Израелско-палестинският конфликт се подхранва от взаимния ужас от разрушението. Всяка страна се страхува, че другата иска да я убие или изгони и да прекрати съществуването ѝ като национален колектив. За съжаление това не са ирационални страхове, породени от параноя, а разумни опасения, основани на скорошни исторически спомени и сравнително здрав анализ на намеренията на другата страна.
Основополагащото събитие за съвременната палестинска идентичност е Накба от 1948 г., когато зараждащата се държава Израел унищожава шансовете за създаване на палестинска държава и прогонва около 750 000 палестинци от домовете на техните предци. През следващите десетилетия палестинците преживяват многократни кланета и изселвания от страна на израелците и други регионални сили. През 1982 г. например между 800 и 3000 души са избити в бежанските лагери Сабра и Шатила от ливанска християнска милиция, съюзена с Израел, а през 1991 г. около 300 000 души са изгонени от Кувейт.
Палестинският страх от унищожение или разселване е резултат не само от подобни исторически спомени. Той е преживяване, съпътстващо всеки момент от живота на палестинците. Всеки палестинец в окупираните палестински територии знае, че може да бъде убит, хвърлен в затвора или прогонен от земята си от израелски заселници или сили за сигурност.
Когато палестинците анализират намеренията на израелците, те стигат до извода, че ако не е международната общност, има голяма вероятност Израел да реши да изгони повечето или всички тях от земите между река Йордан и Средиземно море и да създаде държава само за евреи. През годините множество израелски политици и партии – включително Ликуд на Бенямин Нетаняху – изразяват надежди за създаване на „Велик Израел“, като палестинците бъдат лишени от собственост, прогонени или сведени до статут на крепостни селяни. Дори в разгара на мирния процес от Осло през 90-те години на ХХ век Израел гледаше с недоверие на перспективата за жизнеспособна палестинска държава. Вместо това той продължава да разширява своите селища на Западния бряг, показвайки трайното си желание да лиши палестинците от всяка част на земята.
Настоящата война потвърди най-дълбоките страхове на палестинците. След нападението на Хамас на 7 октомври 2023 г. призивите за пълно унищожаване на Ивицата Газа и масовото им избиване и прогонване станаха рутинни в израелските медии и сред някои членове на управляващата коалиция на Израел. На 7 октомври заместник-председателят на парламента Нисим Ватури написа в Туитър: „Сега всички имаме една обща цел – заличаване на Ивицата Газа от лицето на земята“. На 1 ноември министърът на културното наследство на Израел, Амичай Елияху, публикува „Северът на Ивицата Газа, по-красив от всякога. Всичко е взривено и изравнено със земята, просто удоволствие за очите“. А на 11 ноември министърът на земеделието на Израел Ави Дихтер заяви, че „сега всъщност разгръщаме Накба в Газа“.
Ако не беше египетската съпротива и международният натиск, не е неоснователно да се смята, че Израел щеше да се опита да прогони палестинското население на ивицата Газа в Синайската пустиня. Както и да е, според палестински здравни служители израелските сили досега са убили повече от 31 000 души, включително бойци, но предимно цивилни, и са принудили повече от 85 % от цивилното население на ивицата Газа – почти 2 млн. души – да напуснат домовете си.
Израелците носят свои собствени исторически травми. Основополагащо събитие за съвременната еврейска и израелска идентичност е Холокостът, когато нацистите унищожават около 6 млн. евреи и заличават повечето еврейски общности в Европа. След това през 1948 г. палестинците и техните арабски съюзници полагат съгласувани усилия да унищожат зараждащата се държава Израел и да убият или изгонят всички нейни еврейски жители. След тяхното поражение и последвалите арабски поражения във войните от 1956 г. и 1967 г. арабските страни си отмъщават, като унищожават собствените си беззащитни еврейски общности. Около 800 000 евреи са прогонени от родните си домове в страни като Египет, Ирак, Сирия, Йемен и Либия. Поне половината от израелските евреи са потомци на тези бежанци от Близкия изток.
Еврейските страхове от убийства и прогонване не са само резултат от подобни исторически спомени. Те са и житейски опит, който е част от ежедневието на израелците. Всеки израелец знае, че всеки ден той лично може да бъде убит или отвлечен от палестински или ислямистки терористи, било то в дома си или докато пътува навсякъде по света.
Когато израелците анализират намеренията на палестинците, те стигат до заключението, че ако някога им се отдаде възможност, палестинците вероятно ще убият или изгонят 7-те млн. евреи, които понастоящем живеят между река Йордан и Средиземно море. Палестинските лидери и техните съюзници от Техеран до Ню Йорк многократно са твърдели, че еврейското присъствие в земите между реката и морето е колониална несправедливост, която рано или късно трябва да бъде „поправена“.
Някои могат да твърдят, че „поправянето на несправедливостта“ не означава избиване или изгонване на всички израелски евреи, а по-скоро създаване на демократична палестинска държава, в която евреите ще бъдат приветствани като граждани. На израелците обаче им е изключително трудно да повярват в това, особено като се има предвид липсата на трайни арабски демокрации и съдбата на еврейските общности в страни като Египет и Ирак.
Евреите са пристигнали на бреговете на Нил и Ефрат поне 1000 години преди арабите да завладеят Египет и Ирак през VII в. от н.е. Никой не би могъл да твърди, че еврейските общности в Кайро или Багдад са скорошен колониален имплант. Въпреки това след 1948 г. тези общности са напълно заличени. На практика не са останали такива в нито една арабска страна, освен 2000 евреи в Мароко и 1000 в Тунис. Като се има предвид неотдавнашната насилствена история на евреите и арабите, какво основание има да се смята, че еврейските общности ще могат да оцелеят под палестинско управление?
Настоящата война потвърди най-дълбоките страхове на израелците. След като Израел се изтегли от ивицата Газа, Хамас и други бойци я превърнаха във въоръжена база за нападения срещу Израел. На 7 октомври терористите на Хамас убиха, изнасилиха и взеха за заложници повече от 1000 израелски цивилни граждани. Цели общности бяха систематично разрушени, а стотици хиляди израелци трябваше да напуснат домовете си. Ако някой от евреите е хранел надежди, че би могъл да живее в палестинска държава, случилото се с еврейски села като Беери и Кфар Аза и с участниците в музикалния фестивал „Нова“ доказа, че еврейските общности не могат да оцелеят под палестинско управление дори и за един ден.
Реакциите срещу клането – в мюсюлманския свят и на други места – подхранват израелските страхове от изтребление. Още преди Израел да започне бомбардировките и инвазията си в Газа, многобройни гласове оправдаваха и дори възхваляваха убийството и отвличането на израелски цивилни граждани като стъпка към поправяне на историческите несправедливости. Всеки път, когато демонстранти в Лондон или Ню Йорк скандират „От реката до морето, Палестина ще бъде свободна“, израелците стигат до заключението, че „те наистина искат да ни изтребят“. Разбира се, Хамас сама по себе си не разполага с военни възможности да победи и унищожи Израел. Но войната показа, че съюзът от мощни регионални сили, които го подкрепят, включително Хизбула, хутите и Иран, представлява екзистенциална заплаха за Израел.
Би било погрешно да се приравнява положението на израелците и палестинците. Те имат различна история, живеят при различни условия и са изправени пред различни заплахи. Смисълът на тази статия е само в това, че и едните, и другите имат основателни причини да вярват, че другата страна иска да убие или изгони всички тях. Следователно те възприемат себе си не само като обикновени врагове, но и като екзистенциална заплаха, която постоянно витае над тях. Не е изненадващо, че и двете страни желаят да я премахнат. Въпреки това израелското желание за премахване на палестинската екзистенциална заплаха представлява екзистенциална заплаха за палестинците – и обратното. Единственият начин да се премахне напълно заплахата изглежда е да се отървем от другата страна.
Трагедията на този конфликт се състои в това, че проблемът не възниква от необоснована параноя, а по-скоро от разумен анализ на ситуацията и от това, че всяка от страните знае твърде добре собствените си намерения и фантазии. Когато израелците и палестинците се вгледат добре в собствените си тъмни желания, те стигат до извода, че другият има достатъчно основания да се страхува от тях и да ги мрази. Това е дяволска логика. Всяка страна си казва: „Като се има предвид какво искаме да им направим, логично е те да искат да се отърват от нас – и точно затова ние нямаме друг избор, освен да се отървем първо от тях.“
Има ли изход от този капан? В идеалния случай всяка страна трябва да се откаже от фантазията си да се отърве от другата. Мирното решение на конфликта е технически възможно. Между Йордания и Средиземно море има достатъчно земя, за да се построят къщи, училища, пътища и болници за всички. Но то може да бъде осъществено само ако всяка от страните може честно да заяви, че дори да има неограничена власт и нулеви ограничения, не би искала да изгони другата. „Независимо от това какви несправедливости са извършили спрямо нас и какви заплахи все още представляват, ние все пак уважаваме правото им да водят достоен живот в страната, в която са родени.“ Такава дълбока промяна в намеренията със сигурност ще се прояви в действие и в крайна сметка ще облекчи страха и омразата, създавайки пространство за истински мир.
Разбира се, постигането на такава промяна е изключително трудно. Но не е невъзможно. Вече има многобройни хора и от двете страни, които желаят доброто на другия. Ако броят им се увеличи, в крайна сметка това би трябвало да промени колективните политики. В региона има и една важна група, която колективно се чувства част и от двете страни и не желае нито една от тях да изчезне: близо 2 млн. арабски граждани на Израел, които обикновено се наричат или арабски израелци, или палестински израелци.
Когато „Хамас“ започна атаката си, тя се надяваше, че тези палестински израелци ще въстанат срещу своите еврейски съседи. Много евреи се страхуваха, че това наистина е на път да се случи. Всъщност в деня на клането множество арабски граждани се втурнаха да помагат на своите еврейски съседи. Някои от тях дори бяха убити от Хамас за това. Например Абед ал-Рахман Алнасара от Кусейфе е убит, докато се опитва да спаси оцелелите от фестивала в Нова, а Авад Дарауш от Иксал е убит, докато се грижи за ранените жертви.
Оттогава насам всеки ден, въпреки враждебността на много евреи, включително и на правителствени министри, арабо-израелците продължават да работят в израелски институции – от болници до държавни учреждения. Двамата най-изявени палестинско-израелски политици – Айман Одех от партията „Хадаш“ и Мансур Абас от ислямистката партия „Обединена арабска листа“ – остро осъдиха клането и призоваха всички страни да сложат оръжие и да търсят мир. Евреите вече трябва да знаят, че арабско-израелските граждани не фантазират за деня, в който най-накрая ще могат да убият или изгонят всички евреи, живеещи между река Йордан и Средиземно море.
Без значение колко трудно е за останалите да променят намеренията си, добрата новина е, че това е нещо, което всяка страна – дори всеки човек – е способна да постигне сама. Имаме малко контрол върху намеренията на другите, но би трябвало да сме в състояние да променим собствените си мисли. Дори читателите, които не са нито израелци, нито палестинци, могат да се замислят дали желаят добро и на двете страни, или хранят надеждата, че една от тези групи просто ще изчезне от лицето на Земята.
