От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 08 Fukuyama
Източник: Flickr

 

Франсис Фукуяма в разговор с издателите на полското списание Kultura Liberalna

Както е добре известно, в книгата си „Краят на историята и последният човек“ Франсис Фукуяма твърдеше, че глобалното разпространение на либералната демокрация предвещава завършека на социокултурната еволюция на човечеството. В каква посока  са се развили възгледите на мислителя през последните двадесет и пет години, след възхода на множество нови идеологии, социални тенденции и движения, все още слабо значими по онова време – популизъм, ислямизъм, неравенство, масова миграция?

Ярослав Куиш: Двадесет и пет години по-късно, спомняте ли си как реагираха на книгата ви „Краят на историята и последният човек“ хората от Източна и Западна Европа? Имаше ли някакви различия в начините на възприемане в посткомунистическите страни в сравнение с онези, които не бяха преживявали комунизма?

Франсис Фукуяма: Имаше разлика в началото, след като статията[1] беше публикувана в The National Interest. Някои от най-големите ми фенове живееха в Източна Европа, а рецензиите от Западна Европа и Съединените щати бяха много по-критични. В Западна Европа по онова време хората приемаха демокрацията за подразбираща се от само себе си, а някои от тях разглеждаха демократичните преходи в други страни като потенциален проблем, източник на нестабилност.

Това се промени през последните години – западноевропейците станаха по-малко уверени в устойчивостта на собствените си демокрации. В Източна Европа, от друга страна, като резултат от политическите развития в Унгария, Русия и Полша, е налице усещане, че демокрацията може и да върви назад, и това поражда повече скептицизъм по отношение на аргументите ми.

Разбира се, собствените ми аргументи също се промениха. Когато пишех статията не взех под внимание възможността за сериозен политически упадък в Съединените щати, което е именно нещото, случващо се през последните няколко години.


Small Ad GF 1

Лукаш Павловски: Коя е причината за този упадък? В книгата си стигате дотам да казвате, че американското общество е безкласово и че всички оставащи главни несправедливости – като например високите нива на бедност сред афро-американците – са причинени не от настоящата система, а от предишни злоупотреби, в този случай робството. Промениха ли се възгледите ви и в това отношение?

Да, и част от това е просто реакция към реалността. Нивата на социално неравенство нараснаха в огромна степен след 1989, особено в САЩ. Станахме свидетели на забавяне на интеграционната социална мобилност и ограничаване на икономическите шансове.

Лукаш Павловски: Защо?

Основните причини за упадъка са едни и същи сред всички цивилизации – в хода на времето модерните системи стават много трудни за поддържане, като се има предвид, че хората с власт и богатство започват да използват тези неща, за да оказват влияние върху правителствата за собствена полза. Мисля, че можете да го видите ясно в Съединените щати при възхода на някои много мощни групи по интереси [interests groups]. Когато всичко това се комбинира с нарастваща социална поляризация, то води до управление, което става все пò и по-малко ефективно, и по тази причина разглеждано като „чуждо“ от собствените си граждани.

В много отношения Европейският съюз е много подобен на това. Отделните демократични страни, примерно Германия и скандинавските страни, могат да остават доста ефективни, но самият ЕС е много усложнена машина за вземане на решения, при която безброй много от тези решения могат да бъдат блокирани от отделните страни или дори провинции в тези страни. В резултат на това ЕС не успява да реагира адекватно на много от големите предизвикателства, пред които е изправен напоследък.

Ярослав Куиш: Това ли е една от причините, поради които в момента преживяваме вълна от подкрепа за политици, заявяващи, че са алиберални демократи? Мислите ли, че изборните победи на Виктор Орбан, Ярослав Качински или Доналд Тръмп трябва да се разглеждат като резултат от едни и същи глобални промени?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От моя гледна точка една модерна либерална демокрация се основава на три основни опори: тя е модерна държава със способности да използва властта си ефективно, а освен това се основава на върховенство на закона и демократична отчетност [accountability]. Тези три опори се намират под постоянно напрежение – ако държавата стане прекалено силна, тя започва да заплашва демократичната отчетност, но от друга страна, прекалено много демократична отчетност може да парализира държавата. В настоящия момент много от популистките водачи, избрани при законни избори, използват демократичните си мандати, за да подкопават върховенството на закона. Мисля, че със сигурност виждате това при Виктор Орбан, но също и при собственото си правителство. Съединените щати са малко по-различни, тъй като аз вярвам, че ние наистина имаме силни институции, които могат да сдържат изпълнителната власт и да се борят ефективно когато Доналд Тръмп използва онова, което счита за свой популярен мандат да подкопава медиите или съдебната власт.

Лукаш Павловски: Бихте ли казали, че президентството на Доналд Тръмп е провал на либералната демокрация – поради факта, че беше избран един толкова безотговорен кандидат – или, напротив, че това е признак за нейната сила, тъй като, по собствените ви думи, засега той е успешно удържан в опитите си да подкопава системата.

И двете. Неговият успех е в определен смисъл победа за демокрацията, защото той твърдеше, че представлява онези американци от работническата класа, които не бяха представлявани добре от никоя от двете партии преди неговия избор. Оттогава насам обаче той ги предаде, тъй като политиките, които преследва, не са от полза за тези хора и ще увеличат още повече социалното неравенство.

Другите негативни неща, свързани с неговото президентство, са очевидни – Тръмп представлява заплаха за системата на сдържания и баланси [checks and balances], на която се основава американската политическа система. Но в края на краищата, според мен той ще остане в историята като слаб и неефективен водач, просто защото не изглежда да е много компетентен.

Ярослав Куиш: Значи скорошната вълна от популизми е глобален феномен, но последствията ѝ са различни от страна до страна, в зависимост от силата на местните институции?

Да, това зависи от силата на институциите, но освен това трябва да имате предвид, че изборната база на популистките партии се различава в отделните страни. Във Великобритания, Съединените щати и може би повечето части от Северна Европа, подкрепата за популистите идва основно от по-възрастните и по-зле образовани избиратели, които обикновено живеят извън големите градове. Това важи също за Русия, Унгария и Турция. Но други страни са различни. В Гърция и Испания най-големите печеливши от тази популистка вълна са левите партии – Подемос и Сириза. В Италия пък популисткото Движение на петте звезди всъщност е партия на горната средна класа – то не представлява работници, които са изгубили работните си места или се страхуват да бъдат уволнени в бъдеще.

Лукаш Павловски: Преди двадесет и пет години, в забележителната си книга вие писахте, че либералната демокрация е системата, която най-добре удовлетворява вътрешно присъщата на хората потребност от признание. Но нека вземем за пример Русия. Руснаците живеят при авторитарен режим, но изглежда удовлетворяват нуждата си от признание чрез вярването, че са част от велика империя, една от най-силните страни на света. Много руснаци не изискват политически права или увеличено участие [в социалния живот], за да се чувстват признати.

Всъщност в момента аз пиша книга точно по тази тема, но също и в последната част от Краят на историята и последният човек има дълга дискусия по въпроса за различните форми на признание. Национализмът е една такава форма, ислямизмът друга. И двете идеологии се харесват на социални групи, които вярват, че не са достатъчно зачитани и по тази причина изискват признание от останалите действащи лица в политическата система.

Лукаш Павловски: Но преди двадесет и пет години вие казвахте, че национализмът и ислямизмът са слаба заплаха срещу либералната демокрация.

По онова време, да. В една либерална демокрация надеждата е, че тези потребности от специално признание ще бъдат удовлетворени в частната сфера – индивидите ще се опитват да постигат специално признание по начини, които са по-малко вредни в социално отношение, например чрез спорт или предприемачество. Налице е обаче постоянна заплаха, че тези инстинкти могат да се просмучат отново в политическата сфера. Можете да видите това в политическата кариера на Доналд Тръмп Ч не му беше достатъчно да бъде голяма звезда на реалити-телевизията, освен това трябваше да постигне и политическо признание.

Мисля обаче, че е важно за хората, желаещи да живеят в либерална демокрация, да не се настройват прекалено песимистично в резултат от последните събития. Всъщност вярвам, че хората, които подкрепят тези по-атавистични форми на национализъм или потъват в носталгия, обикновено са малцинство, със сигурност в Съединените щати, където повече хора гласуваха за Хилари Клинтън, отколкото за Доналд Тръмп. Основните му поддръжници съставляват не повече от 30-35 процента от американския електорат. Освен това току-що видяхме изборите в Холандия и Франция, където популистката заплаха беше отблъсната, поне за момента. Популизмът не е неизбежна опасност, която ще върне Европа обратно към 1930-те. Социалната база за подобна промяна просто не е налице.

Ярослав Куиш: В книгата си казвате, че либералната демокрация изисква много малко от гражданите си, така че те са склонни към известна скука от режима, при който живеят. Струва ми се, че Доналд Тръмп използва именно умората на хората и нуждата им от политическо развлечение, като разигра всичко това в собствена полза, чрез правене на скандални коментари и използване на нови средства за комуникация при разпространението им. Как тези три елемента – скуката, политиката и новите технологии – са свързани едни с други във вашата политическа теория?

„Скука“ може би не е най-правилната дума, но наистина ми се струва, че нещо от този род се случи във вашата страна. Множество поляци днес са родени след колапса на комунизма и така вие имате цяло поколение, което е израснало без да разбира какво означава да живееш под комунистическа диктатура. Те приемат живота при демокрацията като гарантиран, не е имало нужда да се борят, за да го постигнат, а това означава, че малките неща, които могат да тръгнат накриво в една демокрация – политическата корупция или лошите политически решения – придобиват много по-голяма роля, отколкото са играли при поколението, което е живяло при комунизма, а след това е осъзнало какво означава да живееш в едно много по-свободно общество.

Струва ми се особено иронично, че именно поляците са направили този политически избор, тъй като от всички страни в Европейския съюз, Полша е онази, която се развиваше особено добре през последните десет години – в смисъл като икономически растеж, създаване на работни места, социална мобилност и т. н.

Ярослав Куиш: Обединена Европа беше изградена под лозунга „никога повече“. По-късно обаче към Европейския съюз се присъединиха нови страни, които донесоха със себе си паметта за комунизма. В този смисъл: каква част от успеха на либералните демокрации зависи от биографиите на хората и техния личен опит? Защото според онова, което казвате, изглежда, че настоящата поколенческа промяна може да се окаже огромна заплаха за демокрацията по целия свят.

За съжаление това е вярно и аз мисля, че голяма част от отношенията [към политическите системи] са оформени от поколенчески опит. Но от друга страна, както казах, може би се оставяме да бъдем малко прекалено обезкуражени за нещата, които се случват в момента. Хората все още имат силен личен интерес да запазват основните видове демократични институции, с които са свикнали. Срещу тези нови популисти също има доста голям натиск, така че не мисля, че борбата е приключила.

Лукаш Павловски: В книгата си вие дискутирахте не само актуални събития, но представихте и едно по-общо разбиране за политическата история като история на прогреса. Все още ли поддържате това гледище?

Да, все още мисля, че това е така. Прогресът в историята никога не е бил праволинеен. През двадесети век преживяхме две световни войни и една ужасяваща икономическа криза. Накрая обаче все пак успяхме да създадем демократически институции и много по-високи нива на благоденствие. Мисля, че модернизацията и икономическото развитие действително имат важни следствия за политическите системи. Повечето хора предпочитат да живеят в развити демокрации, отколкото, да речем, в Зимбабве или някоя друга бедна, слабо развита автокрация. Но никога не съм твърдял, че това е резултат от някакъв детерминистки процес, който с неизбежност ще доведе хората до либералните демокрации. Във всичко това е включено далеч по-голямо човешко представителство [human agency], много неща зависят от изборите, направени от отделни водачи.

Другият голям източник на нестабилност са технологиите. В хода на последните няколко века технологиите са задвижвали голяма част от политическите и социални промени, но няма гаранции за това, че тяхното въздействие винаги ще бъде благотворно. В хода само на последните няколко години Интернет се промени и превърна от инструмент, в който повечето хора виждаха подкрепа за демокрацията, към нещо, което изглежда подкопава вярата на хората в собствените им демократични институции. Имаме и други развития като автоматизацията и възхода на изкуствения интелект, които заплашват да отнемат голяма част от работните места за хората от работническата класа. Не е ясно дали този проблем ще се разреши чрез още повече технологии, но той при всички случаи има политически последствия. Така че има много неща, които ни тревожат. И все пак аз не виждам някоя политическа система, която да е в състояние да реши тези проблеми по-добре от либералната демокрация. Няма изгледи Китай да може да избегне тези проблеми, а със сигурност не може да го направи и Саудитска Арабия или някоя ислямска теокрация.

Ярослав Куиш: Но как бихме могли да запазим опита на предишните поколения, за да осигурим стабилното развитие на либералните демокрации? Тук, в една източноевропейска страна, аз виждам ясно как новите поколения, които не си спомнят демократичния преход от 1989, търсят нов поколенчески опит и нови начини за постигане на политическите си амбиции. Говорейки по-общо, същото важи и за паметта за Холокоста. Скоро вече няма да има живи свидетели на онова, което се е случило по време на Втората световна война, но паметта за немските жестокости беше от решаващо значение при създаването на либералните демокрации, както в Западна Европа, така и в Съединените щати. Как можем да запазим този опит в колективната си памет?

Образователните системи играят ключова роля при съхраняването на този вид исторически памети. Ето защо е налице такава огромна борба около историческите разкази в множество страни. Не съм сигурен, че мога да кажа много повече от това. Вие наистина трябва да преподавате история във вашето общество – защо сте избрали демокрацията и какви са нейните алтернативи. Хората трябва да помнят ужасяващите преживявания, които са се получили при алтернативни системи, защото ако изличите тази история, те ще трябва да започнат отначало и да правят същите грешки.

Лукаш Павловски: Но един аргумент, който често се изтъква именно сега е, че можете да имате свободите, които са налице в една либерална демокрация, но при други, по-ефективни режими. Демокрациите обикновено са много бавни при вземането на решения, защото трябва да се убеждават хора и да се печелят избори, докато либералните, но авторитарни режими, могат да се приспособяват по-бързо към променящите се социални и геополитически обстоятелства. В дългосрочен  план – според този аргумент – тези системи са способни да защитават по-добре интересите на гражданите си. Какво бихте казали за тази гледна точка?

Няма просто отговор при решаването на този проблем. Много демокрации не са успявали да се справят със сериозни проблеми, тъй като не са успявали да постигнат консенсус, особено когато става дума за неща, които са силно болезнени в краткосрочен план, но добри – в дългосрочен. Ето по тази причина според мен по целия свят има копнеж по силни мъже, по водачи, които да преодолеят тези препятствия и да доведат нещата до един вид изкуствен консенсус, просто чрез силата на собствената личност. Това със сигурност е нещото, което накара множество хора да гласуват за Доналд Тръмп. Мисля, че един от начините за справяне с този проблем е чрез променяне на модела за вземане на решения и правенето му по-ефективен.

И според мен действително е налице известна доза институционен упадък – ЕС не успява реално да се справи истински убедително с някои от базисните проблеми около еврото или миграцията. Същото важи и за Съединените щати – ние не сме в състояние дори да приемем бюджет всяка следваща година. Така че мисля, че ако бихме искали да избегнем търсенето на силни мъже, то трябва да направим демократичните институции по-ефективни. Ето защо аз съм за конституционната реформа на Матео Ренци, която беше отхвърлена през миналия ноември. Той се опитваше да промени институционните правила на Италия по такъв начин, че да направи по-лесно достигането на правителствени решения. Тази реформа сама по себе си нямаше да реши проблемите на Италия, но би могла да бъде добра първа крачка.

Ярослав Куиш: Означава ли това, че от времето на появата на книгата ви, вече сте променили дефиницията си за идеалната либерална демокрация? Днес изглежда твърдите, че системите на сдържания и баланси могат по същество и да пречат на функционирането на една демократична политическа система.

Говоря не за елиминиране на системата на сдържания и баланси, а за изместване на определен брой сдържания, и по този начин правенето им по-малко парализиращи вътре в спектъра на общоприетите демократични практики. Например: британската система има само малко сдържания и баланси. Всъщност единственото сдържане там са независимите медии и периодичните избори. Не съществува юридическо сдържане, няма федерализъм, няма отделно президентство. САЩ са точно обратното – това е страна, в която властта е изключително разделена. Германската система се намира някъде по средата между тях. По-лесно е да се свършат неща в Германия, отколкото в Съединените щати, но не толкова лесно, колкото във Великобритания – и моето лично предпочитание е за нещо, което прилича повече на германската система. Именно в тази вселена аз се оплаквам от нещо, което наричам „ветокрация“. Не предлагам да се копира нещо от руския режим.

Лукаш Павловски: Казвате, че по правило хората все още предпочитат да живеят в либерални демокрации, вместо в авторитарни режими. Това може и да е вярно, но в миналото хората са се опитвали да променят политическите режими у дома. Днес, когато търсят по-добър живот, те просто емигрират. Преместват се в някоя либерална демокрация, вместо да създадат такава у дома си. Тази промяна създава миграционен натиск, който е и основно предизвикателство към либералните демокрации във всички развити страни.

Откритата миграция е нещо, което икономистите харесват, защото теоретично тя увеличава икономическата ефективност. Не съм толкова сигурен дали тя е непременно добър избор за политическата демокрация, защото смятам, че страните се нуждаят от стабилни национални идентичности.

Няма нищо в модерната теория на демокрациите, което да твърди, че дадена демокрация трябва да приеме неограничен брой имигранти. Всъщност модерната теория на демокрациите е много мълчалива по въпроса кой точно се квалифицира като гражданин. Тя казва, че ако сте гражданин, трябва да бъдете третиран наравно [с останалите], но не казва кой е гражданин и кой не, и със сигурност не казва, че демокрацията трябва да бъде отворена за безкрайна имиграция.

Аз вярвам, че масовата миграция не е непременно най-доброто нещо и за страните, които изпращат емигранти по други места. Точно в този момент Афганистан е страна, която е изцяло изпразнена от всичките си образовани, принадлежащи към средната класа хора – там никога не е имало голямо население от средната класа, но в момента всички [хора от тамошната средна класа] се опитват да отидат в Европа. Това създава ответна реакция в Европа, но не е непременно добро и за Афганистан. Може би сме отишли малко прекалено далеч в отварянето на границите, защото приспособяването към културната промяна работи много по-бавно от нивото на културни промени, които хората преживяват днес.


Източник

 

[1] Книгата „Краят на историята и последният човек“ се появява първоначално под формата на статия, която Фукуяма по-късно доразвива и допълва. Бел. пр.

Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.

Pin It

Прочетете още...