Тази сутрин министърът на здравеопазването за пореден път изрече, че се намираме във война и допълни: „Не знаем нищо за врага: нито как изглежда, нито къде се намира, нито как да се борим с него.“ Започнахме да губим скъпи приятели. По улиците се оглеждаме и се опитваме да се разминаваме колко е възможно по-отдалече с идващите насреща. Изпитваме ужас от анархистично настроените, които продължават да отричат съществуването на вируса. Всичко това е абсолютно доказателство, че вече съществуваме в паралелен на довчерашния свят. Сякаш сме се вмъкнали в литературна антиутопия. Затова четенето и осмислянето на книгите, които избираме в тези дни, се изпълва с едва ли не мистично съдържание. Когато човек осъзнава, че всяка прочетена книга може да му е последната, започва много по-лично и по-емоционално, ако щете, да възприема текста. Може би най-добре ще е да потърсим отдушници от рода на „Животът след смъртта“ или „История на душата“. Издадената от „Изида“ „История на душата“ с подзаглавие „Културна история от Античността до днес“ от норвежкия философ професор Уле Мартин Хьойстад (превод – Василена Старирадева) е отлично лекарство. Стигам до 241 страница, където попадам на писмо от Киркегор до неговата снаха Хенриете: „Не си отказвай удоволствието от ходенето. Аз ходя всеки ден за добро самочувствие и също така ходя, за да избягам от болестта. Ходя до появата на по-добри мисли и не знам нито една мисъл, която да е толкова тежка, че да не може да се избяга от нея.“
И аз го послушах, преди да започна да пиша. Отидох за вестници, а по пътя си представях началото на този „книжен четвъртък“. Може да е ужасно песимистично, но и си струва да опита човек да избяга от отчаянието. И да се пренесе в „Хотелът на спомените“. Да, това е заглавието на новия роман от Златко Ангелов. С тази книга прекарах дълги вечери, защото – по системата на Светлозар Желев – я възприемах бавно, на глътки, за да я почувствам пълноценно. Първият ми сблъсък с автора беше по отношение на внушението му, че в нашата литература и в мисленето ни има нещо провинциално. Беше го написал на страницата си, а аз веднага му отговорих, че не ценим достатъчно литературата на българската политическа емиграция, че продължаваме да се правим, че не съществуват прозренията на Константин Кацаров в „60 години живяна история“, „Светът от вчера“ и „Проиграната победа“, на Стефан Попов в „Българската идея“, „Третото поколение“, „Безсъници“, на Стефан Груев в „Корона от тръни“, „Проектът „Манхатън“, „Моята Одисея“, на Христо Огнянов в „Азиски сонети“, „Български исторически календар“, На Петър Увалиев, дори на Георги Марков… Списъкът е много дълъг. Продължението следва с икономическата емиграция, с пътуващите из света творци, които вече се чувстват като граждани на света. Усеща се обаче огромна разлика: политическите емигранти са от онези Одисеевци, които мечтаят да се завърнат с получените навън знания за свободата и за демокрацията в родната Итака, за да се опитат да я променят. Модерните пътешественици вече са се отдалечили от корените си, те създават поколения отвъд физическите и духовните граници на родината и това ги преобразява. Златко Ангелов е може би първият значим български белетрист, който майсторски е уловил промяната в мисленето, в манталитета, но той отива и много по-далече: „Хотелът на спомените“ е епична творба за три поколения, която гъмжи от кардинални проблеми, поставяни много рядко и епизодично от съвременните ни писатели. Но преди да продължа, ще спомена и втория ми спор с твореца, който се оказа неприятно остър и доведе до трагикомично недоразумение. Той беше споделил усещането си за прозата на Марсел Пруст и подхвърляше, че тя е представена хаотично у нас. Почувствах се засегнат от непознаването на титаничното дело на Мария Георгиева, която не само че преведе конгениално цялата епопея от седем тома, но ни поднесе и предчувствието за нея – незавършения ранен роман на Пруст „Жан Сантьой“… Доколкото разбирам, догодина ще получим цялата поредица във великолепно оформление от издателство „Кръг“. Страшно съжалявам, че не бях осъзнал най-важното: Златко Ангелов не подхождаше към вселената на Пруст като специалист по сравнително литературознание, а като Психолог, като читател „чувстващ“ литературата: „Този писател е показал точно това, което мене ме вълнува най-много: че човек… аз самият… съм изминал някакъв път от раждането до старостта и, вървейки, съм грешал все по-малко, защото през цялото време мярка ми е била моята морална система, по някакъв начин усвоена през годините на щастливото, безметежно детство. И в същото време съм изглеждал – а може би съм бил – все по-нещастен. Ставам по-добър, но по-нещастен, защото се променям сам, само аз. Останалите не ми показват, че следват същия път, оставят ме все по-самотен и скептичен за човечеството като цяло.“ Нямаше как да ви спестя този дълъг цитат, защото той е ключът от вратата към „Хотелът на спомените“. Смея да твърдя, че това е роман с европейски размах, с ярки образи, с извънредно значими сюжетни ядра, от които следват важни обобщения за новата ни история и за психологията на модерния човек. Героят Павел Стоименов е роден през 1932 година и умира на 90 години – през 2022. „Реших да разкажа своя живот по памет, без да го оценявам“, заявява той, следвайки съветите на Пруст, но не става точно така. Неговият разказ е звено в дълга верига, която включва наследниците му. На територията на мащабна семейна драма всъщност се разиграва „божествената комедия“ на България и на света. Наистина изпитвам гняв, като си помисля, че далеч по-скромни постижения на доста измислени чуждестранни „гении“ се превръщат в бестселъри, а роман с всички качества да оглави световните класации, както за занимателност на сюжета, така и за художественост, остава малко популярен дори у нас, където обичаме да премълчаваме постиженията на сънародниците ни, озовали се отвъд границите. Същото се отнася и за „ментора“ на Ангелов – Владимир Зарев, чиято трилогия „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ е единствената съвременна българска творба, която може да съперничи на този роман. „Хотелът на спомените“ е: дълбоко реалистична картина на ужасяващата болшевишка действителност, най-силното литературно пресъздаване на фалшивия преход с неизказана дори в най-смелите журналистически разследвания реконструкция на изтичането на капиталите на страната в ръцете на наследниците на червените властимащи, които са подготвяли новата си икономическа власт много преди обикновените хора да си представят, че диктатурата на пролетариата може да се преобрази в диктатура на червената номенклатура, съюзена с акулите на световните бизнес-империи. Романът на Златко Ангелов не спира дотук: той стряска не само с историческите разкрития, но най-вече с разкрепостеното мислене на белетриста, който напълно отхвърля спирачките на автоцензурата. Преди десетилетия нещо подобно сториха Хенри Милър, Чарлс Буковски, Анаис Нин. Опазил ме Бог да твърдя, че съм съгласен с всичките внушения на героите му. Напълно отричам подчертаването на ужасяващата изостаналост на Балканския полуостров – убеден съм, че хуманизмът на Йовков, на Андрич, на Кадаре, на Селимович е безсмъртен … Е, поне не по-малко значим от „политическата коректност“ на западните либерали. Но много важен е изводът, който Павел прави след гледането на филма „Персона“ на Бергман: „Ние имаме едно лице, когато се показваме пред хората и от което им казваме какво те искат да чуят за себе си, но и едно второ лице, скриващо това, което мислим за тях. Двуликият Янус, нали? Човек, осъзнал окончателното, се избавя от второто си лице. То става първо. Ако помниш, бях ти казал, че споменът на хората за мен се различава от спомена, който аз имам за себе си. Това разминаване е Закон на живота.“ Да, усеща се, че в „Хотелът на спомените“ Златко Ангелов се съобразява единствено със Закона на живота. Неговите жени и мъже не са нито добри, нито лоши. Направлява ги сексуалността, повече от всяка друга българска книга въздействат еротичните сцени – те не са самоцелни, пикантни, а изпълнени с „мислеща“ и зависеща от спомените и от сетивността плът. Нито за миг не усещаме кичозност в немалкото включени в повествованието натуралистично представени раждания, изнасилвания, съвкупления… Те са неразделна част от живота и без тях останалите действия на персонажите биха били неубедителни. Младите в романа на Ангелов дори не помислят за България като за единствена родина и това е жестока присъда, но и истина, с която не може да не се съобразяваме. Моята, омъжена в Амстердам дъщеря, идва на морето за по месец, но тя вече не е част от родния пейзаж. Знам, че и внучките ми (българо-англичанчета) след някоя и друга година ще отлетят завинаги. Последното поколение на политическите емигранти, запазило в себе си обичта към Балкана, вярно на родовата памет, си отиде. Писатели като Златко Ангелов безжалостно обясняват защо се късат връзките. Дали това е надежда или катастрофа за съвременния свят още е трудно да кажем. Осъзнаваме само, че пандемията все по-страховито руши „хотела на спомените“. Ще го има ли, когато тя отмине? Ще ни има ли и нас? Завършвам размислите си за романа, който за мене е литературното събитие на годината, с още един цитат от него: „Ние напредваме в развитието си дотогава, докато съумяваме да разширяваме нашите възприятия и понятия. Най-добрите ни помощници в това са другите човешки същества.“
Следващата ми спирка ще ни отведе в Южна Африка. Озоваваме се в Ангола през 80-те години на миналия век. Там се води гражданска война. „Избиват се до крак, сред победените никога няма пленници, ранени също. Пленяват само децата, младите юноши и младите жени, старите жени също ги избиват. След това ги закачват на забити в земята колове и отдолу запалват огън, ако някой все още не е умрял. И така ги оставят на лешоядите и на хиените… А що се отнася до традициите, човечеството е започнало съществуването си от африканския континент и борбата за оцеляване, по системата убий, ако не искаш да бъдеш убит, го е съпровождала през цялото това време, та до ден- днешен.“ Това е епизод от „одисеята“ на Стефан Тодоров, син на аптекаря чифликчия Жечо, сина на народния лечител, билкаря Тодор, „които поставиха основите на новата българска интелигенция“. Всъщност авторът на издадения от „Слънце“ роман „Инженерът“ Георги Зарев, известен сред приятелите си като Жорж писателя, не е новак в белетристиката – той дебютира през 2018 година с „Проектантът“. Разбира се, не си поставя мащабни художествени задачи като Златко Ангелов, но мисията му също е значима: да покаже световното признание за едно славно инженерно поколение, което пренебрегва дори смъртните опасности и съгражда не само българската, но и индустрията на далечни страни. Зарев обаче не пише научен труд, а създава характери. Неговият герой Стефан има не само силна родова памет, но и ярка индивидуалност – той е човек със сложен личен живот и с непоколебима решителност. Откритото от наши геолози находище на древни кости и челюсти от акулоподобни риби в Ангола трябва да бъде оползотворено – там ще се издигне фабрика за преработката на изключително ценното фосфоритово брашно. По времето на така наречения социализъм имаше понятие „производствен роман“, с което окичваха фалшиви, изпълнени с креслив патос романи за горди строители и мъдри ръководители – партийни секретари. Истинските „производствени“ романи по същото време ги пишеше Артър Хейли, който посвещаваше години на проникването в механизмите на банковото дело, на авиацията, на фармацевтичното производство. Именно по неговия път върви и Георги Зарев, който не се задоволява с изкуствено разкрасени картини на суровата действителност. В романа му има и изпълнени с екзотика моменти, като например лова на крокодили, или пък подробности за сексуалните предпочитания на местните племена, но всичко е подчинено на идеята за жилавостта на българските корени, за значителния принос на родните техничари за развитието на индустрията в Третия свят. Е, не търсете в „Инженерът“ философска дълбочина, но описанията на африканския бит и нрави, както и волевото приспособяване на упоритите българи към непосилните за слаби натури условия са достатъчна предпоставка да се насладим на изпълненото с напрежение повествование. Срещите с кървавите кланета, с природните стихии и с предизвикателствата на гибелните епидемии превръщат днешното ни сражение с коронавируса не предсказание за Апокалипсиса, а епизод от неспирните изпитания, които Небето изпраща на човеците.
Да си спомним как се справиха хората през яростната 1968 година. Невероятната италианка Ориана Фалачи я нарече преломна и разпростря случващото се през нея от Виетнам до Мексико. За нас обаче вниманието и емоциите ни бяха съсредоточени във Франция и в Чехословакия. Представяте ли си как Жан Пол Сартр и Симон дьо Бовоар слизат от луксозната си кола, облечени в сиви делнични дрехи, преминават пешком две пресечки и влизат в младежкия клуб на разбунтувалите се студенти, за да ги насъскват срещу прогнилото буржоазно общество? Почти по същото време кървавите пирати от Варшавския договор бързат с танковете си да „помогнат“ на чехословашките другари срещу жадуващите „социализъм с човешко лице“ наследници на безсмъртния Швейк. Ще минат години и ще се появят „безгрешни говорители на политическата истина“, които ще нарекат Бохумил Храбъл, който през същата тази 1968 година издава тома с разкази и новели „Моритати и легенди“ „колаборационист“. Отговорът идва от Милан Кундера: „Що за нелепост е да се говори за колаборационизъм, когато духът на книгите на Храбъл, хуморът, въображението му са точно обратното на манталитета, който ни управлява и иска да ни задуши в усмирителната си риза? Светът, в който може да се чете Храбъл, е съвършено различен от света, в който гласът му не би се чувал. Една-единствена книга на Храбъл прави по-голяма услуга на хората, на свободния им дух от всичките ни протестни жестове и прокламации!“ Тези думи са от есето „Вражди и приятелства“ в книгата „Една среща“, също издание на „Колибри“ (научил съм я наизуст!). Докато четях великолепния превод на Анжелина Пенчева и си мислех за „Строго охранявани влакове“, за „Обслужвал съм английския крал“, за „Прекалено шумна самота“, за „Уроци по танци за възрастни и напреднали“, в съзнанието ми непрекъснато се въртеше една новела на Йордан Радичков, заради която зорки критици се опитаха навремето да спрат първата ми книга. Там братята Торлаци бяха понесли статуята на Сталин, а по пътя главата на тиранина се откъсваше и от нея излиташе рояк оси, които се втурваха да жилят. Нещо подобно усещам и в страниците на „кървавите истории за убийства – моритати“. Докато самопровъзгласилите се за дисиденти горят книгите на Храбъл от личните си библиотеки в знак на протест срещу „политическите му позиции“, неговите ръкописи се преписват от ръка на ръка и обикалят не само селата и градовете в Чехия и в Словакия, но и емигрантските центрове. „Трамваите пътуваха, обвити в сини ореоли, а пешеходците бяха магични. Застанах срещу главния вход на гарата и известно време наблюдавах как се затварят и отварят люлеещите се врати, които бяха сини. Сякаш не хората, а въздушното течение отваряше и затваряше вратите! Те бяха сякаш гигантско сърце, всмукващо и изтласкващо кръв. Струваше ми се, че съм в потънал кораб, където водовъртежът отваря вратите и вкарва вътре призрачни риби и удавници!“ Не давам този „потънал кораб“ с неговите „призрачни риби и удавници“ дори за „Сто години самота“, нито пък за „Името на розата“… „Затова и когато започнах да се приближавам към линията, разделяща съзнателното от безсъзнателното, цялото ми същество се съсредоточи върху онзи миг, когато миналото и бъдещето щяха да бъдат погълнати от чистото и несекващо настояще, с което ми предстоеше да се слея.“ Именно това „чисто и несекващо настояще“ е по-силно от танковете, от човеконенавистните идеологии, от крясъците на удрящите се в гърдите бездарници. То прескача от словото на Хашек и на Чапек към озаренията на Храбъл и на Кундера, въздейства дори върху мислите на преводачите и превръща читателите по цял свят в съмишленици на „продължаващите да плещят простотии“ пророци от златна Прага. Или както заключава Храбъл: „Модерната проза възниква от определена опозиция, от определен стремеж за домогване до забраненото, когато в открехнатата врата се пъха първо само върхът на обувката, а после и коляното. Само по този начин през въпросната открехната врата ще влезе свежият въздух, който наричат „пространство за творене“. Така чрез личното, индивидуалното преживяване се съживява общото небе.“ Щеше ми се аз да съм съчинил тези думи, щях да ги приложа и към романа на Златко Ангелов, и към немалкото пораждащи емпатия книги, които достигат до нас от различни краища на света.
Точно това ми се ще да изрека и по отношение на шотландката Али Смит, която още от 2007 година е желан гост на нашата книжна трапеза. Тогава стопанката на издателство „Прозорец“ Йоана Томова ме посъветва да прочета нейния роман „Случайността“, преведен от Боряна Семкова-Вулова, в които на пръв поглед нищо незначещите срещи променят представите за другия. Тази получила наградата „Коста“ творба беше един от най-запомнящите се романи за изплъзващия се образ на „човека без качества“, какъвто го вижда европейката, десетилетия след Робърт Музил. После се появи „Там, но за това“, в превода на Петя Петкова, история, разделена на четири разказа за „лишените от права“: Прочетете невероятната история на Майлс, който по време на светско парти, се затваря в една стая и отказва да излезе, а четирима души, сред които безработна шотландка, гей фотограф, страдаща от деменция възрастна дама и младата Брук се опитват да се възползват от усамотението му. И ето че след четирите разказа, закономерно се появи романовата четирилогия „Есен“, „Зима“, „Пролет“ и „Лято“. Беше започната през 2016 г. с „Есен“ – романът стана финалист за наградата „Ман Букър“. 101 годишният Даниел Глюк доста ми напомня за 90-годишния Павел Стоименов от „Хотелът на спомените“, а младата специалистка по история на изкуствата Елизабет – на дъщерята на Павел, пианистката Спасена, отвратена от плътското насилие и диреща спасение в духовния катарзис. Глюк и Елизабет също са съдбовно свързани, но при Али Смит интригата неизменно е пародийна, в нея в този роман присъства и директно прехвърлената от живота скандална дама Кристин Кийлър, нашумяла заради шпионската афера с министъра на външните работи Профюмо. После идва ред на „Зима“ и на коледната сбирка в голяма къща в Корнуел. Някои критици сполучливо определят романа като постмодерна шекспирова комедия – основание за това им дават многото съпоставки с „Цимбелин“. Разбира се, има го и готическото, и възприемането на изкуството като игра, а най-вече: търсеното почти непосредствено отразяване на актуални събития от реалността. Подобна атмосфера ще се запази и в следващите части на подготвената от издателство „Лист“ поредица, шестваща триумфално по целия свят. Специално внимание заслужава заслужено изнесеното на корицата име на преводачката Паулина Мичева, на която дължим паметните срещи с още няколко десетки големи творци – Тери Игълтън, Хелън Саймънсън, Ешкол Нево (за книгата „Три етажа“ бих искал да си поговорим идната седмица), Рейчъл Ромеро и т.н. В началото на тази година тя ни поднесе „Лято“ – разказът за залязващия режисьор, който пътува из „къщата на спомените“. Той трябва да пресъздаде фалшивата история за любовта между поета Райнер Мария Рилке и писателката Катрин Мансфийлд. И това е поредното постмодерно намигване, преди да се пренесем към финала на спектакъла с романа „Лято“ и с потъването в стихията на коронавируса. Али Смит е вече на 58 години, носи се славата ѝ на „Нобеловия лауреат на Шотландия в режим на очакване“. „Напоследък е станало модерно да се държиш така, сякаш изобщо не ти пука. Модерно е освен това да настояваш, че хората, на които им пука – или поне казват, че им пука, – са или безнадеждни загубеняци, или просто се фукат“. Написаното от Али Смит ми прилича на шотландски вариант на „Времеубежище“, тъй както предишните ѝ романи лесно могат да бъдат сравнявани с „Физика на тъгата“. Това е нещо като новото глобално светоусещане, което не е особено привлекателно, но е истинно. В „Лято“ след Брекзит „почнаха да арестуват и заплашват с депортация или направо да депортират, хора, живели през целия си или през почти целия си живот в тази страна“. А от интернет изскача като че ли малко старомоден цитат от Хана Аренд: „Прошката е единственият начин да се преобърне необратимият поток на историята.“ Дали не сме изтървали този момент? Дори не сме сигурни дали Аренд наистина е изрекла това. „В наше време вече сме привикнали с безсрамието и с наглостта“. И отново се появява Шекспир, този път със „Зимна приказка“, за да усетят героите, че през зимата, когато са играли в тази пиеса през 1989 година сякаш е било в „допотопни времена“. Днес вече „Бог е плод на човешкото въображение, измислица за задоволяване на човешките потребности“. Тийнеджърите по време на пандемия живеят в невъзможно време, тя – Саша, която мечтае да спаси дивата природа, и той Робърт, отчаяният хакер, трябва да преминат през изпитанията на всички предишни сезони и да се изправят пред съда на 101 годишния Даниел, за да осъзнаят, че „винаги някъде има място и хора, намиращи се в извънредно положение. Наивно би било да смятаме, че животът обикновено не е толкова сюрреалистичен – а дори и повече, мамка му – за огромна част от хората, опитващи се да оцелеят на тази земя.“ Всъщност, няма как да не си дадем сметка, че от сюрреализма на Шекспир до постмодернизма на Али Смит разстоянието съвсем не е толкова далечно, а особено в голямата литература нещата, които наподобяват действителност, са толкова по-правдиви, колкото по-нелогични и странни изглеждат.
Също както във фантастичните разкази на Рей Бредбъри. Авторът на „Вино от глухарчета“ и „Марсиански хроники“ винаги е бил в мислите си сюрреалист, който въздейства директно върху подсъзнанието ни. Няма как да не припомня знаменитото му определение за родословното му дърво: „Дядо ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алън По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Уолстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ В сборника „Убиецо, върни се“, най-новото бижу в колекцията на „Бард“, Рей Бредбъри несъмнено лети с крилата на прилеп, следвайки кумира си Едгар По. Създателят на знаменитата криминална трилогия „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички заедно за убием Констанс“ е писал немалко загадъчни шедьоври, включвани в поредиците „Алфред Хичкок представя“ и „Театърът на Рей Бредбъри“. „Моите шантави, фентъзи и фантастични идеи идваха като мълнии и направо ме стоварваха върху пишещата машина. Детективските истории, които изискват здраво мислене, препречваха потока, възпираха способността ми да използвам напълно интуицията си. В резултат на това те често бяха сакати.“ В „Убиецо, върни се“ сакати мистерии няма. Но сюрреалистични, едновременно красиви и плашещи видения, колкото щеш. „Мъртвите не възкръсват“ и „Карнавал на трупове“, „Плодовете на дъното на купата“ и „Някои живеят като Лазар“ ни отвеждат в паралелни светове, където страшното е и весело, а на пръв поглед обикновеното крие заплаха. В този том има и един разказ, който Бредбъри смята за най-доброто нещо, което въобще е писал. „Малкият убиец“ е притча за делириума при раждането, за жестокостта на зачатието, за бремето на красотата и на живота. Страхът, който блика от разказите на Бредбъри, е изпълнен с екзистенциална мъдрост, това е онзи праисторически страх, който ще придружава човека до самия край на света.
И за да бъде сюрреалистичната бъркотия пълна, нека замесим в нея името на краля на конспиративните теории Ян ван Хелсинг. Под този псевдоним всъщност се е притаил германеца Ян Удо Холей, син на известен писател-гностик и на майка – медиум. Връзките му в средите на разузнаванията и на тайните общества не будят съмнение, а в либералните среди го определят като „десен екстремистки езотерик“. На 14 години прочита „Дракула“ на Брам Стокър и тогава му хрумва да използва псевдонима ван Хелсинг. Издателство „Дилок“ не се страхува от виденията на ексцентричния „ясновидец“ и представя бестселърите му „Властта на тайните общества“, „Третата световна война“, „Не пипай тази книга!“, „Кой се страхува от черния мъж?“, „Хилядолетната лъжа“, „Политически некоректно“. В крайна сметка, всички ние имаме глави на раменете си и уж минаваме за разумни. Макар че дори за съществуването на коронавируса все още не можем да се споразумеем. Може би все пак трябва да си дадем сметка, че конспиративните теории могат сериозно да увредят на неукрепналите умове. Но това се отнася не само за твърденията на Ян ван Хелсинг, а в голяма степен и за чудесиите на британеца Дейвид Айк или за плашещите предупреждения на Лео Леон Зигами в „Невидимият господар“. Категоричните отрицатели на подобна литература обаче не могат да отговорят защо кошмарите на маркиз дьо Сад и на Захер Мазох са достъпни, защо насилието във филмите на Тарантино получава адмирации, а откровено сюрреалистичните видения на „конспираторите“ срещат не само упреци, но и дори биват наричани „крайно опасни“. Изрекох всичките тези съображения, преди да разтворя за вас най-новото заглавие на издателство „Дилок“ – представената от Ян ван Хелсинг книга от Джейсън Мейсън „Баща ми беше мъж в черно“. Трилогията „Мъже в черно“ жъне небивали касови сборове по кината в цял свят, а 800-те страници, написани от Мейсън се възприемат едва ли не като светотатство. Тайни космически програми, екзотични пътешествия на есесовците към Антарктида, срещи с извънземни пришълци, проекти на правителства в сянка, скрити в подземията на Ватикана хилядолетни загадки, портали, през които може да се пътува из Галактиката, пришествието на анунаките и тяхната връзка с илюминатите – ушичките на малката ви внучка настръхват, щом чуе думата „илюминати“. Тя се разпространява дори сред хлапетата от началното училище. Някога ни разпалваха въображението с историите за Жоро Павето и за кръчмаря на „Бункера“ на Витоша, който правел кебапчета от човешко месо. Много преди това ги е имало страшните приказки на братя Грим, а в оригинала на Шарл Перо вълкът е изяждал Червената шапчица. Трябва ли тогава да се плашим от „мъжете в черно“? Жал ми е за прекалените светци, които вдигат толкова шум срещу модерните градски легенди. Пък и нали във всяка от тях има зрънце истина!
И за да завърша все така сюрреалистично, но с ярка светлина, ви поднасям невероятното издание на „Колибри“ – „Бяла приказка“ от Валери Петров с чудно красивите илюстрации от Кирил Златков. „Бялата приказка“ е като „бяла магия“ – тя прави на пух и прах черните ни мисли и натрупаната травмираща енергия. „Пук“, „Меко казано“, „В лунната стая“, „Копче за сън“ – ето го пропускът на Валери Петров за тежката порта, пазена от Свети Петър. Танцуват таласъмите, иде студът, но ние трябва да побеждаваме страховете си, за да стихне бурята, тихото слънце да засияе над планината и всичко да се преобрази. И ето, виждам чудесна снимка, предчувствие за разбуждане на доброто – внучката на Валери Петров Анна държи в ръцете си „Бяла приказка“ и се усмихва щастливо. Тя ще я отнесе в своята „дядова ръкавичка“ – вълшебната книжарничка „Несим“ на пъпа на София, ще отвори широко вратата, за да влязат читателите, жадни за невероятни приключения с любимите си герои от книгите. Вземат онова съкровище, което – у дома – ще ги скрие от пандемията и от страховитите изненади на всекидневието, разтварят страниците и си шепнат думичките на мъдреца Валери:
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
Пръв и без да се запита
прав ли си, или не си.
В антиутопията, за която говорех в началото, за мен, а сигурен съм, и за много от вас, този „приятел пръв“ винаги ще бъде мъдрата и сочеща ни пътя в мрака книга – поне докато дишаме.