Изследванията на глобализацията едва сега започват да очертават начините, по които хората създават нови солидарности в един по-глобализиран свят – свят, в който нацията и държавата вече не са толкова надеждни ориентири, колкото са били преди. За да се очертаят вероятните пътища на постанационалните солидарности, първо трябва да се върнем назад и да изследваме начините, по които самите национални солидарности са започнали тихо да се отдръпват на заден план. Историята започва следователно в Европа, макар че тя касае не само Европа. Но тъй като Европа е мястото, което е запознало света с национализма, тук може да се види по-ясно как националистическата логика за пръв път е стигнала до задънена улица и е започнала да бъде замествана от постнационални структури. Европейският съюз е далеч най-напредналият институционален показател за съществуването на някаква постнационална структура в днешния свят. И макар че почти навсякъде по света се правят множество опити за формиране на регионални блокове, отдалечено вдъхновени от модела на ЕС, трябва да се има пред вид, че най-успешните модели в глобалната епоха най-вероятно ще бъдат онези, които не просто определят себе си като кооперативи от суверенни нации, но и преосмислят самата идея за суверенитета на всички страни-членки, големи или малки.
Постнационализмът, напротив, избягва тези две ограничения. Не е лесно към него да бъде приложено някакво морално съждение или да му бъде наложена някаква единична етноцентрична форма, отчасти поради това, че историята му започва едва сега, а от друга страна, понеже, за разлика от национализма той предлага множество различни форми на солидарност. Както е добре известно, стандартизацията на националните рамки на солидарност е изисквала ужасяващи войни, унищожаване на пространствата за смесване, етническо прочистване далеч преди Холокоста и все по-голяма непроницаемост на границите. Поради всичко това национализмът се оказва необичайно скъп проект – всъщност той е най-разрушителната идеология, изпитвана от човечеството когато и да било. Ако има дори една-единствена причина за приемане на глобализацията в наши дни, то тя е, че чрез нея се премахват механизмите, които подкрепят националистическите идеологии. Вършейки това, тя въвежда отново в света алтернативни начини за смесване и солидарност. Някои от тях са нови, други са били блокирани в продължение на седем десетилетия между 1919 и 1989.
Тук има нужда от едно терминологично разяснение, тъй като в последно време се появяват доста много други понятия, които притежават привидна близост до постнационализма, като например транснационализъм или глобализация. Постнационализмът се занимава най-вече с начина, по който се променят въпросите на глобалната идентичност, отчасти като следствие от по-високата динамика на глобалните процеси. Той касае рамки на солидарност и сдружаване, надхвърлящи или предлагащи себе си като алтернативи на национализма в модерната държава. Като такъв, постнационализмът е един по-конкретен резултат от глобализацията. Самата тя е по-общо понятие, използвано за описване на множество процеси на смесване в областите на икономиката, политиката и културата. Транснационализмът пък обикновено се използва във връзка с институции и движения, създадени за улесняване на комуникацията, координацията и вземането на решения между отделните национални държави. Но за разлика от перспективата на постнационализма, която се опитва да търси алтернативи на модерните нации и държави, транснационалната перспектива поддържа принципа на националния суверенитет и, макар и да подчертава важността на глобалната откритост, разглежда груповата идентичност като нещо, което по същество се определя от националността и политическата форма на модерната държава. Постнационалната рамка, напротив, се опитва да преодолее тези граници. И макар че източниците, които доведоха до появата на постнационализма са глобални по естеството си, то все пак някои специфични и важни уроци могат да бъдат научени от днешната европейска история, в която, вместо да се води борба, държавата и нацията постепенно биват изпразнени от смисъл и съдържание.
Европейският път
Семената на постнационализма са били посети за пръв път в Европа след Втората световна война – войната, в която Европа беше окончателно разрушена, след като националистическата логика, която самата тя беше създала, беше доведена до логичния си край чрез типично немската концептуална последователност. Резултатите от Втората световна война се различаваха дълбоко от онези от Първата, въпреки факта, че и двете войни бяха националистически и че запалителните материали, довели до Втората, са били предоставени от Първата. И тъй като за всички участници беше ясно, че дискредитираният модел от Версай не може да гарантира мира между народите след Втората световна война, в годините след нея бяха модифицирани три важни принципа, отнасящи се до мира. Тези три променени принципа неумишлено предоставиха материалните основания за днешния постнационализъм. И трите принципа бяха по-скоро европейски, отколкото американски, което помага донякъде да се разбере разликата между европейското и американско отношение към постнационализма, което може да се отбележи в наши дни. Всъщност, както ще се опитам да покажа по-долу, след Студената война САЩ изглежда се опитват да изградят инфраструктурата за един нов вид империализъм, а не постнационализъм.
Първият общоевропейски принцип от следвоенния период беше, че мир се постига чрез гарантиране на взаимни зависимости. Това разбиране замени концепцията от времето след Първата световна война, според която триумфът и последващото господство на победителите над победените бяха разглеждани като единствените сигурни средства за постигане на дългосрочен мир. След Втората световна война методът за избягване на бъдещи войни изискваше отказ от репарации, заменени от изграждането на структури и институции, които да осигурят дълбока взаимозависимост между икономиките в Западна Европа – до степен, при която европейските народи вече дори не можеха да си представят да водят война едни с други. Господството над „другия“ вече не се считаше за гаранция за мир. Втората световна война представи тази истина пред европейците по много нагледен начин – но не и пред американците, които си обясняваха войната чрез собствения си неуспех да достигнат световна хегемония след Първата световна, и чийто опит с хегемонията при всички случаи се намираше още в детските си години, в сравнение с онзи на вече изчезващите европейски империи. За европейските политици отказът от принципа за господството в полза на взаимната зависимост беше доразвит по време на деколонизацията, която протече за удивително кратко време след войната и от която се очакваше да замести колониализма чрез всевъзможни междудържавни споразумения; все пак ангажимента към новото мислене на взаимната зависимост беше демонстриран най-силно вътре в самата Европа, а не между нея и бившите й колони.
Вторият принцип, установяващ предпоставките за постнационализма беше размиването на суверенността. Концепциите за държавата от деветнадесети век, които гледаха на нея като на неподлежаща на изменение симбиоза между общество и икономика, и които често я представяха като физически организъм, по подобие на човешкото тяло, тежнееха по самото си естество към поощряване на фанатични и нереалистични претенции за суверенитет. Това стриктно настояване носеше със себе си гаранции единствено за война, тъй като държавата се сблъскваше с постоянни нарушения на собствения си суверенитет, които се увеличаваха с неизбежност, особено в по-ново време, във връзка с новите условия на взаимозависимост и възход на глобално взаимодействащия си свят. Именно с оглед на това в един момент бяха въведени наднационални източници на идеали, които да служат като легитимни сборни пунктове, където да се поставят под въпрос държавните суверенитети и привилегии. Това бяха, разбира се, на първо място Обединените нации, но също и различните харти, като Международната декларация за правата на човека, новите военни съюзи като НАТО и Варшавския договор, като и двата дефинираха държавната сигурност от гледна точка на глобалните стратегии и задължаваха страните-членки да приемат възможността за собственото си унищожение по време на война, за да спасят съюза като цяло.
В продължение на дълго време държавите бяха прекалено горди, за да признаят, че правят плановете си в съответствие с този принцип на намаления суверенитет и че редовно се отказват от суверенитета си в такива жизнено важни области като отбраната, човешките права, търговията и – в края на краищата – паричните и финансовите си политики. Във всеки случай, след повече от един век на националистическо обучение, повечето граждани не бяха особено подготвени да приемат отказа от суверенитет – нещо, което държавните функционери често се виждаха принудени да вършат. Тази тайна беше разкрита едва напоследък, под натиска на глобализацията, която най-после направи ясно за всички, че принципът на суверенитета е бил нарушаван вече в продължение на толкова дълго време, че за държавата не остава почти нищо друго освен да формализира собственото си признание за господството както на осезаемите, така и на неосезаемите глобални сили. И все пак на множество места, в продължение на много десетилетия, държавата трябваше да ходи на пръсти около този деликатен въпрос. Трябва да имаме пред вид, че Европейският съюз се нуждаеше от почти четиридесет години търпелива работа, за да направи сигурно, че след формалното обявяване на новия принцип, никоя от държавите, засегнати от него, не би била в състояние да защищава суверенитета си до такава степен, че да направи невъзможно функционирането на целия Съюз.
Размиването на суверенитета изискваше специална стратегия и тази стратегия описва третия принцип, поддържащ бавната поява на постнационализма след Втората световна война. Тъй като европейският национализъм беше научил света, че национализмът трябва да бъде въплътен в държавата и че всяка държава трябва, в идеалния случай, да представя по една нация в света, то държавата вече не можеше да изрази прекалено открито отказа си от визията за „героичната държава“, която самата тя беше насаждала в културата в продължение на повече от сто години. Като следствие от това, националната държава в Европа трябваше да се отдръпне назад от центъра на сцената, преди националните култури да пожелаят да направят същото или дори да осъзнаят какво изобщо се случва. Щом само веднъж националните култури се окажеха на студено, така се смяташе, те няма да имат друг избор освен да се приспособят към постнационалния свят.
Държавата трябваше да се отдръпне от сцената внимателно и почти на пръсти. Малцина през 1950-те биха повярвали, че нещо като днешния ЕС би могло да се появи от една толкова техническа и бюрократична организация като Европейската общност за въглища и стомана. И все пак именно това е начина, по който днешният ЕС гордо очертава генеалогията си, често представяйки нещата така, сякаш през цялото време те са били някакъв съзнателен план – и каквито те действително са били, поне от гледна точка на общите принципи, ако ли не и в последвалите ги детайли. Идеята беше, че постнационалният свят би могъл да бъде създаден единствено чрез поредица от стъпки прекалено дребни или безсъдържателни, за да могат да бъдат забелязани, прекалено технически или сложни, за да бъдат в състояние да предизвикат широк интерес. Но в течение на времето тези дребни стъпки утвърдиха достатъчно нови факти – повече укрепени системи на икономическа взаимозависимост, по-голяма национална уязвимост за международни юридически предизвикателства, повече общи черти между националните политики и култури, повече общи структури, изложени на глобални тенденции, повече възможности за международно-настроените предприятия да реализират печалби и така нататък – така че дори хората, противопоставящи се на интеграцията, вече нямаха друг избор освен да живеят с нея.
Макар и почти неизразяван, този процес не беше неосъзнаван и неразпознаван. Известният и успешен лозунг на Конрад Аденауер, че в следвоенна Германия „няма да има експерименти“, сигнализира реалния край на модела на героичната държава и окончателното му заместване от обикновена технократическа администрация, като определяща етика на управлението. Александре Кожèв предвиди края на историята в дребните детайли на следвоенните европейски съглашения за сътрудничество. Той беше толкова убеден в окончателния резултат, че предпочете да се откаже от прочутата си кариера на философ, за да работи като технократ в сферата на ЕИО, за да може да допринася за утвърждаването на разговорите по Генералното съглашение по тарифите и търговията. Както се твърди, той се е радвал неимоверно на сключването на всякакви дребни търговски споразумения и се е гневял ужасно когато предложенията му не са били приемани от хората, стоящи над него в йерархията на френското Министерство на икономиката, където е работил до смъртта си през 1968
Търпеливото скърпване на транснационалния съюз чрез хиляди технически подробности, което изглежда прекалено досадно, за да предизвика особени дискусии сред днешните интелектуалци, за Кожèв удостоверява функционирането на хегеловата диалектика в края на историята. Действащото лице в края на историята вече е не героичната фигура от ранга на Наполеон. В наше време то би могло да бъде единствено технократ, работещ върху този или онзи дребен детайл в някакво забравено малко бюро, вътре в някое определено негероично министерство. И все пак основната работа около края на историята би могла да бъде извършена единствено по този непретенциозен начин, а значението й може да бъде осъзнато единствено от някой, който е едновременно толкова наблюдателен и толкова непретенциозен, за колкото Кожèв е смятал самия себе си. (Стенли Розен твърди, че Кожèв обичал да казва на секретарката си, че е бог и се чувствал засегнат когато в отговор на това тя се смеела).
Американският път
Европейският опит е много важен в едно съществено отношение, а именно, че той включва както размиването на държавния суверенитет, така и прехвърлянето на важни пълномощия към една транснационална бюрокрация. Уникално-европейският характер на трите току-що изредени принципа стана още по-очевиден след края на Студената война. На други места по света обществата все още се сграбчват за държавни системи, зле подготвени за справяне с новите реалности на глобализацията и взаимозависимостта. Държавите, които не са преминали през изключително важните цикли на разрушение, през които е минала Европа, често откриват, че са започнали да действат като „прекомерно развити“ държави. Заситена с националистическа митология, държавата разбира себе си като естествен сборен пункт за изразяването на „колективни“ културни ценности и противоречиви икономически интереси. При един важен случай, а именно онзи на Съединените щати, можем да открием решаващо отклонение от Европа след 1989, по отношение на избора на най-добър подход към постнационалните възможности. В САЩ виждаме появата не на постнационални ориентации, а на една по-различна траектория – и това е траектория, която замества национализма не с постнационализъм, а с един напълно нов вид империализъм.
Понятието за империализъм е особено остро в този контекст и човек трябва да внимава то да бъде използвано по много прецизен начин. САЩ винаги са подхранвали едно силно течение на несъзнателен национализъм или, както го нарича Брус Робинс, „национализъм, който не разпознава самия себе си като такъв“.[1] Бенедикт Андерсън всъщност идентифицира появата на национализма с умонагласата на онова, което той нарича „креолски пионери“ – колонистите от Новия свят, чието национално съзнание се формира в отговор на безнадеждното им изключване от имперската йерархия на държавата-майка. И все пак, поне до този момент, преобладаващият по света вид национализъм е бил съзнателния европейски, който в момента се намира под силна критика, а не неосъзнавания американски, който представя себе си не като национализъм, а като разширяващата се и включваща всички културна емблема на нашето време. След Втората световна война експлицитното формулиране на глобалната роля на Съединените щати като световен водач на капитализма в допълнителна степен омаловажи националистическото оправдание за упражняването на тяхната хегемония. За разлика от европейската хегемония, която беше оправдавана и поддържана чрез националистическа реторика, американската световна хегемония беше прокарвана в съзнателна борба с конкурентните икономически доктрини – и преди всичко социализма – и в името на една глобална капиталистическа идеология.
Поради твърденията им за всеобщо включване, експанзионистки тенденции, сляпо подчинение на пазарната логика и историческата връзка между техния империализъм и обобщаващия дух на капитализма (вместо изключващия дух на национализма, както в Европа), Съединените щати първоначално изглеждат като страната, притежаваща по-добри строителни материали за постнационалната култура, и която има по-добри шансове да ги продаде на световния пазар. От 1989 нататък обаче се случи нещо много опасно, което промени страните на уравнението по драматичен начин. Студената война завърши неочаквано, оставяйки воините, които считаха себе си за победители в нея, без ясна идея какво да правят със самите себе си, след като вече нямат война за водене, но пък военните им играчки, както и бюджети, са останали непокътнати.
Онова, което имаме в Америка след 1989 изобщо не е аналогично на нещата, които откриваме в Европа след 1945. Напротив, тук имаме реторика за „празнота на властта“, която трябва да бъде запълнена с активна имперска хегемония, вместо логиката на взаимозависимост между победител и победени. Налице е известно размиване на суверенитета, но не и осъзнаване на пълния обхват от последствията, поне що се отнася до политическата рационалност. Почти нищо не се прави за свеждане на държавата до чиста технокрация, така че постнационалната култура да получи реални шансове за поява. Вместо това сме изправени пред една политическа сфера, в която доминиращият стил е онзи на символичната – вместо материална – политика.
От американската страна на Атлантика, следователно, ние се срещаме не с постиндустриална култура, а с някакъв вид странен и ирационален нов империализъм. Държавата съществува на много по-грандиозно ниво, отколкото може да бъде оправдано от нейната правоспособност за рационално действие или от обичайния социален мандат. Изглежда така, сякаш тя може да оправдае глобалното си величие единствено върху основата на един нов стил на империализъм. И този стил се различава от стария по това, че не притежава стратегически или цялостен план или смисъл, а по тази причина е силно ирационален. Когато и доколкото е бил обвързан с интересите и плановете на някоя определена държава, капитализмът е служел за предоставяне на извън-политическа логика и стратегическа последователност на имперската идеология. С това състояние на последователност днес е свършено.
При новия империализъм можем да идентифицираме шест главни ирационални черти, като всяка от тях го различава от стария империализъм от времето допреди края на Студената война. Първо, способността за принуда от страна на имперската държава не е намаляла, макар че вече няма нужда от принудителна сила за интегриране на регионите и народите в единна глобална икономическа система, тъй като обвързаността днес се търси доброволно. Второ, макар че глобалният капитализъм вече не разбира понятия като „ядро“ и „периферия“, а подхранва мъдростта за страничния подход към света, имперската държава е запазила и дори усилила предаността си към една йерархична визия. Трето, макар че капитализмът вече не се идентифицира със благополучието на никоя конкретна страна, както по неизбежност го правеше по времето на Студената война, имперската държава продължава да утвърждава някакъв общ „национален интерес“ и обединена национална цел – в същото време, в което силите на глобализацията фрагментират нацията отвътре и противопоставят интересите на някои членове на всяка от нейните класи на онези на други членове на същите класи.
Четвърто, макар че капитализмът исторически е изисквал нашествията и войните на неговите политически поддръжници да имат подлежащи на пресмятане разходи и изгоди, а победените да бъдат обвързани в общата му глобална игра, (както по време на колониализма или след Втората световна война), новият империализъм, както видяхме при последните войни в Персийския залив и Косово, всъщност настоява да върши точно обратното, а именно: фанатично да изолира победените и по този начин да прави големи пазари и възможности за инвестиции недостъпни за глобалния капитализъм. Концепцията за хегемония, упражнявана по този начин, изглежда като чисто упражняване на власт – власт заради самата себе си, а не за системни и рационални цели. Пето, макар че глобалният капитализъм днес изисква слаба държава с намален суверенитет и прерогативи, имперската държава реагира на това чрез намаляване на социалните си отговорности, но поддържа военната си мощ. И това въпреки съгласието между военните стратези, че „националните интереси“, които ще се защищават чрез нея, са много по-трудни за дефиниране в епохата на глобализацията, отколкото през Студената война.
Шесто, както хората, изкушени в мултикултурните дебати вече знаят, категориите, дефиниращи неща като конфликт и съвместно съществуване, вече са изместени от икономически към културни, благодарение на коментатори като Бенджамин Барбър, Самуел Хънтингтън и напоследък Томас Фрийдман. Говори се малко за борба между капитализъм и социализъм, но се вдига много шум около конфликти между култури, цивилизации и традиции. Хората по света вече не са представяни, както в близкото минало, като глобални модернизатори, способни да асимилират или възприемат всяка глобална идеология. По-скоро те биват описвани като вътрешно статични културни единици, безнадеждни пленници на локални традиции и начини на мислене. И макар че това може и да е така, разглеждано откъм новата имперска перспектива, то не е оценката на глобалния капитализъм, който днес е изпълнен с желание да върши бизнес с всяка култура, религия, етнос, пол, сексуална ориентация, или какъвто и да е друг вектор на разнообразието.
Трите общи черти на постнационалната култура
Кои са основните съставни част на постнационалната култура, чиято поява държавата затруднява? В началото могат да бъдат идентифицирани три черти: постнационалната култура е перспективно фрагментирана, а не цялостна; тя не притежава обща граница с държавната идеология; тя третира всички възприети идентичности като спънки и подчертава експанзивното действие. Първата черта, перспективистката фрагментация, може да бъде най-добре разбрана в сравнение с идеологията, която цареше по времето на Студената война. По онова време от всяка страна по света се очакваше да се самоопредели от гледна точка на позицията си в глобалната борба между големите идеологии на капитализма и социализма – включително и онези държави, които наричаха себе си „необвързани“. Като концепция, Студената война беше много ефективна. Тя изпълваше света само с два лагера, всеки от тях населен от народи и държави, по-обвързани с едната или другата идеология, а не толкова с някакъв особен национализъм. Това правеше възможно конфликтите да бъдат обозрими, а съюзите да придобиват по-голяма стратегическа съгласуваност. Освен това то позволяваше да се мисли на нивото на големи тоталности – в смисъл такъв, че както капитализма, така и социализма се разбираха не просто като икономически доктрини, а и като описания на широк спектър от политически и културни практики и вярвания.
Моята теза е, че перспективата на тази тоталност е изчезнала от зрителното ни поле с края на Студената война. Иронично е, но днес е по-трудно да се мисли на нивото на тоталностите именно защото светът е по-тясно интегриран икономически. Капитализмът вече не се нуждае от държавата или, за да изразим нещата в по-внушителни концептуални рамки, икономическото вече не се нуждае от политическото. Перспективистките възможности, с които разполагаме днес, са не онези на тоталността, в която икономиката, политиката и културата следват някаква координирана логика. Вместо това ние разполагаме с фрагментирани визии и нерешителни политически и културни действия.
От политическа гледна точка, тогава, това състояние на нещата подсказва, че когато мислим за „ред“ в един глобализиран свят, ние може би трябва да изхождаме от модели за частичен контрол – или дори модели, които могат да бъдат описани като варианти на „организирана анархия“. Характеризирана от икономическо единство и перспективистка фрагментация, глобалната ера не ни подтиква да си представяме как светът би могъл да бъде контролиран по-добре, а обратното: как да се отучим от модернистките фантазии за тоталния, всеобхватен инструментален контрол над обществото. А това ни води до втората черта на постнационалната култура, която се гради върху току-що появяващото се разбиране в гражданските общества навсякъде, че онова, от което светът се нуждае най-много, е не повече управляемост, както твърдят някои, а въвеждането на пространства на неуправляемост. Такива пространства биха били повече в съответствие с изискванията за развиване на пълния потенциал на постнационалната култура, която е по-малко податлива от националната, на включване в някаква държавна идеология. С други думи, належащата културна задача в момента е как да се окуражи глобалната поява на автономно, не-дръжавно центрирано, действие по света.
Четирите вида постнационална солидарност
Досега само описвах периметрите, обграждащи въпроса за постнационалната култура, но не казвах нищо за това какво самата тя е или би могла да бъде. Бих искал да продължа с очертаване на нейните контури, като подчертавам веднага, че тук се занимавам само с един от векторите на културата, а именно, как хората създават нови видове солидарност отвъд или над нацията. Други вектори, като въпросите на стила на живот или комуникация, са, разбира се, също важни. Но въпросът за новите солидарности е централен за настоящата дискусия, тъй като той показва как една толкова твърда форма на солидарност като национализма, може да бъде задмината от солидарности, притежаващи потенциал да бъдат по-хуманни и по-гъвкави, или по-малко податливи на институционализация в държавните системи.
Твърдението тук е не че старомодният национализъм се намира в процес на изчезване, а че днес той е само една от съществуващите стратегии за постигане на солидарност, но не и неин изключителен определител. Дори и там, където национализмът е изразяван най-шумно, като например на Балканите, неговата програма е да обвърже нацията с нещо по-голямо от самия себе си – по същия начин, по който Шотландия, ако се откъсне от Великобритания, няма да бъде независима, а незабавно ще кандидатства за присъединяване към Европейския съюз. Никой не желае да бъде независим в наши дни и реториката на независимостта служи единствено като символично утвърждаване на суверенитет в един свят, в който суверенитетът е невъзможен.
От днешната гледна точка можем да идентифицираме четири изходни точки за постнационални солидарности, като всяка от тях произлиза от една централна човешка ценност: свободата, водеща до появата на живото-освобождаващи (life-emancipatory) солидарности; универсалността, водеща до появата на хуманистични солидарности; интересите, водещи до появата на материални солидарности; накрая, дълбинния смисъл, водещ до появата на духовни солидарности.
Духовни солидарности
Глобалният ръст на религиозните солидарности и усилията за спечелване на нови привърженици, припомнят за един модел на солидарност, който предхожда националната държава. Тази тенденция, която започна да набира сила в различни части от света през късните 1970 години, се характеризира от едно по-различно ниво на религиозен плам в сравнение с онзи, който характеризира традиционните духовности. Този нов плам се характеризира не просто от, както изглежда, по-дълбоки и по-комунални чувства, отколкото при предишните поколения, но е свързан – и това е силно характерно – с едно по-енергично усещане за глобална мисия
Има две непосредствено различими версии на тези духовни солидарности. Първата от тях, „слабата“ версия, се демонстрира например в тълкуването, което източната духовност получава на Запад: наблягането върху личното израстване и свързването на последователя, чрез лични, доброволни и медитационни усилия, с по-големи космически потенциали, на които въпреки това се гледа като на лежащи вътре в индивида. Втората „силна“ версия се характеризира от онова, което някои наричат „фундаментализъм“, както на Изток, така и на Запад. За разлика от слабата версия, силната включва по-подчертано обвързване с групови начинания, при което духовните усилия са свързани с изграждането на социални институции – училища, болници, благотворителни организации, банки, общества за взаимопомощ и други подобни – които сплотяват участниците в такива движения, като същевременно имат значение за ежедневието на вярващите.
Материални солидарности
Постепенното западане на организираните класови солидарности и съпровождащото ги западане на властта на професионалните съюзи в много страни през последните няколко десетилетия често засенчваха ръста и укрепяването на такива солидарности на глобално равнище. Лесно е да се пропусне този факт, тъй като най-утвърдените мрежи на материалната солидарност обикновено са ония, които са най-малко очевидни. Засега транснационалните класови обвързаности изглежда са развити най-добре сред по-малко видимите, горни етажи във всяко общество. Елмар Алтфатер и Робърт Райх са само двама от учените, които показват, че глобалните групи, най-тясно осъзнаващи връзката си едни с други, обикновено са сред професионалните класи, особено във финансовия сектор, в компютърното програмиране и други видове „символен анализ“. Тези класи обикновено са сред най-откъснатите и най-малко обръщащи внимание на отрудените класи, които може би живеят само на един квартал от тях. Дори и когато правят благотворителни жестове, те са склонни да се изолират колкото е възможно повече от класите, които са географски близо до тях, но икономически и образователно далечни, като в същото време поддържат свои собствени връзки, пазарни възможности и общи интереси сред своите равни – сравнявани по класова прилика – на глобално ниво.
Хуманистични солидарности
Идеята за „интересите“ като основа за солидарността може да бъде обобщена като включваща хората, които действително биват определяни като „материалисти“ по природа, но е споделяна отвъд най-различни разделителни линии, включително и класовите. Движенията, които имат такива черти, включват различните варианти на екологизъм, пацифизъм, човешки права, феминизъм и т. н. Въпреки голямото разнообразие от каузи, такива движения обикновено следват ценностна линия, която е по-различна от онази на духовните движения, които се съсредоточават върху неяснотите в различните култури, или от онази на движенията, основаващи се на класови привързаности, определящи интересите по класови признаци. Движенията, ориентирани към човешки каузи обикновено ги артикулират въз основа на ценности, на които се гледа като на безкомпромисно универсални по същността си.
В наши дни този вид солидарност е най-видима и най-организирана в т. нар. „глобално гражданско общество“. Тя е и вида солидарност, за която е най-вероятно да бъде официално призната от ориентирани към държавите организации като ООН, която понастоящем е признала над 2,000 неправителствени организации, над 70 от които притежават консултативен статус. Хуманистичната линия на подчертаване в глобалния живот насъбира огромни ресурси чрез стипендии от частния сектор. Тя успешно се е наложила – и продължава да оформя – дневния ред на множество глобални срещи, посветени на различни каузи, като например Конференцията по въпросите на Земята в Рио де Жанейро, където дневният ред беше определен до голяма степен чрез съдействието на различни екологически организации, или Конференцията на жените в Пекин, която привлече 35,000 участнички и доразви отдавнашната глобална свързаност на жените-активистки от целия свят.
Живото-освобождаващи солидарности
Това са движенията, ориентирани към индивидуална свобода на избора, която е в противоречие или в несъгласие с основните културни модели. Някои от най-активните арени на живото-освобождаващи ориентации са съсредоточени около младежки движения и обикновения начин, по който се изразява новата дефиниция на освободеното „Аз“, са музикалните стилове. Ако наблюдаваме глобализацията на рап-музиката например, ще забележим, че тя може да бъде открита буквално във всички страни по света, макар че от самия рап, като жанр, който разчита изключително много на текста, не би могло да се очаква да бъде глобално разпространен. Но този пример разкрива решителността на ориентираните към свобода вектори на глобалния живот да извличат нови възможности за изразяване от не-локални източници, именно защото те изразяват локални проблеми и грижи – както обикновено го прави рапът. Моделите на свободния живот, циркулиращи като глобални тенденции, позволяват на старите грижи да бъдат изразени в нова светлина. В един такъв свят например, човек бива поканен да се научи как да се разкрие като гей в съгласие с опита на освободените хора по други места, вместо просто да практикува една древна форма на сексуалност по начините, по които тя винаги е била практикувана.
(Това есе се появи донякъде от недоволството ми от отговора на Бенедикт Андерсън, известният автор на Въобразените общности, на въпроса, който му зададох по време на едно публично събитие в университета Корнел през есента на 1998 – ставаше дума за бъдещето на национализма в епохата на глобализацията. Андерсън отказа да разпознае каквито и да било алтернативи на национализма, тъй като според него той представлява най-успешната модернистка идеология на солидарността. Аз обаче си мислех, че една от централните истории, разгръщащи се в нашето собствено време – може би не чак толкова по-различно, отколкото предишните епохи – касае социалната динамика, намираща се малко по-дълбоко под нивото на видимия институционализъм. Тя засяга по-трудно доловими социални формации, които, когато им дойде времето, ще се утвърдят, защото отговарят по-добре на реалностите на своето време, отколкото го правят утвърдените институции и дискурси. Последните може и да не разбират още, че са създадени за целите на реалности, които са вече приключени или отминаващи. Ето защо западащото значение и цели на национализма и държавата не означават, че някой от тях внезапно ще изчезне; те ще продължават да съществуват, но само като призраци, които не разбират света на живите).
[1] Полезна за разбирането на американския тип национализъм е и влиятелната студия на Анатол Лийвън, „Америка, права или не: изследване на американския национализъм“. Бел. пр.
Lieven, Anatol. „America Right or Wrong:An Anatomy of American Nationalism“
