България и Тристранният пакт в “История.bg”, 23.02.2015
Не мога да се освободя от усещането, че в днешна България някак напълно неоспоримо се е утвърдило едно, ще го нарека така, „андрешковско“ отношение към историята. Какво имам пред вид? Ами просто това, че, докато можем да живеем с усещането, че сме надхитрили и измамили всички, включително и самите себе си, то значи историята е на наша страна. Едва ли може да се намери по-показателен в това отношение пример от въпроса за участието на България във Втората световна война на страната на нацистка Германия. Консенсусът, доколкото мога да го почувствам от това предаване, пък и изобщо от атмосферата в „обществения дебат“ е, че това е било „нещо добро за нас“. При това важна в случая ми се вижда не толкова самата дискусия дали сме имали друг избор или не. Истински противоречивият обществен консенсус в случая е, че ние СМЕ СПЕЧЕЛИЛИ от всичко това. Върнали сме си Добруджа (малко по-рано), не сме дали чак такива жертви като съседите, страната не е опустошена... Какво повече можем да искаме?
Ами малко повече интелектуална почтеност – това е, което не само можем, но и НА ВСЯКА ЦЕНА ТРЯБВА да искаме. От обществения дебат остава напълно отстранен въпроса за МОРАЛНОТО ПАДЕНИЕ, което всичко това причинява на България и нейното общество. Пълната липса на осъзнаване на простичкия факт, че, с каквито се събереш – такъв и ставаш в края на краищата. В резултат от присъединяването си към пакта България става доброволен и ЕНТУСИАЗИРАН участник в МИНИМУМ две изключително тежки военни престъпления, за които и до ден-днешен в обществения дебат няма сериозна дискусия.
Първо – депортацията на македонските и егейски евреи, преминала без какъвто и да е знак не само на протест, ами и на каквото и да било отбелязване, както по онова време, така и до преди буквално едно десетилетие.
Второ – престъпленията, извършени от българската окупационна армия в егейска Македония и по-специално изключително жестокото потушаване на гръцкото въстание в Драма, за което и до наши дни в българското обществено пространство липсва какъвто и да е дебат.
Казано с едно изречение – отношението на днешна България към нейното минало от времето на Втората световна война е може би най-красноречивият пример за „замитане под килима“ на вечната тема за вината и собствената отговорност за историческото минало. Ние с удоволствие поставяме себе си в ролята на жертви, когато трябва да обясним на себе си и „света“ защо в България нищо не функционира като хората. Опрат ли обаче нещата дотам да дадем единственото възможно обяснение – защото САМИТЕ НИЕ сме избрали един такъв, а не някакъв друг, начин на живот и поведение, то с неизбежност се стига до ситуацията от народната приказка: „Е все аз, все аз – нека сега и другите да кажат нещо“...
А може би все пак си струва да се замислим върху това в колко много отношения опитът от политиките и изборите на Втората световна война подготвя и предопределя по-нататъшната тоталитарна история и машинария в България. Тук ще посоча само няколко от тези политики и идеите зад тях:
Първо: „спасяването“ на българските евреи, както многократно съм посочвал, се превръща в генерална репетиция и матрица за начините, по които ще бъдат третирани малцинствата в комунистическа България. А това означава няколко много прости неща, най-важното от които е, че докато не ги „просто избиваме“, ние винаги можем да си запазим възможността да представяме собственото поведение като оправдано, неизбежно или – ДОРИ! – заслужаващо уважение, стига само за това да не се разчува много „из Европата“. В частност, българското настояване, че ограбването, изпращането по трудови лагери и – в края на краищата – прогонването от страната, на еврейското малцинство, е форма на негово „спасяване“, се превръща в основен мит на следвоенната българска история, който властва в българското културно пространство и до днес. Обществеността и историците в България упорито настояват, че приемането на Закона за защита на нацията и неговото по-късно налагане (без унищожение) върху еврейското малцинство, е било някаква форма на „историческа неизбежност“. Че срещу него са се „противопоставили“, цифром и словом, само няколко ДЕСЕТКИ души в тогавашна България (специално под протестното писмо на писателите стоят ОСЕМНАДЕСЕТ подписа), си остава също някаква форма на историческа неизбежност, както изглежда. България ограбва и лишава от права еврейското малцинство БЕЗ ДА Ѝ МИГНЕ ОКОТО. Днес това се нарича „спасяване“…
(АБСОЛЮТНО същото нещо, приложено четиридесет години по-късно към българските турци, носи днес позорното название „възродителен процес“ – и все още мрачно очаква окончателното си и еднозначно осъждане от страна на „българското общество“. Ами чакай, като си нямаш друга работа…)
Второ: престъпленията на армията в окупираните от България земи, които НИКОГА не се превръщат в тема за публично обсъждане в която и да било България, създават благодатна почва за приемането, като широк обществен консенсус, на представата, че силата е равна на право, точка. Това е и основната форма на разбиране на „историческото развитие“ в България. Няма гражданска съпротива, няма несъгласие, няма протести. Има само „бе аз мога ли ви…“. И това отново е резултат от изборите, направени от цялото българско общество по време на и след Втората световна война.
Трето (и НАЙ–ВАЖНО): идеята, че „националният интерес“ може и трябва да оправдава АБСОЛЮТНО всякакви потъпквания и избутвания назад на „глупости“ от рода на „морал“ или „отказ от насилие в политиката“, се превръща в до такава степен утвърдена аксиома на „българското мислене“, че, както можем да видим и от този разговор, тя не се поставя под въпрос буквално от никого. По какъв начин „българският национален интерес“ ще оправдае примерно насилията над жителите на окупираните територии, които отказват да идентифицират себе си като българи, е въпрос, който не си задава НИКОЙ. „Интереса клати феса“ в този случай се превръща в нещо много по-ужасно, той получава и допълнението „инак ви чака и още по-лошо“.
И това са само нещата, които ми хрумват ей така, на прима виста. До каква степен пошлостта, фалшът и в края на краищата насилствеността на този тип мислене, са довели до непоправими деформации в тъканта на българското гражданско общество (ако такова чудо изобщо е съществувало някога по тия земи) е въпрос, на който, разбира се, отговор(и) може да даде единствено бъдещето…
Или може би не съвсем. В самото предаване, на тридесет и четвъртата му минута, се случва следната прелюбопитна сцена: Георги Марков, български академик, известна обществена фигура и специалист по международна история, заявява ПРЕД КАМЕРА:
„За съжаление Хитлер не приема“ (предложението на тогавашния външен министър на Япония, Йосуке Мацуока, Русия да стане член на тристранния пакт). „Историята би могла да се развие по друг начин.“
„А защо за съжаление, професоре?“
„Защото ние също сме победени във Втората световна война. […] Аз все се шегувах, че [инак] щях да си представям книгата си в Кавала или на Охридското езеро. Или може би на остров Тасос.“
Следва кратка, изпълнена с неудобно въртене по столовете пауза, след което водещият добавя:
„Това е така […] за последствията ще говорим малко по-нататък“.
(При което пишещият тия редове застива с раззината уста и не успява да я затвори, все едно, че го е ритнал кон).
Сега, не знам дали е възможно да се предаде точно усещането, с което един човек, вече поотвикнал от българските реалности (да не говорим пък за някой, който никога не е трябвало да свиква с тях, примерно хипотетичният жител на Средна Европа), би възприел тази фантастична сцена. Единственият начин да ви предам какви точно картини преминават през съзнанието ми в този момент е прибягването към, нека да го наречем така, един вид средноевропейска интерпретация. Представете си, значи, някой мастит немски историк, който казва в телевизионно предаване, че не би било никак зле, ако Хитлер беше спечелил войната, защото в такъв случай той, историкът, би представял книгите си в Москва, а не в Берлин. Имате ли представа какво точно би се случило след някаква подобна сцена? Ще се опитам тук да импровизирам.
Значи, първо, въпросният историк най-вероятно ще напусне телевизионното студио, преоблечен в традиционния костюм на доктор Ханибал Лектър (тоест усмирителна риза и намордник), ръководството на съответната телевизия със сигурност ще бъде уволнено до крак (а самата телевизия – затворена за неопределено време), докато някои по-радикални политически кръгове в Америка сигурно не на шега ще започнат да обсъждат въпроса за наложителната нова окупация на Германия, с цел възможно най-спешно превъзпитание на целокупния немски народ.
Това, предполагам, би се случило в Германия или някоя друга от така наречените „нормални“ европейски страни. Какво точно се случва по европейската периферия, където – очевидно – хората все още живеят в съгласие със законите, описани някога от Джеймс Фенимор Купър, засега все още не е съвсем ясно.
Ще получим някаква идея за това – или поне така се надявам – след като видим какви ще са реакциите срещу този кратък повик за гражданско пробуждане.
Ако изобщо се получат някакви реакции, разбира се.
