От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Интервю с британско-американския политолог Тони Джуд

 
London Review of Books: Европейците се влюбиха в Обама още преди той да стане президент. Същевременно те едва ли знаят точно кой е нашият нов президент, президентът на Европейския съюз. Чувствата не са точно реципрочни, нали?

Тони Джуд: Ентусиазмът от Барак Обама в САЩ беше първоначално огромен, но той имаше много местна динамика – това беше една история за способността на Америка да избере чернокож президент само 150 години след края на робството и 40 години след края на сегрегацията. Това означаваше – макар и да беше малко прекалено оптимистично – че ние най-после бяхме в състояние да сложим край на расовия въпрос. Че можем да променим политиката, да представим Америка с ново лице, да сложим край на ерата Буш и да поставим началото на нови отношения между Америка и останалия свят, но тези съображения бяха от значение само за малък брой хора. Тук се вижда асиметрията между американските и европейски очаквания: европейците смятаха, че ще се получи радикално подобрение, едно морално обновление на американската външна политика; те са разочаровани, или ще бъдат, защото това няма да се случи. Американските очаквания бяха отчасти изпълнение вече от самия избор на Обама. Оттам нататък той нямаше как да не се превърне в разочарование: първият чернокож президент на Съединените щати не можеше да бъде някакъв особен радикал, някакъв див, куражлия, епохален либерал или социален демократ.

 

Обама не е никое от тези неща. Той е човек на компромисите, постоянно опитващ се да изгради едно двупартийно отношение между републиканците и демократите. Освен това може би в САЩ е било малко по-очевидно, отколкото в Европа, че Обама много отчетливо е част от американската реторическа традиция. Той е великолепен говорител, великолепен двигател на масите и, в определен смисъл, великолепен манипулатор на морални и етически идеи. Тази традиция върви от Адлаи Стивънсън[1] назад чак до Линкълн и преди него. Онова, което липсва на Обама е способността да канализира реториката си в политическа сила. Заплахата, която виждаме ние американците е, че ще има постепенно разширяване на пропастта между реториката и действията му. Това е вярно по отношение на политиката в Близкия изток, а до известна степен и в отговора срещу икономическата криза. Европейците все още не виждат това. Ето защо разочарованието тук е много по-голямо, но аз се страхувам, че то ще нарасне и в Европа.

Що се отнася до вашия президент, президентът на Европейския съвет, Херман ван Ромпой, аз може би съм един от двадесетте души в Америка, които знаят името му. Избирането му, както и онова на Катрин Аштън, новият Висш представител по външната политика на ЕС, е катастрофа. Често се говори, че Европа ще продължи да бъде неспособна да превръща своята икономическа мощ и много важния си, положителен институционен пример, в политическа сила по света. Изборът на слаби представителни лица при всички случаи няма да помогне с нищо; това също говори за някакво намерение да се пречи на ЕС да стане мощен играч. Това се случи не по случайност. Хората, които бяха най-активни при този избор, бяха най-силните хора в Европа: Меркел, Саркози и Гордън Браун. С новата конституция на ЕС се откриха две възможности. Понеже изпълнителната власт зависи до голяма степен от начина, по който биват избирани представителните лица и от това кои са те, то тази власт може да бъде или много силна, или много слаба. Ние избрахме слабата възможност. Лично аз смятам, че това е катастрофа.

Но не е ли европейската подозрителност по отношение на силните водачи донякъде разбираема от историческа гледна точка?

Аз не мисля, че Саркози и Меркел са седели в Брюксел и са си казвали: „Боже, аз си мисля за Сталин. Ние трябва да имаме слаби водачи: това ще бъде по-добре за нашата демокрация“. По-вероятно е те да са казали: „Вижте, ние се нуждаем от фигуранти, които да не застрашават нашите френски, немски или британски политически цели. Ако имаме слаби, символични представители, реалната власт ще остане в ръцете на големите държави.“

Ако се пропилее прекалено много време в грижи и тревоги за грешките от миналото, в избягване на избори на авторитарни лидери и т. н., Европа ще си остане вторачена в себе си, повтаряйки: „За Бога, ние сме добри хора. Ние имаме чудесни институции, великолепни социални системи, благополучие; ние сме по-цивилизовани от Америка, нямаме смъртно наказание, знаем как да се оправяме с имигрантите, не се държим грубо с хората отвън, не атакуваме други държави, ние сме много добър континент. И другите ще ни послушат.“ Ако направим това, ние ще бъдем много мили и много неефективни. Когато още пътувах, много хора ми казваха: „Разкажете ни, моля ви разкажете ни нещо за Европейския съюз. Това е такова хубаво нещо, с национални държави и транснационални институции, със закони, съдилища и професионална регулация, на които хората се подчиняват. Как можем сами да направим нещо такова? Как се стига от Втората световна война до Маастрихт и ЕС?“ Европейците изглежда не разбират, че това е невероятен исторически прецедент.

В едно скорошно есе вие призовахте към една „социална демокрация на страха“. Но не показа ли „войната срещу терора“ от последните осем години колко опасни са позоваванията на страха? Кога страхът може да бъде нещо добро?

Не бих искал да твърдя, че има добри страхове, но са възможни добри и лоши употреби на страховете. Лошите употреби са ясни. Съществува например демагогската злоупотреба със страха от външни хора и чужденци, която кулминира в изграждането на бариери против имиграцията, бегълците и изгнаниците. Усещането, че нещата са излезли извън контрол, че на следващата година можем да изгубим работата си поради конкуренция откъм Китай и Индия, или че някои ферми биха могли да станат неизползваеми след пет години поради промени в климата, беше усилено от глобализацията, и то доведе до появата на огромни, неспецифични страхове, които се експлоатират в Америка от хора като Сара Пейлин или в Дания от антиимиграционната партия, в Швейцария пък с референдума против минаретата. Тези страхове могат да породят национализъм, патриотизъм, превантивни войни и репресивно анти-терористическо законодателство, но в края на краищата всичко това се свежда до прекомерна държавна власт. То не може да ви спаси от тероризма; единственото, което то може да направи, е да създаде една прекалено силна държава. И това може да се случи в много отворени демокрации.

Великобритания има повече камери за следене от почти всяка друга демокрация по света. В старите времена ние бихме погледнали на това като на недопустимо вмешателство в личните ни свободи, но днес то бива прието, защото хората са уплашени от престъпността, чужденците, тероризма. Ние вече не притежаваме избора на едно великолепно щастливо и изпълнено с благоденствие, сигурно и стабилно бъдеще: това не е Швеция от 1965. Ето защо аз предлагам една социална демокрация на страха. Ще трябва да имаме активни интервенционистки държави, които да ни предпазват от нещата, които плашат хората: държави, контролиращи промените, така че те да не могат да излязат от контрол и да създадат политическа засечка. Защо да не се изправим пред това предизвикателство в името на една прогресивна държава с колективни цели, която да запазва институциите, даващи ни усещането за споделена идентичност и ценности? Ще трябва да намерим нов език, чрез който да изразим ролята на държавата в този несигурен свят. Ние имаме избора да оставим това на други хора, които могат да дойдат с език, който не харесваме – или да изнамерим такъв език сами.

Във въведението към „Преоценки“ вие пишете, че хората предпочитат да описват неприятни политически ситуации с език, който ги прави някак по-приемливи. В Иран например хората казваха, че живеят в „ограничена демокрация“, преди да стане ясно колко всъщност ограничена е тя. Какви видове лингвистични увъртания практикуваме ние в Европа и Америка?

В Америка злоупотребата с езика обикновено е от културно, а не от политическо естество. Хората обвиняват Обама, че бил социалист. Италианците биха казали magari – „де да беше“. Никой обаче не взема това прекалено сериозно. Вместо това, нещото което ние имаме тук в Америка, е културни общности, които контролират какво може или не може да бъде казано, и това определя начина, по който ние определяме различността. Идеята е, че не можете да имате елит, тъй като елитизмът е недемократичен и неегалитарен. Следователно, вие винаги правите уговорката, че по някакъв много важен начин хората си остават един и същи. Ако те са с тежко увреждане като мен[2], то те са „различно способни“ – един израз, който аз намирам много развлекателен. Това обаче не е „различна“ способност: това е липса на способност. Но тъй като е политически неудобно да се прави разлика между хора, които могат да вършат нещо и други, които не могат, последните биват определени като отделни, но равни. В това има множество погрешни неща: първо, тъпият език; второ, това създава илюзията за еднаквост или постижение там, където те всъщност не съществуват; трето, то прикрива ефекта на реалната власт и способност, реалното богатство и влияние. Вие описвате всекиго като имащ едни и същи шансове, когато всъщност някои хора имат по-добри шансове от останалите. И с този измамен език на равенството се позволява много по-лесно да се появи едно истински дълбоко неравенство.

Във Великобритания най-впечатляващата злоупотреба с езика е предефинирането на частни, извършвани за печалба дейности, като услуги, извършвани от държавата. Един конкретен пример е начинът, по който частни предприемачи получиха право да управляват старческите домове. Но никой не иска да произнесе това отчетливо, поради което те биват описващи като „доставящи“ услугата, сякаш са нещо като млекаря, носещ мляко на старите хора. Това не позволява на хората да осъзнаят истински факта, че държавата е предоставила мандата си за отговорност на един частен играч, чиято мотивация е да предостави възможно най-евтината услуга и да спечели възможно най-много пари.

Във Франция се случва нещо друго, един вид ругателско преоформяне на републиканството. Старият френски идеал за егалитарно републиканство без различия, без компромиси с религията или местния патриотизъм, при което всички имат еднакви шансове, говорят един и същи език, живеят в една и съща Франция – един идеал, който беше изобретен в края на 18 век като начин да се скъса радикално с Ancien Régime – се използва сега, за да се замаже неизгодното положение на младите хора, особено ако те са чернокожи или кафяви, живеят в предградията и идват от Северна Африка. Старият егалитарен език е бил преоформен по такъв начин, че да казва, че всички ние имаме едни и същи шансове, всички сме равни, ние няма да говорим за факта, че вие сте жена и сте кафява, или да ви позволим да се обличате различно, защото това не би било републиканско. Това хитруване допуска много нелиберално поведение в името на един „либерален идеал“.

Някои хора сравниха участието на Европа по места като Афганистан с колониалните експедиции от 19 век, когато европейските конфликти бяха експортирани в Африка и Азия.

Винаги са ме смущавали аналогии като тази, защото в такъв случай хората биват изкушени да кажат: „Боже, ама то е съвсем същото“. Тук действително е налице аналогия, но тя е само частична. От 17 век докъм 1940-те, дори 1950-те, европейците си имаха работа едни с други най-вече в много малки, ограничени войни и експлоатираха неевропейските народи – или по собствените си граници, или отвъд океаните – по ужасно насилствени начини, започвайки в Южна Америка и продължавайки чак до Белгийско Конго. Поведението към не-европейците винаги е било несравнимо по-лошо, отколкото дори към най-омразния европейски враг. Всичко това се промени през 20 век, когато поведението към другите европейци се превърна в един вид вътрешен колониализъм. Начинът, по който евреите бяха третирани от германците или украинците от руснаците по времето на Сталин, беше по-лош дори от белгийското отношение към конгоанците. Това беше един нов феномен. Неговата шокова сила беше такава, че след Втората световна война, с много трудното изключение на бивша Югославия, се утвърди разбирането, че никой европейски проблем не може да бъде решен чрез война – и със сигурност не чрез допускането на насилие срещу цивилно население, от вида, който беше преживян между 1930 и 1950.

Не мисля, че заключението от всичко това е, че европейците отново са експортирали конфликтите на интересите си извън Европа. Всичко това е по-пасивно от тогава и в известен смисъл – по-лошо. Онова, на което сме свидетели, е крайна липса на заинтересованост. Преди в 1991 да избухнат Югославските войни, аз много пътувах из Европа, особено в Германия и Австрия. Разговарях с различни хора и им казвах: „Това ще бъде нещо много лошо. Това е сериозно. Ако се вслушате в онова, което казва Милошевич и погледнете какво се случва в Сърбия и Косово, ще разберете, че се задава нещо лошо.“ А хората казваха едно от тези две неща. Или: „Не, не, разбира се, че не, такова нещо няма да се случи.“ Или: „Е и какво? Това не е наш проблем. Ние нямаме морална отговорност, те не са част от Европа.“ Това е една етически катастрофална позиция, но тя не е същата като активното участие. Това е израз на безразличие.

Когато Буш оправдаваше войната в Ирак, той използва една позиция, която беше много популярна по онова време в Америка: „Ние трябва да ги разрушим там, за да не дойдат тук.“ Той говореше така, сякаш по света има две места: тук, в Америка, и там. Докато проблемът е там, той не е тук. Европейците не могат да кажат това, защото техните потенциално най-тежки проблеми са на самите им граници: Украйна, Турция, Балканите, Близкия Изток, Северна Африка. Европейското поведение следователно не беше да се експортира проблема и да се реши той там, където и да е това, защото „там“ е прекалено близо. Дори ако Европа би имал армия и военновъздушни сили, то е невъобразимо, че тя би атакувала Сирия, само на няколкостотин мили от европейските граници. Това е прекалено опасно. Реалният проблем с Европа е, че тя казва: „ние ще се преструваме, че това не е наш проблем.“ Това е един много по-сериозен дефект, отколкото извършването на грешка. Да си измиеш ръцете от нечии проблеми беше нещо, на което се гледаше като на сериозен морален недостатък. Днес това е нещото, което Европа върши непрекъснато.

Тя върши това доста отдавна в случая с Израел и Палестина – изразявайки недоволство от окупацията, но без да върши почти нищо, чрез което да я доведе до някакъв край. Има ли нещо, което Европа може да направи, за да увеличи натиска върху Израел?

Израел желае две неща повече от всичко друго на света. Първото е американска помощ. Това той го има. Докато продължава да получава американска помощ без условия, той може да върши глупости в продължение на много дълго време, навреждайки на палестинците и навреждайки на самия себе си без какъвто и да е риск. Но второто нещо, което Израел желае, е едно икономическо отношение с Европа, което да му позволи да се откъсне от Средния изток. Вицът е в това, че евреите прекараха сто години в отчаяни усилия да получат държава в Средния Изток, а сега прекарват цялото си време в опити да се откъснат от Средния Изток. Те не желаят да бъдат там икономически, културно или политически – те не се чувстват част от всичко това и не искат да бъдат част от него. Те искат да бъдат част от Европа и следователно това е мощният лост, с който Европейският съюз разполага. Ако ЕС каже: „Докато нарушавате международните закони, вие не може да имате привилегиите на едно частично икономическо членство, не можете да имате вътрешни търговски права, не можете да бъдете част от европейския пазар“, то това би било огромен въпрос в Израел, на второ място единствено след загубата на американската военна помощ. Дори не е необходимо да говорим за Газа, а само за окупираните територии.

Но защо европейците не правят това? Тук от огромно значение е проблемът за изнудването. И това дори не е някакво активно изнудване, всъщност то е себеизнудване. Когато говоря за тези неща в Холандия или Германия, хората ми казват: „Не можем да направим това. Не забравяйте, ние сме в Европа. Помислете за онова, което направихме на евреите. Не можем да използваме икономически мерки срещу Израел. Не можем да бъдем критици на Израел, не можем да използваме силата си като огромен икономически фактор, за да упражним натиск върху еврейската държава. Защо? Заради Аушвиц.“ Разбирам този аргумент много добре. Много хора от собственото ми семейство са убити в Аушвиц. И все пак това е нелепо. Европа не може да живее до безкрайност от кредита на нечии чужди престъпления, за да оправдава една държава, която върши свои собствени престъпления. Ако ционизмът трябва да успее като осъществяване на идеите на първоначалните ционистки основатели, Израел трябва да стане нормална държава. Това беше идеята. Израел не бива да бъде нещо специално само защото е еврейски. Евреите трябва да имат държава, както всички останали имат държави. Тя не трябва да има нито повече, нито по-малко права от Словения. Следователно Израел трябва да се държи като нормална държава. Трябва да обяви границите си, да признае международните закони, да подпише международните договори и съглашения. Освен това останалите държави трябва да се държат с него по начина, по който биха се държали с която и да е друга държава, която би нарушила тези закони. В противен случай тя бива третирана по специален начин и ционзимът като проект е пропаднал. Хората ще кажат: „Но защо се заяждаме с Израел? А какво да кажем за Либия? Йемен? Бирма? Китай? Всички те са много по-зле.“ Добре. Но тук пропускаме две неща: първо, Израел описва себе си като демокрация и следователно той трябва да бъде сравняван с демокрации, а не с диктатури; второ, ако Бирма би дошла при Европа и би казала: „За нас би било огромно предимство, ако бихме могли да имаме привилегировани търговски права с вас“, Европа би отговорила: „Първо трябва да освободите политическите затворници, да направите избори, да отворите границите си.“ Ние трябва да кажем същите неща на Израел. В противен случай признаваме, че еврейската държава е нещо извънредно – едно странно, различно нещо, което не може да бъде третирано като всяка друга държава. Именно европейската гузна съвест е голяма част от проблема.

Вие настоявахте, че Европа трябва да продължи да гледа навън, ако би искала да има някакво влияние по света. Но това повдига въпроса за европейските граници. Как да определим Европа географски? Идентични ли са нейните граници с онези на ЕС?

Европа няма граници. Тя винаги е имала много произволни граници. Погледнати традиционно, границите й са културни, а не физически. Европа и християнството се припокриваха в продължение на много стотици години, с изключение на другите много стотици години, през които мюсюлманите в Испания и в Източна Европа са имали много значително присъствие. Въпросът следователно е еволюирал и онова, което е имало значение, е било доминиращата, а не последната граница. Хората в Полша ще ви кажат, че те са центърът на Европа. Но ако това е вярно, то Русия е много определена част от Европа. Вероятно същото се отнася и до Армения, Грузия и Азербайджан, някои от които в края на краищата са много християнски и по много начини свързани тясно с централна Европа. Имало е хора, които са казвали: „Вижте, Северна Африка е част от Европа. Културата на Европа е била развита много повече в това, което днес е Либия или северен Тунис, отколкото в южна Испания. Тези страни са били част от Римската империя в продължени на много дълго време. Голяма част от великите европейски фигури от ранната християнска ера идват от Африка.“

Тези аргументи не водят до никъде. Моят отговор е, че Европа е едно културно пространство, което не се припокрива непременно с ЕС като физическо пространство; в противен случай би имало безконечни дебати в израелски стил относно това къде трябва да бъдат границите. ЕС е различен, тъй като той започна живота си като Европейска икономическа общност, с идеята, че това е една отворена единица. Всеки можеше да се присъедини, ако се придържа към правилата, нормите и регулациите. Това беше много лесно да се каже през 1958, защото по онова време по-голямата част от Европа беше в затвора. Тогава нямаше нужда да се безпокоите дали трябва да приемате Словакия, защото такъв риск нямаше, никакви изгледи за това, благодарение на руснаците. Всичко, за което трябваше да се безпокоите, бяха богатите страни на Запада: или малки, богати страни като Австрия, или големи, като Италия и Испания. След 1989 всичко това се разпиля на парчета. ЕС се превърна в нещо, което беше принудено – по законови, културни и институционални причини – да се разширява и приема всеки, който би искал да се присъедини откъм пространство, което може да се разпознае като Европа. И тъй като никой не беше определил това пространство, то граници нямаше. По онова време Турция не беше проблем: първо, защото по онези години тя беше най-вече военна диктатура; и второ, защото тя беше отвъд Югославия и България, а тези двете тепърва трябваше да влизат в ЕС.

Днес ние живеем в една много по-различна ситуация. Европа се определя от правилата на ЕС и неговата готовност да приема нови страни. Но още в средата на 1990-те вече беше ясно, че независимо от онова, което се говори публично, Брюксел иска да забави този процес – и ако е възможно да го доведе до спиране. Причините за това бяха много ясни, защото ЕС преуспяваше на основата на реалното междудържавно сътрудничество, при което богатите държави или региони помагаха на бедните, а малките нови членове можеха да бъдат принуждавани да се държат добре. Това беше наред докато преобладаващата част от членовете бяха големи и богати, а единствените нови и вероятни членове бяха малки и богати, или, ако бедни, то много малки. Когато това се промени през 1990-те, започнаха да се чуват хора, които казваха: „Почакайте малко, Европа трябва да се дефинира културно, тя трябва да взема пред вид наследството: духовното, архитектурно и езиково наследство.“ А това просто беше начин да се каже: „Не можем да приемем мюсюлмани.“ Сега, чувал съм католици да казват, че православните християни също не могат да бъдат приети. Хората казват такива неща в Полша, в Хърватска, до известна степен в Унгария, но онова, което те имат пред вид, всъщност са руснаците, сърбите и румънците, а не православните християни изобщо. Но понеже това не може да се каже открито, то отново се стига до злоупотреба с езика.

Под всичко това обаче се крие един много реален проблем. Ако отворите Европа за много голям брой много бедни хора, системата на трансфери и субсидии ще се срути. Холандия например може да субсидира Латвия, но Дания не може да издържи да субсидира Турция. Това е нещо реално. Също толкова реален е въпросът, ако Турция стане член, то защо не и Украйна? А това би било даже още по-скъпо. Ето защо реалните ограничения за разширяването на ЕС са икономическата реалност и, преди всичко, политическата смелост. Ако политиците не се осмеляват да кажат защо Турция би трябвало да бъде член, също както не казват защо трябва да сме твърди с Израел, то не може да се очаква от хората някак инстинктивно да разбират тези въпроси. За поколението от политици, което ние имаме днес, е много по-лесно да се каже, че Европа е пълна, че ние не можем да се разширяваме повече, трябва да се грижим за локалните въпроси, за защитата на социалната държава, на нашите традиции, образа на нашите градове или каквото и да е. Това ще бъде реториката на Европа за в бъдеще. Тя вече не е християнска, а „юдео-християнска“. Тя вече не е католическа и протестантска, а католическа, протестантска, православна. Но аз не мисля, че тя ще бъде католическа, протестантска, еврейска, православна и мюсюлманска. Страховете от тероризма от последните десет години се съчетават много по-лесно с една Европа на граници, отколкото с една Европа на разширяване.

Ако изглежда нещо липсва на днешните политици, то това е смелостта. Тя се счита за идеалистична, дори за наивна.

Смелостта винаги е липсвала на политиците. Все едно да се каже, че баскетболистите обикновено не са ниски. Това просто не е някакъв полезен атрибут. Да бъдеш морално смел означава да бъдеш в състояние да кажеш нещо различно, което пък намалява шансовете ти да спечелиш избори. По един комичен начин смелостта е по-характерна за един старомоден тип просветена диктатура, отколкото за една демокрация. Но има и друг фактор. Моето поколение беше катастрофално. Аз съм роден през 1948, така че съм долу-горе на същата възраст като Джордж У. Буш, Бил Клинтън, Герхард Шрьодер, Тони Блеър и Гордън Браун – едно доста боклучено поколение, когато човек си помисли за него, а към това могат да се прибавят още много имена. Това е поколение, което израсна през 1960-те години в Западна Европа или Америка, в един свят без трудни избори, нито икономически, нито политически. Нямаше войни, в които те трябваше да участват. Те не бяха задължени да участват във Виетнамската война. Те израснаха с увереността, че какъвто и избор да направят, от това няма да произлязат катастрофални последици. Резултатът е, че каквито и да са различията във външния вид, стил и личност, това са хора, за които вземането на непопулярни решения е нещо много трудно.

Някой беше казал: „Но решението на Блеър да участва във войната в Ирак беше много непопулярно у мнозинството от населението.“ Съгласен съм. Но онова, което Блеър вършеше, беше извършено заради един друг вид популярност – той искаше да покаже сила. За да направи това, той трябваше да извърши нещо непопулярно, но такова, което да не му струва нищо. Да се извърши нещо непопулярно, което може да ти струва работата, е много по-трудно. Последното поколение с такава смелост в Америка беше може би поколението на Линдън Джонсън. По един странен начин Тачър, която аз със сигурност не харесвам, имаше кураж. Но тя пасва в определението за наивна идеалистка; аз не харесвам идеалите й, а наивността й се оказа катастрофална – но все пак това е едно честно описание. Днес вече е критика да се описва някой политик като идеалист. Това е нов феномен и в определен смисъл той също е породен от факта, че в продължение на повече от 60 години Европа не е била въвличана във войни, които да изискват мобилизацията на цялото население. Последният път, в който е имало такъв период на продължителен мир, вероятно е някъде в ранното Средновековие. По традиция политиците са се издигали на власт чрез войни или завоевания. Сега обаче имаме шест, седем поколения от водачи, които идват на власт изключително чрез политическо маневриране, което е нещо много необичайно в исторически план. Това е нещо като бракове между близки роднини: няма външни добавки, няма нови хора, само една политическа класа, която възстановява самата себе си. Това не е аргумент в полза на войната, просто исторически факт.

В „Postwar“ вие твърдите, че особеността на Европа се дължи не на нейните закони, а на нейния начин на живот. Аз живея там, но не знам какво означава това.

Всеки път, когато една оперна трупа дойде от Париж или Лион в Любляна, вие живеете европейския начин на живот. Операта е субсидирана или от страната, която я изпраща, или от онази, която я кани, или от Брюксел. Хората, които работят в нея, всички те имат договори, здравни и пенсионни осигуровки, осигуровки против безработица – една сигурност, която никоя американска компания не дава на своите певци или танцьори. В Америка те им плащат повече, но не им дават никоя от тези защити или протекции. Европейският начин на живот е когато пътувате с влакове, вместо да сте принудени да карате някаква замърсяваща кола или да ползвате замърсяващ самолет за сравнително кратко разстояние, защото имате субсидиран обществен или полу-обществен транспорт. Но вие просто приемате, че това е нормалният начин да се пътува на определени разстояния. Чрез високите цени на бензина и данъците ЕС и нейните членове ви разубеждават да ползвате колата си прекалено често. Европейският начин на живот е в това, че можете да говорите английски език и да се чувствате също толкова удобно в Брюксел, Барселона, Женева, Виена или Лондон, защото сте гражданин на едно по-голямо пространство от онова, в което сте се родили и което ви определя само в един много тесен смисъл. Предполагам, че преди всичко друго европейският начин на живот е в това, че рисковете, които поемате в професионалния си живот, са до известна степен намалени чрез гаранции, например за държавна поддръжка в случай, че изгубите работата си. Това създава усещането за пространство, в което се чувствате сигурни. Откъм Америка е лесно да се види разликата, тъй като мястото тук е такова, в което можете да имате голям успех или да пропаднете много зле, но това не е място, в което можете да се чувствате сигурни.

Но с настъпването на икономическата криза пълната заетост за младите е много по-трудно нещо, социалните помощи са ограничени, несигурността нараства.

Повечето европейски законодателства отдават предпочитание на хората, които са имали работа най-дълго време. Ето защо жертвите са ония, които идват последни. Това е стратегическо решение, което е било взето преди много години, и то е било взето както по изборни причини, така и поради факта, че да се грижиш за възрастни безработни хора е много по-скъпо. Ако сте на 45 години и нямате работа, вие вероятно имате деца и сте изгубили голяма заплата, така че държавата трябва да плаща много повече за вас. Ето защо държавата защищава възрастните хора, а младите са жертви на този избор. Професионалните съюзи вършат същото по свои собствени причини. В този смисъл младите хора от Източна Европа днес са двойни жертви. Първо, те са млади, а освен това идват от страни, които са се присъединили към ЕС късно. Ранните страни-членки са спечелили страшно много от членството си чрез субсидии, трансфери, схеми за създаване на работа. При новите страни-членки имаше по-малко за разпределяне и на тях се дава по-малко. Резултатът от всичко това е, че предимствата на европейския начин на живот днес са много по-малки, отколкото те бяха пред 20 години. Това не е следствие от някаква икономическа неизбежност, а от погрешни политически решения, погрешни избори на данъчно облагане и инвестиции, както и на лош подбор на времето за нови членства.

Би ли могло всичко това да бъде по-различно? Разбира се. Връщаме се към въпроса за политическото водачество. Една от най-скъпите програми във Франция, пенсионната система на железопътните работници, беше установена в годините след Втората световна война. Техният мощен комунистически професионален съюз успя да договори много добра сделка, особено за локомотивните машинисти. Те можеха да се пенсионират на 54 години, с пълна заплата до живот. По онова време това е било много разумна сделка. Тези мъже обикновено са започвали да работят на 13 години и са работели през целия си живот на парни локомотиви, което е било физически изтощителна, опасна работа. Когато са стигали до 54, те вече са били изтощени. Обикновената продължителност на живота им след рова е била осем години. По онова време, следователно, пенсионното бреме не е било толкова тежко за държавата. Днес техните синове и внуци имат същата сделка. Но те напускат училище на 16, започват работа на високоскоростните влакове, където седят на удобни столове, с климатична инсталация през лятото и отопление през зимата, а най-усилното нещо, което трябва да направят, е да натискат по някой бутон. Те се пенсионират на 54 при пълна заплата, а средната продължителност на живота им след това е още 24 години. Днес това е една безумно скъпа програма. Но се иска политически кураж, за да се каже: „Вижте, ситуацията се е променила. Ние все още вярваме, че трябва да получавате добра пенсия, но не на 54. Ние го правим на 64. Не ви ли харесва? Намерете си друга работа.“ Това е политически трудно решение, но то не е знак за това, че има нещо погрешно в принципа на социалната държава. Онова, което го превръща в проблем, е липсата на политически кураж. Причината, поради която то е било осъществимо в продължение на толкова дълго време е, че Европа беше невъобразимо богата в сравнение с този специфичен разход. След Втората световна война това беше един много млад континент с бурна икономика и той беше в състояние да плаща за себе си. Законодателството не винаги беше на ниво, но това нямаше значение. Разходите просто бяха покривани по някакъв начин. Но това вече не е така. И все пак Европа все още е невъобразимо богата. Няма причина за това хората да не могат да живеят много добър живот в ЕС, в частните и обществени сектори, млади и стари. Това е въпрос на политически решения.

В Гърция ние видяхме масови протести, насочени отчасти против една неолиберална икономическа система, която породи нарастващо неравенство и остави младите хора с усещането, че за тях няма бъдеще. И все пак нещата изглеждаха така, сякаш има огромна пропаст между протестиращите и тяхното правителство, и една още по-голяма по отношение на Брюксел. Как сме стигнали дотам, че хората по улиците вече да нямат значение?

Част от отговора е в това, че ситуацията е точно същата и в големите страни. В Лондон два милиона души протестираха против войната в Ирак, но правителството не им обърна внимание и това не доведе до никаква промяна. Така че несвързаността между управляващи и управлявани е универсална. Защо? Трудно е да се даде някаква обща картина. И все пак онова, което можем да наречем „свързаност“, продължи в течение на едно доста кратко време. То започна през 19 век с масовите вестници, масовата грамотност, скоростта и удобството на комуникациите и особено на влаковете. Правителствата бяха принудени да бъдат много отзивчиви към популярните настроения. Те се чувстваха уязвими. Изборите можеха да ги отстранят от власт и ако те не проработеха, то масите по улиците можеха да постигнат същия резултат. След Втората световна война правителствата се оттеглиха от политиката. Френският икономически план например не беше решен от парламента, а от администраторите и бюрократите. ЕС беше институционално изобретен от бюрократите. Първите избори бяха проведени едва през 1979. Дотогава нямаше избори, изследвания на общественото мнение, гласове, нищо. Налице беше усещането, отчасти като следствие от фашизма, че вече не може да се има доверие на масовото мнение. То се считаше за ненадеждно. Масите не само бяха готови да ви изхвърлят, но те бяха готови да сринат и цялата система. Бавно, но постоянно от 1950-те нататък влиянието на улицата, на медиите, вестниците, общественото мнение, идеологията, беше отдалечено все повече и повече от същинския процес на вземане на решения. В края на краищата вече нямаше голямо значение дали бихте изхвърлили цялото правителство, тъй като това не би променило фундаменталните политики, институции, закони на страната или насоката на повечето от въпросите на политиката.

Едва сега ние забелязваме резултатите от един процес, който е вървял в продължение на много дълго време. Голяма част от 1960-те, които аз помня като студент, се въртеше около спора дали правителствата губят връзка с общественото мнение и предпочитания, особено с онези на младите, и че единственият начин за постигане на обратна връзка беше излизането на улицата. Сега разбираме, че дори и това вече не работи. Старите пътища на масовите движения, общности, организирани около една идеология, дори религиозни или политически идеи, професионални съюзи и политически партии, които да превръщат общественото мнение в политическо влияние – те вече не са тук. И все пак ние се нуждаем от тези лостове. Без тях хората, подскачащи насам-натам по улиците, не вършат нищо. Те нямат значение дори ако са в столицата и ако са милиони. Ние разрушихме нивата на популярна политика или позволихме те да бъдат разрушени. Онова, което ни остава, са хората като индивиди, но когато хората се срещат като индивиди, те или могат да се съберат само за една голяма демонстрация, или за да комуникират чрез Интернет като вербални групи за натиск по време на избори. Комбинацията от физическа маса и политически натиск е изгубена.

Вие писахте, че идеята за радикален прогрес се разпадна заедно с падането на Берлинската стена и колапса на комунизма в Източна Европа. Ако вече не можем да вярваме в неумолимите закони на историята или в социалистическото бъдеще, то на каква основа може да бъде осъществена една прогресивна политика?

Аз мисля, че онова, от което се нуждаем днес, е завръщане към една вяра не в свободата, защото тя много лесно се превръща в нещо друго, както видяхме, а в равенството. Равенство, което не е едно и също с еднаквост. Равенство на достъпа до информация, равенство на достъпа до знание, достъпа до образование, достъпа до власт и политика. Ние би трябвало да сме по-загрижени относно неравенствата на шансовете, независимо дали между млади и стари или между онези с различни умения, или идещи от различни региони на една страна. Това е друг начин да се говори за несправедливост. Ние трябва да преоткрием езика на несъгласието. Това не може да бъде икономически език, тъй като част от проблема се състои в това, че в продължение на много дълго време ние сме говорили за политиката на един икономически език, където всичко се върти около растеж, ефективност, производителност и богатство. В същото време прекалено малко е ставало дума за колективни идеали, около които можем да се обединим, около които можем да се гневим заедно, около които можем да бъдем мотивирани колективно, независимо дали по въпроси на справедливостта, неравенството, жестокостта или неетичното поведение. Ние сме захвърлили езика, с който можем да правим това. И докато не преоткрием този език, то как бихме могли отново да се обвържем едни с други? Не можем да се обединим на основата на идеи от 19 и 20 ти век, идеи за неизбежен прогрес или естествено историческо развитие от капитализъм към социализъм или каквото и да е. Ние вече не можем да вярваме в това. И освен това то не може да свърши работата вместо нас. Ние трябва да преоткрием своя собствен език на политиката.
 
Разговора води Кристина Божич
 


[1] Адлаи Стивънсън (1900–1965): американски политик от демократическата партия, на два пъти губил президентски избори срещу Дуайт Айзенхауер. Бел. пр.
[2] От около година насам Тони Джуд страда от открити прояви на същата болест, от която вече години наред страда известният физик и астроном Стивън Хокинг: амиотрофична латерална склероза, или постепенна и пълна парализа на всички двигателни функции на тялото. Бел. пр.
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...