Трябва да съм бил на пет или шест, вече не знам точно. Детската градина, в която ходех по онова време, беше доста нещо импровизирана, тоест набутана надве-натри в стара и малко порутена къща – най-прекрасно място за всяка детска фантазия, но едва ли чак толкова приятно за лелките и другарките, които сигурно са се питали кога ли покривът ще падне на главите им.
Впрочем, както и да е. Церове няма за ничие детство и това е нещо, с което трябва да живеем всички.
Идеше Нова Година, бяха ни насъбрали около нажежената печка в едната от двете стаички и този път, по изключение, възпитателките ни нямаха проблеми с опазването на стадото зайчета, защото чакахме... Дядо Мраз! Чудо на чудесата, опитвам се да си го представя като горичка от малки трепетличета със светнали оченца, някои може би хванати за ръчичка, хем малко ли е чудо, идва най-големият от всички вълшебници, с вежди и мустаци като масури, че и брада до пояс, ръцете му като лопати, ботушите му като пънове. Страх, радост, всичко примесено в едно, човечетата малки не знаят накъде по-напред да гледат, кога, откъде ли ще се появи най-после добрият и страшен Дядо? Майко мила!
Не знам по каква причина съм се озовал в това сумрачно малко помещение, килер ли беше, склад ли беше, казва ли ти някой? Дали нещо са ме наказали или съм се изхитрил да се скрия в суматохата, нямам представа. Спомням си само как съм се сгушил сред някакви вехтории и наблюдавам със смесица от ужас и ярост как байчото, тоест хаусмайстерът на детската градина, се преоблича в дрехите на страховития Дядо-вълшебник. Алфред Хичкок пасти да яде! Аферата Драйфус пасти да яде!
После идва следващата картина – как се втурвам обратно, сал някой Марко Кралевити на пет години, как започвам да крещя, да викам, да обвинявам. J'accuse! Няма, няма, няма никакъв Дядо Мраз, всичко е само измама и лъжа, нас тук ни водят за носа, идиоти с идиоти такива! Не им вярвайте, не им вярвайте, не им вярвайте!
И тук, може би за първи път, като в забавен каданс на мрачен филм, или може би някаква по-мека форма на кошмар, се разиграва сцената, която след това ще се превърне в лайтмотив на живота ми: децата се споглеждат, превъртат оченца, някои въздишат съжалително...
Глей го тоя нещастник, нещо пак изфиряса. Мине се не мине време, току му щукне нещо и вземе да обяснява на всички как това или онова било не така, ами онака, и че това, дето го знаят всички, било само приказка и измислица за деца недорасли. Нямало Дядо Мраз, а? Вай, завалията.
Златковска му работа!
