През лятото на 2003-та най-неочаквано се сдобих с литературна награда. Всъщност наградата дължа най-вече на Любо Русанов, който през цялото време се грижеше за книгите ми с тихо, но непреклонно постоянство. Така и този път – беше я пратил на конкурс, организиран от тогавашния Съюз на българските писатели – наследникът на стария, от соца, но все пак Съюз, какво да прави човек. Не знам как е сега, но в нулевите години май се бяха нароили писателски съюзи безчет – хем шега работа ли е, преход правим, всичко се случва аламинут, и за добро, и за лошо. Самият аз нямах ни най-бледа представа от българските конюнктури и да се кандидатирам за каквото и да било никога не би минало през ума ми. Но Любо го направи и – хоп! – хайде и ние на мегдана.
Сега, мегданът се оказа повече от скромен, наградата възлизаше на 200 лева, а в малката стаичка, където се състоя събитието, се бяха насъбрали група благообразни старчета в поизносени костюми, всичките май „някогашни“. Е, присъстваше и Здравка Евтимова, поне една реална писателка сред навалицата – тя пък получаваше награда за сборник разкази. Спомням си, че тя каза няколко думи, след това се поогледахме за изпроводяк – и това беше.
И така, „Паркът на призраците“ беше коронясан като „Най-добра българска детска книга за 2003 година“. Оставям тази тема дотук, тъй като самата книга имаше по-различна съдба от двете си сестри, най-вече поради неоценимата помощ на госпожа Бенчева, макар и самият аз да не правя особена разлика между трите си деца. И до днес чувам мнения, че това била най-добрата книга от трилогията – мнение, което не споделям в никаква степен. Тя е малко по-добре позната от останалите две, това е всичко.
Но в нея също се получиха солидни чудеса. Първото и може би най-важно е, че тук се получи някаква странна симбиоза между шахматните ми знания и развоя на действието, в резултата на което един от най-важните моменти тук е шахматният мач, който Червенокоска играе срещу Голиат 5000 – най-мощният компютър в Гората на призраците, където Сингуларността е достигната вече отдавна, тоест този компютър е не просто умен, а напълно равен, че и превъзхождащ човешкия интелект (почти) във всяко отношение.
Винаги съм се дразнил ужасно много от факта, че повечето класически разкази на тема „шахмат“ изглежда са писани от хора, които не познават играта интимно. Вземете например Шахматна новела на Стефан Цвайг. Произведение с огромна символична и психологична мощ, в това няма ни най-малко съмнение, но що се отнася до спорадичните чисто шахматни забележки, които Цвайг вмъква тук-там, просто смехотворно. Като например твърдението, че Чентович, въображаемият световен шампион в разказа, не може да играе „на сляпо“, тоест без да гледа дъската. Нещо толкова невъзможно, колкото е и цялата история, но без нейната призрачна красота. Дори аз, играч от напълно средна класа, ако не се брои помощта на компютъра, мога да играя така, какво пък да кажем за реалните шахматни гении като Александър Алехин, който е играел по 20 партии със завързани очи? Друг абсолютно смехотворен момент е началният ход в партията, която е кулминационна точка на разказа: h2-h4 (ход с две полета напред с най-дясната бяла пешка). В нашите компютърни дни той вече не е чак толкова невъзможен и немалко майстори го използват, особено в блиц партии, тоест в игри на ускорен шах. Но инак този ход е нещо като символичен отказ от борба, още от самото начало (най-важният елемент в шахматната игра е борбата за центъра). И да се предположи, че подобен ход може да бъде изигран в партия между шампиони, при това с нормално време за обмисляне, е смехотворно фантазьорство.
Е добре – моята шахматна борба е реална. И двете партии, които описвам, произхождат от личната ми практика (някой ден може и да ги публикувам, ако е речено). И преживяванията на Червенокоска по време на борбата са автентични, лични преживявания на човек, който е прекарал не малко часове зад дъската и знае какво означава да се бориш със страха, несигурността и умората в продължение на пет, шест или повече часа. Уверявам ви, да се играе шах на всякакво друго ниво освен кафеджийското е невъобразимо тежка, смазваща работа.
Но реално важното нещо в тази част от историята е начинът, по който Червенокоска се научава да играе на свръхгросмайсторско ниво. Разбира се, да се постигне нещо такова за времето, с което тя разполага (няколко часа) е възможно единствено с помощта на магия – и тук вече се видях да направя компромис и да допусна магически действия в хода на историята. Как точно се случва това не е чак толкова важно. Важното е, че само няколко години по-късно процеса, който бях описал като магически, се случи в реалния живот, ако и не с човешки участници. През 2017-та година, тоест 14 години след като бях написал Парка, светът, и то не само шахматният свят, гръмна от новината, че свръхмощната компютърна програма AlphaZero, базираща се на алгоритми за ускорено самообучение и изкуствен интелект, се е „научила“ да играе шах от нула до свръхчовешко ниво в хода на четири часа [sic!]. Бях толкова поразен, когато прочетох това, просто не мога да опиша удивлението си. Наистина ли бях „предсказал“ едно от най-впечатляващите технологични развития на времето си, наистина ли бях описал като фантастика нещо, което щеше да се превърне в реалност само няколко години по-късно? Нямам идея дали подобни мисли имат някаква реална основа или са просто бомбастични его-пътешествия, но при всички случаи паралелността между описаните събития и процеси е удивителна, поне в собственото ми разбиране.
Привърших втората, подхванах третата. Но тук вече писателският ми елан се сблъска солидно с житейските реалности и камъкът на Сизиф се срина с грохот обратно там, откъдето беше започнало всичко. Че май и по-долу.
Но за това – в следващата част.
