Изгледи – Европа

1.

Белгия има лошо име в пресата. Малка страна – с размерите на Уелс, с население малко над десет милиона – тя рядко привлича чуждо внимание; когато пък го прави, чувствата, които предизвиква, са най-често укор, понякога антипатия. Шарл Бодлер, който е живял тук за кратко време през 1860-те, посвещава на страната значителна част от язвителното си внимание. Размислите върху Белгия и нейните хора заемат 152 страници в неговите Oeuvres Complètes. Белгия, заключава той, е онова, което би се случило с Франция, ако тя би била оставена в ръцете на буржоазията. Карл Маркс, който пише в напълно различен модус, просто отмахва Белгия като рай за капиталистите. Множество други изгнаници и емигранти са минавали през страната; само малцина от тях са намирали нещо хубаво за казване.

Аз не съм нито изгнаник, нито емигрант, но наскоро също имах възможността да прекарам сравнително дълго време в Белгия. За разлика от повечето краткотрайни посетители на страната аз не бях в Брюксел, а в едно малко фламандско селце недалеч от Брюге; освен това, за разлика от повечето днешни преходни жители-чужденци, аз можех да предявя поне някаква тъничка връзка с мястото, тъй като баща ми е роден тук, в Антверпен. Ежедневието в селска Фландрия е лишено от събития, казано най-меко; едва след известно време човек е в състояние да разбере нелеката, тревожна душа на това ъгълче от Европейския съюз. Белгия притежава много неща, които я правят интересна отвъд себеунизително разхвалваните достойнства на бирата и вафлите, но може би най-важното й качество днес се съдържа в примера, който тази малка страна може да даде, когато става дума за опасностите, пред които са изправени държавите навсякъде.

Не е нужно да сте живели тук много дълго, за да си припомните, че през последното десетилетие Белгия е била нещо като рог на изобилието за разнообразни скандали. Последният от тях, масовото отравяне на една от местните вериги за хранителни стоки чрез изтичане на диоксин (силно отровна субстанция) в хранителните смески за пилета и прасета, направи селските супермаркети празни, за кратко време, през миналия юни – макар и англоезичните посетители да бяха уверени, че здравният риск е нищожен в сравнение с онези, които обикновено се свързват с английското говеждо месо или генетично модифицираната американска царевица. Но преди диоксна в Белгия имаше и други скандали: пране на пари, подкупи и незаконни комисионни по високи места, политически убийства, отвличания, педофилия, убийства на деца, полицейска некомпетентност и административна корупция навсякъде.

Всичко това се случи в един малък, процъфтяващ регион в северозападна Европа, чиято национална столица е също и Генерален щаб на „Европа“ (чиито бюрокрации са до голяма степен отделени от Белгия в едно неприятно за гледане, изградено от стъкло и бетон, гето). Но половината населени на страната – холандскоезичните фламандци – са я разделили и федерализирали до степен на почти пълно изчезване, докато другата, френскоезичните валонци, не притежават някаква отличителна идентичност. Едва ли е за учудване тогава, че има намеци, че Белгия би направила най-добре, ако просто изчезне незабелязано. Кой ли му пука?[1]

Дали Белгия трябва да продължи да съществува е силно спорен въпрос, но нейното съществуване е нещо повече от историческа случайност. Страната е създадена през 1831, с помощта на Великите сили от онова време – Франция, Прусия и Великобритания, сред останалите – никоя от които не е искала да види мястото под управление на някоя друга. Територията, която тя заема, е била (и ще си остане), арена на борби в европейската история. Цезаровата Gallia Belgica лежи пряко през линията, която дели гало-римските територии от онези на франките. Когато империята на Карл Велики се разпада в девети век, стратегически разположеното „Средно царство“ – между земите, които по-късно ще станат Франция и Германия – се появява като желана териториална цел за следващото хилядолетие. Кралете от династията Валоа, Бурбоните, Хабсбургите (испански и австрийски), Наполеон, холандците, пруските германци и, в най-ново време, Хитлер – всички те са нахлували в Белгия и са обявявали нейни части за свои, при което понякога са властвали в продължение на столетия. Може би в Белгия има повече бойни полета и места, напомнящи за древни и съвременни войни, отколкото в което и да било друго, сравнимо по големина парче земя в света.

Ето защо на белгийците може да бъде простена известната несигурност по въпроса за националната им идентичност. Държавата, създадена по време на Лондонската конференция от януари 1831, е освободена от контрола на холандците, снабдена с новоизпечен крал от Германия, с конституция, моделирана по образеца на френската от 1791, и с ново име. Макар че названието „Белгия“ има стари корени (Ян дьо Гиз – средновековен хроникьор от 12 век, го приписва на някакъв митичен монарх, „Белгус“, произхождащ от Троя), повечето от жителите на региона се идентифицират единствено с местната общност, в която живеят. Действително, градската или комунална лоялност лежи в сърцето на всичко, което прави това място отличително. От тринадесети век нататък фламандските градове са се обединявали, за да се борят срещу паричните и териториални искания на различни местни владетели, крале и императори. Дори и днес Белгия е единствената страна в Европа, където идентификацията с непосредственото обкръжение надделява над регионалната или национална обвързаност, с която се обвързва популярното въображение навсякъде.

Новооснованата белгийска държава се базира на силно стеснено право на гласуване, ограничаващо властта и влиянието до френско-говорещата търговска и индустриална буржоазия. На практика страната се поддържа не от някакво споделено чувство за белгийскост, а от йерархично организирани социални групи – „стълбове“ (piliers на френски, zuilen на холандски) – които заместват националната държава. В частност, католиците и анти-клерикалите оформят специфични и силно антагонистични общности, представяни от католически и либерални политически партии. Тези партии, от своя страна, служат не само за печелене на избори и контрол на държавата, но и за мобилизация и канализиране на енергиите и ресурсите на техните „стълбове“. Във всеки случай един избирателен район тук има допълнителната функция и на затворена социална, икономическа и културна общност.

С появата през 1880-те на социалистическа партия, която се опитва да контролира увеличаващата се работническа класа, разделението на Белгия на либерални, католически и социалистически „фамилии“ е окончателно завършено. От късния деветнадесети век до наши дни, белгийският обществен и частен живот винаги е бил организиран около тези три обособени фамилии – при което антагонизмът между социалистите и католиците постепенно е замествал по значение по-стария, онзи между католици и либерали. Голяма част от ежедневието е организирано вътре в херметично отделени едни от други и всеобхватни нации-вътре-в-нацията, които включват детски градини, училища, младежки групи, кафенета, професионални съюзи, женски групи, потребителски кооперативи, застраховки, спестовни общества, банково дело и вестници.

По време на избори, особено с промяната на избирателното право (разширено до всички мъже през 1919 и всички жени, през 1948), тукашните правителства могат да бъдат съставяни само чрез мъчителни коалиционни процеси сред партиите, представящи различните стълбове. Тези коалиции обикновено са нестабилни (между двете световни войни тук е имало 18 правителства – и 37 от 1945 насам). Междувременно политическите, юридически, граждански служби, полицията и дори военните назначения се правят „пропорционално“, тоест те се дават на клиенти и приятели от собствените стълбове чрез сложна и корумпирана система на съглашения и сделки.

Части от тази история са, разбира се, познати и от други страни. Тук могат да се посочат „културните войни“ в имперска Германия и парламентарната нестабилност на Четвъртата република във Франция, както и системата proporz за уреждане на обществените назначения в днешна Австрия, както и продажността на следвоенна Италия, задвижвана от клиентелизъм (две страни, родени от неудобни и оспорвани обстоятелства). Но Белгия има две силно отличителни черти. Първо, всепроникващата система на покровителства и протекции, започваща от селските съвети и достигаща до върха на държавата, която свежда политическите партии до средства за разпределение на лични услуги. В една малка страна, където всеки познава някого в позиция, от която може да му бъде извършена услуга, идеята за една автономна, безпристрастна, неутрална държава, почти не съществува. Както казва в средата на осемдесетте години настоящият белгийски премиер-министър, Ги Верхофщадт, Белгия не е почти нищо повече от една партийна клептокрация.

Второ: под, над, вътре и между социалните организации и политически разделения в белгийското общество преминава зеещата разделителна бразда на езика. В северната половина на страната (Фландрия, Антверпен, Лимбург и голяма част от Брабант, региона около Брюксел), се говори холандски. В южната половина („Валония“, която се простира от Енò на запад до Люксембург на изток) се говори френски. Докато живеех в селцето Зеделгем, близо до големите туристически центрове Брюге и Гент, и само на двадесет минути от границата с френскоезичния Енò, аз срещах множество хора, които не можеха (или не желаеха) да говорят френски; от друга страна, една много по-голяма част от френскоезичното население на страната не знае холандски. Брюксел, официално „двуезичен“, е на практика френскоезичен анклав вътре в холандскоезичния сектор. Днес тези разделения са неизменими и те отговарят много точно на древната линия, разделяща общностите, които са се намирали съответно под френско и холандско владичество.[2]

Но произходът на тези раделения е много скорошен. Френският – дворцов език на Хабсбургската монархия, е станал език на административния и културен елит на Фландрия и Валония по време на австрийското управление от осемнадесети век. Този процес е бил подсилен от френските революционни окупатори и техните наполеонови наследници. Междувременно селяните във Фландрия са продължавали да говорят (макар и по-рядко да пишат или четат) на местните фламандски диалекти. Макар и да споделят езиковата си база, фламандският и холандски езици са разделени от религията; подозренията на фламандските католици по повод протестантските амбиции на холандската монархия са допринесли до голяма степен за първоначалния им прием на независимата белгийска държава. Доминацията на френскоезичните белгийци е била подсилена от ранната индустриализация от деветнадесети век; обеднелите фламандски селяни забягвали във Валония, сърцето на белгийското богатство от въглища, стомана и текстилна продукция. Не е случайно това, че мнозина от френскоезичните валонци днес имат фламандски имена.

Белгийската държава е била френскоезична, но френският език не е бил наложен – конституцията от 1831 заявява (в член 23), че белгийските граждани могат да използват езика, който си изберат. Френски се е изисквал само за държавните дела и за юриспруденцията. Но когато в средата на деветнадесети век започва да се утвърждава движението за право на фламандска идентичност и говорене на фламандски език (започнало в 1847 с Декларацията на основните принципи на фламандското движение), то няма почти никакви проблеми да докаже, че на практика хората, говорещи холандски език (или местните фламандски диалекти), се намират в остро неизгодно положение в новата държава. Съдебните дела не могат да бъдат водени на собствения им език; гимназиалното и университетско образование е de facto почти френскоезичен монопол; френскоезичните жители на страната се грижат за собствените си интереси в ущърб на фламандските си сънародници. Когато американският зърнен внос започва да подбива цените и разрушава пазара на фламандските фермери, правителството в Брюксел отказва да установи защитни тарифи поради страха от ответни мерки срещу техния собствен (валонски) индустриален износ.

Обвързването на езиковите права с регионалните интереси значи присъства още от самото начало на фламандското недоволство от „френската“ доминация. Щом само избирателната реформа от 1893 дава право на глас на увеличаващия се брой холандскоезични граждани от севера, повечето от които са солидно организирани вътре в собствения си католически социален и политически „стълб“, държавата е принудена да търси компромис с техните искания. В 1913 холандският език е официално одобрен за използване във фламандските училища, съдилища и местно управление. През 1932 е предприета решаваща стъпка – холандският език вече е не само разрешен, но и изискван във фламандските училища. Обвързването между език и регион – създаването на две административно различни и разноезични територии, свързвани единствено чрез припокриването в Брюксел – вече става неизбежно.

Този процес, имплицитен в езиковото законодателство между двете световни войни, е забавен от Втората световна война. Както и по време на Първата, радикални фламандски активисти се опитват да се възползват от германската окупация на Белгия, за да ускорят сепаратистката кауза. И в двата случая поражението на Германия осуетява тези планове. След Втората световна война обаче споменът за военновременния колаборационизъм на ултра-сепаратисткия Фламандски национален съюз (Vlaams Nationaal Verbond – VNB) дискредитира фламандската кауза в продължение на едно поколение. В същото време следвоенните наказания на (предимно фламандските) колаборатори отравя климата в страната – и причинява абдикацията на крал Леополд III през 1950. Двусмисленото поведение на краля по време на войната го дискредитира в очите на много белгийци, но един референдум от март 1950 води до национален вот от 58 процента за оставането му на трона (процентът сред холандскоезичните белгийци е 72 в полза на краля). Въпреки това, демонстрации във Валония и Брюксел, където мнозинството желае Леополд да си върви, го принуждава да абдикира в полза на сина си Бодуин, оставяйки множество фламандци силно подразнени от начина, по който резултатът от референдума – тоест тяхното собствено предпочитание – е било пренебрегнато.[3]

Онова, което в края на краищата решава съдбата на белгийското единство обаче е преобръщането на икономическите условия. Докато френскоезичната Валония е била доминираща някога, днес тя се намира в рязък упадък. През 50-те години 200,000 работни места са изгубени в мините от региона Самбр-Мьоз. Въгледобивът, стоманодобивът, металургичната и текстилна индустрии – всички те буквално изчезват. Производството на въглища в днешна Белгия е по-малко от два милиона тона годишно, срещу двадесет и един милиона през 1961. От някогашния процъфтяващ, един от най-богатите индустриални региони в Европа, днес е останала единствено сянка, в разнебитените мини от долината Мьоз над Лиеж и изтощените, тихи минни инсталации около Монс.

Страната, която е построила първата железопътна линия в континентална Европа (от Брюксел до Мали́н), и която все още притежава най-гъстата железопътна мрежа в развития свят, днес няма почти нищо за показване, с изключение на безработицата във Валония, която е сред най-високите в западна Европа. В Шарлероа и занемарените индустриални селища на запад от него, мъже на средна възраст се събират ежедневно в окаяни, западащи кафенета; те и семействата им живеят от щедрата и яростно защищавана белгийска социална система, но са осъдени на старческо съществуване в едно екстра-продължително, нежелано пенсионерство, и го знаят много добре.

Фландрия, междувременно, процъфтява. Необременени от стара индустрия или негодна за наемане работна сила, градове като Антверпен и Гент процъфтяха с развитието на обслужващите технологии и търговията, подпомагани от разположението си в сърцето на европейския „златен банан“, простиращ се от Милано до северно море[4].

През 1947 г. над 20 процента от фламандската работна сила все още е била заета в селското стопанство; днес по-малко от три процента от холандскоезичните белгийци извличат доходите си от земята. В страната има повече хора, които говорят холандски, отколкото френски (в съотношение три към две), и те произвеждат и печелят повече, взети поотделно, на глава от нслението. Този процес, при който белгийският север е задминал юга като привилегирования, доминиращ регион, набира скорост от времето на късните петдесет години – съпровождан от кресчендо на искания от страна на фламандците за политически придобивки, които да отговарят на тяхното новопридобито икономическо превъзходство.

Тези искания са били изпълнени. Чрез седем промени на конституцията в течение на само тридесет години, единната белгийска държава е била разпокъсана и възстановена като федерална система. Резултатите са сложни до безкрайност. Има три „региона“: Фландрия, Валония и „Брюксел-столица“, всеки от тях със собствен избран парламент (отделно от националния парламент). Освен това има три „общности“: холандскоезична, френскоезична и немскоезична (представящи онези приблизително 65,000 немскоезични хора, които живеят във Валония близо до немската граница). Те също си имат свои собствени парламенти. Регионите и езиковите общности не си съответстват точно – има немскоезични хора във Валония, както и някои френскоезични градове (или части от градове) във Фландрия. Специални привилегии, отстъпки и протекции са били установявани за всички тях, което е продължаващ източник на раздразнение за всички страни. Два от регионите, Фландрия и Валония, са по същество едноезични, с посочените изключения. В официално двуезичния Брюксел, 85 процента от населението говори френски.

В допълнение към това има и десет провинции (по пет съответно във Фландрия и Валония), и те също си имат собствени административни и управленчески функции. Но реалната власт се намира или при региона (по въпроси на урбанизацията, околната среда, икономиката, общественото строителство, транспорта и външната търговия) или при езиковата общност (образование, език, култура и някои социални служби). Националната държава си запазва отговорността за защитата, външните работи, социалното осигуряване, данъка по доходите и (огромния) държавен дълг; освен това тя управлява криминалните съдилища. Но фламандците настояват властта над данъчното облагане, социалното осигуряване и съдебната система също да бъде изместена към регионите. Ако тя им се даде, на практика единната държава ще престане да съществува.

Политиките на тази конституционна революция са засукани и от време на време – грозни. От фламандска страна се появяват крайно националистически и сепаратистки партии. Vlaams Blok, духовен наследник на VNB, вече е водещата партия в Антверпен и някои холандскоезични провинции на север от Брюксел. Традиционните холандскоезични партии съответно са принудени (или изпаднали в изкушение) да заемат по-сепаратистки позиции. Подобно на това, във Валония и Брюксел, политиците от френскоезичните основни партии са възприели една по-твърда, „общностна“ линия, за да обединят валонците, които се дразнят от фламандската доминация на политическия дневен ред.

В резултат на това всички главни партии са се разцепили според езиковите и общностни линии: християндемократите (от 1968), либералите (от 1972) и социалистите (от 1978) – всички те съществуват в по два варианта, с по една фламандска и френскоезична партия от всеки вид. Християндемократите доминират фламандската политика, социалистите си остават всесилни във Валония, а либералите са добре представени в Брюксел. Резултатът е по-нататъшно задълбочаване на пропастта между общностите, докато политиците и избирателите днес се обръщат само към своя собствен „род“.[5]

Един от ключовите моменти в „езиковата война“ е бил през шестдесетте, когато холандскоезичните студенти от университета в Льовен (Лувèн) протестират срещу присъствието на френскоезични професори и лекции в университета, който се намира в холандскоезичния Влаамс–Брабант. Марширувайки под лозунга „Walen buiten!“ („Валонци, махайте се!“), те успяват да разцепят университета, така че френскоезичните му членове се отправят на юг към френскоезичния Брабант-Валон и основават Новия лувенски университет (Louvain-la-Neuve). Не след дълго университетската библиотека също е разделена, а съдържанието й разпределено, за взаимна вреда.

Тези събития, които се развиват между 1966 и 68, и водят до падането на едно правителство, все още се помнят сред френскоезичните белгийци – също както множество фламандци се събират на 29 август всяка година в Диксмуиде, западна Фландрия, за да почетат паметта на фламандските войници, убити в Първата световна война под ръководството на френскоезични офицери, чиито команди не са разбирали. Мемориалната кула, издигната там през 1920 г., носи надписа "Alles voor Vlaanderen—Vlaanderen voor Kristus“ („Всичко за Фландрия – Фландрия за Христос“). На белгийския национален празник, 21 юли, когато се почита възкачването на Леополд Сакс-Кобургски на трона през 1831 като Леополд I Белгийски, знамена все още се окачват във Валония, но аз не видях особено много из дребните фламандски селца във Фландрия. Обратно, през 1973 фламандските власти решават, че ще почитат датата 11 юли в памет на победата на фламандските градове над френския крал Филип Хубави в битката при Флерус (Fleurus) от 1302 г.

Резултатът от всичко това е силно обременителен. Езиковата коректност (и конституцията) днес изискват, например, всички национални правителства, независимо от политическия им цвят, да бъдат „балансирани“ между холандско- и френскоезични министерства, като премиер-министърът е единственият, от когото се изисква да бъде двуезичен (и който по тази причина обикновено е фламандец). Езиковото равенство в Cour d’Arbitrage (Конституционния съд) е управлявано по подобен начин, като президентството се „прехвърля“ всяка година през езиковата бариера. В Брюксел, четиримата членове на изпълнителния съвет на столичния регион седят заедно (и говорят на език по собствен избор), за да разрешават въпросите от взаимна грижа; по въпросите на фламандската или френскоезична „общност“ обаче те седят разделени, двама по двама. Всеки път, когато в Брюксел се харчат пари по „общностни“ въпроси – например училищата – те трябва да бъдат разпределяни във фиксирана пропорция от 80:20, в съответствие с официално фиксираното съотношение на съответните езикови групи. Дори автоматичните информационни табла по междурегионалните влакове се превключват между холандски и френски език (или и на двата, в случая с Брюксел), щом пресекат регионалните граници.

Като следствие от това Белгия вече не е една, или дори две, държави, а неравномерен кърпеж от припокриващи и дублиращи се власти. Да се формира правителство е трудно: за това са нужни многопартийни сделки вътре в и извън регионите, „симетрия“ между националните, комунални, провинциални и местни партийни коалиции, работещо мнозинство и в двете главни езикови групи, както и езиков паритет на всяко политическо и административно ниво. И когато се оформи правителство, то има само малко възможности за инициатива: дори външната политика – на теория отговорност на националното правителство – всъщност е в ръцете на регионите, тъй като за Белгия тя означава най-вече външни търговски съглашения, а те от своя страна са прерогатив на регионите.

2.

Какво точно остава от Белгия сред всичко това е неясно. Когато влизате в страната с кола може и да не забележите доста невзрачния стълб с изписано на него умалително „België“ или „Belgique“. Но едва ли ще пропуснете голямата цветна табела, информираща ви за съответната провинция (Лиеж, примерно, или Западна Фландрия), а още по-малко информационното табло (на холандски или френски, но никога и на двата езика заедно), което указва, че сте или във Фландрия, или във Валония. Всичко изглежда така, сякаш обичайните условия са били преобърнати с главата надолу: международните граници на страната са чиста формалност, но вътрешните й граници са внушителни и много реални.

Цената, която е била заплатена, за да се успокоят езиковите и регионални сепаратисти е висока. На първо място тя е икономическа: не е случайно това, че Белгия има най-високото съотношение между държавен дълг и Брутен вътрешен продукт в Западна Европа. Скъпо е да се дублира всяка услуга, всеки заем, всяка субсидия, всеки пътен знак. Навикът да се използват обществени пари (включително и регионалните помощи на ЕС – богат източник за провинциални и местни услуги) върху пропорционална база, за да се възнаграждават клиенти на различните стълбове, сега е приспособен към политиката на езиковата общност: министри, държавни секретари, техни екипи, бюджети, има навсякъде, но само в Белгия те идват в двоен пакет, заедно с един езиков двойник. Последното правителство, свръхнатоварено с внимателно представителство на всеки възможен политически и регионален интерес, не е изключение. Както един политически коментатор отбеляза, това илюстрира „сюрреализма на различните портфолиа и преразпределението на отговорностите“.

Но цената на странната белгийска политика отива отвъд натоварването на белгийския франк, който скоро ще бъде заменен от еврото. Белгийската небрежност пред лицето на градското планиране – грубата метафора, която е позволила Брюксел да се превърне в пример за всичко, което може да се направи погрешно в един модерен град – не е нищо ново. Бодлер още през 1865 вече говори за „tristesse d’une ville sans fleuve“[6], докато бюргерите от Брюксел са погребали местния поток под пътна настилка. Но катастрофалното „градско обновяване“ от 1960-те, както и бездушния монументализъм на района „Европа“ в днешния Брюксел, свидетелстват за неограниченото частно предприемачество и липсващото централно управление, което е отличително федерално по характер – просто никой не е отговорен за нищо, дори и в столицата.

Аферата с диоксина през лятото на 1999 („Chickengate“ според очарованите уводни статии в Le Monde) илюстрират същия проблем. Тревожната черта на скандала беше не просто това, че един или повече доставчици на животински хранителни смески са игнорирали обичайните санитарни предписания и са вкарали смъртоносна субстанция в хранителната верига. Освен това правителството е знаело за това цели седмици, преди да съобщи на Европейския съюз или на собствената си общественост; и когато новините все пак излязоха на бял свят, правителството нямаше никаква представа какво да прави или как да предотврати нещо подобно в бъдеще. Главната грижа беше как да се успокоят и компенсират гневните фермери заради животните, които трябваше да бъдат ликвидирани и изгубените продажби: мнозина фламандски фермери принадлежат към Boerenbond, мощна организация на фламандския селскостопански бизнес, която е част от католическия „стълб“ на фламандската политика, тоест избирателна база на християндемократическия премиер-министър Жан-Люк Даен.

При липсата на държавен контрол, поразителното съчетание от корупция по високите етажи и подкупи не е изненада (и отново Бодлер: „La Belgique est sans vie, mais non sans corruption“[7]). Белгия е печално известна като площадка за изтънчени престъпници с бели якички, в и извън правителството. В края на 1980-те белгийското правителство сключи договор за закупуване на 46 военни хеликоптери от италианската фирма Agusta и за отдаване на френската фирма Dassault на договора за обновяване на бойните самолети F-16; конкурентните оферти бяха изключени от търга. По-късно стана ясно, че социалистическата партия (по това време на власт) е спечелила хубавичко от рушвети и от двете страни. Един водещ социалистически политик, който знаеше прекалено много, Андре Кулс, беше убит на паркинг в Лиеж през 1991; друг, Етиен Манж, беше арестуван през 1995; един трети, Вили Клаес, бивш премиер-министър на Белгия, а за известно време (1994-95) и генерален секретар на НАТО, както и външен министър по време на сключването на сделките, беше намерен за виновен през септември 1998, за вземане на подкупи. Един бивш армейски генерал, Жак Льофевр, умря при мистериозни обстоятелства през март 1995.

Аферата Dassault/Agusta беше особено важна не само поради връзките между правителство, политика, бизнес и подкупи, но и поради очевидното участие на организираната престъпност – нещо очевидно при броя на убийства и отвличания през осемдесетте и ранните деветдесет години. Те бяха последвани от една серия широко разгласени престъпления срещу деца, която намери връхната си точка в наистина отвратителната афера с Марк Дютру. Днес в затвора по обвинения в убийство, Дютру се намираше в центъра на международна педофилска верига, занимаваща се с така наречената „търговия с бели роби“, доставяща малки момчета и момичета за удоволствията на мощни патрони в Белгия и чужбина. Той и съучастниците му, всички намиращи се в западналите индустриални градове на южна Валония, са отговорни между 1993 и 1996 за отвличането, изнасилването или убийствата на шест момичета, две от тях оставени да умрат от глад в килии, намиращи се в мазето под къщата на Дютру. Но онова, което пробуди обществения гняв с особена сила, бяха не само престъпленията, а и удивителната некомпетентност на полицията – както и широко разпространеното убеждение, че някои от хората, натоварени със задачата да издирват престъпниците, са били част от (хомосексуален) кръг, който продължава да се радва на височайши протекции

Полицейските сили в Белгия са необичайно много и силно разпокъсани. Има десетки „комунални“ полицейски части, които отговарят единствено за непосредственото си обкръжение. След това има и т. нар. Police Judiciaire – на теория национална, на практика разделена и управлявана от регионалните съвети. Накрая идва жандармерията, единствената истински национална полицейска сила, но състояща се от само 18,000 души.

В резултат на всичко това те често си пречат взаимно. Освен че са извънредно некомпетентни. Когато Дютру, вече осъждан за изнасилване, е бил посетен от полицаи в дома си, къщата (където децата са се намирали по това време, все още живи) никога не е била претърсена. По-късно, през април 1998, когато вече е бил под арест, той успява да избяга от жандармеристите, които са го охранявали. Това, че отново е бил арестуван, още на същия ден, допринесе само малко за успокояването на множеството белгийци, вече убедени, че Дютру се радва на протекции от високи места. Разследването на престъпленията му беше силно забавено от необяснимото самоубийство, през юли 1999, на Хуберт Маса, прокурора, натоварен със случая.

Ужасът от аферата Дютру пробуди силен гняв и фрустрация сред белгийската общественост; през октомври 1996, 300,000 души излязоха по улиците, за да протестират срещу престъпността, корупцията, некомпетентността, безсърдечната и неефективна реакция на властите, както и срещу уволняването на един служител, който беше обвинен, че е „симпатизирал прекалено много“ на жертвите. Оттогава насам парламентарните разследвания и административни реформи следват едни след други, само че без особен ефект. Но неудобният скандал с диоксина от миналото лято може да е имал по-сериозни последствия. На изборите от 13 юни тази година белгийските избиратели най-после снеха християндемократите от управлението – за пръв път от 40 години насам. Социалистите също изгубиха гласове навсякъде, а либералите (донякъде подобни на немските Свободни демократи с политиката си на увеличена свобода на бизнеса), дойдоха на власт – първото либерално правителство от 1884 г. насам.

Днешна Белгия се държи заедно почти единствено от краля, валутата, държавния дълг – и гризящото, всеобщо усещане, че нещата не могат да продължават по този начин. Разбира се, исканията за политическо прочистване в италиански стил са много съвместими с настояването за дори още повече федерализация – както радикалните фламандски политици не пропускат да отбележат, и двете афери (Дасолт/Агуста и Дютру) започнаха във Валония. Но този аргумент вече няма тежестта, която е имал преди – и рискува да доведе до обвинения в циничен опортюнизъм. Поколението от 60-те години, днес на власт, продължава да разиграва федералистките и комунални карти. Последните изследвания обаче показват, че повечето хора, дори и във Фландрия, вече не поставят регионалните или езикови въпроси на първо място сред собствените си грижи.

Това е особено валидно за новите белгийци: деца на имигранти от Италия, Югославия, Турция, Мароко или Алжир, които имат далеч по-належащи грижи. Дори и хората, които са силно ангажирани с Фландрия или Валония, не виждат нужда да се премахва Белгия, а още по-малко пък да отдадат съдбите си в ръцете на друга страна, или на „Европа“. Езиковата политика, в такъв случай, може и да е изгубила силата си в Белгия – макар и да съществува риска, че хората, които са изградили кариерите си около нея, може и да забележат промяната сравнително късно.

И все пак, какво може да запази целостта на страната?

Един възможен отговор е благоденствието. Очевидната разлика между Белгия и други, по-малко щастливи части от Европа, където политиците използват комуналните чувствителности, а корупцията процъфтява, е в това, че Белгия е богата. Брюксел може и да е непривлекателен, слепен от различни парчета град и безработицата може да е висока във Валония, но животът на повечето хора в Белгия е спокоен и материално задоволен. Страната живее в мир – ако не със самата себе си, то поне с всички останали. Ако Белгия би изчезнала, много белгийци дори не биха го забелязали. Някои наблюдатели дори сочат страната като пост-национален модел за 21-ви век: едно буквално бездържавно общество, със самоуправляваща се, двуезична столица, чиято многомилионна работна сила обслужва множество международни агенции и компании.

Докато навлизаме в 21 век и в едно несигурно време, в което заетостта, сигурността и гражданското и културно ядро на всички нации ще бъдат изложени на безпрецедентни и непредсказуеми напрежения, намиращи се извън местния контрол, предимствата със сигурност ще бъдат на страната на онези, чиито правителства могат да предложат известни гаранции за защита, в смисъл на сцепление и общи цели, съвместими със запазването на гражданските и политически свободи. Така че Белгия има значение, и то не само за белгийците. Далеч от това да бъде модел, тя може да се окаже предупреждение: ние всички знаем, в края на двадесети век, че може да има прекалено много държава. Но Белгия може да се окаже полезно предупреждение, че може да има и прекалено малко държава.

декември, 1999

Източник

Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.