Във времето преди да престане да участва в публични четения в родината си, норвежкият писател Карл Уве Кнаусгор[1] поема една вечер сцената в Дома на литературата в Осло – представителна пететажна сграда точно срещу Кралския дворец. Това става през декември 2009, няколко месеца след като е започнало публикуването на шесттомната му автобиографична поредица, Моята борба. В продължение на 3,600 страници Кнаусгор възпроизвежда баналностите и униженията на живота си, личните си моменти на удоволствие, както и онези черни мисли, които повечето хора не могат да си представят да формулират дори и пред самите себе си. Книгите се превръщат в незабавна сензация. Опашката за авторското четене се проточва зад ъгъла, а представянето на Кнаусгор в главната зала се излъчва и в други помещения на сградата, за да може да се удовлетвори интереса на напиращите тълпи. В продължение на почти два часа той е интервюиран от един друг автор, Торе Ренберг – негов приятел още от студентските им години през ранните 1990. Двамата разговарят за книгите си, за това какво им е струвало написването им.
След края почти никой не иска да се прибира вкъщи. Огромна група се събира в ресторанта на сградата. Помещението е студено и прекомерно осветено, с излъчването на музейно кафене, но хората остават за по две или по пет-шест бири, разговаряйки за това колко много се идентифицират с Кнаусгор и споделяйки интимни истории от собствените си животи. Катрин Санднес, 42-годишната редакторка на престижното списание от Осло Samtiden, се пита „Какво всъщност става тук?“
Днес вече реакцията от онази зала започва да става всеобща. Заприказвайте се с феновете на Кнаусгор и ще доловите една постоянна тема: че, пишейки за самия себе си, той всъщност е пишел за тях; че да се чете Моята борба е също като да се отвори нечий дневник и да се открият в него собствените тайни мисли. В Норвегия, където книгите с твърди корици струват повече от 50 долара за екземпляр, са разпродадени половин милион бройки, или по една за всеки девет пълнолетни жители на страната. Зрелите мъже и жени, казва Санднес, имат същото отношение към Моята борба, каквото са имали към [музиката на] Нирвана когато са били тийнейджъри: „Нали разбирате, сякаш го живеете и дишате?“ Поредицата е преведена или се планира да бъде преведена на 22 езика, като списъкът се удължава непрестанно. Още днес, когато той е само на 43 години, вече се изчисляват шансовете на Кнаусгор за получаване на Нобелова награда. В Съединените щати, където третата книга се появи през май 2014, сред почитателите му се намират хора като Джефри Юдженидис, Зейди Смит и Джонатан Лийтъм. „Кнаусгор е накарал себе си да направи нещо, което не е било реално правено преди това“, каза ми Юдженидис. „Той пресече звуковата бариера на автобиографичния роман“.
Безкомпромисността обаче е свързана с определени последствия. Макар и първоначално да е категоризирана като белетристика, поредицата всъщност е непоколебим автопортрет, с Кнаусгор като централна фигура, а роднините и близките му – в поддържащите роли. Почти всички са назовани с реалните си имена, а огромното влияние на творбата му е променило и техните животи. Близки до него хора са отправяли горчиви и публични обвинения, че той е нахлул в личното им пространство и е увредил репутациите им.
Днес Кнаусгор и семейството му живеят близо до черен път, в малко селце почти на южното връхче на Швеция, където са се преселили през 2011. Вятърът брули здраво над околните селскостопански полета. Ята от диви гъски нарушават утринната тишина. „Никой не се интересува от литература тук“, каза ми той когато го посетих през февруари. Но това го устройва напълно. Той се опитва да защити съпругата и четирите си малки деца от непрестанната буря на публичното внимание.
За самия него вече е прекалено късно. При всичкия успех на Моята борба, Кнаусгор говори за нейното въздействие по-скоро със съжаление, отколкото с гордост. Седнал в непретенциозния си кабинет, от другата страна на двора в скромната си къща, той поглежда надолу и казва, „Чувствам се изпълнен с тъга всеки път, когато говоря за това“.
Най-добрият му приятел, писателят Геир Ангел Йойгарден казва, „Карл Уве, той не може да се справи“ с идеята, „че е извършил нещо погрешно – или по-скоро, че някой смята, че той е извършил нещо погрешно. Просто не може. Не може да се оправи с това“.
В продължаващи представяния по първите страници, скандинавските вестниците направиха така, че Моята борба изглежда много по-непристойна, отколкото всъщност е. В продължение на цялата серия Кнаусгор съзнателно рискува да ви отегчи, като довежда реализма си до крайност. Той втренчва поглед в нещата, които правим, както и в мислите, които мислим в дни, които не си спомняме: занимаването с дреболии, търсенето на самия себе си в Гугъл, пилеенето на време, на пейка в парка с цигара и чаша кафе. Но от време на време се откъсва от ежедневието, за да достигне по-големи висини на съзерцанието – „спек-ооо-лации“, както нарича тези неща неговият редактор, Геир Гуликсен – които предлагат един по-обширен поглед към нещата: „По същия начин, по който сърцето не се интересува от това за какъв точно живот бие, градът не се интересува от това кой изпълнява различните му функции. Когато всеки отделен човек, разхождащ се из града днес, умре… звукът на хорските занимания, следващи все същите прастари шаблони, все още ще звучи. Единствено новото ще бъдат лицата“. Тридесет страници по-нататък той все още седи на същата онази пейка, зает с пушенето на същата онази цигара.
Драматичните събития в разказа на Кнаусгор се надигат като убийствени вълни след дълги интервали на спокойни води, също както се случва в повечето животи. Събирателният ефект, казва Санднес, е „това много силно усещане, че сте вътре в нещата, заедно с него“. Разговаряме в елегантните офиси на нейното списание в Осло. „Нали разбирате, че всъщност се претопявате заедно с него“, добавя тя, притискайки длани пред лицето си, докато върти очи красноречиво.
Тази жива интимност е значи онова, което е направило Моята борба толкова противоречива. Кнаусгор се влюбва в съпругата си, шведската авторка Линда Бострьом, по време на писателска конференция, която е посетил докато все още е бил женен за журналистката Тонье Аурсланд, макар че по онова време Линда е отблъснала ухажването му. В Книга втора той описва облеклото на Линда в деня, в който я е срещнал, как тя е въртяла между пръстите си стръкче трева, начина, по който пиянски се е порязал при бръснене, когато тя го е отблъснала. Аурсланд е разбрала за всичко това едва когато е прочела този абзац, заедно с останалата част от Норвегия. Била е ужасно наранена, както си припомня в една емоционално-сурова радио-документация, направена в сътрудничество с други колеги, на име „Версията на Тонье“. Кнаусгор се е съгласил да участва в продукцията (как би могъл да откаже?) и Аурсланд го конфронтира на живо в ефира. Защитата му не звучи особено убедително.
За роднините на Кнаусгор най-обидната част от поредицата е един ключов епизод, в който се описва смъртта на баща му. В Книга първа, след като е узнал новината, Кнаусгор пътува заедно с брат си към красивата къща, където баща им е живеел с обичната им баба, на висок бряг близо до океана в Кристианзанд, Норвегия – лятно почивно място, заобиколено от скалисти хълмове. Там те заварват неописуема сцена – бутилки и мръсотия навсякъде, човешки изпражнения по дрехи и мебели. Бабата не може да контролира отходните си функции и е очевидно изкуфяла, а освен това си умира за глътка пиячка. След няколко дни, прекарани в плач и чистене, братята седят в кухнята и пийват водка заедно с нея. Тя се оживява и започва да разказва любимите си стари истории. Пиенето и смехът текат несковано. Бащата е починал от алкохолизъм в съседната стая само няколко дни преди това.
Бащата на Кнаусгор е бил уважаван учител и местен политик, а семейството винаги е полагало големи грижи да поддържа облик на порядъчност. В публично изявление, направено през 2011, чичото на Кнаусгор дава израз на яростта си по повод дързостта на племенника си: „Опитайте да се поставите в ситуацията на някой роднина, и си представете как ВИЕ бихте реагирали“. В отделно писмо до столичния вестник Klassekampen [Класова борба], подписано от 14 члена на семейството, Моята борба се нарича „Литература на Юда“.
Гуликсен е престанал да разговаря с журналисти за Кнаусгор още преди няколко години, разочарован от факта, че те представят поредицата като акт на злонамереност. „Понякога писателите пишат, за да извършат акт на отмъщение към света на семейството си“, казва ми той. „Но Кнаусгор не го прави“. Това не е онзи вид творба, казва Гуликсен, при която „писателят си предоставя всички предимства. Дори напротив. Според мен онзи, който е представен най-откровено, е самият той“. Там, където критиците на Кнаусгор откриват жестокост, редакторът му вижда един вид мазохизъм. В определен смисъл и двете страни имат право. В Моята борба Кнаусгор прави всекиго уязвим за осъждане, докато се гмурва в събитията от миналото си, без да прави никакви опити за себеразкрасяване.
Когато Кнаусгор най-после се събира с Линда, дивото му замайване – той припада при първата им целувка – не е смекчено от времето; ние сме точно до него сред родилните мъки на блаженството. И отново сме точно до него когато двамата се оженват и започват да се борят с бебешки колички сред уличния смог, или да се ядат взаимно. „Щях да я напусна“, пише той, „защото тя винаги мрънкаше, винаги искаше нещо друго, никога не правеше каквото и да било, за да поправи едно или друго, само мрънкаше, мрънкаше, мрънкаше“. Това е безпощадно наблюдение за Линда, но самият Кнаусгор е представен в още по-лоша светлина. Какъв човек би публикувал нещо подобно за собствената си жена?
„Да напише Моята борба? Не вярвах, че Карл Уве може да направи нещо такова“, казва ми Хилге Енгенс. „Това беше шок“. Тя седи в класната стая в Кристианзанд, където двамата с Кнаусгор са били съученици и близки приятели, като по-късно са обменяли писма, които тя обича да чете. Кнаусгор се преселва в градчето след като е прекарал ранното си детство на един остров, който напомня за криволиците по крайбрежието на [щата] Мейн. Той и Енгенс са издавали пародиен вестник, а след завършването на училище са работили в психиатрична болница като болногледачи. Тя заявява ясно, че не смята, че той е извършил нещо нередно, просто го намира нетипично за него. „Той винаги се страхуваше много да не нарани хората“, казва тя.
Водещият мотив в детството на Кнаусгор е била нуждата да намира път през света без да предизвиква яростта на баща си. Кнаусгор прекарва огромна част от ранното си детство или в ужас, или в сълзи – склонност, на която баща му се е подигравал жестоко. За разлика от брат си Кнаусгор не е ненавиждал бащата до такава степен, че да престане напълно – и напразно – да търси одобрението му. Той укорява самия себе си за грешките. В юношеството си той израства до здравеняшките метър и деветдесет, но и до ден-днешен „духовната му висота“, както сам я нарича, не е чак толкова впечатляваща. „Имам този навик да свеждам глава, за да изглеждам по-нисък“, казва ми той, „може би като резултат от несъзнателно желание да не заемем толкова много място“.
Кнаусгор следва в университета Берген, а след това работи най-различни неща през двадесетте си години, докато се опитва да стане писател – включително изливане на бетон на гигантска петролна платформа. Вярва, че има талант, но се задушава от завист към вече публикуваните си приятели. „Чернеех отвътре всеки път, когато разговарях с тях“, казва той. Вместо да работи по-здраво, Кнаусгор изживява себе си чрез романтичния образ на небрежния артист, въобразявайки с, че се бунтува срещу буржоазните си корени. Пие прекалено много, след което върши необмислени неща, за които по-късно съжалява. След като е преспал с предната жена по време на някакво парти, бракът му с Аурсланд (която също е невярна) изпада в бавен колапс. Когато двамата се разделят, Геир му предлага място в Стокхолм, където той може да остане. Там той отново се свързва с Линда. Този път и двамата се влюбват.
С подкрепата на Гуликсен, Кнаусгор най-после се захваща със сериозно писане на роман и на 30 години става първият дебютен автор, който спечелва Норвежката награда на критиката, за романа си Далеч от света. Продължението, появило се през 2004 – Време за всичко, е широко превеждано и получава още няколко награди. Но независимо от всичко постигнато, припомня си Геир, „изглежда нищо не можеше да го удовлетвори“. Кнаусгор дава интервюта и участва в четения, за да се хареса на хората, а после излиза от тях, изпълнен със себеомраза, задето е такъв измамник. „Как можете да седите там и да получавате аплодисменти, когато вътре в себе си знаете, че онова, което сте направили, не е достатъчно добро?“, пише той по-късно.
Той и Линда се оженват и имат три деца в бърза последователност. А заедно с децата идва и бъркотията. Досадата на бебешките пелени, двойните колички и пътуванията до ИКЕА налагат тежко бреме върху брака им. Двамата се карат непрекъснато. Кнаусгор жадува за самота и повече свободно време на писалищната маса. „Просто исках да се махна“, казва той, „но не можех“. Срамува се от егоистичното си желание за бягство, но е изпълнен от страх, че амбицията му да създаде книга с продължително влияние няма да бъде осъществена никога. По-късно ще пише, „Времето ми се изплъзваше, изтичайки между пръстите ми като пясък, докато вършех… какво всъщност? Чистех подове, перях дрехи, готвех вечеря, миех чинии, правех покупки, играех с децата. … Това е борба, и макар да не е героична, в нея аз съм изправен срещу далеч превъзхождаща сила“.
Сред грижите за децата Кнаусгор се опитва да възпроизведе отношението към баща си в нов роман, но той изглежда съвсем плосък още от първата страница. Открива в работата си страх пред откровеността, който го гризе отвътре. Не си вярва сам. Може би не вярва и в писането изобщо. „Беше толкова отчаян и изпълнен с болка“, припомня си Геир.
В ранната 2008 Кнаусгор решава да опита нещо друго. Ще се откаже от внимателно формулираните фрази и разказвачески накъдряния, и просто ще пише за живота си. Никой няма да се интересува от това, смята той – и британският му издател от онова време действително не го прави – но поне това е нещо, с което може да се разруши блокадата. „Просто исках да го кажа, нали разбирате. Така както е“, припомня си той.
Кнаусгор звъни на приятеля си Геир поне по веднъж дневно и му чете на глас новия си материал, винаги с встъплението колко ужасно е всичко това. Чувства се „много притиснат в ъгъла“, казва Геир, просто има нужда да чуе думите „добро е, давай по-нататък“ от устата на човек, на когото има доверие
Докато само начева работата върху онова, което по-късно ще се превърне в Моята борба, Кнаусгор пише, потопен в някаква комбинация от наивност и съзнателно отрицание на начините, по които биха могли да реагират на това близките му хора. „Бях малко като аутист“, казва той. „Не мислех за последствията“. Никога не е очаквал, че цяла Скандинавия ще говори за онова, което той трака. Но докато пише пасажа, в който се описват оплесканите дрехи и немощния ум на баба му, той започва да чувства риска: „‚Мога ли всъщност да напиша това‘“, мислех си. Вече знаех“.
Ежедневните разговори с приятеля му помагат да продължава. В края на краищата Геир изслушва всичките 5,000 страници (по-късно обемът е съкратен до 3,600 – Бел. пр.). Той е по-оптимистичен и спокоен от Кнаусгор, дори изпълнен с известна доза перчене. Без Геир, казва ми Кнаусгор, „Не бих могъл да го направя“.
„Той изглежда като човек със здрави нерви…“, казвам аз.
„Много“.
„…и не особено загрижен за това какво мисли светът“.
„Не. Той е циник. ‚Циник‘ е подходящ за него израз. Имах нужда от циник“.
Именно Геир измисля заглавието, което ми описва като перфектно. Никой друг, с когото съм разговарял, не е казвал това. И, докато някои американци може и да не осъзнават, че Моята борба има същото значение като Mein Kampf, на норвежки език асоциацията е напълно неизбежна: поредицата на Кнаусгор се казва Min Kamp. Книга шеста включва есе от 400 страници върху Mein Kampf и ранното детство на Хитлер, но някои от критиците не са успокоени от това. Когато Санднес вижда заглавието върху един от ранните екземпляри, тя се обажда на Гуликсен и го пита дали не си е изгубил ума. Първоначално Гуликсен е забранил на Кнаусгор да използва това заглавие, но по-късно размисля. „Това усещане за глупост, това усещане за отиване прекалено далеч“, казва той, „беше част от проекта“.
Преди публикуването на Книга първа Кнаусгор изпраща ръкописа на около десет души, които са описани подробно в него, казвайки, че ще промени имената им, ако го пожелаят. Големият му брат, Ингве, му изпраща имейл със заглавие „Твоята шибана борба“, изпълвайки го със страх, но съобщението започва с думите „Просто исках да те уплаша малко“. Майката на Кнаусгор също дава съгласието си. Но роднините му от бащина страна заплашват с юридически последствия и се опитват да предотвратят издаването, като по-късно заявяват „Това е книга, изпълнена с инсинуации, неистини, лъжливи лични характеристики и разкрития“.
Кнаусгор е изправен пред дилема и криза. „Осъзнах, разбира се, че всичко това ще експлодира и че е истински опасно. И бях много, много изплашен“, казва той. Коригира някои очевидни неточности, променя няколко имена и премахва напълно от ръкописа – по лично настояване – една от личностите. Но докато продължава работата над публикацията, той не се съобразява с всички искания. Заварването в къщата на баща му на сенилната и алкохолизирана баба – това е сцена, която ще остане.
Кнаусгор е завършил само два тома от Моята борба когато се появява Книга първа. Планът е да се довършат някакси всичките шест тома в рамките на една година. „Беше си наистина откачено!“, припомня си Гуликсен. Но Кнаусгор иска „да се намира под ножа на сроковете“ и Гуликсен се съгласява, че това е добре за него, като автор, който „почти винаги живее в близост с някакъв вид писателска блокада“.
Онова, което никой не е очаквал е, че на Кнаусгор ще се наложи да довършва поредицата сред разразилата се буря. Репортери издирват и контактират всеки, който някога го е познавал. Не е било трудно да се открият роднините му, понеже в цяла Норвегия има само едно семейство Кнаусгор. Но журналистите издирват също и бившия съпруг на свекърва му, който е над седемдесет годишен и живее дълбоко в горите.
Кнаусгор се окопава и се опитва да избягва всякакви вестници, телевизии и радиа. Инструктира приятелите си да не му разказват за каквито и да било репортажи, дори и за възторжените рецензии. Става сутрин в 3:30 или 4:00 часа и работи до седем часа сутринта, когато води децата на училище, ако е негов ред, а след това се връща на писалището си докато стане време да ги вземе обратно, в четири след обяд. С това темпо той е в състояние да пише по 20 страници дневно. В един момент работи в продължение на 24 часа и написва петдесет страници за ранните си дни с Линда, опитвайки се да възпроизведе напора на чувствата. Написва петия том, 550 страници, за осем седмици. Скоростта е начин да държи самия себе си на свобода. Необходимо му е да не мисли за онова, което се случва навън.
Книгите, които водят до отчуждение сред авторовото семейство и приятели, са част от дълга традиция. Обичайният изход за обвинения автор е да представи някаква измислена история или да се позове на привилегиите на изкуството. В Дарът на Хумболд Сол Белоу използва неудобен виц по адрес на стар приятел, който го е помолил никога да не прави това. Белоу отговаря на оплакването на човека със следното: „Мислех си, че ще бъдеш разчувстван от това, че съм сложил ръка на рамото ти и съм искал да мисля за теб докато отлитам към луната“. Когато Томас Улф предизвиква ярост в родния си град Ашвил, Северна Каролина, с романа Гледай към къщи, ангеле, един стар учител му пише „Ти разпъна на кръст собственото си семейство и опустоши моето“. Почти всички от героите са лесно разпознаваеми, но Улф се прикрива зад факта, че, за разлика от Кнаусгор, той е променил имената им. Всички засегнати, пише той, са „толкова шибано дребни, че и миришат малко“.
Но това не е начинът, по който реагира Кнаусгор. В писателския си кабинет той се е настанил удобно в едно от креслата насреща ми. Мястото прилича на студентско свърталище от времената, когато още се пушеше вътре – препълнени с книги лавици, очукани мебели, комплект барабани плюс електрическа китара. Кнаусгор е израсъл с групи като Talking Heads, Echo и Bunnymen или REM. Само преди две седмици Линда е родила четвъртото им дете и той е бил на нощна смяна с новороденото. Изглежда уморен.
Кнаусгор вярва, че, за да създаде литература с дълготрайна стойност, писателят трябва да си извоюва свобода от структурите на обществото, да стои извън областта, в която конюнктурните съображения стоят над правдивостта. Това е важен принцип, смята той – но на чисто човешко ниво всичко това няма значение. „Аз… съм… виновният“, казва той, проточвайки думите. „И не мога да се защитя. Мога да се защитя по принцип, но не и в онези отделни случаи“.
„Никога не бих имал способността или силата да го направя сега“, казва той по повод Моята борба. „Но го можех тогава, защото бях толкова, да го кажа така, шибан в живота си. Бях толкова отчаян, че не ми пукаше. А сега вече ми пука, разбирате ли?“
Но, да се признае вината post factum, продължава Кнаусгор, не е нищо повече от страхлив жест, защото „Все пак го направих!“ Това е като да убиеш някого, казва той, а после да кажеш, че съжаляваш. Гласът му се надига докато той се уверява, че наистина съм разбрал, че, когато роднините му са искали да спрат публикацията, все още е било възможно това да се направи. „Направих избор“, казва той, „и изборът беше да я публикувам. Без значение какво ще последва“.
Кнаусгор изтупва малко пепел в чаша за кафе. Жестикулирайки с длани към тавана, той говори бавно: „Трудността за мен се състои в това, че по принцип искам да бъда добър човек. Това е, което искам да бъда. В този проект обаче не бях. В определен смисъл той е неморален“.
Опитите на Кнаусгор да блокира препирнята, разпалена от първите две книги, не са били съвсем успешни. Той изпитва усещането, че третият, четвърти и пети том са пострадали по тази причина. Осъзнавайки до каква степен думите му са в състояние да засегнат хората, които описва, той е преживял нервна криза или прилив на по-голяма човечност. Кое от двете ли? И двете.
За да „спаси проекта“, казва Кнаусгор, в последната книга той се е върнал обратно към безкомпромисната честност. Нахвърлил е частична чернова в 400 страници („беше нещо като пантомима“), след което започнал отначало. Голяма част от Книга шеста, в края на краищата забавена с повече от година, е посветена на последиците от публикуването на по-ранните части. Едно от тези последствия, както той ги вижда, е нещо, което се е случило с Линда. Тя страда от маниакална депресия, както е разкрила сама в радиопредаване, което е направила години преди това. По време на врявата около Моята борба тя изпада в психическо разстройство – епизод, който той описва в подробности.
И макар че на моменти Линда е дълбоко наранена от поредицата, тя го е помолила да направи само една малка промяна, да коригира нещо, което е запомнил погрешно. Тя винаги го е поддържала в публичните си изказвания. Но да я опише в цялата ѝ ранимост е било „най-болезненото нещо, което съм извършвал през живота си“, казва ми Кнаусгор. Издадох семейството си и сега „всички могат да ни видят“. Моята борба приключва със следното заявление: „Ще се наслаждавам, истински ще се наслаждавам, на мисълта, че вече не съм автор“.
По време на посещението ми Кнаусгор ме кани да се присъединя към него и семейството му за вечеря. Самият той готви: говеждо в сос от червено вино и картофи. Оставяйки настрана духовната висота, рамките на светлите дървени врати изглеждат опасно ниски за него, докато се движи из малката къща, изградена за [дребните] селяни от деветнадесети век.
Близо до входната врата се намира море от малки обувчици. На трапезата седят трите по-големи деца, внимателно описани като отделни личности в Моята борба: Ваня, Хайди, Джон. Линда държи новороденото момиченце. Малката е все още недокосната от семейната препирня, но някой ден тя също ще чете за родителите, сестрите и братята си. Кнаусгор е обезпокоен от тази мисъл за всичките си деца, и смята да им чете отделни откъси, за да им помогне в придобиването на усещането, че това ще бъде нещо трудно, независимо от всички обстоятелства.
В разговора става дума за Ингмар Бергман и аз отбелязвам, че си спомням от Книга втора как Кнаусгор и Линда са отишли на бергманово представление на ибсеновите Призраци, по време на ранното си познанство. Това е романтична сцена, но аз усещам, че съм казал нещо погрешно, като съм напомнил за факта, че спомените им са обществена собственост. Но скоро децата отново привличат вниманието върху себе си. Кнаусгор и Линда ги гледат по начина, по който родителите гледат децата си.
В поредицата си Кнаусгор портретира себе си като разкъсван между баналната домашна атмосфера на живота си и грандиозното, почти юношеско желание за създаване на велико изкуство. Безразличен към неща като храна, облекло и пари, литературният герой Кнаусгор често ни напомня за един добре познат образ: творческият тип, който гледа на семейството като на задължение, което трябва да се държи в граници, за да може той да се връща обратно в кабинета си, защото истинския смисъл на живота е в работата. Но самите книги представят по-скоро решението, че истинският смисъл на живота е в живеенето. Истинските теми на поредицата му са детството, женитбата, родителството – сгъваемата детска количка, която се мотае на пътя му, времето, което той смята, че е разпилял. Онова, което има най-голямо значение в Моята борба, не се случва на писалищната му маса. То се случва тук, в главната сграда на къщата, където са жена му и децата му.
Кнаусгор е малко млад за автор на разказ от 3,600 страници, описващ живота му. През миналия декември е станал на 45. Геир казва за приятеля си, „Той е един от малкото познати ми хора, които са постигнали всичко, което са искали в живота си“. Но това не му е донесло удовлетворение. Геир добавя, „Можете да го видите, този човек с всичката му сила, всичкия му талант, с всичко – а той продължава да страда“. Не е съвсем ясно, отбелязва Геир, къде отива човек, когато „всичко е постигнато“.
Преди да си тръгна Кнаусгор ми казва нещо неочаквано. „Не би трябвало да споменавам това“, казва той, поклащайки глава и усмихвайки се леко. В интервютата си той винаги е настоявал, че е бил напълно сериозен когато е писал последния ред от поредицата си: че е приключил с писането на романи. Но сега ми казва, че мисли за нов. След цялата шумотевица около Моята борба, сега той може да „се отпусне и да бъде някой друг, да прави нещо друго“, и това му помага да върви напред. Повлияна от Борхес и Калвино, новата книга ще съдържа елементи на фантастичното, отвъдното. В нея изобщо няма да става дума за собствения му живот.
[1] Според твърдението на мой приятел, живеещ в Норвегия, реалното произношение на името е „Кньойсгор“. Но тъй като книгата вече е преведена и публикувана на български под името „Кнаусгор“ и (леко страхливото) заглавие „Моята лична борба“, в което се избягват директните алюзии с книгата на Хитлер (нарочно търсени от автора, както става ясно от текста по-долу), то оставям това евентуално побългаряване на името непокътнато. Не ни е за пръв път, мисля си… Бел. пр.
