Мирният процес в Близкия изток е завършен. Той не почина: беше убит. Махмуд Абас беше подкопан от Президента на палестинската власт[1] и унижен от премиер-министъра на Израел. Подобна съдба очаква и наследника му. Израел продължава да се надсмива над американския си патрон, като изгражда незаконни селища с цинично пренебрежение към „пътната карта [за мир]“. Президентът на Съединените американски щати беше сведен до ролята на говореща кукла, жалостиво рецитираща репликата на израелския кабинет: „За всичко е виновен Арафат“. Самите израелци пък мрачно очакват следващия бомбаджия. Палестинските араби, оградени във все по-смаляващи се Бантустани, преживяват от подаяния на ЕС. По осеяния с трупове ландшафт на Плодовития полумесец, Ариел Шарон, Ясър Арафат и шепа терористи – всички те могат да претендират за победа, и го правят. Стигнали ли сме вече до края на пътя? Какво трябва да се прави?
В зората на двадесети век, в сумрака на континенталните империи, подчинените европейски народи мечтаеха за създаване на „национални държави“, териториални родини, в които поляци, чехи, сърби, арменци и други да могат да живеят свободно, като господари на собствената си съдба. Когато Хабсбургската и Романовска империи се срутиха след Първата световна война, водачите на тези народи се възползваха от предоставената възможност. Появи се цяла вихрушка от нови държави – и първото нещо, което извърши всяка от тях, беше да привилегирова своето собствено национално „етническо“ мнозинство – определено от език, религия, антична древност или и трите неща едновременно – за сметка на неудобните местни малцинства, сведени до статуса на хора от втора класа: постоянно пребиваващи чужденци в собствения си дом.
Но едно националистическо движение, ционизмът, остана неудовлетворено в амбициите си. Мечтата по един подходящо разположен еврейски национален дом – по средата на покойната Османска империя – трябваше първо да дочака оттеглянето на Великобритания: един процес, който отне още три десетилетия и една втора световна война. И така, еврейска национална държава беше създадена едва през 1948 в бившата османска Палестина. Но основателите на еврейската държава бяха повлияни от същите идеи и категории както и техните съвременници от края на предишния век във Варшава, Одеса или Букурещ. Едва ли тогава е за учудване, че етнорелигиозното самоопределение на Израел, както и неговата дискриминация срещу вътрешните „чужденци“, винаги е имала много повече общо с, да речем, практиките на пост-хабсбургска Румъния, отколкото която и да е от двете страни би желала да признае.
Проблемът с Израел, казано накратко, не е – както понякога се твърди – в това, че той бил европейски „анклав“ сред арабския свят, а по-скоро в това, че той се е появил прекалено късно. Той е внесъл един типичен за късния деветнадесети век сепаратистки проект в свят, който се е придвижил напред: свят на индивидуални права, отворени граници и международни закони. Самата идея за „еврейска държава“ – държава, в която евреите и еврейската религия притежават изключителни привилегии, от които не-еврейските граждани са завинаги изключени – има корените си в едно друго време и място. Израел, накратко, е анахронизъм.
Според един жизнено важен атрибут обаче, Израел е напълно различен от предишните несигурни, защитни микро-държави, породени от имперски колапси: той е демокрация. Оттук и настоящата му дилема. Благодарение на окупацията на земите, завоювани през 1967, днешният Израел е изправен пред три непривлекателни избора. [Първо], той може да разруши еврейските селища по териториите, да се върне към държавните граници от 1967, вътре в които евреите представляват ясно мнозинство, и по този начин да си остане както еврейска държава, така и демокрация, макар и такава, съдържаща една конституционно-аномална общност от обявени за втора класа арабски граждани.
Алтернативно, Израел може да продължи да окупира „Самария“, „Юдея“ и Газа, чието арабско население – прибавено към онова на днешния Израел – ще се превърне в демографско мнозинство в рамките на пет до осем години. В този случай Израел ще бъде или еврейска държава (с едно все по-голямо мнозинство от неразполагащи с право на глас не-евреи), или ще бъде демокрация. Но, логично, той не може да бъде и двете неща едновременно.
Накрая, Израел може да поддържа контрола над окупираните територии, но да се избави от съкрушителното мнозинство от своето арабско население: или чрез насилствено изселване, или като ги лиши от земя и поминък, с което не им предостави друг избор, освен да се махнат. По този начин Израел би могъл действително да си остане както еврейски, така и поне формално демократичен. Това обаче ще стане на цената на превръщането му в първата модерна демокрация, провела голямомащабно етническо прочистване като държавен проект – нещо, което завинаги ще му присъди статуса на незаконна държава, международен парий.
Всеки човек, който смята, че тази трета опция е немислима най-вече за една еврейска държава, не е наблюдавал постоянното увеличение на селища и изземвания на земя по Западния бряг в хода на последния четвърт век, или не се е вслушвал в думите на генералите и политиците от еврейската десница – някои от тях понастоящем на власт. Средата на израелската политика от наши дни е заета от Ликуд. А нейна основна съставна част е партията Херут на покойния Менахем Бегин. Херут пък е наследник на междувоенното движение на Владимир Жаботински, ционистите-ревизионисти, чието безкомпромисно равнодушие към неща като законови и териториални тънежи някога беше им донесло епитета „фашисти“ от страна на ляво настроените ционисти. Когато човек чуе как Ехуд Олмерт, израелският вицепремиер, гордо настоява, че страната му не е изключила опцията да убие избрания президент на Палестинската власт, то става ясно, че старият етикет изглежда по-подходящ от всякога. Политическите убийства са нещо, което вършат фашистите.
Ситуацията на Израел не е отчаяна, но тя може да се окаже близка до безнадеждна. Бомбаджиите-самоубийци никога няма да съборят израелската държава, а палестинците не разполагат с други оръжия. Действително, налице са други арабски радикали, които няма да подгънат коляно докато и последният евреин не е изтласкан в Средиземно море, но те не представляват стратегическа заплаха за Израел – а израелските военни знаят това. Онова, от което разумните израелци се страхуват много повече от Хамас или бригадата ал–Акса, е появата на едно постоянно мнозинство в „Големия Израел“, и преди всичко ерозията на политическата култура и гражданския морал в тяхното общество. Както писа наскоро известният израелски политик Аврахам Бург, „След две хиляди години борба за оцеляване, реалността на Израел е, че той е колониална държава, управлявана от корумпирана клика, която се чумери и подиграва над закона и гражданския морал“[2]. Ако нищо не се промени, след половин десетилетие Израел няма да бъде вече нито еврейски, нито демократичен.
Това е моментът, в който в картината се появяват САЩ. Поведението на Израел е катастрофа за американската външна политика. С американска помощ Ерусалим последователно и безочливо пренебрегва резолюциите на ООН, в които се изисква оттеглянето му от земите, заграбени и окупирани в резултат на война. Израел е единствената страна от Близкия изток, за която е известно да притежава реални и смъртоносни оръжия за масово поразяване. Затваряйки по едно око, САЩ на практика провалят все по-неистовите си опити да предотвратят попадането на такива оръжия в ръцете на други малки и потенциално войнолюбиви държави. Безусловната поддръжка на Вашингтон за Израел въпреки някои (мълчаливи) неодобрения е основната причина за това, че по-голямата част от останалия свят вече не вярва в нашата добра воля.
Днес хората, намиращи се в позиция да разполагат със съответна информация, мълчаливо признават, че причините Америка да започне войната с Ирак не бяха непременно онези, представени публично на времето.[3] За много хора в настоящото американско правителство, едно от основните стратегически съображения е била необходимостта да се дестабилизира, а след това преконфигурира Близкия изток по начин, считан изгоден за Израел. И тази история продължава. Днес ние подаваме заплашителни тонове по адрес на Сирия, защото израелското разузнаване ни е уверило, че иракските оръжия са били преместени там – твърдение, за което липсват потвърждения от каквито и да е други източници. Сирия поддържа Хизбола и ислямския Джихад: заклети врагове на Израел, разбира се, но едва ли някаква значителна заплаха от международна гледна точка. Въпреки това Дамаск досега снабдява САЩ с критично важна информация за Алкайда. Също като Иран – един друг дългосрочен обект на израелския гняв, от когото ние активно се отдалечаваме, Сирия е по-полезна за Съединените щати като приятел, отколкото враг. Чия война водим ние всъщност?
На 16 септември 2003 САЩ наложиха вето върху резолюция на Съвета за сигурност на ООН, настояваща Израел да се откаже от заплахата си да депортира Ясър Арафат. Дори и самите американски чиновници разбират, неофициално, че резолюцията беше разумна и предпазлива, и че все по-необузданите изказвания на настоящото израелско ръководство, възстановявайки репутацията на Арафат в арабския свят, са основна пречка пред мирния процес. Но САЩ въпреки това блокираха резолюцията, с което още повече подкопаха правдоподобността си на честен посредник в региона. Приятелите и съюзниците на Америка по целия свят вече не се удивяват от такива действия, но въпреки това те ги натъжават и разочароват.
Израелските политици активно допринасят за собствените си трудности в продължение на много години. Защо тогава продължаваме да им помагаме и насърчаваме в грешките им? В миналото САЩ неуверено се опитваха да притискат Израел, заплашвайки да изключат от ежегодната си помощ някои от парите, които отиват за субсидиране на заселниците по Западния бряг. Но последния път, когато беше направен такъв опит, по време на администрацията на Клинтън, Ерусалим заобиколи санкциите, приемайки парите като „разходи за сигурност“. Вашингтон прие хитруването и от 10-те милиарда американски помощи, изплатени в хода на четири години, удържани останаха по-малко от 775 милиона. Програмата за заселване продължи без задръжки. Сега вече дори не се опитваме да я преустановим.
Това нежелание да се говори или действа не върши никому добра услуга. А освен това то разяжда американския вътрешен дебат. Вместо да размислят ясно върху Близкия изток, американските политици и специалисти злословят по адрес на европейските ни съюзници, когато не са съгласни с нас, говорят разлято и безотговорно за надигащ се отново антисемитизъм когато се критикува Израел и остро смъмрят всяка публична фигура у дома, която се опитва да скъса с този консенсус.
Но кризата в Близкия изток няма да се изпари във въздуха. Президентът Буш най-вероятно ще направи впечатление най-вече чрез отсъствието си от спора през идещата година, след като каза минимума за „пътната карта“ през юни, за да се помири с Тони Блеър. Но рано или късно някой американски държавник ще трябва да каже истината на някой израелски премиер-министър и да намери начин да го накара да слуша. Израелските либерали и умерените палестинци неблагодарно настояват в продължение на две десетилетия, че единствената надежда се състои в това Израел да разруши почти всички селища и да се върне към границите от 1967, в замяна на реално арабско признание за онези граници и стабилна, свободна от терористи палестинска държава, осигурена от (и сдържана) от западни и международни агенции. Това все още е обичайният консенсус и едно време той дори беше справедливо и възможно решение.
Подозирам обаче, че вече е прекалено късно за това. Има прекалено много селища, прекалено много еврейски заселници и прекалено много палестинци – и всички те живеят заедно, ако и разделени от бодлива тел и паспортни закони. Каквото и да се казва в „пътната карта“, реалната карта е онази на земята, а това, както казват израелците, отразява факти. Може и да е възможно повече от четвърт милион тежко въоръжени и субсидирани еврейски заселници да напуснат арабска Палестина доброволно. Никой обаче не вярва, че това ще се случи. Мнозина от тези заселници по-скоро ще умрат – и убиват – отколкото да се изселят. Последният израелски политик, който беше застрелвал евреи при осъществяването на държавната си политика беше Давид Бен-Гурион, който през 1948 със сила разоръжи незаконната милиция Иргун на Бегин и я направи част от израелските въоръжени сили. Ариел Шарон не е Бен-Гурион.[4]
Дошло е време да се мисли немислимото. Решението на двете държави – ядрото на процеса от Осло и настоящата „пътна карта“ – вероятно вече е осъдено на провал. С всяка измината година ние отлагаме неизбежния, труден избор, досега признат единствено от крайната десница и крайната левица, всяка от тях по свои собствени причини. Реалната алтернатива, пред която Близкият изток ще бъде изправен през идещите години ще бъде между един етнически прочистен Велик Израел и една-единствена, интегрирана, двунационална държава на евреи и араби, израелци и палестинци. Това всъщност е начинът, по който твърдолинейните членове на кабинета на Шарон виждат избора. Това е и причината, поради която те очакват отстраняването на арабите като неотменимо условие за оцеляването на еврейската държава.
Но какво, ако в днешния свят всъщност не би имало място за една „еврейска държава“? Какво, ако двунационалното решение би било не само все по-вероятния, но и реално желателния изход? Тази мисъл не е чак толкова отнесена. Повечето от читателите на това есе живеят в плуралистични държави, които вече отдавна са станали мултиетнически и мултикултурни. „Християнска Европа“, въпреки мнението на Валери Жискар-Дестен, е мъртва буква. Днешната западна цивилизация е кърпеж от цветове, религии и езици, от християни, евреи, мюсюлмани, араби, индийци и много други – както знае всеки посетител на Лондон, Париж или Женева.[5]
Самият Израел е мултикултурно общество във всичко друго освен името си. Въпреки това той си остава отличителен сред демократичните държави с прибягването до етнорелигиозни критерии, чрез които да наименува и класифицира гражданите си. Това е странен случай сред модерните нации, но не – както твърдят по-параноичните му поддръжници – защото е еврейска държава, а никой не бил искал евреите да имат своя собствена държава. Това е така защото той е еврейска държава, в която една общност – евреите – е поставена над останалите, и това в епоха, в която за такъв вид държава няма място.
В продължение на много години Израел имаше много специално значение за еврейския народ. След 1948 той прие стотици хиляди безпомощни оцелели от Холокоста, които нямаше къде другаде да отидат. Без Израел тяхното положение би било безнадеждно до немай къде. Израел се нуждае от евреите и евреите се нуждаят от Израел. Обстоятелствата на неговото раждане обвързаха съдбата на Израел необратимо със Шоата, германския проект за унищожаване на евреите в Европа. В резултат на това всяка критика срещу Израел се свежда с неизбежност до спомена за този проект – нещо, което американските апологети на Израел експлоатират с непристойна бързина. Да се критикува еврейската държава означава да се мисли зло на евреите. Дори и да се въобрази някаква алтернативна конфигурация в Близкия изток означава да се извърши някакъв морален еквивалент на геноцид.
В годините след Втората световна война, милионите евреи, които живееха извън Израел често се чувстваха успокоени от самото му съществуване – независимо дали гледаха на него като на осигурителна политика срещу евентуален подновен антисемитизъм или просто като напомняне към света, че евреите могат – и ще се защищават – ако е необходимо. Преди да е имало еврейска държава, еврейските малцинства в християнски общества винаги са били принудени да се оглеждат предпазливо и да поддържат нисък профил. След 1948 те вече можеха да ходят с високо вдигнати глави. Но през последните години ситуацията започна да се преобръща по трагичен начин.
Днес не-израелските евреи отново се виждат изложени на критика и са уязвими за атаки, отправяни заради неща, които те не са извършили. Но този път като заложници за собствените си действия ги държи една еврейска, а не християнска държава. Евреите от диаспората не могат да повлияят върху еврейската политика, но те винаги са идентифицирани мълчаливо с нея, не на последно място и поради собственото настояване на Израел за тяхната безусловна преданост. Поведението на описващата самата себе си като еврейска държава засяга начина, по който всеки човек гледа на евреите. Все по-увеличаващите се атаки срещу евреи в Европа и по други места се дължи най-вече на погрешно отправени, често от страна на млади мюсюлмани, опити да се върне тъпкано на Израел. Потискащата истина е, че настоящото поведение на Израел е лошо не само за Америка, макар че това със сигурност е така. То дори е лошо не само за Израел, както мнозина израелци мълчаливо признават. Потискащата истина е, че днешният Израел е нещо лошо за евреите.
В един свят, в който нациите и народите все повече се смесват и женят помежду си по свободна воля; в който културните и национални пречки пред комуникацията са изчезнали почти напълно; в който все повече и повече от нас имат многобройни, свободно избираеми идентичности и биха се чувствали зле ограничавани, ако би трябвало да отговарят на само една от тях; в такъв един свят Израел е истински анахронизъм. И не просто анахронизъм, но и нефункциониращ такъв. Сред днешния „сблъсък на културите“ между отворените, плуралистични демокрации и войнствено-нетолерантните, движени от верски разбирания етно-държави, Израел рискува реално да попадне на погрешната страна.
Да се превърне Израел от еврейска в двунационална държава няма да бъде лесно, ако и не толкова невъзможно, колкото може би изглежда: процесът вече е започнал de facto. Но всичко това би причинило далеч по-малко развала в живота на повечето евреи и араби, отколкото твърдят неговите религиозни и националистически врагове. Във всеки случай никой сред хората, които познавам, не разполага с по-добра идея. И всеки човек, който смята, че спорната електронна ограда, която се издига в момента, ще реши проблемите, очевидно е пропуснал развитията от последните петдесет години. „Оградата“ – а всъщност една бронирана зона от изкопи, огради, сензори, гранични бразди (за проследяване на следи), както и стена, висока на места до 8,5 метра – заема, разделя и краде арабска земя. Тя ще разруши селища, жилища и всичко, което е останало от арабско-еврейската общност. Тя струва приблизително по един милион долара на километър и няма да донесе нищо друго освен унижение и неудобства и за двете страни. Също като Берлинската стена, тя е потвърждение за моралния и институционален банкрут на режима, който е предназначена да защищава.
Една двунационална държава в Близкия изток би изисквала смело и неуморно ангажирано американско ръководство. Сигурността както на евреите, така и на арабите ще трябва да бъде гарантирана от международни сили – макар че една законно създадена двунационална държава със сигурност би могла да контролира далеч по-лесно всевъзможните нападатели вътре в собствените си граници, отколкото ако те са в състояние да проникват отвън и могат да разчитат на помощта на гневни, изключени от живота на обществото поддръжници и от двете страни на оградата.[6] Една двунационална държава в Близкия изток би изисквала появата – и сред евреи, и сред араби – на нова политическа класа. Самата идея е малко обещаваща смесица от реализъм и утопия, тя едва ли е някаква особено благоприятна изходна точка. Но алтернативите са далеч, далеч по-лоши.
25 септември, 2003
[1] По онова време – Ясър Арафат. (Днес този пост не съществува повече и е заместен от поста на Палестинския президент). Бел. пр.
[2] Виж есето на Бург, “La révolution sioniste est morte,” Le Monde, September 11, 2003. Бивш член на Еврейската агенция (Sochnut), той е бил говорител на Кнесета (израелския парламент. Бел. пр.). Есето му се появява за пръв път в израелския ежедневник Yediot Aharonot; било е широко препубликувано, особено в Forward (August 29, 2003) и лондонския Guardian (September 15, 2003). Бел. авт.
[3] Виж интервюто на заместник-министъра по отбраната Пол Улфовиц в юлския брой на Vanity Fair за 2003 г. Бел. авт.
[4] През 1979, следвайки мирното споразумение с Ануар Садат, премиер-министърът Бегин и министърът на отбраната Шарон действително инструктираха армията да премахне еврейските селища на територия, принадлежаща на Египет. Гневната съпротива на някои от заселниците беше преодоляна със сила, макар че никой не беше убит. Но по онова време армията беше изправена срещу три хиляди екстремисти, а не четвърт милион, а въпросната зема се намираше в Синайската пустиня, а не в „библейската Самария и Юдея“. Бел. авт.
[5] Албанци в Италия, араби и чернокожи африканци във Франция, азиатци в Англия – всички те продължават да се сблъскват с враждебност. Определени малцинства избиратели във Франция, Белгия или дори Дания и Норвегия поддържат политически партии, чиято враждебност срещу „имиграцията“ понякога е тяхна единствена платформа. Но в сравнение с онази отпреди тридесет години, днешна Европа е мултикултурен сбор от равни граждани – и това, извън всякакво съмнение, е формата на бъдещето. Бел. авт.
[6] Както отбелязва Бург, настоящите политики на Израел са най-добрия аргумент при набиране на нови терористи: „Ние се отнасяме с безразличие към съдбата на палестинските деца, гладни и унижени; защо тогава се учудваме когато те ни взривяват в собствените ни ресторанти? Дори и ако бихме убивали по 1000 терористи всеки ден, това не би променило нищо.“ Виж Burg, “La révolution sioniste est morte.” Бел. авт.
