Либерализмът се нуждае от нацията
Либерализмът е в опасност. Основите на либералните общества са толерантността към различията, зачитането на индивидуалните права и върховенството на закона, а всички те са застрашени, тъй като светът страда от това, което може да се нарече демократична рецесия или дори депресия. По данни на Freedom House политическите права и гражданските свободи по света намаляват всяка година през последните 16 години. Упадъкът на либерализма е очевиден в нарастващата сила на автокрации като Китай и Русия, ерозията на либералните – или номинално либерални – институции в страни като Унгария и Турция и отстъплението от либералните ценности в демокрации като Индия и Съединените щати.Във всеки един от тези случаи причина за възхода на нелиберализма е национализмът. Нелибералните лидери, техните партии и съюзниците им използват националистическата реторика в търсене на по-голям контрол върху обществата си. Те заклеймяват опонентите си като недосегаеми елити, бездарни космополити и глобалисти. Те твърдят, че са автентичните представители и истинските пазители на своята страна. Понякога нелибералните политици просто окарикатуряват либералните си колеги като неефективни и отдалечени от живота на хората, които твърдят, че представляват. Често обаче те описват либералните си съперници не просто като политически противници, а като нещо по-зловещо: врагове на народа.
Самото естество на либерализма го прави податлив на тези нападки. Най-основният принцип, залегнал в либерализма, е принципът на толерантността: държавата не предписва убеждения, идентичности или друг вид догми. Още с плахата си поява през XVII в. като организиращ политиката принцип либерализмът съзнателно снижава прицела си, за да се стреми не към „добрия живот“, дефиниран от определена религия, морална доктрина или културна традиция, а към запазването на самия живот в условия, в които населението не може да постигне съгласие по въпроса какво е добър живот. Този агностичен характер създава духовен вакуум в обществото, тъй като отделните индивиди вървят по свой собствен път и изпитват само слабо чувство за общност. Либералните политически порядки изискват споделени ценности като толерантност, компромис и обсъждане, но те не насърчават силните емоционални връзки, които се срещат в тясно свързаните религиозни и етнонационалистически общности. Всъщност либералните общества често насърчават безцелното преследване на материално самозадоволяване.
Най-важното предимство на либерализма си остава прагматичното, съществуващо от векове: способността му да управлява разнообразието в плуралистичните общества. И все пак съществува граница на видовете разнообразие, с които либералните общества могат да се справят. Ако достатъчно хора сами отхвърлят либералните принципи и се стремят да ограничат основните права на другите или ако гражданите прибягват до насилие, за да постигнат своето, тогава либерализмът сам по себе си не може да поддържа политическия ред. Ако пък различните общества се отдалечат от либералните принципи и се опитат да основат националната си идентичност на неща като раса, етническа принадлежност, религия или на някаква друга, различна визия за добрия живот, те се завръщат към потенциално кървави конфликти. Светът, пълен с такива държави, неизменно ще бъде по-раздробен, по-бурен и по-насилствен.
Ето защо за либералите е още по-важно да не се отказват от идеята за нацията. Те трябва да признаят, че в действителност нищо не прави универсализма на либерализма несъвместим със света на националните държави. Националната идентичност е пластична и може да бъде оформена така, че да отразява либералните стремежи и да внушава чувство за общност и цел на широката общественост.
За доказателство за неизменното значение на националната идентичност не трябва да се търсят други доказателства освен проблемите, с които се сблъска Русия, нападайки Украйна. Руският президент Владимир Путин заяви, че Украйна няма идентичност, отделна от тази на Русия, и че страната ще се разпадне веднага след началото на неговата инвазия. Вместо това Украйна се съпротивлява упорито на Русия именно защото нейните граждани са верни на идеята за независима, либерално-демократична Украйна и не искат да живеят в корумпирана диктатура, наложена отвън. Със своята храброст те ясно показаха, че гражданите са готови да умрат за либералните идеали, но само когато тези идеали са вградени в държава, която могат да нарекат своя.
Духовният вакуум на либерализма
Либералните общества се борят да представят на своите граждани положителна визия за национална идентичност. Теорията, която стои зад либерализма, изпитва големи трудности да очертае ясни граници около общностите и да обясни какво точно се дължи на хората вътре и извън тези граници. Това е така, защото теорията е изградена върху претенцията за универсализъм. Както се твърди във Всеобщата декларация за правата на човека, „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“; освен това „Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази декларация, без каквато и да е разлика, основана на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или друго положение“. Либералите са теоретично загрижени за нарушенията на правата на човека, независимо в коя част на света се случват. Много либерали не харесват партикуларистичните привързаности на националистите и си представят, че са „граждани на света“.
Твърдението за универсализъм трудно може да се съчетае с разделението на света на национални държави. Липсва например ясна либерална теория за това как да се очертават националните граници – дефицит, който доведе до вътрешнолиберални конфликти относно сепаратизма на региони като Каталуния, Квебек и Шотландия, както и до разногласия относно правилното отношение към имигрантите и бежанците. Популистите, като бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, използваха това напрежение между универсалистките стремежи на либерализма и по-тесните претенции на национализма, за да постигнат силен ефект.
Националистите се оплакват, че либерализмът е отслабил връзките на националната общност и ги е заменил с глобален космополитизъм, който се грижи за хората в далечни страни толкова, колкото и за своите съграждани. Националистите от XIX в. основават националната идентичност на биологията и вярват, че националните общности се коренят в общия произход. Това продължава да бъде тема за някои съвременни националисти, като унгарския министър-председател Виктор Орбан, който определя унгарската национална идентичност като основана на маджарския етнос. Други националисти, като израелския учен Йорам Хазони, се опитват да преразгледат етнонационализма на ХХ век, като твърдят, че нациите представляват кохерентни културни единици, които позволяват на членовете им да споделят традициите в храненето, празниците, езика и други подобни. Американският консервативен мислител Патрик Дениън твърди, че либерализмът представлява форма на антикултура, която е разтворила всички форми на предлиберална култура, използвайки силата на държавата, за да се намеси и да контролира всеки аспект на частния живот.
Важно е да се отбележи, че Дениън и други консерватори се разделиха с икономическите неолиберали и обвиниха пазарния капитализъм в разрушаване на ценностите на семейството, общността и традицията. В резултат на това категориите от ХХ век, които определят политическото ляво и дясно по отношение на икономическата идеология, не отговарят точно на настоящата реалност, като в определени случаи десните групи са готови да приемат използването на държавната власт за регулиране както на социалния живот, така и на икономиката.
Съществува значително припокриване между националистите и религиозните консерватори. Сред традициите, които съвременните националисти искат да запазят, са и религиозните; така например партията „Право и справедливост“ в Полша е тясно свързана с Полската католическа църква и приема много от културните оплаквания на последната относно подкрепата на либерална Европа за абортите и еднополовите бракове. По същия начин религиозните консерватори често се смятат за патриоти; това със сигурност важи за американските евангелисти, които формираха ядрото на движението на Тръмп „Да направим Америка отново велика“.
Съществената консервативна критика на либерализма – че либералните общества не предоставят силно и общо морално ядро, около което може да се изгради общност – е достатъчно вярна. Това наистина е характеристика на либерализма, а не грешка. Въпросът за консерваторите е дали има реалистичен начин да върнем времето назад и да наложим отново по-плътен морален ред. Някои американски консерватори се надяват да се върнат към въображаемото време, когато почти всички в Съединените щати са били християни. Но съвременните общества днес са много по-разнообразни в религиозно отношение, отколкото по времето на религиозните войни в Европа през XVI век. Идеята за възстановяване на обща морална традиция, определяна от религиозните убеждения, е неосъществима. Лидерите, които се надяват да осъществят такова възстановяване, като Нарендра Моди, хиндуисткият националистически министър-председател на Индия, предизвикват потисничество и насилие в общността. Моди знае това твърде добре: той беше главен министър на западния щат Гуджарат, когато през 2002 г. там избухнаха комунални бунтове, при които загинаха хиляди хора, предимно мюсюлмани. От 2014 г. насам, когато Моди стана министър-председател, той и неговите съюзници се опитват да обвържат индийската национална идентичност с идеите на хиндуизма и езика хинди, което е коренна промяна спрямо светския плурализъм на либералните основатели на Индия.
Неизбежната държава
Нелибералните сили по света ще продължат да използват призивите към национализма като мощно електорално оръжие. Либералите може да се изкушат да отхвърлят тази реторика като крайно националистическа и груба. Но те не трябва да отстъпват нацията на своите опоненти.
Либерализмът, с неговите универсалистки претенции, може и да не се чувства комфортно редом с привидно провинциалния национализъм, но двете учения могат да бъдат примирени. Целите на либерализма са напълно съвместими с един свят, разделен на национални държави. Всички общества трябва да използват сила, както за да запазят вътрешния ред, така и за да се защитят от външни врагове. Либералното общество прави това, като създава силна държава, но след това ограничава нейната власт в рамките на правовата държава. Държавната власт се основава на обществен договор между автономни индивиди, които се съгласяват да се откажат от част от правата си да правят каквото си поискат, в замяна на защитата на държавата. Тя се легитимира както чрез общото приемане на закона, така и чрез народните избори, ако става въпрос за либерална демокрация.
Либералните права са безсмислени, ако не могат да бъдат наложени от държавата, която според известното определение на немския социолог Макс Вебер е легитимен монопол на силата върху определена територия. Териториалната юрисдикция на една държава задължително съответства на територията, заета от групата индивиди, подписали обществения договор. Правата на хората, живеещи извън тази юрисдикция, трябва да се зачитат, но не е задължително да се прилагат от тази държава.
Следователно държавите с определена териториална юрисдикция остават критични политически субекти, защото само те са в състояние да упражняват легитимна употреба на сила. В днешния глобализиран свят силата се използва от най-различни органи – от мултинационални корпорации през групи с нестопанска цел и терористични организации, та чак до наднационални органи като Европейския съюз и Организацията на обединените нации. Необходимостта от международно сътрудничество при решаването на проблеми като глобалното затопляне и пандемиите никога не е била по-очевидна. Но една конкретна форма на власт – способността да се налагат правила чрез заплаха или реално използване на сила – си остава под контрола на националните държави. Нито Европейският съюз, нито Международната асоциация за въздушен транспорт разполагат със собствена полиция или армия, за да прилагат правилата, които определят. Такива организации все още зависят от принудителния капацитет на държавите, които са ги овластили. Със сигурност днес съществува голям набор от международно право, което в много области измества правото на национално равнище; помислете например за достиженията на правото на Европейския съюз, които служат като един вид общо право за регулиране на търговията и разрешаване на спорове. Но в крайна сметка международното право продължава да разчита на прилагането на национално ниво. Когато държавите – членки на ЕС, не са съгласни по важни политически въпроси, както се случи по време на кризата с еврото през 2010 г. и мигрантската криза през 2015 г., резултатът се решава не от европейското право, а от относителната сила на държавите членки. С други думи, върховната власт продължава да бъде в сферата на националните държави, което означава, че контролът на властта на това равнище продължава да бъде от решаващо значение.
Следователно няма неизбежно противоречие между либералния универсализъм и необходимостта от национални държави. Въпреки че нормативната стойност на правата на човека може да е универсална, властта за налагане не е; тя е ограничен ресурс, който задължително се прилага по териториално ограничен начин. Либералната държава е напълно оправдана да предоставя различни нива на права на граждани и неграждани, тъй като не разполага с ресурсите или правото да защитава правата универсално. Всички хора на територията на държавата се ползват с еднаква защита от закона, но само гражданите са пълноправни участници в обществения договор, със специални права и задължения, по-специално с правото на глас.
Фактът, че държавите продължават да бъдат мястото на принудителната власт, трябва да вдъхновява предпазливост по отношение на предложенията за създаване на нови наднационални органи и за делегиране на такава власт на тях. Либералните общества имат няколкостотин годишен опит, в който са се научили как да ограничават властта на национално равнище чрез правови и законодателни институции и как да балансират властта, така че използването ѝ да отразява общите интереси. Те нямат представа как да създадат такива институции на глобално равнище, където например един глобален съд или законодателна власт биха могли да ограничават произволните решения на една глобална изпълнителна власт. Европейският съюз е резултат от най-сериозните усилия да се направи това на регионално равнище; резултатът е неудобна система, която се характеризира с прекомерна слабост в някои области (фискална политика, външни работи) и прекомерна власт в други (икономическо регулиране). Европа поне има определена обща история и културна идентичност, които не съществуват на световно равнище. Международните институции като Международния съд и Международния наказателен съд продължават да разчитат на държавите за изпълнение на своите правомощия.
Немският философ Имануел Кант си представя състояние на „вечен мир“, в което светът, населен с либерални държави, ще регулира международните отношения чрез правото, а не чрез прибягване до насилие. Нахлуването на Путин в Украйна за съжаление показва, че светът все още не е достигнал до този пост-исторически момент и че суровата военна сила си остава крайният гарант за мира за либералните държави. Ето защо е малко вероятно националната държава да изчезне като решаващ фактор в глобалната политика.
Добрият живот
Консервативната критика на либерализма съдържа в основата си разумен скептицизъм към либералния акцент върху индивидуалната автономия. Либералните общества предполагат равенство на човешкото достойнство – достойнство, което се корени в способността на индивида да прави избор. Поради тази причина те са посветени на защитата на тази автономност като въпрос на основни права. Но въпреки че автономията е фундаментална либерална ценност, тя не е единственото човешко благо, което автоматично надделява над всички други виждания за добър живот.
С течение на времето сферата на това, което се приема за автономия, непрекъснато се разширява, като се започне от избора да се подчиняваш на правила в рамките на съществуващата морална нормативност и се стигне до това сам да създаваш тези правила. Но зачитането на автономията е имало за цел да управлява и модерира конкуренцията между дълбоко възприети убеждения, а не да измества тези убеждения изцяло. Не всяко човешко същество смята, че максимизирането на личната му автономия е най-важната цел на живота или че разрушаването на всяка съществуваща форма на авторитет е непременно нещо добро. Много хора са щастливи да ограничат свободата си на избор, като приемат религиозни и морални рамки, които ги свързват с други хора, или като живеят в рамките на наследени културни традиции. Първата поправка на Конституцията на САЩ е предназначена да защитава свободното упражняване на религията, а не да защитава гражданите от религията.
Успешните либерални общества имат своя собствена култура и свое собствено разбиране за добрия живот, дори ако тази визия може да е по-тънка от онези, които предлагат обществата, обвързани с една-единствена доктрина. Те не могат да бъдат неутрални по отношение на ценностите, които са необходими, за да се поддържат като либерални общества. Ако искат да се сплотят, те трябва да дадат приоритет на обществения дух, толерантността, откритостта и активното участие в обществените дела. Те трябва да ценят иновациите, предприемачеството и поемането на рискове, ако искат да просперират икономически. Общество, състоящо се от затворени в себе си индивиди, които се интересуват единствено от максимизиране на личното си потребление, няма да бъде общество.
Държавите са важни не само защото са мястото на легитимната власт и инструментите за контролиране на насилието. Те са и единствен източник на общност. Либералният универсализъм от една страна противоречи на природата на човешката социалност. Хората изпитват най-силни връзки на привързаност към най-близките си хора, като например приятелите и семейството; с разширяването на кръга от познати чувството им за дълг неизбежно отслабва. С разрастването и усложняването на човешките общества през вековете границите на солидарността са се разширили драстично – от семейства, села и племена до цели държави. Но само малко хора обичат човечеството като цяло. За повечето хора по света държавата си остава най-голямата единица на солидарност, към която те изпитват инстинктивна лоялност. Всъщност тази лоялност се превръща в критична основа на легитимността на държавата и съответно на нейната способност да управлява. В някои общества слабата национална идентичност може да има катастрофални последици, както е видно в някои развиващи се страни, които изпитват затруднения, като Мианмар и Нигерия, и в някои провалени държави, като Афганистан, Либия и Сирия.
Аргументи в полза на либералния национализъм
Този аргумент може да изглежда сходен с тези, които излага Хазони, консервативен израелски учен, в книгата си от 2018 г. „Добродетелта на национализма“, в която се застъпва за глобален ред, основан на суверенитета на националните държави. Той прави важна забележка, като предупреждава срещу тенденцията либералните държави, като Съединените щати, да отиват твърде далеч в стремежа си да преобразят останалата част от света по свой образ и подобие. Но той греши, като приема, че съществуващите държави са ясно обособени културни единици и че мирният световен ред може да бъде изграден, като ги приемем такива, каквито са. Днешните държави са социални конструкции, които са страничен продукт на исторически борби, често свързани със завоевания, насилие, насилствена асимилация и съзнателно манипулиране на културни символи. Съществуват по-добри и по-лоши форми на национална идентичност и обществата могат да упражняват правото си на избор между тях.
По-специално, ако националната идентичност се основава на фиксирани характеристики като раса, етническа принадлежност или религиозно наследство, тогава тя се превръща в потенциално изключваща категория, която нарушава либералния принцип за равно достойнство. Въпреки че не съществува неизбежно противоречие между необходимостта от национална идентичност и либералния универсализъм, все пак между двата принципа е налице мощна потенциална точка на напрежение. Когато се основава на фиксирани характеристики, националната идентичност може да се превърне в агресивен и ексклузивен национализъм, както стана в Европа през първата половина на ХХ век.
Поради тази причина либералните общества не трябва да признават официално групи, основани на фиксирани идентичности като раса, етническа принадлежност или религиозно наследство. Разбира се, има моменти, когато това става неизбежно и либералните принципи не успяват да се приложат. В много части на света етнически или религиозни групи заемат една и съща територия от поколения насам и имат свои плътни културни и езикови традиции. На Балканите, в Близкия изток, Южна и Югоизточна Азия етническата или религиозната идентичност де факто е съществена характеристика за повечето хора и асимилирането им в по-широката национална култура е крайно нереалистично. Възможно е да се организира форма на либерална политика около няколко културни единици; Индия например признава множество национални езици и в миналото е позволявала на своите щати да определят собствени политики по отношение на образованието и правните системи. Федерализмът и свързаното с него делегиране на правомощия на поднационални единици често са необходими в такива разнообразни държави. Властта може да бъде официално разпределена между различни групи, определени от тяхната културна идентичност, в структура, която политолозите наричат „консоциализъм“. Макар че в Нидерландия тази практика работи сравнително добре, тя се оказва катастрофална на места като Босна, Ирак и Ливан, където групите на идентичността виждат себе си като въвлечени в борба с нулева сума [тоест могат да спечелят само някои, но не и всички]. Затова в общества, в които културните групи все още не са се втвърдили в самозачитащи се единици, е много по-добре да се работи с гражданите като с индивиди, а не като с членове на групи за идентичност.
От друга страна, има и други аспекти на националната идентичност, които могат да бъдат възприети доброволно и следователно да бъдат споделяни по-широко, като например литературните традиции, историческите разкази, езика, храната и спорта. Каталуния, Квебек и Шотландия са региони с различни исторически и културни традиции и във всички тях има националистически поборници, които се стремят към пълно отделяне от страната, с която са свързани. Няма съмнение, че тези региони биха продължили да бъдат либерални общества, зачитащи индивидуалните права, ако се отделят, точно както го направиха Чешката република и Словакия, след като станаха отделни държави през 1993 г.
Националната идентичност представлява очевидна опасност, но заедно с това и възможност. Тя е социален конструкт и може да бъде оформена така, че да подкрепя, а не да подкопава либералните ценности. Много държави в миналото са се формирали от различни групи от населението, които изпитват силно чувство за общност, основано на политически принципи или идеали, а не на детерминистични групови категории. Австралия, Канада, Франция, Индия и Съединените щати са все държави, които през последните десетилетия се стремят да изградят национална идентичност, основана на политически принципи, а не на раса, етническа принадлежност или религия. Съединените щати преминаха през дълъг и мъчителен процес на предефиниране на това какво означава да бъдеш американец, като постепенно премахнаха бариерите пред гражданството, основани на класа, раса и пол – въпреки че този процес все още не е завършен и е претърпял много неуспехи. Във Франция изграждането на национална идентичност започва с Декларацията за правата на човека и гражданина на Френската революция, която установява идеал за гражданство, основано на общ език и култура. В средата на ХХ в. Австралия и Канада са страни с преобладаващо бяло население и рестриктивни закони по отношение на имиграцията и гражданството, като например прословутата политика на „бяла Австралия“, която не допуска имигранти от Азия. След 60-те години на ХХ в. обаче и двете страни реконструират националната си идентичност на нерасова основа и се отварят за масова имиграция. Днес и в двете страни населението, родено в чужбина, е по-многобройно, отколкото в Съединените щати, като поляризацията и бялата вълна в Съединените щати са малко.
Въпреки това не бива да се подценява трудността да се изкове обща идентичност в силно разделени демокрации. Повечето съвременни либерални общества са изградени върху исторически нации, чието разбиране за национална идентичност е било изковано чрез нелиберални методи. Франция, Германия, Япония и Южна Корея са били нации, преди да станат либерални демокрации; Съединените щати, както мнозина отбелязват, са били държава, преди да станат нация. Процесът на дефиниране на американската нация с либерални политически термини е дълъг, труден и периодично насилствен, а дори и днес този процес се оспорва от хора както от ляво, така и от дясно, които имат рязко конкуриращи се разкази за произхода на страната.
Либерализмът би имал проблеми, ако хората го възприемат само като механизъм за мирно управление на разнообразието, без по-широко усещане за национална цел. Хората, които са преживели насилие, война и диктатура, обикновено копнеят да живеят в либерално общество, както европейците в периода след 1945 г. Но когато свикнат с мирния живот в условията на либерален режим, те са склонни да приемат този мир и ред за даденост и започват да копнеят за политика, която да ги насочи към по-високи цели. През 1914 г. в Европа почти цял век не е имало опустошителни конфликти и масите от хора са били готови да тръгнат на война въпреки огромния материален напредък, постигнат междувременно.
Светът може би е достигнал до подобен момент в човешката история: от три четвърти век насам няма мащабни междудържавни войни, а междувременно се наблюдава огромно нарастване на световния просперитет, което доведе до също толкова големи социални промени. Европейският съюз беше създаден като противоотрова на национализма, довел до световните войни, и в това отношение се оказа успешен отвъд всички надежди. Но нахлуването на Русия в Украйна предвещава още по-голям хаос и насилие.
В този момент се очертават две много различни перспективи. Ако Путин успее да подкопае украинската независимост и демокрация, светът ще се върне към епохата на агресивен и нетолерантен национализъм, напомняща за началото на ХХ век. Съединените щати няма да бъдат застраховани от тази тенденция, тъй като популисти като Тръмп се стремят да повторят авторитарните методи на Путин. От друга страна, ако Путин доведе Русия до катастрофален военен и икономически провал, остава шансът да научим отново либералния урок, а именно, че властта, неограничена от закона, води до национална катастрофа, и да възродим идеалите на свободния и демократичен свят.