Сибиле Левичаров чете откъси от романа си „Апостолов“
в Дома на литературата във Франкфурт на Майн. Само през няколко номера от
родната къща на Адорно. Залата е пълна, първите три реда са заети от
журналисти. Та нали става дума за носителката на наградата за белетристика от
последния Панаир на книгата в Лайпциг. След кратко представяне, от което
научаваме за много други награди, за борба между издателства и за проблемна
рецепция, свързана най-вече с романния образ на една България, издънена
отвсякъде, думата има авторката.
Предупреждава, че е избрала части,
свързани с другата нишка в книгата – трудното преработване на спомените за
бащата, български емигрант в Щутгарт, напуснал по своя воля семейството и света
на живите, завещал на дъщерите си още в детството им собствените си травми и
носталгии. Следващите 45 минути са спектакъл. Звучи слово, изпъстрено с редки и
целенасочено подбирани думи, изречения с много обрати и с постоянна смяна на
диапазона на чувствата. За всичко това бях вече чел, но и реакцията на
публиката, голяма част обичаща и свикнала с литературни четения, при това
споделяща майчински езика на представлението, издаваше възторг от играта с
фразата, от въртенето на калейдоскопа със сцени, налагащи се една върху друга и
пръскащи се от появата следващата. Затова после никой не питаше за истината, в
това число и около „българската следа“. Може би и защото няма други българи
освен мен; а и входът е 6 евро.
Бях чел-недочел романа, нещо се беше
запънало и сега открих липсващия ми ключ. Каква роля играят интонацията и
ритъмът, музикалността и постъпателното разработване на отделните теми,
акцентите и кулминациите. Разбира се, че романите са да се четат на ум, да
спираш и да се замисляш, да водиш своя разговор с тях. Но в този роман има нещо
странно. Линиите на бащата и на България се предлагат чрез многопластови
размишления, които постоянно и буквално препъват читателя. Понеже са
импрегнирани от оценки и пораждат преки реакции: „не се говори така за баща“, „не
е точно така в България“. И в четенето насаме със себе си подобни вклиняващи се
мисли разбиват текста. Докато с прочита си Левичаров не ти дава да спреш, ако
си се смутил, поднася ти следващата порция провокации и чак когато тя спре,
схващаш, че в контекста на цялото детайлите изглеждат другояче. Че е налице
художествено произведение, а не психологически или социологически трактат, още
по-малко животопис или пътепис.
Естествено, че радостта ми от откритието
се застъпва и от смущение: как ли ще изглежда „Апостолов“ на български?
Немската публика е достатъчно дистанцирана поне от едната тема... А
българската? Но е хубаво да науча от дискусията след четенето, че за два месеца
са продадени 30 хиляди екземпляра, че издателство „Зуркамп“ се е доверило на
българските си партньори от „Атлантис КЛ“ – най-вече заради трайния интерес към
съвременна немска литература и заради изключителната отговорност при избора на
преводач. Остава да чакам догодина книгата, а и появата на авторката в
България.
Разговорът ми с Левичаров потвърждава
подозренията: авторката не знае български, сестрата в романа е фикция,
възмущението на читатели е надскочило представите й – вече получава по пощата
обратно закупени книги с искане за компенсация. За мен е по-важно, че споделя
за образованието си. Учила е религиознание (не теология) в Свободния
университет в Берлин, съпреживявала е пряко лекциите и съперничеството между
Клаус Хенрих и Якоб Таубес; първият стъпил в тълкуванията си на религията на
Фройд, вторият – на Карл Шмит. Това – или всичко от вечерта – неусетно определя
решението ми и до сутринта дочитам романа. Сега книгата ми изглежда много добре
конструирана, историята завършена, главите - удържащи постоянно преливането
между измеренията на спомените от миналото и на пътуването през днешна
България. Но не е само майсторството на писането, което доставя удоволствие, а
възможността да разчиташ и по-дълбоки пластове в текста.
* * *
Водачите на героинята, седнали на предната
седалка на колата, са нейната по-голяма сестра, имаща „ангелско търпение“, и
Румен Апостолов, „техният Хермес“ в пътуването. За миг ми се сторват Вергилий и
Беатриче, събрани заедно, защото днес живеем в плосък свят, за ориентацията в
който е достатъчно да познаваме Данте само от канона в училище, а в ушите ни да
кънти AC/DC: Highway to Hell. Но имам ли право на такова сравнение? Когато
Манделщам „разговаря“ с Данте, открива за самия себе си, че културата е силна
не само като съхранява миналото, като пренася образци от епос в епос, но и
когато гради бъдещето, или... когато взривява настоящето. Точно тогава в
собствената му поезия се появява онзи чудовищен Луцифер, „кремълският планинец“,
който, установявайки рай на земята, е превърнал страната си в ад. Разбира се,
че книгата в ръцете ми не говори с алегориите на поезията, но в нея често става
дума за ангели, а проститутките край Варна буквално се пекат на слънцето,
вместо на „огън, който не гори“ – на всичко отгоре от време на време по пътя
през България героинята чете биография на Коба Страшни. Разбира се, че текстът
не е целенасочен опит за профанизиращо пренаписване на литературна класика.
Няма я и болката на изгнаника, копнеещ за Флоренция или Русия. Тази книга е
пътуване в себе си и търсене на отговор за болката, оставена у близки от
носталгията на изгнаник, от необяснимата утайка във всяко решение за скъсване с
живота.
Понеже идеята за скрития дори от авторката
първообраз не ме оставя, се оглеждам за Ада. Та той е съвсем близо, понякога е
просто в нас. Повечето от близките, с които е свързана главната героиня,
страдат не заради живота си, а още в живота си, мъчат се от наказания, които
сами са си наложили, преживяват вина заради собствената си разколебаност. Не е
нужно да си екзистенциалист, да знаеш, че „адът, това са другите“, и колко
важна тема е самоубийството. Но какво да прави едно дете с родители, оживели от
екзистенциалистки романи? С роднини, които дори в мълчанието си човъркат
болката ти? В тези случай и доктор Спок е напълно безсилен: „Всички хора
умират. Повечето умират, когато са много стари, уморени и слаби и не им се иска
повече да живеят“. Тогава? Спасението е „да ги държиш в шах“. Не с религията на
бабите, която има за всичко отговори на небето, а с ирония и присмех. Както към
живите, така и към мъртвите. Такива сцени в книгата има безчет. Моят фаворит е
разговор с духа на самоубилия се баща, който обяснява как там горе се сражават
помежду си армиите на синовете и бащите. Дъщерята не пита по смисъла на канона:
„защо си горе?“ или „нима и горе е бойно поле?“, а нанася кафкианския си удар
под кръста: „та ти не си ли баща?“ При това пита, за да се радва колко
проникновен отговор ще получи: „първо имам дъщери, второ ще стана там, горе,
баща, като умрете“. Все пак има нещо хубаво в това да знаеш, че докато си жив,
все някак можеш да влияеш върху поведението и статуса на мъртвите!
В романа има и Чистилище. Личната драма от
детството и пътуването през България са обединени от една акция по пренасяне на
тленните останки на емигрантите от Швабия в родината им. Това завръщане у дома
безспорно е копнеж, който познаваме от личен опит и от високо изкуство. Затова
изглежда благороден жест да завъртиш историята обратно. Но питаме ли се за
всички последици от такова пренареждане? Не е ли то и отнемане от близките,
останали все пак там далеч в чужбина, разделяне от някой, положен редом?
Героинята не си задава подобни въпроси, защото така или иначе е дистанцирана.
Но как да си обясним ентусиазма на другите, на порядъчните? Защо нея я придумва
тъкмо сестра й? Защото в дъното на човеколюбивата и родолюбива акция лежат
пари. „Последният останал жив“ плаща на децата на починалите да участват,
финансира кервана с лимузини през пет държави и грандиозното погребение в София
(сравнимо с транснационалния транспорт на тленните останки на първата жена на
фелдмаршал Гьоринг) – за да пере съвест, както е подсказано на едно място в
книгата. Но и печели, тъй като прилага напредничава българо-шведска разработка
за „обезвреждане“ на трупове. Още едно потвърждение, че техническият прогрес
служи пряко на хуманизма. Прочиствайки материалното, пречиства духовното.
Накрая Раят е комбинация от проекциите на
емигрантите, завещали на децата си своята носталгия и представата за миналото
на България, за което посредничи Апостолов; един синтез, за който, както много
добре знаем, дори се пее в песен: „ти си земен рай“. И тук героинята следва
стратегията си плътно и на моменти чак надминава себе си. На всичко отгоре
вярва на очите си. А и идва от една друга култура, на която се е наложило да
преодолее самовъзвеличаването, която не замазва травмите си и постоянно
преработва миналото си. Този поглед, който ту изтъква ощърбения вид на
урбанизацията и нравите, ту взривява местата на паметта, в които е останала
последна капка гордост, ще измори, отвърне или ядоса мнозина читатели. В
българското публично пространство вече се носят фрази, изтръгнати от книгата,
които добре познаваме, сами изричаме, но ни боли (или гневи), когато ги изричат
отстрани – за социалистическата и постсоциалистическата архитектура, за вида на
жените и мъжете, за стихийния начин на живот. Все пак тези образи са
уравновесени с картини от бита и нравите в Швабия, вярно, там не са назовани
със същия хаплив език. Спестено е, че отровата на кобалтовото синьо е бивш
проблем на немския порцелан, за да се привижда сега като проблем на българската
керамика. Но нали има интернет. Другият контрабаланс е в самата България –
атмосферата на иконите, пловдивските къщи и филигранната изработка на старите
накити; тук пък все изпъкват неща отколешни, независещи пряко от поведението на
хората. Това на битово ниво.
Учудва ме, че няма (или не съм видял)
реакция по повод срещата на разказвачката с култовите паметници на България. Не
мога да съдя какво ще се случи, когато романът ще може да се чете от повече
сънародници на баща й. Може би не е лошо по-невротизираните да вземат малко „Стефан
Цанев“ като профилактична имунизация. Аз минах и без литературни
антидепресанти. Нещо повече, сигурен съм, че утре ще гледам към паметника в
Шумен – „излят от бетон, а не изсечен в скала“ – по друг начин. Пред Мадарския
конник ще се питам за лъва – „звярът, който не мъсти“, защо е прободен от някой
владетел, а не лежи изтегнат до кучето на Дюрер или не се умилква до св.
Йероним. Героинята задава такива въпроси, без да знае, че става дума за вече
всенародно избрания „Символ на България“, дето най-европейската ни министърка
се заканва да го позлати. Кое я кара да пита? Злобата и заядливостта? Или
просто към това я предразполага наследството на европейската култура. Същата
култура, в която е позволено да наречеш божественото мироздание „комедия“.
Затова съм склонен да приема финала на
Левичаров, че мъртвите – сенките на хората и митовете на историята – трябва да
се държат в шах. Въпросът е: с каква доза омраза. Защото често поетите нямат
мяра, като вземат да любят и мразят.
Франкфурт на Майн