От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2019 06 Francis Fukuyama

 

През по-голямата част от живота си съм размишлявал върху това как днес разширяваме сферата на демокрацията, как преминаваме от авторитарни правителства към демократични. А след това, напълно неочаквано, се получи 2016 година. През тази година се случиха две много обезпокоителни събития: избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и гласуването във Великобритания за напускане на Европейския съюз. Те се появиха на фона на една променяща се глобална среда.

През цялото време след 1989 или 1991, ние живеехме в един разрастващ се либерален международен ред. Той беше оформен предимно от Съединените щати, заедно със съюзниците им в Европа, НАТО и Далечния изток. Този ред имаше икономически компонент, а именно системата на свободна търговия: мобилността на стоки, хора, услуги, идеи и инвестиции през международните граници. Имаше и политически компонент, който се състоеше в съюзите на САЩ в Европа и Азия. И това беше един действително много успешен набор от инициативи.

През този период броят на демокрациите се увеличи от около 35 през 1970, до връхната му точка от 115 до 120 – в зависимост от това как измервате демокрацията. В началото на 2000-те години глобалният продукт на световната икономика се беше увеличил четири пъти. В почти всяко отношение икономическите условия се подобряваха: не само по отношение на доходите и увеличаването на средната класа в места като Китай и Индия, но и по отношение на качеството на живот, например детското здравеопазване: детската смъртност намаляваше навсякъде.

Всичко това тръгна назад, откъм средата, до края на 2000-те години. Налице беше възход на две много самоуверени и в последно време все по-настойчиви авторитарни сили: Русия и Китай. Но най-тревожният феномен беше появата на популизъм в установените демокрации – всъщност, в двете най-утвърдени демокрации в света: Великобритания и САЩ. Струва ми се, че е жизненоважно да се разбере защо се случва това, тъй като изглеждаше, че цялата трета вълна на демократизацията започваше да се отменя.

Определения

Има много и различни разбирания за популизма. Тук искам да представя само три от тях, защото е важно да можеш да ги различаваме едни от други.


Small Ad GF 1

Първото определение е икономическо: популистът е лидер, който насърчава икономически или социални политики, които са популярни в краткосрочен план, но в дългосрочен план са катастрофални. Във Венецуела например Уго Чавес отвори очни клиники и раздаваше безплатна храна; бензинът струваше по-малко от 10 цента на галон [4,4 литра]. Нито една от тези мерки не се оказа устойчива: цената на петрола се срина през 2014 г.

Второто определение касае политическия стил повече от всичко друго: популисткият лидер се опитва да бъде харизматичен и казва: „Имам пряка връзка с вас, хората“. Това е важно, защото то прави популиста анти-институционален ipso facto [по самото естество на нещата]. Популистът казва: аз представлявам вас, хората. А това означава, че всички тези други институции като съдилищата, медиите, законодателната власт, бюрокрацията – всички те стоят на пътя на способността ми да предоставя онова, което искате да ви дам. Популистите атакуват всички тези институции. И това води до ситуация, при която демократичната част на либералната демокрация атакува либералната ѝ част. Либералната част на една демокрация включва всички конституционни структури, сдържанията и балансите [checks and balances], които се опитват да ограничат изпълнителната власт. Демокрацията не е просто всенародни избори, но и защита на правата на малцинствата, а също и умерено управление, което наистина отразява волята на народа. Популистите се стремят към авторитарна политика, защото не обичат да бъдат възпрепятствани от институциите. Когато Доналд Тръмп прие републиканската номинация през 2016 г., в речта си той произнесе тази забележителна реплика: „Никой не познава системата по-добре от мен, ето защо единствено аз мога да я поправя“. Това е нещо, което Хуан Перон би могъл да каже в Аржентина през 1940-те години.

Третото определение е, че популистът, когато казва: „Аз подкрепям хората“, често има предвид не целия народ. Той или тя има предвид един определен вид личност, обикновено дефинирана въз основа на раса или етническа принадлежност, а често и от гледна точка на традиционните културни ценности или традиционното чувство за национална идентичност. И това не съответства на действителното население на тази страна. Виктор Орбан в Унгария казва много ясно, че националната идентичност на Унгария е етнически-унгарската. Това означава, че ако не сте етнически унгарци, вие не сте част от нацията. Но ако сте етнически унгарец, който живее извън Унгария – а такива има много – вие сте част от нацията. И това е проблематично по причини, които са очевидни[1].

И така, тези определения ни позволяват да разграничим различните форми на популизма. Чавес е класически популист от първия вид: икономически и левичарски. Освен това, по втората дефиниция, той беше и много харизматичен. Но третата дефиниция не го касаеше реално, защото той нямаше расово разбиране за това кой е венецуелец. Орбан провежда популистки икономически политики и се опитва да бъде демагог, харизматичен лидер. И със сигурност той има много рестриктивен поглед върху това кой се квалифицира като унгарец. Всички сме запознати с песнопенията на новите лидери, които попадат в тази категория. Сред тях е Орбан, в Полша е Качински, в Турция – Ердоган. Имаме популистка коалиция в Италия, а Латинска Америка избра първия си популист от северно-европейски вид в лицето на [бразилеца] Жаир Болсонаро. Повечето латиноамерикански популисти са по традиция подобни на южните европейци: леви, а не етнически-изключващи, по-скоро икономически популисти. Но днешна Бразилия е решила да се присъедини към модата и е избрала лидер, който е расово предубеден и има християнско-фундаментално разбиране за това кое трябва да бъде важното за страната му. Това е начин да се направи разграничение между популистите от ляво, които са от първия и втория вид, и популистите на десницата, които клонят към втория и третия вид.

Обяснения

Но защо всичко това се случва в средата на второто десетилетие на двадесет и първи век? Мисля, че по същество има три основни вида причини. Първата е обичайното по тази тема разбиране, според което причината е в глобалната икономика. Ако сте завършили икономически курс в някой университет, то със сигурност сте научили, че свободната търговия увеличава доходите на всички участници: всеки става по-богат. Както казах, световното производство се е увеличило четирикратно за период от около тридесет години. В това отношение икономистите не грешат. Но не всеки човек, във всяка страна, става по-богат. И всъщност, ако сте нискоквалифициран, по-малко образован работник в богата страна, то може да се очаква, че ще загубите позиции в сравнение с някой еднакво квалифициран работник от бедна страна.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Именно това се и случва. С възхода на износа на производства [outsourcing], при непрестанната чуждестранна конкуренция, тази глобализирана система на свободна търговия, която наистина започна да се засилва през 1990-те години след разпадането на комунизма, доведе до износ на много работни места от богатия свят. А това пък доведе до икономически спад сред една важна част от старата работническа класа. В Съединените щати например, между края на 1990-те и 2015 г., средните доходи на 90% от хората реално намаляха. Което е наистина забележително: имаме период от цели две десетилетия, през който хората печелеха по-малко. Проблемът беше в известно отношение двойно по-тежък за мъжете, защото в същото време ние преминавахме от индустриалната икономика към икономиката на услугите, където жените играят по-важна роля. И така, имаме мъж работник, който е загубил работата си във фабрика и вместо това днес преобръща хамбургери в ресторант за бързо хранене, като печели по-малко пари от баща си или може би дори от дядо си, а освен това съпругата или приятелката му е основният [финансов] стълб на семейството. Това включва голяма загуба на доходи и статус. Това, бих казал, е конвенционалната мъдрост, която може да обясни популисткия феномен.

Второто обяснение е свързано с политиката. Още от самото начало рефренът срещу демокрацията винаги е бил, че тя води до слаби правителства. Демокрациите не могат да вземат [бързи] решения. Има парламенти, които само говорят, има коалиции, има групи по интереси, има лобиране – и всичко това прави вземането на решения наистина трудно. Така че от страна на много обикновени хора има голямо желание да виждат някакъв силен човек, лидер, който може да сложи край на всичко това, да взема решения и да осъществява нещата. В Съединените щати ние смятаме, че богатите, корпоративни хора са такъв вид лидери. Така че е налице тази тенденция да искаме лидерите ни да бъдат бизнесмени. [А всъщност], да бъдеш главен изпълнителен директор на някоя корпорация е възможно най-лошото обучение, което човек може да получи като демократичен лидер, тъй като корпорациите, и особено семейните сред тях, са доста авторитарни. Независимо от това, по целия свят напоследък бяха избрани определени хора, за които избирателите смятаха, че ще бъдат много корави [на поста]: Абе в Япония, Моди в Индия, Тръмп в САЩ.

Третата причина е културна, и тя е онази, която е свързана с идентичността. Мисля, че в момента е налице определена тенденция към надценяване значението на икономическата мотивация и недооценяване значението на културната страна. Защото според мен е факт е, че в крайна сметка това е борба около [разбирането за] идентичността.

Произход

И така, какво е идентичността? Терминът „идентичност“ не се е използвал често преди 1950-те години. Първият учен, който го употребява, е психологът Ерик Ериксон. Но всъщност това е много стара концепция. Както твърдя в последната си книга, тя се връща към една дума, която Платон е използвал в Държавата: „thymos“. Тимосът е онази част от душата, която търси уважение и признание. Ние искаме не само материални неща като храна, напитки и жилища. Освен това си желаем и да бъдем оценявани от останалите хора в степента, която смятаме, че заслужаваме. Икономистите имат едно доста стеснено разбиране за човешкото поведение. Те казват, че хората имат желания и предпочитания, че са рационални и използват рационалността си, за да увеличат максимално предпочитанията си. И това обяснява защо хората правят онова, което правят. А всъщност, ако човек се върне назад към Държавата, там Сократ казва: не съществува ли и една трета част от душата, която се занимава не само с материални блага, а преди всичко желае уважение? И дали в много случаи това желание не надделява над онова за материално благополучие, тъй като уважението е свързано с емоциите? Ако не сте уважавани толкова, колкото смятате, че заслужавате, вие започвате да се гневите, а това ви води към насилие, към политика и към много други неща.

Сега, съвременното разбиране за идентичността е малко по-различно, макар и тимосът да е универсална човешка характеристика: всички хора го притежават до известна степен и той е съществувал във всички исторически периоди. Но има и една конкретна, модерна версия на идентичността, която според мен започва с Мартин Лутер. Лутер казва, че в Божиите очи е важна вътрешната ни вяра, вътрешните ни убеждения. Бог не се интересува от многобройните ритуали на католическата църква. Той не се интересува дали ще броите броеница или ще отидете на неделна служба, дали ще следвате правилата на католическата църква; той се интересува единствено от вътрешния вярващ. Ето това е нещото, което ще ви спаси, което е реалната същност на християнската вяра. Цялото общество около вас може да бъде фалшиво, грешно и репресивно, защото отрича автентичността на тази вътрешна същност, която е вярваща. И единственият, който може да го види, освен може би самите вие, е Бог. Ето това, в известен смисъл, създава съвременното разбиране за идентичността, а именно, че вътре в нас има ценности, които превъзхождат оценката на заобикалящото ни общество. В пред-модерните времена човек би казал: добре, но трябва да се съобразяваш. Обществото определя тези правила, така че ти просто израстваш и се научаваш как да ги следваш. А модерната версия заявява: не, това не е правилно, защото ценното е вътрешното аз, а останалата част от обществото е погрешна и невярна, и тя е онази, която трябва да се промени. Има и по-късни версии на това, особено при Русо, който твърди, че целият исторически процес всъщност ни е направил фалшиви, че е създал тези външни правила, които потискат вътрешното същество. И нашата цел, онова, което ни изпълва, е появата на тази автентична вътрешна същност.

Сега, ако помислите върху това, то е свързано с много съвременни социални движения. Движението „Me Too“ в много отношения притежава същата структура, при него става дума за оценяване на вътрешната същност. Какъв точно е проблемът със сексуалния тормоз? Той е свързан с факта, че мъжете не оценяват жените като цялостни човешки същества. Жената има знания, способности, морални качества. Но мъжът се интересува единствено от сексуалните ѝ качества. А това обезценява жената. Но това е съвременен поглед, защото поуката, която се предлага не е, че жените трябва да се научат как да се приспособяват. Поуката е, че вътрешното аз е онова, което е ценно, и че обществото трябва да се промени. Именно това се случва днес. Мъжете преминават през културна преквалификация, те научават, че правилата им не са истински, и че се нуждаем от друг набор от правила за отношенията между мъжете и жените – правила, които зачитат достойнството на цялата личност. Това е съвременното разбиране за идентичността и това е нещото, което е задвижвало цяла поредица от политически и социални движения през последните 200 или 300 години.

Първата проява на политиката на идентичността, ако приемете моето разбиране за нея сериозно, е всъщност самата демокрация. През 2011 имаме този продавач на зеленчуци, Мохамед Буазизи, в Тунис. Той има търговска количка, конфискувана от жена-полицай, след което отива в кабинета на губернатора и пита: къде е количката ми, защо ми отнехте препитанието? Но никой не му дава отговор. Жената от полицията дори го заплюва – и той е толкова отчаян, защото дори не е успял да получи какъвто и да е отговор, че се самозапалва. И това сложи началото на Арабската пролет, защото много хора в арабските страни се виждаха отразени в [съдбата на] Мохамед Буазизи. Туниското правителство, диктатурата на Бен Али, не третира Мохамед Буазизи с уважението, което заслужава едно човешкото същество. Ето защо милиони хора излязоха по улиците в Египет, в Либия, в Сирия, в Йемен, както и много други части на арабския свят.

Едно по-меко авторитарно управление, като например Сингапур, третира гражданите си като деца: правителството смята, че знае по-добре от тях онова, което е в техен интерес. При една тежка диктатура нещата са много по-лоши: там вие не сте човек, а просто частица от историческата машина, която правителството може да използва за свои цели. Една либерална демокрация вече действително ни признава, тя признава нашето достойнство и демонстрира това, като ни дава определени права: имаме право на свобода на словото, на събранията и на политическо участие чрез гласуването. Ние имаме дял в собственото ни самоуправление, защото правителството ни уважава достатъчно, за да ни има доверие.

Всеобщото признаване на гражданите като морално равни е в основата на демокрацията, която, мисля, е скъпа за всички нас. Гражданите са равни действащи лица, „всички хора са създадени равни“, както казва Американската декларация за независимост. Има обаче и други форми на признание, които са частични. Всъщност тази универсална либерална форма на признание се конкурира още от самото начало с другата основна форма на политическо признание, която е национализмът. Идейки от Френската революция, ние имаме тези два едновременни потока. От една страна, Френската революция е за разпространение на правата на човека навсякъде по света. Но от друга страна тя е и проявление на френския национализъм. Това е първото модерно националистическо движение. Французите искат да защитят страната си от нахлуващите сили на останала Европа, да изгонят чужденците и да имат страна, която те сами биха могли да контролират. През целия деветнадесети век либералната интерпретация на признанието се бори срещу националистическото тълкуване. В Германия през 1848 г. е имало либерална, но също и национална революция, от името на германския народ. И тези две разбирания за признанието реално определят германската история от този момент нататък. В крайна сметка, в много страни се надига една много агресивна и нетолерантна форма на национализма, което доведе до катастрофата на двете световни войни от началото на ХХ век. И това национално разбиране за идентичността се завръща в много страни днес.

Бих казал, че ислямизмът също може да се тълкува като търсене на признание. Това е особено вярно, мисля, за много млади европейски мюсюлмани, които отидоха да се бият за Ислямската държава. При тях е налице истински конфликт на идентичността. Те идват от семейства, емигрирали във Франция, Холандия, Германия. Не се чувстват добре с формата на религиозност на родителите си, която според тях е прекалено старомодна и традиционна, но не се чувстват и добре интегрирани в обществото, в което живеят. Те страдат от този вид отчуждаваща неспособност да отговорят на въпроса: „Кой съм аз?“ И това, което правят ислямистите, е да им кажат: „Ще ти кажа кой си: ти си горд мюсюлманин, ти си част от голяма умма [общността на исляма], ние сме преследвани и неуважавани по целия свят, и ти можеш да направиш нещо против това, можеш да се присъединиш и да се противопоставиш, да направиш отново от исляма една горда цивилизация.“ Трудно е да се оцени всичко това еднозначно, защото мисля, че част от ислямистите се ръководят от истинска религиозност и благочестие. Но голяма част от ислямизма се движи и от това желание да узнаем кои сме и да приемем онази форма на идентичността, която ни обединява с общността, която ни дава дом и чувство за принадлежност. Всичко това са различни варианти на борбата за признание.

Трансформации

Има една особена форма на политиката на идентичността, която се е появила в либералните общества в хода на двадесети век, и която ни приближава до разбирането на онова, което се случва в настоящето. Именно това се има предвид, когато се чуват оплаквания от политиката на идентичността. Но всъщност тя започва през 1960-те години в САЩ, с редица важни социални движения: движението за граждански права за афро-американците, феминисткото движение, движенията на хората с увреждания, LGBT движението. Всички тези групи са били маргинализирани от обществото. В началото на 1960-те години това общество е бяло и то е мъжко. Така че има борба за социална справедливост и за признание, за равен достъп до пазара на труда, за равно третиране пред закона и т.н. Всички тези движения реагират срещу определени реални социални болести и те са много важни за коригирането им: примерно, расовото разделение.

Но нещо се случва по пътя към сегашната форма на политиките на идентичността. Това касае промяната в начина, по който партиите от левицата започват да мислят за неравенството. През ХХ век неравенството често се разглежда – особено в Европа – през една марксистка призма, при която голямата борба е между капиталисти и пролетариат. А в повечето развити общества през ХХ век пролетариатът, това са белите хора. Всъщност, белите мъже. Това е групата, на която левицата иска да помогне. В хода на времето разбирането за неравенство обаче започва да се променя, обръща се повече внимание на жените, на расовите малцинства, на другите групи. Много от левите партии започват да губят връзка с бялата работническа класа, която е основната им подкрепа през ХХ век. Например в САЩ през 1930-те години, в рамките на Новия курс на Франклин Рузвелт, около 80% от белите южняци от селските райони гласуват за кандидата на Демократическата партия. Те гласуват за по-левия кандидат, защото той ще осъществи преразпределение и ще им помогне икономически.

Но когато концепцията за неравенството започва да се измества по посока на идентичността, Демократическата партия започва да губи връзка със старата бяла работническа класа. И така тази група от избиратели започва да забягва към Републиканската партия. Роналд Рейгън бе избран през 1980-те години, защото се обръщаше към белите избиратели от работническата класа по начин, който предишните кандидати на Републиканската партия никога не бяха използвали. Нещо подобно се случи в Европа при екологичните проблеми или, отново, при въпросите, свързани с идентичността – въпреки че в Европа те са малко по-различни и често са свързани с имигранти или други групи, изправени пред дискриминация. Много членове на бялата работническа класа, които са били основната подкрепа за Френската комунистическа партия, започват да гласуват за Националния фронт. И това, мисля, ни доведе до настоящето.

Тук бих искал да направя много ясно едно определено нещо: много хора смятат, че обвинявам левите за възхода на десния популизъм. Не, аз не правя това. Просто се опитвам да представя една историческа интерпретация на нещата, които са се случили в хода на еволюцията на разбиранията ни за ляво и дясно. Има много причини за десен популизъм, а икономическите определено са сред тях. Но друга причина е и това, че през последните десетилетия дясното е започнало да иззема лявата концепция за идентичността. Преди петдесет години, ако сте били бял човек в САЩ, то дори не бихте и помислили за себе си като за бял човек. Просто бихте си мислили: аз съм американец, защото това е, което е един американец. Днес обаче имаме тези бели националисти, които казват: „Аз съм мнозинство, което се дискриминира от елитите. Аз принадлежа към група, която изобщо не е привилегирована. Това ми се налага от хора, които са реално привилегировани – всички тези образовани хора в университетите, в медиите и т.н. Така че, идентичността – това рамкиране на идентичността – се е изместила от ляво на дясно. Не левицата е онази, която е причинила това, тук става дума по-скоро за едно споделено разбиране за виктимизацията [собствената жертвеност], което се е изместило отляво надясно.

Искам да подчертая, че до известна степен разбирането на тези хора за себе си като пренебрегнати и неуважавани е вярно. Действително има тенденция да се отхвърлят популистките гласоподаватели просто като група расисти и ксенофоби. Вярно е, че това са бели хора, които са доминирали в обществата си, а сега губят част от това господство. Да, те се възмущават от тази загуба и се опитват да се върнат към старата си социална позиция. Но мисля, че освен това е важно да се разбере и че те действително имат основания за недоволство, защото наистина са били неуважавани и пренебрегвани от елитите. Това става по-видимо, ако погледнете какво се е случило с тази бяла работническа класа в САЩ: голяма част от нея всъщност последва черната работническа класа в един вид социален хаос. Днес сред нискоквалифицираните бели работници имате значително увеличение на броя на семействата с един родител, имате повишаване на престъпността в бедните квартали, имате епидемия от опиати, която е убила над 70 000 американци и всъщност е намалила продължителността на живота на белите мъже в САЩ през последните няколко години. Така че тези хора в действителност имат огромни проблеми.

Но културният аспект на всичко това е нещото, което вбесява хората особено много. Има една много хубава книга, наречена „Чужденци в собствената си страна“ от социоложката Арли Хохшилд. Тя е интервюирала много от избирателите на Чаеното парти [крайнодясна американска партия] в селските райони на Луизиана, и е стигнала до тази метафора – централната метафора в книгата – според която тези хора виждат себе си като подредени на опашка. Някъде далеч напред има врата, над която пише „Американска мечта“. Те отглеждат семейства, работят всеки ден, чакат реда си. Изведнъж обаче виждат как други хора се пререждат на опашката. Някои са чернокожи, някои са жени, някои са гейове и лесбийки, други са сирийски бежанци. А хората, които им помагат да се пререждат са, честно казано, хора като вас и мен: те са образовани, хора на изкуството или медиите и утвърдените политически партии. Това са все хора, които никога не са обръщали много внимание на самите тях. Мисля, че е налице един определен културен снобизъм сред образованите, космополитни, градски хора, които съставляват елитите в съвременните общества, по отношение на хората с по-ниско образование, които не живеят в големи градове, които имат по-традиционни социални и културни ценности. До известна степен недоволството от подобно пренебрежение е напълно оправдано.

Ето значи къде сме стигнали. Този страх, че имигрантите отнемат националната ни идентичност е тема, която обединява почти всички нови популистки движения. Причината, поради която за тях имиграцията е такъв голям политически въпрос, е именно в това, че те живеят с усещането, че някога самите те са определяли националната идентичност, и че това вече не е така; че националната идентичност сега се подкопава не само от имигрантите, но и от елитите, които подкрепят имигрантите и искат тези имигранти да влязат в страните им. И това определя политическото съревнование, което ни предстои.

И така, какво да правим? Това е очевиден въпрос, който често ми задават. Но е много трудно да се отговори. Не мисля, че можете да започнете да решавате проблема, преди да сте го анализирали правилно и сте се опитали да разберете, с малко съчувствие, какво всъщност кара хората да гласуват за тези партии. Залозите са много високи, защото всъщност тук става дума за самата либерална демокрация. Тези партии не представляват заплаха за демокрацията изобщо, но представляват заплаха за либералната демокрация. А това означава: конституционното върховенство на закона. Именно то е, което ерозира в Унгария, в Полша и в САЩ. Това в действителност е залогът за всички нас.

Тази статия се основава на лекцията на Франсис Фукуяма „Политика на идентичността: Търсенето на достойнство и бъдещето на националната държава“, изнесена във Виена на 7 март 2019 г. Лекцията е част от Tipping Point Talks 2019, организирани от фондация ERSTE.

Източник

 

[1] Тоест, защото води до различни видове вътрешни и външни напрежения, свързани с неизбежния призив за „консолидиране“ на нацията по етнически признак – от една страна, чрез вътрешни етнически прочиствания, а от друга – чрез външна експанзия (иредентизъм). Бел. пр.

 

Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.

Pin It

Прочетете още...