Гади Дагон
Из пърформанса на Аркади Зайдес „Архив“, в който Зайдес танцува на фона на видеозапис на израелски войници и заселници на Западния бряг, 2014 г.
През юни 2014 г., след като трима израелски тийнейджъри изчезнаха от едно селище, Израел започна операция „Братски страж“ – едно от най-мащабните издирвания в близо седемдесетгодишната история на страната. Претърсването, при което бяха арестувани стотици палестинци на Западния бряг, без да им бъдат повдигнати обвинения, приключи осемнадесет дни по-късно, когато войниците откриха телата на убитите израелски тийнейджъри под купчина камъни. В съответствие с еврейската традиция семействата погребаха синовете си на следващия ден. Докато народът скърбеше, трима израелци, които искаха да отмъстят, отвлякоха шестнадесетгодишния палестинец Мохамед Абу Хдейр, докато той отивал в местната джамия в Йерусалим след хранене преди зазоряване по време на свещения месец Рамазан. Младежът е бил намушкан с нож, а след това изгорен жив. Последва петдесетдневен въоръжен конфликт между Израел и Хамас, в който Израел атакуваше пренаселената ивица Газа с въздушни удари, които доведоха до голям брой жертви сред цивилното население, сред които над 500 деца.
Обстановката в Израел беше напрегната и войнствена. Докато бойци на Хамас изстрелваха ракети от Газа към центъра на Тел Авив, десни израелски националисти нападаха антивоенни протестиращи, докато скандираха „Смърт на арабите!“ и „Смърт на левичарите!“. Ветерани на изкуствата и обществени фигури бяха обявени за предатели и получиха заплахи дори само за това, че са изразили съжаление за загубата на живота на палестински деца. Един от най-известните израелски поети, Натан Зак, който сега е на осемдесет и седем години, разказа по онова време пред израелския уебсайт „Walla!“: „Причината да не пиша повече във вестниците е, че се страхувам някой да не ме пребие на улицата“. Месец след сключването на споразумението за прекратяване на огъня тогавашният министър на външните работи на Израел Авигдор Либерман реши, че е време неговото министерство да прекрати всякаква бъдеща подкрепа за израелския танцьор и хореограф Аркади Зайдес за творба, за която се твърди, че очерня израелските военни.
„Архив“ на Зайдес е солова танцова пиеса, поставена на фона на видеоматериали с израелски войници и заселници на Западния бряг. Кадрите са предоставени от B’Tselem – израелска група, която документира нарушенията на човешките права в окупираните територии и която се е превърнала в анатема за израелската политическа върхушка. Миналата година министър-председателят Бенямин Нетаняху отмени среща с германския външен министър Зигмар Габриел, след като Габриел се срещна с представители на B’Tselem и Breaking the Silence [Прекъсване на мълчанието] – антиокупационна организация на бивши израелски войници, които публикуват свидетелства за службата си на Западния бряг и в Газа. (Понастоящем израелският кабинет насърчава един законопроект, който ще забрани на членовете на „Прекъсване на мълчанието“ да говорят в гимназиите, и друг, който на практика ще ги постави извън закона).
„В момента, в който ме обявиха за съюзник на B’Tselem, всичко приключи“, казва Зайдес, който е роден в Беларус и се е изселил в Израел на единадесетгодишна възраст. „Тук всичко е черно или бяло. Те казаха: ‚Той вреди на войниците и това е всичко‘. Никой от тях не беше виждал работата ми“. В „Архив“ Зайдес се появява на сцената пред огромен екран, гледайки заедно с публиката, докато прожектира откъси от дългогодишни материали, заснети от палестински цивилни. В една от сцените войник размахва пистолет и се оттегля; в друга заселник, с риза, омотана около лицето му, хвърля камъни. След това Зайдес симулира техните движения, жестове и звуци в перфектен синхрон. „Гледам телата на израелците и ги поставям в собственото си тяло. С това действие задавам въпроса какво се случва с нашето колективно тяло“, разказа той от Белгия, където понастоящем живее, като разделя времето си между тази страна и Франция.
Ронан Гутер
Из „Архив“ на Аркади Зайдес, 2015 г.
Преди Министерството на външните работи да оттегли финансирането си, творбата вече е срещнала съпротива на местно ниво. През 2014 г., след натиск от страна на няколко десни активисти, както и от група, наречена „Майките на войниците срещу B’Tselem“, общината на Петах Тиква, работнически град в непосредствена близост до Тел Авив, призовава местния музей да спре видеоинсталацията на „Архив“. Музеят отстоява позицията си, но когато Зайдес започва да представя спектакъла в малки театри из Израел, се организират протести. По време на един от тях, в Йерусалим, се стига до насилие: зрителите са словесно обиждани и физически нападани навън, а самият Зайдес се нуждае от полицейски ескорт. Когато през 2015 г. Зайдес се подготвя да представи „Архив“ в Париж, министърът на правосъдието на Израел Айелет Шакед изисква от френския посланик в Израел да закрие представлението с мотива, че показва „терористите като жертви, а бойците от IDF [Израелските въоръжени сили], които защитават с телата си израелските граждани, като престъпници“. По-късно същата година Мири Регев, новоназначената министърка на културата и спорта от партията „Ликуд“ на Нетаняху, която преди да заеме поста си беше порицала предаването на Зайдес, премахна логото на министерството от списъка със спонсори и обеща да преразгледа подкрепата си.
Зайдес продължи да набира външни средства и да представя „Архив“ в чужбина без парите на Министерството на външните работи. „Работата ми стана по-радикална, защото нещата станаха по-радикални“, добавя той. „Не става дума само за политици, а за социален феномен. Много от тези гласове идват отдолу нагоре и политиците реагират“.
Нетаняху, който понастоящем е вторият най-дългогодишен министър-председател на Израел, ръководи най-откровено дясното правителство в историята на страната – доминирано от заселници и националисти, които отхвърлят решението за две държави, отричат съществуването на окупация и открито се стремят да укрепят еврейската власт за сметка на демократичните практики. През последните години парламентът на Израел прие редица по същество цензурни закони, включително и законодателство, ограничаващо финансирането на организации за защита на правата на човека, а съвсем наскоро и закон, забраняващ влизането на чуждестранни граждани, които активно призовават за бойкот на Израел. В началото на 2018 г. Израел публикува черен списък с двадесет организации, на чиито ръководители е забранил да влизат в страната заради застъпничеството им за движението за бойкот и санкции [срещу Израел].
Трудно е да се съчетае този политически пейзаж с безгрижната, предимно хедонистична атмосфера в приятелски настроения към гейовете крайбрежен град Тел Авив. Често наричан „балонът“, Тел Авив винаги е бил фактическият културен център на страната. Там функционират множество импровизирани ателиета на художници и галерии за съвременно изкуство, много от които участват в престижните панаири Art Basel и Frieze, както и редица кина, в които се прожектират независими филми. Изкуството и нацията тук винаги са били неразривно свързани; националният театър „Хабима“ е създаден преди създаването на държавата, а церемонията по обявяването на създаването на държавата Израел се провежда на 14 май 1948 г. в Музея на изкуствата в Тел Авив. Но мълчаливото приемане на гражданското несъгласие, което някога се изтъкваше като доказателство за живата демокрация и многообразието в Израел, изчезва дори от този либерален редут.
„Свикнал съм с живот, в който има някаква невидима стена, отделяща личния ми, ежедневен живот от живота ми на писател и общественик“, каза Етгар Керет, един от най-известните израелски автори, когато се срещнахме с него в тихо, обляно в слънце кафене в Северен Тел Авив. „По време на последната война в Газа почувствах, че тази стена рухва, и изведнъж нямаше разделение между двете ми идентичности. За някои аз не бях просто човек, който мисли по различен начин, а предател, който е разкрил истинското си лице и се опитва да унищожи собственото си общество и държава.“
Керет е женен за актрисата и режисьорка Шира Гефен, с която през 2007 г. спечели наградата „Златна камера“ на филмовия фестивал в Кан за филма им „Медуза“. По време на войната през 2014 г. Гефен помоли публиката на прожекцията на един от филмите ѝ на филмовия фестивал в Йерусалим да запази минута мълчание, за да отбележи убийството на четири палестински деца от израелска ракета на плажа в Газа същия ден. Почти веднага във Facebook се появиха групи и коментари, които включваха дебати за най-добрия начин да я атакуват. Последваха множество лични заплахи. „Посланието за художниците е, че нищо добро не може да произлезе от това да си откровено ляв в политическо отношение“, казва Керет, „но в много случаи от това може да произлезе и нещо откровено лошо“.
Израелската актриса Айнат Вайцман, невзрачна жена с черна коса и светла кожа, е местна знаменитост заради ролите си в романтични филми и популярно телевизионно шоу от 1990-те години. Днес Вайцман казва, че вече не може да работи в израелски театри. През лятото на 2014 г., както описва, тя е станала обект на жесток тормоз и подстрекателство, след като потребител на Facebook публикувал нейна снимка от 2006 г., на която е облечена с тениска с надпис „Освободете Палестина“. Времето и езикът на публикацията създават впечатлението, че снимката е направена по време на войната. „Бях направо линчувана във Facebook“, казва тя. „Получих хиляди омразни съобщения от хора, които искаха да ме убият и изнасилят. И тъй като в Израел ме познават като актриса от двадесет години, от Фейсбук това се пренесе на улицата“.
Вайцман ни разказа, че хората в квартала ѝ са крещели и плюели по нея, което я принудило да помоли приятели да я придружават. „Трябваше да преработя това преживяване по някакъв начин, защото психическото ми състояние не беше добро“, казва тя. Вълненията довели до пиесата „Срам“, която тя написва и режисира през 2015 г. Оттогава насам тя решава да създава откровено политически произведения, фокусирани върху палестинските истории. „Смятам, че ситуацията в Израел е толкова драматична и особено апартейдът е толкова лош, че трябва да се заеме ясна позиция“, каза ни тя, „и правя театър точно по тази причина.“ Миналата година написаната от нея пиеса, наречена „Затворници на окупацията“, е отхвърлена от ежегодния маргинален театрален фестивал в северния израелски град Акре. Пиесата, базирана на изследванията на Вайцман върху поредицата от палестински гладни стачки в израелските затвори, разказва историята на палестинските затворници чрез техните писма. „Всеки четвърти палестинец е излежавал, ще излежава или излежава присъда в затвора“, казва тя. „За израелците окупацията е огради, стени и контролно-пропускателни пунктове, но за палестинското общество окупацията води до затвор.“
Антонин Тюйлери/AFP/Getty Images
Израелската министърка на културата Мири Регев с рокля с изображение на стария град на Йерусалим по време на филмова прожекция, Кан, 17 май 2017 г.
В безпрецедентен ход управителният комитет на фестивала, в който влиза и кметът Шимон Ланкри, член на Ликуд, гласува за изключване на пиесата от програмата, твърдейки, че тя може да провокира напрежение в смесения арабско-еврейски град. В знак на протест колегите артисти, които трябваше да участват във фестивала, членовете на артистичния комитет и в крайна сметка артистичният директор подадоха оставка. Но министърката на културата Регев приветства решението, като заяви: „Палестинският разказ няма да бъде финансиран от израелското правителство или от обществени фондове“ и предложи на Вайцман „да отиде в Рамала“ и да изнесе представлението си там.
Регев, която преди това е работила като говорителка на въоръжените сили и главен военен цензор, е изгряваща звезда в управляващата партия „Ликуд“ и някои смятат, че тя има амбицията да наследи Нетаняху. Известна със своята подстрекателска, популистка реторика, тя веднъж нарече африканските кандидати за убежище „рак в нашето тяло“. През януари тя публикува във Фейсбук видеоклип, на който е заедно с членове на „Бейтар“ – футболен клуб, известен с антиарабския си расизъм, докато феновете скандират на фона на съперничещия арабски отбор: „Дано селото ви изгори“. (Наскоро видеото беше премахнато.)
Подобно на мнозина от управляващата коалиция, Регев открито се противопоставя на създаването на палестинска държава и предлага анексиране на части от Западния бряг. Но за разлика от мнозинството от колегите си от кабинета, които са от по-привилегирован произход – ашкенази (т.е. евреи от европейски произход), тя е мизрахи [сефардска еврейка] от марокански произход от жилищен проект в работническия град Кирят Гат. (Мизрахим, или „източните“, са евреи от страните в Близкия изток и Северна Африка, някои от които водят началото си от Испания и Португалия.) Тя се радва на благоразположението на избирателите, много от които са мизрахими като нея, отчасти защото съчетава политическата си програма с обещанието си да разруши монопола, който ашкеназкият елит, исторически по-скоро идентифициран с лагера на мира в Израел, има върху културния елит на страната. „Никога не съм чела Чехов“, заявява Регев, изтъквайки факта, че нейните културни ориентири не са тези, залегнали в израелския канон, който маргинализира историята и културата на неевропейските евреи. (През 2016 г. Министерството на образованието сформира комисия, която да включи повече наследство на мизрахи в израелските учебници по история).
В сравнение с Регев, Оснат Трабелси, продуцентка и режисьорка от мизрахи произход, която е направила новаторски документални филми за живота на палестинците в условията на окупация – като например „Децата на Арна“, за детски театър в град Дженин на Западния бряг, ръководен от еврейка – се намира на противоположния край на политическия спектър. Въпреки това Трабелси смята, че колкото и проблематична фигура да е Регев, мъжете ашкенази на властови позиции често са се отнасяли към нея по покровителствен и расистки начин. „Не съм съгласна с нея за много неща“, казва тя, „но не мога да пренебрегна факта, че тя повдига въпроси, за които преди не можеше да се говори.“ Трабелси казва, че през тридесетгодишната ѝ кариера всички отговорни лица, с които се е срещала в комисиите за кино и телевизия, са били мъже ашкенази. За нея издигането на Регев е разкрило както различията между ашкенази и мизрахи, така и между мъже и жени в израелската културна индустрия – макар и само на ниво реторика. „Тя не е направила истинска промяна“, казва Трабелси. „Къде са филмовите фондове в северната или южната част на страната?“ Трабелси смята, че по-значителните последици от мандата на Регев се дължат на нейната твърда дясна политика, тъй като се правят все по-малко политически документални филми – „има страх, има автоцензура“.
В позицията си на водещ културен надзорник в страната, Регев се възползва от всяка възможност да намали средствата или да заплаши с това творци или институции, които смята за вредни или обидни за държавата. Едно от първите ѝ действия като министърка на културата беше да наложи финансови санкции на театри, танцови трупи или оркестри, които не играят в селищата [по Западния бряг], и да осигури бонуси на онези, които го правят. Освен това тя заяви, че е искала да спре финансирането на няколко утвърдени национални фестивала на изкуствата заради представления, включващи голота, както и на маргинални театри, представящи подривно съдържание. Въпреки че няколко поредни генерални прокурори са ѝ казвали, че намесата ѝ нарушава свободата на изразяване, това не ѝ е попречило да води кръстоносен поход под мотото „свобода на изразяване, а не свобода на финансиране“.
От 2015 г. насам Регев е участничка в мерки, които на практика доведоха до закриването на репертоарния театър „Ал-Мидан“, който се самоопределя като единствения палестинско-арабски театър в границите от 1948 г. Създаден през 1994 г., малкият театър със седалище в Хайфа работи с годишен бюджет от около 1 млн. долара (от които 65% идват от правителството, а останалите – от продажбата на билети). Голяма част от публичното финансиране на театъра е спряно от 2015 г., когато трупата поставя „Паралелно време“ – пиеса за шестима политически затворници в израелски затвор, от които единият, музикант, получава разрешение да се ожени. Останалите затворници се опитват да му направят като сватбен подарък уд [вид музикален инструмент] и ние наблюдаваме как се мъчат да измислят отделните му части. Драматургът Башар Муркус създава пиесата от материали и писма на затворниците – сред тях е и Валид Дака, палестинец, излежаващ доживотна присъда за отвличането и убийството на израелския войник Моше Тамам през 1984 г.
Пиесата е играна десетки пъти на арабски език, но когато са добавени субтитри на иврит, възниква съпротива. Първоначално натискът идва от страна на десни активисти и семейство Тамам, които протестират пред театъра и призовават града да спре пиесата, като твърдят, че тя подкрепя тероризма. След това последват нападки от страна на правителството. Общината в Хайфа, която осигурява 40 % от бюджета на театъра, замразява средствата на Ал-Мидан. Месец по-късно Регев последва примера, като намалява 25-процентния принос на своето министерство. Министърът на образованието Нафтали Бенет отменя правото на пиесата да се играе субсидирано в училищата. След като Ал-Мидан съди града, съдът в крайна сметка установява, че няма правно основание за спиране на финансирането, и то е възстановено.
По данни на театъра през това време една асоциация на жертвите на тероризма, подкрепяща семейство Тамам, е подала около 45 жалби до израелския регистратор на неправителствени организации, в които се твърди, че театърът е злоупотребил със средства. Нито една от тези жалби не е потвърдена, но цялостният одит за разследване означава, че финансирането на театъра е замразено за осемнадесет месеца. Дори и след като в края на 2016 г. Ал-Мидан преодоля тези бюрократични пречки и започна отново да получава общинското си финансиране, Министерството на културата все още се държи резервирано. „Мири Регев работи за нас, ние ѝ плащаме заплатата“, каза Амер Хлехел, актьор и бивш артистичен директор на „Ал-Мидан“, който се срещна с нас в кафене на главния булевард в Хайфа. „Ние сме хората, гражданите, данъкоплатците, а тя е там, за да ни служи.“
48mm Film Festival
Кадър от документалния филм „1948 г: Създаване и катастрофа“ (2017 г.), прожектиран на 48mm Film Festival – ежегодно събитие, на което се показват филми за създаването на държавата Израел през 1948 г., 2017 г.
Въпреки законовото задължение да възстанови финансирането, Регев все още трябва да го изпълни. „Окупацията не винаги не винаги означава завземане на земя; освен това тя означава и да събирате данъците, но да не плащате бюджетите си“, отбеляза председателят на борда на директорите на Ал-Мидан Йозеф Атраш. Последният аргумент на министерството на културата е, че Ал-Мидан е загубил финансирането си, защото не е успял да изпълни квотата си от представления. „Ако сте театър, но не работите като театър“, каза Галит Уахба Шашо, директорка на министерството на културата, която управлява ежедневните операции на Регев, „то няма да получавате държавни пари“. Това изглежда противоречи на постигнатото през 2016 г. споразумение, че намалените операции на театъра по време на замразяването на бюджета няма да окажат влияние върху финансиранетому. Ал-Мидан е подал петиция до Върховния съд на Израел, за да разреши проблема.
Срещнахме се с Уахба Шашо в спартански обзаведения ѝ офис в Тел Авив, след като разбрахме, че самата министърка Регев няма да бъде на разположение за интервюто, което поискахме. Една жена седеше в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше разговора ни, а Уахба Шашо беше включила на телефонен високоговорител една министерска служителка по печата на име Хели Самама-Фадида. В отговор на въпросите ни за проблемите на министерството с Ал-Мидан и за работата на Ейнат Уизман, Уахба Шашо повтори, че артистите могат да правят всичко, каквото искат, но ако желаят държавна подкрепа, ще трябва да спазват „буквата на закона“. Тя повтори фразата деветнадесет пъти по време на интервюто ни. „Регев иска да прокара по-авторитетен закон, който да разграничи свободата на словото, в която всички вярваме и на която всички се позовават“, каза Уахба Шашо. „Но ако искате да получите пари от правителството, не може да се противопоставяте на съществуването на държавата Израел“. Когато интервюто приключи, и Самама-Фадида, и Уахба Шашо поискаха да им предоставим копие от записа.
Регев се гордее с повишаването на бюджетите за маргинализирани групи извън центъра на Израел, включително и сред палестинските граждани, които съставляват над 20% от населението на страната. „Регев е утроила бюджета на арабската култура“, каза Уахба Шашо, „защото тя е мотивирана от идеите на културната справедливост и равенството“. Регев действително е увеличила общия годишен бюджет на министерството от 650 милиона шекела на почти 1 милиард [около 285 милиона евро, бел. пр.]. Но според Джафар Фарах, ръководител на Центъра „Мосава“, организация, която насърчава гражданските и равноправни права на израелските палестински граждани, Регев е увеличила бюджета за арабска култура от 11 милиона на 34 милиона шекела само под принудата на висше съдебно разпореждане през 2015 г., в резултат на петиция от страна на Мосава през 2012 г. Дори след увеличението, казва Фарах, арабският дял от финансирането на изкуствата все още е само 3% от бюджета на министерството.
За Фарах, разговорите за разширени бюджети пренебрегват липсата на основна инфраструктура за палестинските артисти. „Парите са безсмислени, тъй като няма арабски музей, няма училище за арабски театър, няма арабски фонд за кино. При начина, по който функционира системата в момента, един палестински режисьор не може да мечтае на собствения си език“, каза той, като отбеляза липсата на палестинци във филмовите комитети, които разпределят средства. „Ако имате мечта, формулирана на арабски език, ще трябва да я преведете на иврит – и това вече я уврежда. Мнозинството от големите палестински режисьори напуснаха, защото не можаха да получат средствата.“
Някои прокарват паралели между културния климат тук и онзи в Съединените щати в края на 1980-те години, когато консервативните политици използваха подстрекателските или провокативни работи на фотографите-художници Робърт Маплефър и Андрес Серан като извинение да призоват за прекратяване на федералното финансиране на изкуствата изобщо. Сенаторът Джеси Хелмс, който по онова време се беше самоопределил като носител на кръста за тази кауза, специално нарочи Серано, като „тъпанар“, на който беше казано да не „опозорява нашия Господ“ заради образа на разпятието, потопено в урина, на име Напикай Христос.
„Същността на съвременната цензура е аспектът на финансиране“, казва Чен Тамир, кураторка на Центъра за съвременно изкуство в Тел Авив. „Както и в американските културни войни, публичното финансиране тук се манипулира, за да се превърне в механизъм на цензура“. Следвайки пътя на Хелмс, Регев предложи законопроект, наречен „Лоялността в културния закон“, който би дал на министъра на културата право да откаже финансиране на всякакви институции въз основа на най-широки основания, които могат да включват изразяване на критика към държавата Израел. (Подобни правомощия вече са дадени на Министерството на финансите, а Регев се стреми да ги получи и за себе си.) Въвеждайки законопроекта на в Кнесета през януари 2016 г., Регев заяви:
„Няма да бъда банкомат. Аз нося отговорност за публичните средства и този закон ще ми даде правомощия да упражнявам отговорностите си и да отказвам подкрепа за институционализирани нарушения на закона.“
Законопроектът на Регев очаква окончателното си приемане, но тя не се поколеба да използва лостовете на властта, с които вече разполага, за да влияе върху институции, които някога са били свикнали с творческа независимост. За разлика от САЩ, в Израел няма истинска култура на филантропия. Данъците са високи и хората очакват правителството да ги подпомага – остатък от социалистическия произход на страната – включително и в областите на културата и изкуството. „Има само няколко добри институции за съвременно изкуство, търговски галерии, както и спонсори или други партньори, които могат да улеснят създаването на произведения на изкуството“, казва Тамир. „Така че, ако сте художник, чието творчество може да застраши някоя институция, ще трябва наистина да се борите да намерите начини за финансиране и показване на творбите си.“
48mm Film Festival
Кадър от филма Gaza Surf Club (2016), показан на 48mm Film Festival, 2017 г.
Повсеместното държавно финансиране – и зависимостта на повечето институции от него – означават, че в Израел е практически невъзможно да се създават художествени произведения, без да се влезе в контакт с правителството. Наташа Дудински е артистична директорка на „48mm Film Festival“ – ежегодно събитие, което избира и показва на местно ниво филми за т. нар. Накба („катастрофа“ на арабски) – думата, която палестинците използват, за да опишат последиците от създаването на държавата Израел през 1948 г., най-вече насилственото изселване на 700 000 палестинци. Организацията за социална справедливост „Зохрот“ („припомняне“ на иврит), която основава фестивала през 2013 г., е била подложена на полицейски тормоз заради работата си по повишаване на осведомеността за разрушаването на палестинските села по време на войната за независимост на Израел. За да запази своята артистична и политическа независимост, „48 мм“ никога не е търсил или приемал пари от израелското правителство. Въпреки че фестивалът винаги е бил боксова круша за десните политици, Дудински се опасява, че дори финансовата независимост на фестивала може да се окаже недостатъчна, за да го предпази от усилията на Регев за цензура.
През ноември, само две седмици преди началото на фестивала, Регев попита министъра на финансите Моше Кахлон дали може да бъде глобена филмотеката в Тел Авив заради провеждането на прожекции в рамките на „48 мм“, твърдейки, че използването на зала за прожекции е дарение в натура, което нарушава съществуващия закон, забраняващ отбелязването на Деня на независимостта на Израел като Накба. Въпреки че Калон избегна директен отговор, други партньори на фестивала, като например Арабско-еврейският театър в Яфа (известен също като „Ал-Сарая“), който е предназначен най-вече за палестинското население на страната, оттеглиха участието си от страх от правителствени санкции. „Беше ми много тежко да видя, че Ал-Сарая се отказва от страх“, казва Дудински. „И не само те – ситуацията отслабва всички и дава на правителството повече власт, защото те виждат какво могат да направят.“
Фотографът Мики Крацман отразява израелско-палестинския конфликт повече от три десетилетия. Творчеството му включва проекта „Целенасочено убийство“ от 2010 г., в който той използва обектив на фотоапарат с голям обхват, за да имитира снимки на нищо неподозиращи палестинци, направени от дрон, както и по-скорошна серия, разработена с безвъзмездна помощ от Харвардския университет, която се състои от хиляди портрети на палестинци в окупираните територии. Този проект трябваше да бъде представен заедно с изложба на китайския художник дисидент Ай Вейвей, посветена на бежанските лагери, в престижния Музей на изкуствата в Тел Авив, но изложбата така и не се състоя. След като няколко пъти отлага откриването, музеят се позовава на конфликт в графика, но повечето израелски артисти смятат, че това е случай на автоцензура. „Можем да преподаваме за Герника, но не можем да създадем своя собствена Герника“, каза Крацман по време на обяд близо до студиото си. За Крацман този ход е предвестник на по-сериозна промяна в израелското общество. През следващите години, казва той, „ще става въпрос за това какво е позволено да се казва и какво не; къде можеш да бъдеш и къде не; с кого ще можеш да говориш. Ние сме едва в началото на всичко това.“
Мики Крацман/Галерия за съвременно изкуство „Шелуш“, Тел Авив
Мики Крацман: Целенасочено убийство (5), 2010 г.
За много палестински граждани, като поетесата Дарин Татур, това време вече е настъпило. В ранните часове на 11 октомври 2015 г. голяма полицейска сила нахлува в дома на родителите ѝ в крайградски град на хълм край Назарет и откарва Татур в местния полицейски участък. Преди да бъде арестувана, Татур е работила като офис мениджър в маркетингова фирма. По това време тя се е почувствала задължена да напише публикация във Facebook за насилствената смърт на няколко палестинци от ръцете на израелците. Текстът ѝ включвал фразата: „Аз съм следващият шахид“. В палестинската култура думата шахид (мъченик) означава преди всичко жертва. Но за израелците тя е код за атентатор самоубиец. Освен това тя е публикувала във Facebook стихотворение, което включва стиха „Qawem ya shaabi, qawemhum“ („Съпротивлявай се, народе мой, съпротивлявай им се“), заедно с видеоклип, показващ палестинци, които хвърлят камъни и горят гуми. Татур казва, че думите ѝ са били ода за всички палестинци, но за израелците, натоварени да наблюдават социалните медии за улики за потенциални атаки, думите ѝ са равносилни на подстрекателство към тероризъм. (Татур отрича да е подстрекавала или подкрепяла тероризма.)
По време на ареста си Татур няма представа за какво става въпрос. Въпросите, които полицията ѝ задава, не сочат към никакво престъпление. Вместо това я разпитвали за политиката ѝ, религията ѝ, писането ѝ и кои са приятелите ѝ. В продължение на три седмици, казва тя, е била откъсната от родителите си, принудена да носи същите дрехи, с които е пристигнала, и са ѝ отказвали всяка молба за писалка, хартия, книги и достъп до телевизия. Едва по време на четвъртия кръг от разпити тя най-накрая разбрала основанията за подозренията: „Едно стихотворение. Една снимка. Един статус във Фейсбук“, казва Татур с възмущение и чувство за хумор.
След близо сто дни задържане, на 2 ноември 2015 г. Татур е обвинена в подстрекаване към насилие и тероризъм, както и в подкрепа на терористична организация. Вече две години и половина тя е под домашен арест, като първоначално е задължена да носи на глезените си електронни белезници и не може да ползва интернет или дори компютър. Срещнахме се с Татур две седмици преди заключителните речи по делото ѝ. Тя ни посрещна с усмивка на улицата на родителите си – най-далечната точка, до която ѝ е позволено да отива сама и на открито.
„Досега в много от стихотворенията, които написах в затвора, си задавах въпроса: Защо се обвинява поезията?“, казва Татур. „Те искат да нарисуват някаква идилична картина на живота в Израел, но без окупацията. Само че аз живея през нея. Не мога да пиша това, което те искат. Искат да напиша, че няма окупация, че няма палестински народ. Това е невъзможно. Аз го живея.“ На Татур са повдигнати обвинения и сега тя очаква присъдата, но казва, че независимо дали ще се върне в затвора, или не, тя е подготвила за печат следващата си книга и завършва мемоарите си за преживяното в затвора. „Ако си мълчим, попадаме в още по-лоша ситуация. Не можем да им дадем това, което искат.“
Макар че малцина в Израел са чували за Татур, войната на Израел срещу културата напоследък намери много по-известна мишена. На 13 март посланикът на Израел във Франция Ализа Бин-Нун бойкотира откриването на Израелския филмов фестивал в Париж, тъй като програмата беше оглавена от „Фокстрот“ – игрален филм за травмата, която двама родители претърпяват, след като губят сина си по време на военната му служба. Филмът, режисиран от известния израелски режисьор Самуел Маоз, ветеран от войната в Ливан през 1982 г., спечели Голямата награда на журито на филмовия фестивал във Венеция, спечели наградите „Офир“ (израелския еквивалент на „Оскар“) и беше включен в списъка на наградите „Оскар“ (въпреки че не получи номинация за най-добър чуждестранен филм). Историята включва сцена, в която израелски войници прикриват убийство на палестинци. Въпреки че по нейно собствено признание Регев не е гледала филма, тя заяви, че той „вреди на доброто име на въоръжените сили“ и че избирането му за водещи филмови фестивали е „позор“. Тя използва случая, за да повтори заплахите си относно финансирането: „Който иска да направи подобен филм, може да го направи с личните си пари.“
Аммар Авад/Reuters
Арабско-израелската поетеса Дарин Татур в къщата си в Рейнех, Израел, 26 септември 2017 г.
Министерството на външните работи на Израел подкрепя парижкия фестивал от самото му начало преди осемнадесет години и твърди, че никога не се намесва в художественото съдържание. Но тази година министерството – оглавявано от Нетаняху, който е включил ресора на външния министър в своя – помоли организаторите на фестивала да изберат по-малко „спорен“ филм, „по-подходящ за празничната вечер на откриването, която ще включва публика от еврейски дарители“. Когато организаторите отказаха, Министерството на външните работи инструктира своя посланик да бойкотира събитието, въпреки че говорителят на министерството Емануел Нахшон отхвърли тази характеристика, настоявайки: „Това не е бойкот, а акт на протест“. Няколко седмици след като решението за бойкот на премиерата беше оповестено публично, Министерството на външните работи очевидно смекчи възражението си, като изпрати да присъства един от културните си аташета.
Когато „Фокстрот“ спечели наградата за най-добър филм на неотдавнашните награди „Офир“, актрисата Ламис Аммар, палестинска гражданка на Израел, участвала в прочутия филм „Пясъчна буря“ (2016 г.), връчваше наградата за най-добра поддържаща женска роля. На сцената тя разказа на публиката за смесените си чувства, свързани с участието ѝ. „Индустрията изисква от мен да крия палестинската си идентичност и политическите си възгледи в името на предполагаемия или непредполагаем расизъм на зрителите“, каза тя, като продължи да разказва как е оттеглила представянето на пиесата, която е написала за фестивала в Акко, от солидарност с „цензуриран израелски артист“ – имайки предвид Ейнат Вайцман. „Ние няма да спрем да творим. Ще творим със или без финансиране. От тази сцена, а ако е необходимо, и от затвора, като Дарин Татур.“
Тя казва, че не е случайно, че не е успяла да намери финансиране в Израел за пиесата си, защото „по-голямата част от израелското изкуство в крайна сметка служи за оправдаване на израелските неправомерни действия, вместо да ги разглежда и премахва“. Аммар смята, че има само няколко израелски артисти, като Айнът Вайцман, които постоянно предизвикват системата. „Тези дни всички говорят за заглушаване, защото Регев започна да заглушава евреите и това е ново за тях“, казва тя, „но ние [палестинците] сме заглушавани от 1948 г. насам.“
Друг израелски артист дисидент е Уди Алони, режисьор, който разделя времето си между Тел Авив, Берлин и Бруклин. Алони е син на Шуламит Алони, почитан бивш министър на културата и пионер на движението за граждански права в страната. Преди смъртта на майка му през 2014 г. той е смятан за недосегаем, а филмите, които прави – много от тях фокусирани върху разрушителната реалност на окупацията – са финансирани от правителството. Последният му филм, отличеният с наградата Junction 48 (2016), е посветен на стремежите на палестински рапър, живеещ в Лод – смесен арабско-еврейски град с високи нива на престъпност, в който има израелски разрушения на палестински домове. Днес обаче, в ерата на Регев, Алони смята, че е малко вероятно отново да получи държавно финансиране за работа, която подчертава тежкото положение на палестинците.
„Не мога да спра потопа, но мога да създам Ноев ковчег“, казва той. „И когато потопът унищожи всичко, ние ще бъдем там, за да запълним празнотата“.
Въпреки че Регев не успя да изпълни много от заплахите си, реториката ѝ създаде достатъчно силно усещане, че голяма част от стратегията ѝ е в сила. Тя успя да преобрази някогашното малко, пренебрегвано министерство в мощен говорител на правителството на Нетаняху, поставяйки културния елит на Израел в отбранителна позиция и създавайки прецедент за своите наследници. Регев, която си е поставила за цел да стане министър на отбраната в следващото правителство (това би я направило първата жена на този пост), е само едно от проявленията на десния, националистически и про-заселнически уклон в израелската политика. Въпреки че понастоящем Нетаняху е затънал в няколко разследвания за корупция и се говори за възможни предсрочни избори, социологическите проучвания показват, че неговата партия „Ликуд“ все пак вероятно ще спечели мнозинство от местата в Кнесета – лесно е да си представим преизбирането му. При липсата на политическа алтернатива от центъра и левицата в Израел в момента всяка съпротива срещу програмата на Ликуд от страна на малката общност на израелските артисти и интелектуалци изглежда като глас в пустиня. И Регев се възползва майсторски от този момент. Макар че нейният мандат може и да не представлява постоянна, по-принудителна и цензурна промяна в начина на финансиране на изкуствата в Израел, тя олицетворява съществената промяна в израелското общество – от страна, която омаловажава неравенствата си и упадъка на демократичните норми, до такава, която ги афишира.
Майрав Зонсейн е израелско-американска журналистка, която отразява израелската политика от близо десетилетие насам. Тя е редакторка в списание +972, писала е и за The New York Times, The Washington Post и The Guardian.
