Преди няколко години посетих Красногруда, възстановената резиденция на Чеслав Милош близо до полско-литовската граница. Бях гост на Кшищоф Чичевски, директор на фондацията Borderland, занимаваща се с конфликтната памет в този регион и помиряването на местните населения. Беше дълбока зима и докъдето поглед стига се виждаха само покрити със сняг полета, тук-там прошарени от изгубени, сковани от лед групи дървета и стълбове, маркиращи националните граници.
Домакинът ми разказваше лирично за културния обмен, който бил планиран за фамилния дом на Милош. А аз бях потънал в собствените си мисли: на около седемдесет километра на север оттук, в Пилвискаи (Литва), беше живяла и умряла част от семейството на баща ми, носеща името Авигаил (някои – от ръцете на нацистите). Нашият братовчед Майер Лондон беше емигрирал през 1891 за Ню Йорк от едно от близките села; там през 1914 той беше избран като втори социалистически конгресмен, преди да бъде изтикан от една нечестна коалиция от богати нюйоркски евреи, обезпокоени от неговия социализъм, и американски ционисти, ужасени от всеизвестното му съмнение към техния проект.
За Милош, Красногруда – „червена земя“ – е бил негова „родина“ (Rodzinna Europa на оригиналния полски език, превеждано като „Родината Европа“ или „Европейско семейство“). Но за мен, човекът, вторачен в този скован бял пейзаж, той говореше по-скоро за Йедвабне, Катин и Бабий Яр – всички те не особено далеч. (Да не споменаваме пък мрачните спомени от по-близки места). Домакинът ми със сигурност знаеше за всичко това: всъщност той беше лично отговорен за спорната полска публикация на книгата на Ян Грос, занимаваща се с клането от Йедвабне. Но присъствието на най-големия полски поет от двадесети век се издигаше над всичко и някак облагородяваше трагедията, сковаваща този регион.
Милош е роден през 1911 в тогавашна руска Литва. Всъщност, като много други велики полски литературни фигури, той не е чист „поляк“ според географските измерения. Адам Загайевски, един от най-важните живи полски поети, е роден в Украйна; Йежи Гедройч – важна фигура сред емигрантската литература на двадесети век – е роден в Беларус, също като Адам Мицкевич, иконата на полското литературно възраждане от деветнадесети век. Литовският Вилнюс пък в особена степен е космополитно смешение от поляци, литовци, германци, руснаци и евреи (Исайа Бърлин, както и харвардската политическа философка Джудит Шклар, са родени в близката Рига).
Израснал в междувоенната Полска република, Милош преживява окупацията и вече е поет с известна значимост, когато бива изпратен в Париж като културно аташе на новата Народна република. Но през 1951 той забягва на Запад и две години по-късно публикува най-влиятелната си книга, Плененият ум. Без някога да е слизал от печат, това е далеч най-проницателният и с продължаващо въздействие анализ на привличането, което сталинизмът е упражнявал върху интелектуалците, както и, казано по-общо, на привлекателността на властта и авторитаризма за интелигенцията.
Милош изследва четирима от съвременниците си, както и самозаблудите, на които те стават жертва в пътуването от независимост към подчинение, подчертавайки онова, което той нарича нужда на интелектуалците от „усещане за принадлежност“. Двама от обектите му – Йежи Андрейевски и Тадеуш Боровски – може би ще са познати на англоезичните читатели. Андрейевски е автор на Пепел и диаманти (адаптиран за киното от Анджей Вайда), а Боровски е автор на един изгарящ мемоар за Аушвиц, Оттук към газта, дами и господа.
Но книгата се запомня най-силно чрез две метафори. Едната от тях е „хапчето от Мурти-Бинг“. Милош се среща с тази метафора в един полузабравен роман от Станислав Игнац Виткевич, Неутолимост (1927). В тази история, централно-европейците, изправени пред перспективата да бъдат прегазени от неизвестни азиатски орди, гълтат някакво мъничко хапче, което ги освобождава от страхове. Ободрени от ефекта му, те не само приемат новите си господари, но и са изключително щастливи да ги посрещнат.
Вторият образ е този на „Кетман“, заимстван от Религиите и философиите на Централна Азия от Артур де Гобино[1], в която френският пътешественик разказва за персийския феномен на избирателните идентичности. Онези, които са възприели начина на живот, наречен „Кетман“, са в състояние да говорят едно, а да мислят друго, като по този начин лесно се приспособяват към изискванията на управниците си, същевременно вярвайки, че са запазили някъде вътре в себе си независимостта на свободния мислител – или поне на мислителя, който по собствена воля е предпочел да се подчини на идеите и предписанията на други.
Кетманството, по думите на Милош, „носи със себе си известно удобство, подхранвайки мечтите за това какви биха могли да бъдат нещата, а ограждащият стобор позволява утехата на бленуването.“ Да се пише за собственото чекмедже се превръща в нещо, което е признак за вътрешна свобода. Поне читателите ще го вземат на сериозно, ако само биха могли да го прочетат, разбира се:
Страхът от безразличието, с което икономическата система на Запада третира своите артисти и учени е широко разпространен сред източните интелектуалци. Те казват, че е по-добре да си имаш работа с един интелигентен дявол, отколкото с добродушен идиот.
Между кетман и хапчето от Мурти-Бинг, Милош брилянтно анализира умонагласата на съвременника – заблудени идеалист, както и циничен слуга на времето. Неговото есе е по-изтънчено от Тъмнина по обед на Артур Кьостлер и по-малко неуморно-логично от Опиумът на интелектуалците на Реймон Арон. В продължение на дълги години аз го преподавах в любимия си курс – един преглед на избрани есета и романи от централна и източна Европа, включващ произведения на Милан Кундера, Вацлав Хавел, Иво Андрич, Хеда Ковали, Паул Гома и други.
Но с течение на времето аз започнах да забелязвам, че докато романите на Кундера и Андрич, или мемоарите на Ковали и Евгения Гинсбург си остават достъпни на американските студенти, независимо от чуждия материал, Плененият ум често се сблъсква с неразбиране. Милош приема за естествено, че читателите му интуитивно ще разберат умонагласата на вярващия: мъжът или жената, които се идентифицират с историята и с ентусиазъм се присъединяват към една система, която им отрича свободата на изразяването. През 1951 той с основание допуска, че този феномен – независимо от това дали той е свързван с комунизъм, фашизъм или с която и да е друга форма на политическо потисничество – ще им бъде добре познат.
И действително, когато за пръв път представях книгата през 1970-те, аз прекарвах по-голямата част от времето, обяснявайки на уж-радикалните си студенти защо един „пленен ум“ е нещо лошо. Тридесет години по-късно, младата ми публика е просто слисана: защо някой човек би пожелал да продаде душата си на която и да е идея, а още по-малко на някоя потисническа такава? В началото на 21-ви век, малцина от моите североамерикански студенти са срещали някога през живота си жив марксист. Едно себеотрицателно обвързване с някаква секуларна вяра е нещо, намиращо се отвъд обхвата на тяхното въображение. Когато започвах, предизвикателството беше да обяснявам защо хората са се разочаровали от марксизма; днес непреодолимото препятствие се състои в това човек да обясни самата илюзия.
Сегашните студенти не разбират смисъла на книгата: цялото това упражнение им се струва напразно. Потисничеството, страданието, иронията, дори и религиозната вяра: това са неща, които те могат да разберат. Но идеологическа самоизмама? Посмъртните читатели на Милош неволно наподобяват онези западняци и емигранти, чието неразбиране той описва толкова добре: „Те не знаят с какво заплаща човекът – онези зад граница не го знаят. Те не знаят какво купува човек, и на каква цена.“
Може би. Но съществува повече от един вид пленничество. Нека си припомним Кетмановския транс на интелектуалците, които само допреди няколко години поддържаха истеричния военен напор на Джордж У. Буш. Малцина от тях биха признали, че са се възхищавали на президента, а още по-малко, че са споделяли неговия мироглед. Така че по правило те се подреждаха зад него, без съмнение запазвайки личните си съображения. А по-късно, когато стана ясно, че са направили грешка, те обвиниха за това некомпетентността на администрацията. С чисто кетмановска ловкост те гордо твърдят, че, всъщност, „ние бяхме прави да грешим“ – едно повторение на ехото на френските съвременници, настояващи, че е „по-добре да грешиш със Сартр, отколкото да си прав с Арон.“
Днес ние все още можем да доловим кънтящите отзвуци на опита за ново подпалване на Студената война около един кръстоносен поход срещу „ислямо-фашизма“. Но истинското мисловно пленничество на нашето време си остава в нещо друго. Настоящата ни вяра в „пазара“ усърдно върви по следите на своя двойник от деветнадесети век – неподлежащата на съмнение вяра в необходимостта, в прогреса и Историята. По същия начин, по който несретният британски лейбъристки канцлер от 1929–1931, Филип Шоудън, вдигна ръце пред лицето на Депресията и обяви, че няма смисъл човек да се бори против неизбежните закони на капитализма, така и днешните европейски лидери се спасяват чрез бюджетна строгост, за да умиротворят „пазарите“.
Но „пазарът“ – също като „диалектическия материализъм“ – е просто една абстракция: той е едновременно ултра-рационален (неговите аргументи бият всички останали), но и кулминация на неразумността (той не подлежи на дискусия). Той си има своите истински евангелисти – посредствени в сравнение с отците-основатели, но въпреки това влиятелни; своите спътници – които насаме може би се съмняват в постулатите на догмата, но не виждат смисъл да дават израз на съмненията си; както и своите жертви, мнозина от които особено в САЩ послушно са глътнали хапчето си и гордо прокламират добродетелите на една доктрина, ползата от която никога няма да видят.
Преди всичко друго, силата на хипнозата, в която една доктрина държи хората, се измерва най-добре чрез неспособността им да си представят някакви възможни алтернативи. Ние знаем много добре, че безграничната вяра в нерегулираните пазари убива: строгото прилагане на онова, което доскоро се наричаше „Вашингтонски консенсус“ в нестабилните развиващи се страни – с неговия акцент върху стисната фискална политика, приватизация, ниски митнически тарифи и дерегулация – е разрушило милиони екзистенции. Междувременно, задължителните „комерсиални условия“, при които се предоставят множество жизнено важни лекарства, драстично намалиха продължителността на живота на много места по света. Но според безсмъртната фраза на Маргарет Тачър, „алтернатива няма“.
Именно това беше начинът, по който комунизмът беше представян на своите ползватели в годините, следващи Втората световна война; и именно това, че Историята не позволяваше никаква алтернатива на едно Комунистическо бъдеще, беше причината за това, че толкова много от чуждестранните почитатели на Сталин бяха уловени в интелектуално пленничество. Но когато Милош публикува Плененият ум, западните интелектуалци все още дебатираха за избор между реално конкуриращи се социални модели – социал-демократически, социално-пазарни или регулирано-пазарни варианти на либералния капитализъм. Днес, въпреки протестите на старото Кейнсианство откъм по-долните редици, на власт се намира един твърд консенсус.
За Милош, „човекът от Изтока не може да вземе американците на сериозно, защото те никога не са минавали през опита, който показва на хората колко относителни са преценките и мисловните им навици.“ Това без съмнение е така и то обяснява продължаващия скептицизъм на източноевропееца пред лицето на западната невинност. Но няма нищо невинно в доброволната сервилност на западните (и източни) коментатори пред новата всеобща ортодоксия. Мнозина от тях, съвсем по кетмановски, отлично знаят какво означава това, но предпочитат да не надигат глава над парапета. И поне в този смисъл те имат нещо истински общо с интелектуалците от времето на комунизма. Сто години след рождението си, петдесет и седем години след публикуването на това основополагащо есе, присъдата на Милош над сервилния интелектуалец звучи по-истинно от всякога: „неговата основна характеристика е страхът му от самостоятелно мислене.“
[1] Френски писател и мислител, известен със създаването на теорията за господството на арийската раса в книгата си За неравенството на човешките раси (1853–1855). Бел. пр.