Суперкапитализмът[1] е описанието на Робърт Рийч за модерния начин на живот. Неговата интерпретация е позната, а диагнозата му – повърхностна. Но те заслужават внимание по две различни причини. Авторът беше министър на труда в правителството на Клинтън. Рийч подчертава тази връзка, добавяйки, че „администрацията на Клинтън – с участието си в която аз се гордея – беше една от най благосклонните към бизнеса администрации в американската история“. Действително, това е една решително „клинтъновска“ книга, чиито недостатъци вероятно ни дават добра представа за това какво може да очакваме (или какво не можем да очакваме) от друго клинтъновско президентство. И темата на Рийч – икономическият живот в днешната напреднала капиталистическа икономика, както и цената, която ние плащаме за него в политическото и гражданско здраве на демокрациите – е важна и дори належаща, макар че „поправките“, които той предлага, са неубедителни.
Темата на Рийч се развива по следния начин: По време на онова, което той нарича „не съвсем златната епоха“ на американския капитализъм, от края на Втората световна война до 70-те години, американският икономически живот беше стабилен и се намираше в удобно равновесие. Един ограничен брой гигантски фирми – като General Motors – доминираха своите предсказуеми и сигурни пазари; висококвалифицираните работници имаха постоянна и (сравнително) сигурна работа. При цялата шумотевица, повдигана около конкуренцията и свободните пазари, американската икономика (както и повечето от западноевропейските икономики) зависеше почти изцяло от защитата срещу външна конкуренция, както и от неща като стандартизация, регулация, субсидии, ценова подкрепа и правителствени гаранции. Естествените неравенства на капитализма бяха омекотявани от гаранциите за настоящо благополучие и бъдещо процъфтяване, а също и от широко разпространеното, макар и илюзорно, усещане за общ интерес. „Докато европейците създаваха картели и си играеха на демократичен социализъм, американците се заеха направо със същността на работата – създаването на един демократичен капитализъм като вид планирана икономика, управлявана от бизнеса“.
Но от средата на седемдесетте – и с все по-нарастващ напор през последните години – ветровете на промяната, „суперкапитализмът“, започват да отвяват всичко това. Благодарение на технологии, първоначално подкрепяни или произлезли от проекти, свързани със Студената война, като например компютри, оптически влакна, сателити и Интернет, стоките, комуникациите и информацията днес се придвижват със значително увеличена скорост. Регулативни структури, създавани в течение на цял век или повече, сега биват премахвани в течение само на няколко години. На тяхно място идва нарастваща конкуренция както за глобалните пазари, така и за вниманието на интернационалните фондове, търсещи най-изгодните за себе си инвестиции. Заплатите и цените се движат надолу, а печалбите – нагоре. Конкуренцията и нововъведенията създават нови възможности за някои и огромни резервоари от богатство за малцина; междувременно те разрушават работни места, водят фирми до банкрут, а не малко общности – до обедняване.
Отразявайки приоритетите на новата икономика, политиката бива доминирана от фирми и финансисти („Уол Март и Уол Стрийт“, по думите на Рийч), борещи се за браншово превъзходство: „Суперкапитализмът премина в политиката и погълна демокрацията“.
Като инвестори – и преди всичко като потребители – особено сегашните американци получават облаги, за които техните родители не са могли дори да мечтаят. Но никой не се грижи за по-широкия обществен интерес. Инвестиционните печалби хвърчат в стратосферата, но „институциите, които се грижеха за създаване на граждански ценности се намират в упадък“. Дебатите около обществените въпроси в съвременните САЩ, казва Рийч, „са всъщност въпрос на банално конкурентно предимство, търсещо корпоративна печалба“. Идеята за „общото добро“ е изчезнала. Американците са изгубили контрола върху своята демокрация.
Рийч има остър поглед когато става дума за поучителни примери. Пропастта при разпределянето на богатството днес е най-голямата от 1929 г. насам: през 2005, 21,2 % от националното богатство са отишли в ръцете на само един процент от населението. През 1968 шефът на General Motors е получавал заплата, около 66 пъти по-висока от тази на обикновения работник във фирмата; през 2005 заплатата на шефа на Уол Март е вече 900 пъти по-висока от тази на средния работник. Действително, богатството на семейството, основало фирмата Уол Март, днес се оценява на толкова (около 90 милиарда долара), колкото и това на най-бедните 40 % процента от цялото население. Това са 120 милиона души. Ако икономиката като цяло се е развивала невероятно, но средният доход на семейство е останал почти непроменен през последните три десетилетия, то къде е отишло цялото това богатство? Най-вече по посока към върха, отговаря Рийч.
* * *
Ние живеем във време, определяно от икономиката. В продължение на две столетия, от Френската революция насам, западният политически живот беше определян от борбата между ляво и дясно, между „прогресивните“ – независимо от това дали това бяха социалисти или либерали – и техните консервативни опоненти. До много скоро тези идеологически рамки бяха много актуални и определяха до голяма степен реториката, ако не и реалността, на обществения избор. Но във времето на последното поколение условията на политическия обмен бяха променени до неузнаваемост. Каквото беше останало от утвърдителния фатализъм на старото ляво повествование – вдъхновяващото убеждение, че „Историята“ е на тяхна страна – беше погребано през 1989 заедно с „реално съществуващия социализъм“. Традиционната десница беше застигната от подобна съдба. От 1830 докъм 1970, да бъдеш десен означаваше да се противопоставяш на лявото разбиране за неизбежни промени и прогрес: „консерваторите“ консервираха, а „реакционерите“ реагираха. Те бяха „контрареволюционери“. Получавала до този момент енергията си от противопоставянето на едни вече отхвърлени прогресивни убеждения, сегашната политическа десница също изгуби ориентация.
Новото определящо повествование – начинът, по който мислим за света, в който живеем – заряза социалното в полза на икономическото. То предполага една „интегрирана система на глобален капитализъм“, икономически растеж и производителност вместо класови борби, революции и прогрес. Подобно на предшествениците си от 19 век, тази история комбинира претенцията за подобрение („растежът е нещо добро“) с предпоставката за неизбежност: глобализацията – или, по думите на Робърт Рийч, „суперкапитализмът“ – е един естествен процес, а не продукт на произволен човешки избор. Там където вчерашните теоретици на революцията основаваха мирогледа си върху неизбежността на радикалните социални катаклизми, днешните апостоли на растежа се позовават на също толкова неизбежната динамика на глобалната икономическа конкуренция. Общо и за двата мирогледа е самоувереното разбиране за необходимостта, стояща зад настоящия ход на събитията. Или, както формулира това Маргарет Тачър „Алтернатива няма!“
В новооткритото преклонение пред производителността и пазарите, не преобръщаме ли ние просто с главата надолу вярата на едно предишно поколение? Нищо не е по-идеологизирано, в края на краищата, от твърдението, че всички дейности и политики, били те лични или обществени, трябва да се подчиняват на изискванията на глобализираната икономика, нейните неизбежни закони и незадоволими изисквания. Заедно с обещанието за революция и мечтата за социални промени, именно това обожествяване на икономическата неизбежност беше една от основните предпоставки на Марксизма. Преминавайки от двайсетия в двайсет и първия век, не сме ли просто заменили една ценностна система от 19 век с друга, останала от същото столетие?
* * *
Подобно на старото властващо повествование, новото такова не предлага почти никакви ориентири, когато става дума за вземането на трудни политически решения. Например: истинската причина, поради която „гражданинът“ в наше време може да се чувства объркан по въпроса за глобалното затопляне е не тази, че в същото време той е и потребител или инвестор. Причината за това е, че глобалното затопляне е както следствие, така и допринасящ фактор за икономическия растеж. При което разбира се възниква въпроса: „Е ли наистина растежът нещо добро по подразбиране?“ Дали съвременното създаване на богатство и подчиненото само на съображения за ефективност нарастване на производителността действително доставят благата, които обещават – възможности, мобилност в социалните йерархии, щастие, благосъстояние, изобилие, сигурност – е нещо, което може би подлежи на съмнение в много по-голяма степен, отколкото самите ние сме склонни да допуснем.
Пазарната оптимизация – заместването на социалните или политически съображения при избора на обществена политика от мерки, оценявани предимно от гледна точка на тяхната икономическа ефективност – е заявяваното оправдание за приватизационната надпревара от последните години. Но онова, което претендира да ни представя бъдещето, всъщност в много отношения започва да прилича на миналото, разбивайки обществените и колективни агенции на модерното време във фрагментирани и държани в частни ръце активи, напомнящи за едно отминало време. С възхода на модерната държава (и най-вече в хода на последното столетие), транспортът, болниците, училищата, пощите, армиите, затворите, полицейските сили и достъпа до култура – всички те съществени услуги, не непременно обслужвани по-добре чрез механизмите на частния интерес – бяха поставени под публичен контрол. Сега те отново биват отдавани на частни предприемачи.
В някои случаи – като например транспорта и пощите – тези услуги не носят непременно печалба (например когато става дума за отдалечени или трудно достъпни райони) и данъкоплатците трябва по някакъв начин да подпомогнат или гарантират печалбата, за да може държавата да намери купувач. Но това е просто старомодна субсидия под ново име, а освен това, както посочва и Рийч – постоянен източник на възможна недобросъвестност, подканващ към злоупотреби и корупция. В други случаи частните компании поемат от ръцете на държавата една досегашна обществена отговорност – обслужването на затвори, железопътни линии или болници – заплащайки определена такса за тази привилегия и възвръщайки си разходите като просто ги прехвърлят върху своите клиенти. Като правило обществената хазна получава еднократна печалба и бива освободена от едно административно бреме, но с цената на изгубени бъдещи приходи и загуба на контрол върху качеството на продадените услуги.
Пазарът се нуждае от норми, навици и „чувства“ външни за самия него, за да може да бъде поддържан в ред, за да се осигури самата политическа стабилност, от която капитализмът се нуждае, за да може да се развива по-нататък. Но той тежнее към един вид кородиране на точно същите тези практики и чувства. Благосклонната „невидима ръка“ – нерегулираният свободен пазар – може би наистина е била едно положително начално условие за търговските общества. Но тя не е в състояние да възпроизведе онези некомерсиални институции и отношения – като съпричастност, доверие, обичай, въздържание, задължение, моралност, авторитет – които е наследила и които преследването на личния икономически интерес по-скоро подкопава, отколкото засилва. По подобни причини връзката между капитализъм и демокрация (или капитализъм и политическа свобода) не би трябвало да се приема като гарантирана: вижте само Китай, Русия или дори Сингапур в наши дни. Ефективността, растежът и печалбата не винаги са предусловия за, или дори следствия от демокрацията, а по-скоро нейни заместители.
* * *
Ако модерните демокрации биха желали да надживеят шока на „суперкапитализма“, те би трябвало да се обвържат с нещо повече от преследването на личното икономическо предимство, особено когато то се ограничава до все по-малко получатели; идеята за едно общество, базиращо се единствено на парични интереси е, по думите на Мил, „по същество отвратителна“. Едно цивилизовано общество изисква нещо повече от личен интерес, независимо от това дали той е заблуден или просветен, за споделеното повествование на своята цел.
Изобилието (както веднъж беше отбелязал Даниел Бел) може и да е американският заместител на социализма, но доколкото става дума за споделени социални цели, пазаруването все пак си остава нещо като прекалено скромно постижение. Но дори и ако приемем, че това не е чак толкова зле, то все пак си остава опасението, че историята на безконечния икономически възход може и да не е чак толкова безпроблемна. Последният път, в който светът вече е преминавал през подобен период на безпрецедентно разширение и създаване на огромно богатство, беше времето на империалните десетилетия, предхождащи Първата световна война. По онова време във Великобритания беше широко разпространено гледището, че човечеството се намира на прага на една безпрецедентна ера на мир и благоденствие, точно както това е преобладаващото гледище в САЩ и Европа от наши дни. Всеки читател, опитващ се да получи някаква представа за тази самоувереност – и онова, което я последва – би трябвало да прочете Икономическите последствия от мира от Джон Мейнард Кейнс, едно резюме за илюзиите на един свят, намиращ се на ръба на катастрофата.
Именно Кейнс беше един от хората, които предусетиха и извършиха част от подготовката за онзи „копнеж по сигурност“, който изпълни европейците след трите десетилетия на война и икономически колапс, последвали „позлатеното време“. Благодарение до голяма степен на държавно-осигурените обществени услуги и социални мрежи, вградени в следвоенните системи на управление, гражданите на развитите страни изгубиха гризящото усещане за несигурност, както и страха, който беше доминирал политическия живот от 1914 до ранните петдесет години и който в най-голяма степен беше причината за тогавашната привлекателност както на фашизма, така и на комунизма.
* * *
Но ние имаме солидни основания да смятаме, че това състояние започва да се променя. Страхът отново се появява като активна съставна част от политическия живот на западните демокрации. Страхът от тероризма, преди всичко; но така също – и може би много по-коварно – страхът пред неконтролируемата скорост на промените, страхът от загуба на работа, страхът от загуба на собственото положение под натиска на други във все по-неравната борба за разпределение на наличните ресурси. И най-вече – страхът, че не само ние сме онези, които постепенно губят контрол над собствените си решения, но и че същото се случва с ония, които управляват – и които губят контрол под натиска на сили, намиращи се далеч извън техния обсег.
Половин век на сигурност и добруване до голяма степен изтри спомена за последното време, в което една „икономическа ера“ се сгромоляса и превърна в ера на страха. Ние упорито настояваме, че това минало няма нищо общо с нас – в икономическите си разчети, в политическите си практики, в международните си стратегии, дори в образователните си приоритети. Но нашите родители, баби и дядовци, които преживяха на собствения си гръб разнищването на една предишна икономическа ера, имаха едно далеч по-остро усещане за това какво може да се случи с едно общество, когато личните и групови интереси надделеят над обществените и затъмнят общата цел.
Ако казаното тук има основания и настоящите условия не могат да продължат до безконечност, ние бихме направили добре да хвърлим един допълнителен поглед върху начина, по който предшествениците ни от двайсетия век отговориха на политическите предизвикателства, породени от икономическата несигурност. При което може би ще открием, както го направиха и те, че всеобщата достъпност на социалните услуги и някои ограничения върху неравенствата на доходите и богатството са сами по себе си важни икономически променливи – и че само държавата разполага с ресурсите и авторитета да обезпечи тези услуги и наложи онези ограничения в наше име.
Ние може би ще открием, че една здрава демокрация, бидейки далеч отдалечена от заплахата да бъде погълната от една регулативна държава, всъщност зависи от нея; че в един свят, все повече поляризиран между изплашени индивиди и нерегулирани глобални сили, законният авторитет на демократичната държава е може би най-добрият вид опосредстваща институция, която ние сме в състояние да създадем. В края на краищата, каква е алтернативата? Сегашният култ към неограничена икономическа свобода, комбиниран с нарастващото усещане за страх и несигурност, води до намалено социално осигуряване и минимална икономическа регулация; но тези неща биват съпровождани от все по-нарастващ държавен контрол върху комуникациите, движенията и мненията на гражданите. С други думи, един вид „китайски“ капитализъм. Това ли е, което си пожелаваме?