как нещата в действително са се случили, на немски изглежда така: Aber ich, angeblich etwa 35 Jahre alt, habe an jenem Abend abgewartet, bis Stalins Kopf zu Boden fiel. Erst als er mit dem Gesicht im Matsch lag, bin ich weggerannt, а на български: „Аз обаче, уж на около 35 години, онази вечер съм бил чакал главата на Сталин да рухне на земята. Избягал съм чак когато лицето му пльоснало в калта“ (274). И през ум не би ми минало, че преводачът умишлено е подправил смисъла, само и само да дискредитира героя, че не бил дочакал сгромолясването на монумента. По-скоро причината е в във вметката „уж на около 35 години“ (angeblich etwa 35 Jahre alt). Angeblich е дума за условност, „така наречен“, както казваме на български. Каква е ролята ѝ тук? Смятам, че тя препраща пет страници по-рано в текста, където от разпита на свидетел е установено, че предполагаемият извършител е „30-40-годишен мъж“ (269). Затова бих предложил злополучното място да се чете: Аз обаче, така нареченият мъж на около 35 години…, след което наклонението да се „изправи“. Дори да става дума за преводаческа грешка, не виждам с какво преводачът е натикал автора като герой в собствения му роман.
А 80 страници по-късно текстът ме грабна така, че взех да съжалявам, че не съм го прочел по-рано. В тази глава героят е подложен на медицински преглед от страна на дузина психиатри воглаве с академик, в присъствието и на студенти – „петстотин млади чифта очи“. Още дотук започват да ми се привиждат позната аудитория, сцени на Тайната вечеря и на Лайпцигския процес, взети заедно. На всичко отгоре инструментът на теста е от най-висша проба и по модел на инквизицията – познаване и тълкуване на „светото писание“ на марксизма-ленинизма. Затова опонент на героя е ръководителят на идеологическата катедра. Всички опити, проверката за психическото здраве да се направи с помощта на неутрално знание, са отхвърлени. Следва забележителен диспут. Предавам го без условно наклонение! Обвиненията, че политическият злосторник е предал „идеала на комунизма“ са отхвърлени, защото в действителността няма и не е имало комунизъм, защото болшевизмът не води дори до социализъм, защото злополучният резултат е нищо повече от държавен капитализъм. И когато комисията и аудиторията кимат в такт, че нали тъкмо капитализмът и капиталистите били премахнати (разбира се, безусловно), следва ново възражение, подкрепено с цитат от Енгелс, че държавната собственост не е достатъчна за характеризирането на едно общество като социалистическо. Като капак – цитат и от Ленин, по том, издание, страница. Настава суматоха, мнозинството не вярва, че Ленин би могъл да е автор на теза за наличие на експлоатация на практика и при социализма, т.е. в полза на апаратчиците и номенклатурата. Пращат медицинска сестра да търси думите на вожда. В аудиторията става все по-тихо и тихо. Само затворникът-пациент продължава да говори, да сее наляво и надясно примери за класови различия, за които всички мислят че са отишли в историята. Публиката започва да се смее, добре че се връща сестрата. Уви, цитатът е верен! Не са го видели само онези, които са чели Сталин, не Ленин. Но и другите не са в по-добро положение, защото не са поглеждали Бакунин. Естествено, нещата не свършват добре.
Но сцената от книгата – заради амфитеатралната аудитория – ми напомни за защитата на големия докторат на Жельо Желев, за честване на 3 март в друга зала, когато той задаваше въпроси, цитирайки инкриминирани издания. Напомни ми за Николай Генчев, цитиращ потулени думи на Левски, за Николай Василев, който раздаваше като вложка отпадналите цитати на класиците от книгата му за младия Енгелс. Не по-слаби са образите и от семинари, в които като студенти внезапно сме се натъквали на непълноти и съкращения, едностранчиви редакции и изопачения. Но най-незабравимият от всички студентски случаи е когато Недялко Мерджанов ми показа издание на руски на История на западната философия от Б. Ръсел. Оригиналът е от 1946 г., а на руски книгата излиза през 1959-та. Мерджанов разполагаше с американско издание, в което лесно се вижда, че в съветското липсва главата за Маркс. Самият факт, че Ръсел нарежда Маркс сред философите, но не Фихте или Шелинг, няма значение, важното е да остане скрито твърдението: „Маркс винаги се е отнасял пренебрежително към славяните“. От тогава не си спестявам времето да проверявам автентичността на онези тези, които ми изглеждат подозрително ясни или отдавна скъсали с контекста на формулирането им.
Зад това стои и по-детски спомен. Другият ми дядо е бил близък с А. Каралийчев; майка ми, родена в годината на смъртта на писателската дъщеря, притежаваше екземпляр от Ането с надпис „На Венето от таткото на Ането“. Благодарение на това или кой знае как, заради бомбардировките над София при дядо ми намерили подслон Фурнаджиеви, при съседи – Дора Габе. Поради което баба ми постоянно разнасяше спомени и клюки за тях. Като ученик разчитах и на дядовата библиотека, така че лятото не мъкнех книги със себе си на село. Веднъж обаче онемях, отваряйки списъка със задачи – септемврийски поети. Сред тях – А. Разцветников, от него камари детски книжки по рафтовете и нищо друго. Взех да питам, а баба ми ме спука от смях. Оказа се, че и той им бил познат, но се споминал рано. Но онова, с което тя го беше запомнила, бяха всевъзможни шлагери и градски песни. Акълът ми не го побираше. Тя навиваше грамофона и след това припяваше все по-пиперливи текстове. Не знам доколко беше права, но сякаш всичко изпято за двете съседки-кокетки, за детето на моите години, за тъга по изневяра, за сънища до теб, за целувки и милувки сладки, че дори и Тумбалалайка тя приписваше на Разцветников. И когато взех, че пак попитах за септемврийското му творчество, този път се намеси дядо ми и изкара отнякъде брой на сп. Просвета, септември-октомври, но от 1943 г. Там прочетох и научих стихотворението Безсмъртният, посветено на кончината на цар Борис III: „Не виждахме те – ала всички знаяхме,/ че ти си тук, че бдиш, и в злия мрак/ държиш ти сам кормилото в ръката си/ и виждаш път, знаеш брод и бряг“. През учебната година го представих като посветено… на Ленин. Така или иначе стихосбирката Жертвени клади е публикувана през 1924 г., а в първата ѝ част има стихотворение, посветено на Хр. Смирненски – След погребението. Всичко пасна, вместо една –две елегии, а виновна за всеобщото незнание на това второ стихотворение се оказа някогашната цензура.
Днес едва ли някой се интересува от вехтите септемврийските поети. Но никога няма да забравя какво идеологията е скривала зад подобна трафаретна квалификация. Благодарен съм, че Троянов ми даде повод да преживея наново миг, в който дори и аз съм имал своята младежка съпротива, че съм възмъжавал в среда, в която примерите за интелектуална съпротива са били на всяка крачка.
За съжаление радостта ми не трая дълго. На стр. 406 започва онази част от Власт и съпротива, озаглавена толкова симптоматично „1989-разказва“, годината на революцията-менте, по израза на Троянов. Нямам време да проверя, но тя е… най-кратката – 4 страници (406-409). Още един симптом. За какво? За чия сметка? Дали пък други ревностни читатели, открили пропуска в наклонението, нямат обяснение? Уви, нищо. Поглеждам в немския вариант – о, беля! Там страниците са двойно повече. За какво бяха целите баталии в пресата и по телевизията, след като никой не е забелязал такъв пропуск.
Вглеждам се в изтървания текст. Поредна изненада. Още в първото изречение присъства име на реална личност, не псевдоним. Иначе двамата протагонисти са Константин и Методи, а самият Константин – понеже е анархист, което изпъква и от диспута, представен току-що, е по фамилия Шейтанов. Зад мнозина от имената на другите герои могат пък да се разпознаят реалните им прототипи. Има и такива, които са въведени с истинските имена – Тодор Живков, Мирчо Спасов, Петър Стоянов, има и Цола, при която не всичко е така буквално. Тук обаче, в липсващия раздел се мъдри Илия Минев, без каквито и да е заобикалки. Единственият друг Илия, освен авторът. До този момент той вече се е появявал в текста: „Бяхме шестима: трима легионери, трима анархисти. Когато се почна на 20 април, та три месеца. От последните дни на студа до първите дни на жегата. През трите часа, в които отсъствахме от карцера, лиснаха на пода пикня. Върнахме се сред непоносима смрад. Според разпорежданията всеки затворник трябваше да е сам в карцера, но понеже бяха подценили броя на непреклонните и разполагаха само с четири килии, Илия Минев и аз трябваше да делим обща килия, а [и още] един от анархистите беше сложен заедно с друг легионер, като очакваха да си изпотрошим главите. Не знаеха как сближава общият престой във вонящата тъмна дупка, дори когато поклонник на Хитлер я обитава заедно с противник на всякакви йерархии“ (152). Толкова. Дори за легионери става дума само още веднъж, когато продължават да враждуват със земеделци (196), макар и на по деветдесет години, и друг път, когато надзирателите отново са предизвикали нежелано съжителство в килията (337).
Това още повече засилва загадката, защо свободният контакт между измисления герой Константин Шейтанов и реалния Илия Минев е прескочен в българското издание. Трудно ми е да допусна, че става въпрос за недоглеждане от страна на преводач, на редактор и издател. Затова ще си позволя да изложа предположение.
Взривеният паметник на Сталин, неуспехът на Константин да стане член на комисията по разкриване на досиетата насочват към реално лице – Георги Константинов, осъден на 20 години затвор, амнистиран след 10, през 1962 г., който 11 години по-късно успява да избяга и в периода 1973-91 г. е емигрант във Франция, след което – едва благодарение на нова амнистия и отмяна на задочна смъртна присъда – се връща в България.[16] Би ли човек като него се обадил (от чужбина) на Илия Минев след като двайсет години не са се чували, че да му позвъни и още веднъж? За какво? Който иска, нека намери липсващия текст. От него може да научи как Илия Минев пее в карцера „Тодор си баба ебеше на Охридските извори“, което довежда до изолацията му и сред изолираните. Същото се повтаря и с опита му да организира демократично движение. Защото си остава нацист и чужд на демокрацията. То и сам по себе си пасажът е сякаш излишен. Поради което никой не усеща и липсата му. Епизод от Кръцни-срежи.
И все пак два въпроса не отстъпват назад. Защо немците да могат да четат и тази глава, българите да не могат? Кое е предизвикало необявената никъде редакция?
Кой е Илия Минев? За едни „българският Мандела“ заради 33 годишен престой зад решетките, за други достоен да бъде награден посмъртно от президента Стоянов – заедно с Джон Атанасов и Георги Марков – с орден „Стара планина“ първа степен (Указ 442/ 11.12.2000). А за героя на Троянов Константин Шейтанов, с висока степен на вероятност и за реалния Георги Константинов – легионер, нацист, антисемит. С минимална известност в чужбина, независимо от информацията за личното му познанство с Франсоа Митеран още от 40-те години на ХХ в. Затова каквото и да прочете немският читател, едва ли името и действията на реалния или романния Илия Минев биха имали някакво особено значение.
Но за българския? А за самия Георги Константинов, който е представен през 1989 г. във Франция така, сякаш няма на кого другиму да се обади? След като толкова години наред не е позволил да го унизят, защо трябва сам – анархистът да се унижава и да звъни на непоправим легионер? Поне това да му беше спестил авторът. А според някои Илия Троянов е племенник на Георги Константинов. Излиза, че чичовото нещо е сгафило. Затова на немците може, ама на българите – не. Може и да греша. Но нямам друго обяснение. Не вярвам да е възроптал духът на Илия Минев, че образът му е бил така окепазен.
И ако това е така, ако авторът се е наложил по такъв начин над преводача, за какво предателство говори? За каква намеса на ДС? Нима нямам същото право да питам: Кой е променил текста по удобен за ДС начин? Защото какво трябва да означава присъствието на Илия Минев в полезрението на читатели, които нищо не знаят и нехаят за него, и липсата му за онези, които биха сметнали всяка негова репрезентация за кощунство с паметта или за скрит намек за носталгията по хилядолетни царства или знак на надежда за господството на свръхчовеци, какво друго, освен конспирация? А конспиратори – с лопата да ги ринеш. Не ги търсете обаче при преводача.
А може би немският читател е и по-зрял. Него един Илия Минев не ще уплаши или подлъже. А българския? Там нещата са по-опасни. Затова нека му спестим главоболията. Ще мине и без Илия Минев, както е минал и без да знае, що е Ръсел за Маркс ръсил. Не знам дали Троянов се е оказал герой в собствения си роман, но аз – със сигурност. Спестовните страници от оригиналната история ме карат да се чувствам като частица от неразумния юрод на Паисий. Затова и ще попитам: Entmündigung, wie ist Dein Name?
Текстът е публикуван първоначално на сайта на портал „Култура“.
Публикува се в „Либерален преглед“ с любезното съгласие на автора.
[1] Илия Троянов, Власт и съпротива (прев. Любомир Илиев), Сиела, София 2016.
[2] http://www.spiegel.de/kultur/literatur/nobelpreis-fuer-herta-mueller-fanal-gegen-den-furor-des-vertuschens-a-654044.html
[3] Wahre Heimatliteratur somit, die ja oft gerade in der Emigration entsteht.
[4] Autoren wie Herta Müller sind Patrioten einer enfremdeten Heimat. Die literarische Produktion der letzten zwanzig Jahre legt nahe, dass kaum ein Daheimgebliebener über die Herrschaft der Gewalt und die Stummheit der Opfer auf diese Art schreiben kann.
[5] Das Nobelpreiskomitee würdigt, dass trotz vermeintlichem Exil oder Entwurzelung eine Autorin wie Herta Müller dem Erlittenen treu geblieben ist, dass sich ihr Werk zu einer einheitlichen Beschwörung und Demontage der totalitären Realität fügt, wie bei kaum einer anderen und schon gar nicht bei einer noch im Osten Europas lebenden Autorin.
[6] Der Preis belohnt eine unbeugsam-couragierte literarische Arbeit und ermutigt jene, die einen ähnlichen Weg beschreiten
[7] Ilija Trojanow, Zu den heiligen Quellen des Islam Als Pilger nach Mekka und Medina, Malik Verlag, München 2004.
[8] http://www.genmufti.net/2010-11-11-13-21-39.html ; http://www.grandmufti.bg/bg/home/hadzh-i-umre.html
[9] http://www.taz.de/!668926/
[10] Frauke Matthes, „Encountering Islam at Its Roots: Ilija Trojanow's Zu den heiligen Quellen des Islam”, in: James R. Hodkinson, Jeffrey Morrison (eds.) Encounters with Islam in German Literature and Culture, Camden House, Boydell & Brewer, Rochester NY 2009.
[11] derstandard.at/2838905/Schoepfen-aus-Weltkenntnis-Ilija-Trojanow-im-Gespraech ; https://erenguevercin.wordpress.com/ilija-trojanow/ (Islamische Zeitung, 27.04.2006): „Често ме питат, кога съм „конвертирал”. Отговарям, защо обаче никой не ме пита, какво ме фасцинира в исляма. Хората искат да ме категоризират, а нямат никакъв интерес към опита ми”. „Аз съм някой, който високо цени формата на молитва в исляма. Тя наистина е грандиозна. Всеки път, когато излизам от молитва, се чувствам обогатен във всяко едно отношение”.
[12] „Всичките 228 български поклонници за традиционния хадж в Мека за Курбан Байряма са в добро здраве и успешно са направили 20 километровия преход до Мека. При вчерашния инцидент, когато до смърт бяха стъпкани 717 души, няма български граждани – съобщи Главното мюфтийство”, 25.9.2015, https://bnr.bg/post/100605887/vsichki-balgarski-pokolonnici-za-tradicionnia-hadj-v-meka-sa-v-dobro-zdrave .
[13] Марката Malik National Geographic, импринт на издателство Piper, е специализирана в пътеводители.
[14] http://www.ploshtadslaveikov.com/predatelstvo-kak-e-tvoeto-ime/
[15] Уве Телкамп, Кулата (прев. Л. Илиев), Атлантис ИК, София 2011, 913.
[16] http://e-vestnik.bg/5028 ; http://e-vestnik.bg/5050 ;
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3% D0%B8_%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD% D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2_(%D0%B0%D0% BD%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%81%D1%82)
