От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2012 12 dominoКакто вероятно всички знаем от репортажите във вестниците, Европейският съюз преживява опасна за съществуването си криза. Това не е просто технически въпрос, който е по-добре да бъде оставен на финансистите и икономистите. В много отношения това всъщност е криза на идентичността на ЕС, а освен това и на идентичността на Европа, както и на задълженията и отговорностите, които европейците имат едни към други.

Но, разбира се, проблемът за идентичността съществува не само на европейско ниво; той съществува и във всяка отделна европейска държава. Въпросът за националната идентичност беше нещо, което европейците се надяваха да успеят да избегнат в десетилетията след Втората световна война. Но в резултат на емиграцията и нарастването на културното разнообразие – възхода на мултикултурализма – това става въпрос, пред който трябва да се изправят всички.

В тази лекция бих искал първо да разгледам историята на понятието идентичност – откъде идва то и защо съществува. След това искам да разгледам значението му – както на нивото на отделните европейски общества, така и на общоевропейско ниво – а също и значителните политически въпроси, повдигани от това понятие.

Нека да започнем с това откъде идва политиката на идентичността. Първото, което трябва да се каже в тази връзка е, че тя е модерен феномен. Идентичността такава, каквато я разбираме ние, просто не е съществувала в средновековна Европа. Ако сте били например селянин, израстващ някъде в покрайнините на Женева, в Саксония или някъде в Средна Англия около 1500-та година, вие не сте се питали каква е идентичността ви, защото тя е била напълно предписана от заобикалящото ви общество, включително и това каква е била религията ви, за кого ще се ожените, каква ще бъде работата ви и под чия власт попадате. Това не са били решения, които отделният човек би могъл да вземе за самия или самата себе си. Следователно въпросът „Кой съм аз? Кой съм аз наистина?“ никога не е стоял пред хората от този период.

С настъпването на модернизацията това започва да се променя. Горещо ви препоръчвам книгата на канадския философ Чарлз Тейлър „Източници на Аза“, която е едно от най-добрите въведения в понятието за идентичност. Тейлър смята, че модерното разбиране за идентичността в много отношения започва с Реформацията и Мартин Лутер. Лутер твърди, че същността на това да бъдеш вярващ християнин е не приемането на ритуалите на католическата църква, а онова, „което вярвам вътре в себе си – не дали следвам ритуалите, диктувани от обществото ми. Бог гледа вътре в душата ми [за да провери] дали имам вяра или не“. А това открива възможността за поява на различие между нечия вътрешност и външност – и че автентичното „аз“ е нещо, намиращо се под всички пластове на социалния конформизъм.


Small Ad GF 1

Една светска версия на това понятие се появява в писанията на Жан-Жак Русо – гражданин на Женева – който в „Разходките“ и „Разсъждение върху неравенството“[1] твърди, че истинското „аз“ е не социалното „аз“, създадено в хода на историческото време. В действителност социалната еволюция само изкривява природата на човешките същества. Истинското вътрешно аз се изразява в онова, което той нарича „sentiment de l’existence“ (чувството за съществуване): там, където всеки от нас е различен от онова, което заобикалящото общество ни казва, че трябва да бъдем. Очевидно е, че има множество други мислители със собствени версии на същата идея. При Йохан Готфрид Хердер има националистическа версия на това, твърдяща, че истинското „аз“ всъщност е биологическата общностна реалност. Модерната представа за идентичността е направлявана и от социологическата реалност на модернизацията. Една конкурентна пазарна идеология изисква „la carrière ouverte aux talents“ (кариера, отворена за таланти): онова, което човек постига в хода на кариерата си е не ролята, предписвана му от родителите и социалната ситуация. Социалната мобилност е възможна и – следователно – вътрешното „аз“ е нещо, което се развива в хода на времето. В много отношения, цялата възможност за правене на разлика между вътрешното „аз“ и индивидуалната идентичност, от една страна, и съобразяването с околните, пред което сме изправени в обществото, от друга, може да се получи едва с появата на мобилно, конкурентно, плуралистично, модерно общество.

Признанието е нещо изключително важно от гледна точка на идентичността: не е достатъчно само да се зададе насочения навътре въпрос „кой съм аз?“. Необходимо е освен това и други хора да признаят интерсубективно моята идентичност и моето достойнство така, както ги разбирам аз като – например – украинец или афро-американец. Ето защо борбата за идентичност е по същество политически акт. Това е нещо, което философът Хегел е разбирал добре. В своята философия на историята той поддържа, че самата история е задвижвана от борбата за признание, от желанието на човешките същества да получат признание на фундаменталното си достойнство от други човешки същества, и че модерната демокрация се появява едва когато бъде постигнато равно за всички достойнство – а не само достойнство за господаря.

В този контекст се получава и такъв феномен като модерния национализъм – една форма на признание, на идентичност – която е била доминираща в Европа в хода на последните няколко стотин години.

Ернст Гелнер, британският социален антрополог, твърди, че феноменът на национализма е вид политика на идентичността и като такава е модерен феномен. В едно аграрно общество хората са обвързани от социалната си класа, религия, от местни връзки с господаря на имението. Всичко това започва да се променя с възхода на индустриалното общество; тези по-стари връзки се разпадат и обществото се нуждае от друг вид спойка, която да го държи цяло. Тази спойка обикновено са били езикът и културата, защото това е общата матрица, чрез която хората могат да общуват едни с други и да живеят в плуралистичния комплекс на модерното разделение на труда, чрез който се характеризира модерният свят.

Мисля, че повечето от нас познават примерите за оформяне на нации, които са се случили в Европа през последните 500 години. Френският пример е онзи, който бих искал да запомним. Създаването на френската нация се е нуждаело от няколко столетия, за да бъде завършено. Династията на Капетингите започва като дребно начинание около Ил дьо Франс, което започва да присъединява все повече и повече територии, където хората са говорели различни езици и са имали много различни обичаи. Необходима е била висока степен на политическа воля, за да се създаде оформената като шестоъгълник страна, която всички разпознаваме като модерна Франция – с обща администрация, общ език и обща култура. Всичко това е било продукт на целево социално създаване.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Двадесети век очевидно е свидетел на гигантски ексцеси на национализма, а Европейският проект е поставен в ход от мъдри хора, осъзнаващи факта, че в известен смисъл август 1914 е сигнализирал края на Европейската цивилизация: славната Европейска цивилизация от 19 век. Европа не е можела да оцелее след две ужасяващи Световни войни освен ако – както го формулира Юрген Хабермас – европейците не са преминели към постнационална идентичност. В Европа, дискусиите и насърчаването на идентичност на нивото на отделните страни се превръщат в много политически некоректна тема. Немците не се насърчават да развяват национални знамена по футболни мачове и подобни събития. Но това прави неадекватна и идеята за национално изграждане вече на пан-европейско ниво. А това е въпрос, който в наши дни започва да преследва Европейския съюз.

Познато ни е разрушителното въздействие на национализма, онази форма на политика на идентичността, която включва агресивно утвърждаване на националната идентичност и доминацията на една нация над други. Но националната идентичност и изграждането на нацията са неща абсолютно решаващи за успеха на всяко общество. Прекарал съм много време в разглеждане проблемите на развиващите се страни – много бедни и разпокъсани – и пропаднали страни като онези от под-сахарска Африка. Буквално във всеки един от случаите, централната слабост е липсата на национална идентичност, липсата на държава, както и липсата на обединяващо усещане за цел, което да позволи на правителствата действително да формулират и прилагат политики. Споделената култура е необходима като средство за комуникация – като начин, по който да се позволи на индивидите, живеещи в действително сложни и многостранни общества, да общуват едни с други. Не можете да имате модерно, успешно общество, без някаква степен на изграждане на нация и национална идентичност.

Феноменът, който се появи по време на последните няколко поколения е появата на под-национални идентичности и утвърждаването на идентичности в контекста на малцинствата в плуралистичните общества. Това е произходът на мултикултурализма. Всеобщото признаване на „моето достойнство като човешко същество“ е в основата на либералната демокрация. Оказва се, обаче, че това не е достатъчно за много хора. Хората вече искат да бъдат признати като квебекчани, като местни американци,[2] или като гей-личности – с равно достойнство. Това доведе до мултикултурни политики от вида, който ние с готовност признаваме днес навсякъде по света – в най-типичния случай, групово етническо признаване. В много отношения всичко това беше измислено в Канада, придружавано от формулировката, че френскоезичната общност в Квебек е различно общество вътре в канадската федерална система, както беше предложено чрез споразумението от езерото Мийч,[3] с което бяха установени като конституционен принцип отделни правила за начините, по които Квебек трябва да бъде управляван – различни от онези, които се прилагаха в англоезичната Канада. Това признание на групови права за Квебек е много важно отстъпление от либералния принцип, според който либералната държава признава индивидите, но не и групите.

Всяко общество, което е по принцип мултикултурно, се бори оттогава насам с въпроса за това как да се признаят адекватно исканията, предявени от етнически и религиозни групи за специален статус като група. В моята собствена страна, Съединените щати, това придоби формата на двуезичност сред латиносите и други групи, но също и мултиезичност в училищната система на Ню Йорк, където се преподават над 100 езика. Исканията за групови права предизвика спорове около утвърдителните действия,[4] защото заплахата срещу собственото достойнство винаги е изпитвана по-силно о групи, които са изключени или маргинализирани. Изправянето на тези несправедливости се превръща в една от най-големите сили в модерната политика.

Има много важни теоретически въпроси, които бяха повдигнати и дискутирани в контекста на дебата около мултикултурализма. В едно либерално, толерантно, плуралистично общество – дължим ли в него защита единствено на индивидите? Държат ли се правата от индивиди, или от групи? Този въпрос се появява в Европа когато, например, някое мюсюлманско семейство желае да ожени дъщеря си за някого обратно в Мароко или Турция, а момичето не желае. Ако тя се обърне към държавата и каже „искам да защитя правото си да вземам сама решенията в живота си“, то трябва ли държавата да подкрепи нея, или семейството й? Това е въпрос, с който европейските съдилища се борят отдавна. По моето собствено мнение, няма как да се поддържа традицията на модерен либерализъм, ако не се вземе страната на момичето, а не онази на семейството. Но това не е начинът, по който всеки съд в Европа е интерпретирал правата; някои поддържат правата на семейството в знак на зачитане на културните практики на групата, замесена в случая.

Въпросът за националната идентичност не беше обект на големи дискусии в Европа до миналото десетилетие, в което въпросът за имиграцията – и особено имиграцията на хора от мюсюлмански страни – започна да се обособява като важен политически въпрос. Той стана по-остър след терористичните атаки от 11 септември, както и другите атаки, които се получиха или бяха опитани в Испания, Великобритания, Холандия и п други места. А всичко това откри възможността за радикални ислямистки групи да се опитат да подкопаят самите основи на демократичните общества…

Мисля, че си струва да се помисли малко върху предизвикателството, което представлява религията в наше време. Вярвам, че модерният ислямизъм в много от неговите прояви всъщност не трябва да бъде разбиран като форма на религиозност, ако под религиозност се разбира това, че хората внезапно биват убедени да вярват в Бога, придвижени към някаква религиозно-вдъхновена вътрешна промяна. Според мен, всъщност феноменът на възхода на ислямизма може да бъде по-добре разбран като вид политика на идентичността – по същия начин, по който и национализмът е политика на идентичността. Това е аргумент, който е изтъкван и от редица други хора, особено от Оливие Роа, френският експерт по въпросите на ислямизма. Той твърди, че традиционната религиозност в мюсюлманските страни е много партикуларистична. С други думи: вашата религиозна идентичност ви е приписана; тя не е нещо, което можете да избирате свободно. Тя е продукт на местната ви джамия, семейство и околна среда; нямате избор при въпроса за избор на религия. Но онова, което започва да се случва в процеса на урбанизация на мюсюлманските страни и особено с емиграцията на хора от тази част на света към немюсюлмански страни, е нещо, което Оливие Роа нарича „де-териториализация на исляма“. Особено за мюсюлманските имигранти или техните деца, живеещи в немюсюлмански страни, въпросът за идентичността започва да ги преследва по особено изострен начин. Те вече не живеят в общество, което отдава на религията някакво много специално значение – такова, което да определя собствената им социална роля, което да им казва за кого могат да се оженят и как трябва да се държат. И именно по тази причина се получава нещото, което Емил Дюркхайм нарича „феномен на аномията“. Вие губите контакт с нормите, които са управлявали социалния живот – живота на вашите родители, баби и дядовци – и най-внезапно се оказвате поставен в нова ситуация: „ Какво е харам[5] или халал[6]?“, защото такива неща никога не са се случвали в Мароко или в Пакистан.

Именно в този контекст радикалният ислям може да запълни един определен вакуум, тъй като хората от Ал Кайда и други софистки проповедници могат да дадат отговор на въпроса „Кой съм аз?“ Те могат да кажат на хората от имигрантските общности, намиращи се в тази ситуация: ти не си традиционен мюсюлманин, ти не практикуваш исляма на предците си, нито пък си приет в обществото, в което си имигрирал. Онова, което всъщност е твоя идентичност – това е една много по-чиста и много по-универсална форма на исляма: ти си член на уммата[7], на една огромна общност, която се простира от Танжер до Индонезия. Ето това си ти. Това е една по-абстрактна форма на исляма и тя има огромна привлекателност, особено за хората от второто или трето поколение мюсюлмански имигранти, които вече не са вкоренени в локализирания суфизъм или преклонението пред местни светци, което е характеризирало религията на родителите им, и които не се чувстват приети от европейското общество, сред което живеят.

А това води до нещо, което Оливие Роа нарича протестантизация на исляма, защото – за тази група от хора – ислямът вече не е социална норма, наложена от околното общество; той е нещо, в което човек вярва вътре в себе си. Когато останалата част от секуларното общество около тях върши много и различни забранени неща, именно вътрешната вяра е нещото, което прави от човека мюсюлманин. И това може да обясни защо набирането на членове за екстремистките групи е толкова успешно сред хората от второто поколение мюсюлмани в Европа.

Позволете ми сега да премина към въпроса за европейската идентичност и защо тя представлява особен проблем за европейците от това поколение; както казах, европейската идентичност е проблематична, понеже целия европейски проект е основан на базата на антинационалната идентичност. Той е възнамерявал да отиде отвъд националния егоизъм и да преодолее антагонизмите, които характеризираха двадесетия век в европейската политика. Като следствие от това е имало увереност, че ще се появи нова, универсална европейска идентичност, която да замени старите идентичности – да бъдеш италианец, германец или французин. Но пък тези стари идентичности никога не са изчезвали – макар че от политическа гледна точка те не са нещо, за което някой ще говори прекалено много. Особено на едно популярно ниво, аз не мисля, че някой жител на европейска страна през всички тия години е забравял, че той или тя всъщност са германци, холандци, датчани или швейцарци.

Духовете на тези стари идентичности всъщност се превърнаха в реален проблем едва след притока на имигрантите и растежа на имигрантските общности, които не споделят непременно традиционните европейски ценности. Мисля, че нещото, което терористичното насилие направи, беше да накара европейците да мислят, че сред общността се намират хора, които не споделят основните ценности, с които всички са израсли – че те са принципно враждебни и че желаят да използват насилие, за да подкопаят усещането за общност. Оттук и важността на въпроса за идентичността и националната идентичност. „Кое е нещото, което дължиш на общността, в която живееш?“ е въпрос, който излиза не преден план.

Всъщност налице е огромно различие между европейските реакции срещу всичко това, с много различни въздействия върху степента на интеграция и успеха при създаването на национални идентичности сред различните страни в Европа. Позволете ми да ви представя различни примери от Франция, Германия, Холандия и Великобритания.

Френската национална идентичност е, в определен смисъл, най-малко проблематичната, понеже е налице единна републиканска традиция, идеща от Революцията, тази традиция е секуларна и тя третира всички граждани по един и същи начин. В много отношения френската концепция е единствено валидната за едно модерно общество, което приема гражданите си не въз основа на етничността, расата или религията им, а въз основа на абстрактни политически ценности, към които могат да се придържат хора, инак принадлежащи на различни култури.

Френската национална идентичност е до голяма степен изградена около френския език. Винаги съм бил силно впечатлен от начина, по който Леополд Сенгор, сенегалският поет, е бил приет във Френската академия на науките през 1940-те години: това е изключително важен символ – нещо, което демонстрира ясно начина, по който французите виждат своята идентичност. Ако говорите френски език и можете да пишете красива поезия на френски, то това ви квалифицира за Френската академия на науките. Следователно, онзи републикански смисъл е нещото, което лежи в основата на френското гражданство.

Много хора посочиха бунтовете, които се случиха във френските предградия през 2005 година като свидетелство за отчуждение, както и за това, че ислямистки заплахи съществуват и в самата Франция. Аз мисля, че това е абсолютно неразбиране на нещата, които се случиха в тази страна. Действително имаше ислямистка заплаха, идеща откъм Алжир в ранните 1990 години, която беше премахната до голяма степен от френските разузнавателни служби. Онова, което се случваше във френските предградия, беше нещо много по-различно. Това бяха хора, които не отхвърляха френската идентичност; всъщност те вярваха в целите, които френското общество им предписваше, но не бяха в състояние да ги постигнат. Те не можеха да получат работа; бяха изключени, чрез расизъм, от достъп до възможностите, открити за белите французи, и това беше причината за тяхното неудовлетворение. В много отношения тези бунтове бяха много по-сравними с бунтовете на афро-американците от американските градове, които са се случвали многократно в най-новата американската история. И, между другото, аз си мисля, че от всички европейски страни, в много отношения французите са най-близо до Съединените щати, тъй като са поставили набор от политически ценности в центъра на идентичността си[8]. И двете страни показват какво може да се направи в един по-широк европейски контекст.

Случаят с Германия е много различен. Германската национална идентичност се е развила много по-различно от онази във Франция. Отчасти поради факта, че германците са били разпилени из цяла средна и източна Европа, процесът на германското обединение е изисквал определяне на германскостта от етническа гледна точка. Така че, от юридическа гледна точка, техният закон за даване на гражданство доскоро беше базиран на законовия принцип jus sanguinis.[9] Тук вие ставате гражданин не ако сте роден/а на германска територия, а в зависимост от това дали сте имали германска майка. До 2000-та година, ако бихте били етнически германец, идещ от Русия, вие бихте получили гражданство далеч по-лесно, отколкото ако бихте били второ или трето поколение турчин, който е израснал в Германия, говори перфектен немски език и почти никакъв турски. Германците вече измениха тази практика, но културното значение на фразата „аз съм германец“ е много различно от онова на фразата „аз съм французин“. То има конотация, която е дълбоко вкоренена в кръвта. Това означава, че когато Ангела Меркел казва, че мултикултурализмът е пропаднал в Германия, според мен тя е само наполовина права. Тя би била абсолютно неправа да описва този провал едностранчиво като нежелание на мюсюлманските емигранти и техните деца да се интегрират в германското общество: тежестта на провала на интеграцията е разпределена по равно между германското общество и имигрантските общности.

След това обаче имаме две много проблематични места: Холандия и Великобритания. В Холандия националната идентичност винаги е била определяна от разделянето на обществото на така наречените „стълбове“: протестантски, католически и социалистически. Холандците са известни с толерантността си, но това е странен вид толерантност. Хората са толерирани, докато вършат нещата там, в собствената си общност, но не и тук, в „моята“. В определен смисъл, за мюсюлманите в Холандия е било напълно нормално да започнат да си изграждат собствен „стълб“, тъй като това е начинът, по който са организирани самите холандци. А това води до създаването на така наречените „черни“ училища, в които учат само мюсюлмански ученици – без възможност за общуване с местни хора от Холандия. Според мен това е едно от най-големите препятствия пред насърчаването на по-бърза и по-голяма интеграция на имигрантите в холандското общество.

Неуспехът на интеграцията на имигрантите е бил в определени отношения най-голям във Великобритания – европейската страна, която възприе мултикултурализма с най-отворени обятия! Това се дължеше на едно погрешно разбиране за мултикултурализма. Във Великобритания съществуваше увереността, че плурализмът означава необходимост от зачитане на автономията на отделните имигрантски общности;  правителството няма работа да се опитва активно да ги интегрира в по-широката британска култура. Имам един колега – Робърт Лийкън – който написа книга на име „Гневните мюсюлмани на Европа“ (тя ще бъде публикувана много скоро в САЩ), и той дава някои впечатляващи статистики относно броя на членовете на малцинствени групи, които са се записали в екстремистки организации. Като брой на опити за насилствени актове от страна на членове на тази общност, на глава от групата, той отбелязва, че Великобритания има засега най-високите проценти – далеч по-високи от ония във Франция, Холандия или Германия. Причината за това е, че британският подход към мултикултурализма просто оставя радикалните имами да проповядват в местните си общности без никаква намеса от страна на властите, и без каквито и да е опити на държавата активно да използва образователната система за създаване на хора, които да изпитват преданост към великобританската държава. И отново, британците промениха тези политики през последните няколко години, след бомбените атентати в метрото и други терористични актове. Но отношението между страната и нейните имигрантски общности все още е силно проблематично.

Ако разгледаме тези различни примери, то кой сред тях е по-успешен? Аз смятам, че французите са били най-успешни. Малко трудно е да се съди за тези неща, тъй като те са силно зависими от абсолютната големина на имигрантските общности. И все пак смятам, по много причини, че републиканската, либерална политическа идентичност, която Франция поддържа, е моделът, който трябва да бъде следван и от други страни. Басам Тиби, който е учен в университета в Гьотинген, е автор на понятието Leitkultur (водеща култура), което по-късно беше използвано от християндемократите в Германия като дефиниция на онова, което те биха желали имигрантите да възприемат. С понятието по-късно беше злоупотребено, но идеята на Тиби е много близка до френския републиканизъм. В противоположност на това, британците имаха най-лошия опит, защото в определен смисъл те изобщо не са се занимавали с въпроса за националната идентичност, която да обедини хората със силно различен религиозен и културен произход.

Позволете ми сега да се върна към въпроса за създаването на нация на нивото на ЕС. Когато минем от нивото на тези индивидуални европейски страни към въпроса за европейската идентичност като такава, то каква е тя и какъв е дефицитът, който имаме? Всички, които днес преминават през икономическата криза осъзнават, че в договора от Маастрихт има много грешки, както и в целия процес на създаване на Европа – като например липсата на дисциплиниращ механизъм, както и липса на механизъм за напускане на еврото или на самия Европейски съюз. Голяма част от тази дискусия е доминирана от хора от финансовите и икономически кръгове, защото това е краткосрочният проблем, пред който сме изправени – новата рецесия и колапсът на европейската банкова система, като резултат от пропуска на Европа да се обърне по политически начин към тези проблеми.

Не искам да омаловажавам финансовите проблеми ни най-малко, но в определен смисъл на европейско ниво има по-дълбок провал – провал на европейската идентичност. С други думи, никога не е имало успешен опит за създаване на европейско усещане за идентичност, европейско усещане за гражданство, което да определи задълженията, отговорностите, дълговете и правата, които европейците имат едни към други отвъд простото формулиране на договорите, които се подписват. ЕС – в много отношения – е бил създаден като технократски опит за целите на икономическата ефективност. Но онова, което виждаме днес е, че икономическите и постнационални ценности не са достатъчни, за да обединят истински тази общност. Така че богатите германци действително имат чувството, че дължат нещо на по-бедните си сънародници; тази социална солидарност е основата на германската социална държава. Но те не изпитват подобни задължения към гърците, на които гледат като на недисциплинирани и силно не-германски хора, в подхода им към финансовите дела – а следователно не изпитват и никакво чувство на задължение към тях. Така че няма солидарност в този широк европейски смисъл. Мисля – по различни причини – че Европа се ориентира към краткосрочно решение на тази криза. Но не смятам, че каквато и да е форма на задълбочаване в сегашния момент има някакви шансове освен ако някой не започне да обръща повече внимание и е в състояние да отговори – и то по някакъв по-съществен начин – на въпроса какво всъщност означава да бъдеш европеец. Не само в отрицателен смисъл – че не желаем конфликти и стари национализми, отново заплетени във война – а какво означава от гледна точка на някакви положителни ценности.

А сега, позволете ми да приключа с твърдението, че въпросите, за които говорих дотук – имиграцията, идентичността на национално и на европейско ниво – ще се смесят през следващите няколко години в едно и също нещо, един и същи въпрос, защото това са централните въпроси на новите популистки партии, които възникнаха навсякъде в континента Европа. Имам пред вид, опозицията срещу имиграцията и евроскептицизма. Националистическите партии като Front National във Франция, National Front във Великобритания и Vlaams Belang в Белгия, съществуват от дълго време. Но през последното десетилетие ние станахме свидетели на появата и на нови такива: Party of Freedom в Холандия, датската People’s Party, Sweden Democrats, True Finn Party, и Swiss People’s Party (SVP) тук в Швейцария. Опозицията срещу Европа и имиграцията е обща нишка сред всички тези партии. Тук става дума за един принципно популистки импулс. Това е чувството, че обикновените хора са били игнорирани от елитите що се отнася както до задълбочаването на Европейския съюз, така и до въпросите на имиграцията. Във Франция, много хора, които гласуваха за Front National, бяха изключително разгневени от факта, че – например – в Марсилия има голяма престъпност и държавата не желае да се заеме сериозно с проблема, тъй като той е свързан с мюсюлмански банди. Тази история се повтаря в много други европейски страни. Основните партии са прекалено политически коректни, за да признаят тези проблеми и в резултат на това, тези популистки партии трябваше да вземат нещата в собствените си ръце и да се организират. И, честно казано, целият европейски проект винаги е бил нещо, осъществявано от елити. Ние знаем, че в няколко различни случаи, когато въпросът за приемане на някакъв договор беше поставян на референдуми, и когато хората даваха неправилен отговор, елитът казваше, че хората са неправи и че ще трябва да гласуват отново. Така че, според мен възходът на популизма в определен смисъл отразява задълбочаването на демокрацията в Европа: хората няма да се оставят да бъдат водени от елитите си, както са го правили в продължение на десетилетия след Втората световна война. Но това означава, че пред европейската демокрация има огромни опасности, в непосредствено бъдеще. Мисля, че всички разбираме, че това е важен процес, който или ще задълбочи Европейския съюз, или ще го разкъса, Днешното средно положение не може да бъде поддържано.

Ще ви предоставя сега следния факт: сегашният проект на задълбочаване – с други думи, придвижването откъм монетарен към фискален съюз – може и да има смисъл от гледна точка на икономиката, но той ще донесе със себе си огромно количество политически разходи, които ще трябва да бъдат поети. В Европа няма абсолютно никаква поддръжка на най-ниско ниво за този проект на задълбочаване; той отново ще трябва да бъде направляван от елити и предприет по изключително технически причини. А всъщност той е нещо, което насърчава ре-национализирането на Европа. Хората вече говорят, че фискалният съюз означава по принцип германизация на Европа. А освен това той принуждава приемане на условия, които по принцип означават отмяна на демокрацията в Европа – сега, когато правителствата в Италия и Гърция се ръководят от технократи, които не са били избрани по нормален начин от избирателите си. Причината, поради която те са на власт, са поставените условия – не от италианската и гръцка общественост – а от други части на Европа. Този вид задълбочаване – както в северните, така и в южните страни – ще доведе до съмнения относно политическата отговорност и в двете половини. А всичко това се провежда на фона на една продължителна и задълбочаваща се икономическа криза. В много отношения, този проблем с идентичността е нещо, за което трябва да се замислим много дълбоко; той е нещо, което ще се завръща отново и отново – гарантирам ви го – в политическите дебати от близкото бъдеще.

Лекцията е прочетена на конференция в университета в Женева и фондацията Лацис през декември 2011.

Източник



[1] Фукуяма използва тук съкратени названия на „Бленувания на самотния пешеходец“ (Les Rêveries du promeneur solitaire) и „Разсъждение за произхода и основите на неравенството между хората“ на Русо. Бел. пр.

[2] Възприетият в САЩ израз за онова, което в България все още се нарича „индианци“. Бел. пр.

[3] Пакет от политически промени в конституцията на Канада, договорени през 1987 от тогавашния премиер Брайън Мълроуни и премиерите на десетте канадски провинции, с които се е целяло да се убеди Квебек да не се отделя от Канада. Преговорите завършват неуспешно, след което сепаратистките настроения в Квебек се усилват многократно. Бел. пр.

[4] Под „утвърдителни действия“ в САЩ се разбират специалните квоти за хора от малцинствата при разпределение на държавните помощи, особено в областта на образованието. На практика тази система беше поддържана и от социалистическа България, в която много хора от малцинствата бяха допускани в сферата на висшето образование чрез специални квоти. Същото обаче се отнасяше и за така наречените „работнически факултети“ (рабфак), които на практика предоставяха същата възможност и за етнически българи. Бел. пр.

[5] Харам – свято място (в исляма). Бел. пр.

[6] Халал – буквално преведено: „разрешен“. Обикновено се отнася до месо, подготвено по специален начин, така че да бъде признато като „чисто за употреба“ от гледна точка на ислямските повели. Бел. пр.

[7] Общността на всички мюсюлмани, обвързвани от религията си; универсалното „световно семейство“ на исляма. Бел. пр.

[8] От друга страна обаче, особеният френски акцент върху културата и езика (а не етническия произход,) като спояващ фактор за националното единство, води във Франция до силен антиамериканизъм. Това е общоизвестен факт, който Фукуяма пропуска в дискусията си, по напълно разбираеми причини. Бел. пр.

[9] Буквално: „закон на кръвта“: принцип на закона за националността, според който гражданството се определя не от мястото на раждане, а от това дали един или двамата родители са граждани на страната. Бел. пр.

Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.

Pin It

Прочетете още...

Руснаците във война

Андрей Колесников 26 Апр, 2022 Hits: 2882
Днес преобладаващата реакция на обикновените…