Дънхи се подпря на лакът и безизразният му поглед обходи хълма, от който се спускаше прашният път към реката. Дръпна, пое дълбоко и изпусна плътна струя дим към прецизно заостреното огънче на цигарата. На върха на хълма спря луксозен автомобил – стара марка, с огромна муцуна – на чийто нос беше уловен в сребриста фигурка скокът на елен. Имаше странични продълговати прозорци с драпирани завески от син брилянт. Теглеше огромна бледозелена каравана с веранда, на която можеха да се съберат два шезлонга и малка маса. Караваната беше качена върху ниски колела, които почти не се виждаха отдалеч, затова по-скоро приличаше на къща, която някой тътрузи по асфалта. Дънхи полегна на пясъка и се загледа в клоните на върбата, сякаш нищо не беше видял, но след малко се надигна рязко и отново се втренчи в хълма. На флегматичното му съзнание беше необходима около минута, за да осъзнае, че е видял нещо твърде необичайно за местния пейзаж. Такива резки движения не бяха обичайни за малкия човек. Въпреки крехката си възраст от отскоро навършени четиринайсет, обикновено той лежеше отпуснат на пясъка за около час, после се изправяше бавно, подобно на двукрак хамелеон. Заради флегматичността си, несвойствена за юношеската възраст, това странно човече винаги привличаше погледите на новите посетители на плажа. Те виждаха как се промъква към дънера на големия кавак, как се скрива в клоните му и само от време на време се мярка през листата на огромната корона. По някое време се изправяше на възможно най-високия клон, подскачаше и с изпънато тяло политаше към реката. За няколко секунди, докато застиваше в мъртва точка над водата, той се преобразяваше и флегматичното му тяло се превръщаше в топка от оплетени ластици, която се забива с особено нахалство в една пролука между скалите, покрити с пастелнозелена вода. Изчезваше за около минута или две – новите на плажа почти винаги решаваха, че се е пребил в скалистото дъно, и нервно очакваха водата да изхвърли безжизненото му тяло някъде надолу в плитчината. Всички останали знаеха за навиците му и със скрито задоволство наблюдаваха нарастващата паника у новаците. Когато напрежението нарастваше неимоверно, на брега като малко земноводно бавно изплуваше първо главата, а после и тялото на Дънхи. Излизаше от водата и отиваше отново да легне за около час върху горещия пясък.
Такива и подобни занимания осмисляха лятото за децата и пройдохите, които нямаха друга работа, освен да се шляят, да смучат цигари и да лочат студена лимонада. Още в началото на сезона, който започваше ни по-рано, ни по-късно от 11 май, реката се обхождаше от малките изследователи с посинели от студ бърни, за да се избере най-дълбокото и удобно за скокове място. Така започваха най-прекрасните дни от годината. Никой не можеше да убеди гамените, че има по-добро място за къпане от една река, особено пък тази, защото никъде не могат да станат по-добри водни гоненици, никъде пясъкът не прилича на фин златен прах и никъде старите каваци не се надвесват толкова нежно над водата, за да предложат клоните си за виртуозни въздушни изпълнения.
Дънхи отново дръпна от цигарата, гръдният му кош се изду и бавно изпусна пушека в плътна струя.
– Тоя пък какъв е? – учуди се малкият човек. – Гледай само каква барака влачи!
Колата пухтеше леко, като огромна синя акула, изхвърлена на брега. От нея излезе млад мъж със свободна блуза и светли джинси. Сновеше напред-назад, заничаше, оглеждаше – явно избираше подходящо място, на което да закрепи караваната.
– Не знам, Дънхи – казах аз. – Не е местен. Хубави дрешки е барнал.
Да, бе! Кола, джинси, караванка... тарикат. Джинсите, като ги гледам какви са избелени, сигурно са осемдесе кинта. Може и повече...
Трябва да го преслушаме – отбелязах аз. – Може да носи готини цигарки, ментол някакъв. Знаеш ли как ми се пушат ментолки в тая жега!?
– Не може да няма готини цигарки. Гледай какво е копеленце!
Разговорът ни имаше дълбок смисъл, особено като се има предвид, че името на малкия Дънхи идваше от прочута марка цигари, негова любима още от лятото, когато навърши десет. На всичко отгоре ставаше и добър бизнес. Крънкахме международните шофьори, които спираха на отбивката до реката и те, видели се в чудо, ни даваха дънхила за петарка. Тъмнозелената плочка със златист надпис беше нещо прекрасно. Вадиш бавно, теглиш лентичката на целофана, махаш златното фолио и вътре двайсет прекрасни бели пръчици, всяка по петдесет стотинки на черно. Както и да го смяташ, даваш петарка и си на кяр – втората плочка ти е без пари.
Нà. Дръпни една да ти се отпусне душата – каза Дънхи, като ми бутна цигарка. – На тоя свят няма по-хубаво от дънхил след гмуркане. Направо ти отваря дробчетата.
– Мерси! – взех я, теглих й един език и запуших. – Абе, страхотен кеф!
Ако трябва да съм честен, някой, вероятно родителите ми, беше ме поверил на Дънхи, без да му гласува кой знае какво доверие, но пък в моя случай то не е и необходимо. Все пак на полуидиот – това го казват и пред мен, без да се притесняват – няма какво да му избираш сериозен попечител. Важно е да не се запилея някъде и когато се смрачи, да се върна за вечеря.
Самият Дънхи не е за подценяване. Той е от тези, които могат страшно много неща. Може да пуши – научил се е рано. Плюе през зъби на възможно най-тънка струйка, почти като спринцовка. Със средно голям камък улучва каквото й да е теме. От арматурна пръчка може да направи най-острия харпун с три контри, да се промъкне в старата фазанария, където фазаните седят, унесени в птичи мисли, и да наниже на него по два наведнъж. Понякога хваща водни змии, просва ги на земята, като ги застъпва в двата края, вади малката си остра кама с бронзова дръжка. Леле, каква кама е само, а дръжката – демон! Така казва Дънхи: „Това е демон. Виждаш ли как се е ухилил – и тая змия около кръста му?“ Мери една педя от главата на змията – сърцето на змията е точно на една педя от главата й – и ми показва какво чудо е змийското сърце. Страшна работа е това, змийското сърце! Змията се гъне, а Дънхи, хоп – резва като с бръснач. Вади сърцето, а то тупка… „Е такова сърце да мога да си присадя – казва замечтано Дънхи, – пък да видиш тогава... Няма умиране! Ако имам такова сърце...“
Аз пък искам да хвана Христова риба – казвам аз и млъквам. Изчаквам Дънхи сам да ме попита за нея.
– Ти си луд! Каква Христова риба ти плува в главата?
– Е такава – казвам аз, като му показвам кръстосан с показалеца среден пръст. – Това е Христова риба. Ако я хванеш, можеш да нахраниш всички хора. Разбираш ли?
– Кой пък иска ти да го храниш? Ти знаеш ли, че има хора, дето имат диаманти, а един диамант струва милиарди и можеш да си купиш е тая планина, стига да искаш. Това знаеш ли го?
– Сигурно има, но има и такива, дето си нямат диаманти. За тях искам да хвана Христова риба – и пак млъквам.
Мисля си за зелената вода на реката и знам, че когато е най-зелена, тогава само можеш да хванеш такава риба, но нали не съм в ред, не мога да разбера кога водата е най-зелена. Вчера – сетих се – водата беше страшно зелена и камъните по брега – като горещи хлябове, и аз си викам: ще вляза да я хвана аз рибата, сега е моментът. Влизам и водата ме поглъща, отварям уста и аз я поглъщам. Взирам се в дъното – светлина и тайнство. Камъните по дъното блестят магично. Протягам ръка, погалвам ги, а ръката ми една бяла, бяла. Превръщам се в риба – дали пък аз не съм Христовата риба? Плъзгам се между камъните, светлината ме пронизва и аз започвам да прозирам като зелената вода... Сепвам се.
Пак се загледахме към белия път, към синята кола, към зелената каравана. Несъзнателно търсехме новия. Беше предизвикал любопитството ни – тук рядко идват такива като него. Изглежда, мястото му беше харесало и смяташе да остави колата с караваната там. След малко се махна. Сигурно беше отишъл да потърси нещо за ядене. Нямаше много места за ходене, така че в най-скоро време щяхме да се срещнем – така е тук при нас.
Ментолките, топлата вода и слънцето ни бяха отпуснали и ни правеха щастливи. Бяхме на края на света, съвсем на края, на най-прекрасното място. Пред нас имаше само пясък, река, въздух, слънце – а след него безкраят. Плажът беше претъпкан и ни се струваше, че днес са дошли и тези, които инак никога не идват. Това ни радваше, но и малко ни дразнеше. Все пак ние бяхме истинските господари тук и разните навлеци с вехаесови камери – да се снимат, докато правят бездарни скокове във водата – ни създаваха неприятното усещане, че някой може да нахлува в света ни необезпокояван, дори да ни го отнеме.
Но иначе всичко си вървеше добре – гледахме да не обръщаме внимание на неприятната гмеж и да си говорим за умните неща, които напоследък ни вълнуваха. Снощи тъкмо беше минал хубав филм. Тъжна история за края на света след ядрена война. Опитвахме се да го разберем, но краят му си оставаше непонятен – безнадеждността пред настъпващата с вятъра смърт. Самотно семейство с три деца на брега на океана. И къща като от приказките... И идва нещо, което ние с Дънхи не разбираме, но знаем, че ще ги завлече в океана и че от него отърване няма, защото е най-хитро измислената смърт.
– Това, братче, не мога да го разбера. Да знаеш, че ще умреш, и да не можеш да направиш нищо. Представяш ли си!?
– Гадна работа, Дънхи. Снощи направо щях да ревна. Гледам ги тия и се чудя, аз ако съм на тяхно място, какво ще направя.
– Нищо не можеш да направиш. Седиш и чакаш. Аз си викам: поне една женска да имаше там... Ако аз съм на тяхно място, де. Викам си: как ще умра, без да съм бил с женска. Това е все едно да не си живял.
Дънхи потъна в дълбок размисъл. Непокътната девственост беше за него най-страшното, което можеше да му се случи. Изглеждаше наистина отчаян, въпреки че всичко, за което си говорехме, беше само въображаемо. Вече ни бяха обяснили за тая бомба, дето така гръмва, че нищо на тоя свят не остава и нищо не може да те спаси. Показаха ни някакви схеми – снимки на борова гора, от която бяха останали някакви жалки стъбла, прилични повече на кибритени клечки. Представяхме си я като някакво страховито смрачаване – като пред буря, – като тътен, който се стоварва отгоре и те превръща в пепел. Дори не и в пепел, а във вятър някакъв. И край! Заговори ми, ама все едно не бях до него, за малкия Джини, дето умря предната седмица: „Гадна работа – вика, – умря си, без да е пипнал някоя. Направо гадна...“
– Дънхи, страх ли те е? – попитах аз. – Щото мене много ме е страх. Вечер, преди да заспя, си мисля за тая бомба и чак понякога почва да ме втриса. Тресе ме и добре, че бързо заспивам, иначе хич не знам какво ще правя.
Дънхи тъкмо се беше наканил да ми отговори – сигурен съм, че щеше да ми отговори добре, – когато погледът му се втренчи идиотски. Малко пред нас, на има-няма два-три метра, беше застанала Чаплата. Когато за пръв път я видях на плажа, първото нещо, което ми хрумна, беше чапла. Ден или два по-рано бях срещнал една истинска, съвсем близо до мен. Видя ме, но ме остави да й се любувам. Пристъпваше грациозно покрай канала и ме гледаше безизразно с птичето си око. Това беше най-съвършената птица, която бях виждал. Папурът се люлееше на вълни и леко шумолеше, сякаш дух неземен беше обладал мястото...
– Гледай, братче, какво се вика женска – шепти Дънхи и преглъща шумно. – Ако ни гръмнат онези с бомбата, искам да съм с тая, преди да умра.
Тя стоеше с няколко други момичета, но сякаш беше сама. Белият й бански светеше на силното слънце, като едновременно подчертаваше непорочността и събуждаше страсти. Имаше почти момчешко тяло – дълги източени крака, леко широки рамене, но с особена нежност на извивките. И лице на малко момиче – едни такива големи очи и малка уста, малка брадичка, кожа съвсем като на бебе. Като че ли само ние двамата с Дънхи мислехме за нея като за жена. Все още неоформеното тяло, лишено от всички подробности, които харесват големите мъже, я превръщаше само в наш обект на съзерцание. След някоя и друга година безброй изкусени погледи щяха лакомо да я поглъщат, да търсят женските й прелести, но сега... Сега беше наша. Беше само наша находка, можехме да й се любуваме необезпокоявано и да се ласкаем, че сме открили една красавица много преди останалите. Аз, може да се каже, бях облагодетелстван – живееше в старата къща малко над нас сама с баба си. Родители нямаше или поне никой не говореше за тях, а и аз не бях виждал такива. Всяка сутрин по едно и също време отиваше да купи хляб и аз, притулен зад прозореца, жадно я следях, докато подмине.
Че е само наша, на мен и на Дънхи, се оказа илюзия. На другия ден новият се появи на плажа. Носеше същите скъпи джинси и светла ленена риза, намачкана небрежно. Беше обут в светлосиви мокасини. На врата му висеше тънка верижка с малко златно зарче, от всички страни по шест точици. До нас беше стигнал слухът, че е син на някогашния уважаван доктор, който впоследствие се издигнал до страшни висоти – какви точно, не знаехме. Мястото, което беше избрал за караваната си, било на баща му – то откриваше прекрасен изглед към реката. Та този ден той застана на края на пътеката, която излизаше на брега, огледа ни критично, обърна се и си тръгна. Това продължи няколко дни – идваше, оглеждаше и си тръгваше. Може би само аз забелязах, че единственото нещо, което привлече погледа му още от първия ден, беше Чаплата.
Кога и как се бяха срещнали, не разбрах. Не разбра и Дънхи, но един ден се появиха двамата – новият и тя. Разговаряха. Чаплата беше в страхотния си бял бански и изглеждаше щастлива, той носеше дрехи, с които приличаше на филмова звезда – на плажа така и не се съблече, въпреки че разгърдената риза и навитите ръкави подсказваха, че има какво да покаже. Бях натъжен, защото си мислех, че Чаплата още дълго ще бъде наша – на мен и на Дънхи, а може би само моя. Но тя ни се изплъзна – ей така, изведнъж. Не беше вече моята Чапла, а момичето на тоя, новия. Най-ужасното беше, че преди това си мислех, а дали тя ще ме забележи – какво като не съм съвсем в ред? Иначе, според някои, съм изглеждал добре, имало дори нещо красиво в мен. Понякога по-големите момичета подхвърляха, че ако не съм бил толкова малък и толкова луд, щелиии... Но аз не им обръщах внимание. А сега тоя тип ми отнемаше надеждата. Оказа се, че и Чаплата, подобно на всички други момичета, харесва тези, които се набиват на очи. А и новият ме изненада – беше харесал момиче, което смятах само за свое откритие. Не стига това, ами и вечер ги виждах да излизат заедно. Чаплата блестеше с късата си пола от бяло хасе на волани. Докато ходеше, лекото хасе се повдигаше и откриваше стройните й матови крака. Следях я с поглед и се надявах – всъщност бях сигурен, – че тя ще остане чиста, че това между тях е само приятелство. Дънхи почти не говореше, само веднъж подхвърли, че това била Христовата риба, дето съм я търсел в реката, ама с тая риба други щели да се нахранят. С което страшно ме вбеси.
После всичко се разви главоломно.
Малко преди края на лятото тя спря да излиза вечер, а през деня я нямаше и на плажа. С Дънхи не отваряхме приказка за нея, но аз знаех, че и той мисли за същото и че мислите му са тежки, тъй като спря да скача от големия кавак и само се припичаше и въздишаше. Нещо страшно се беше случило – страшно за мен, защото останалите се подхилкваха и казваха, че се било очаквало, че това се случвало с хубавите момичета и все такива неща...
За първи път след това видях Чаплата до канала, после по-често я виждах да скита покрай реката. Понякога се срещахме по пътеките между върбите. Стараех се да се прикривам. Майка ми каза: „Разстроила се е, на нервна почва е.“ Това ми прозвуча сериозно и гледах да не се натрапвам. Аз бях не по-малко разстроен. От лудост не ме свърташе и само красивите й очи, изящната дълга шия и прекрасните крака ме успокояваха. Снишавах се зад храстите и я следях, докато се разхожда по брега. Понякога стоеше под една тъжна върба и говореше, но така и не разбрах на кого. Сутрин пясъкът беше влажен и можех да видя нежните очертания на стъпалото й, които после изпръхваха и вятърът ги отнасяше. Случваше се погледът й да ме улови, но аз бързах да се престоря на къпинов храст и така оставах прикрит. Тогава ми се щеше да посегне към мен и да откъсне от черните плодове, но, изглежда, къпините й бяха безразлични. Изпитвах известна ревност, защото предпочиташе да говори с реката или да се разхожда покрай канала пред възхитените погледи на жабите, които й се усмихваха.
Когато онова се случи, още през деня личеше, че нещо не е наред. Реката се беше отпуснала и стоеше някак широко и разлато. Приличаше на едра змия, опитваща да се скрие в корените на върбите. Един кавак се възползваше от това и от време на време я погалваше, уж без да иска, но беше ясно, че става дума за похот. Чаплата стоеше на брега и се опитваше да измъкне реката от неловката ситуация, като я заговори, но онази май все пак харесваше заиграването.
Чаплата си тръгна. Мина покрай мен, аз за първи път не се направих на къпина, но в случая това нямаше особено значение. Един огромен пън, стърчащ от земята, се престори на сцена и това сякаш я заинтригува повече. Тя стъпи върху него, запляска с криле, изпъна ги високо, изправи се на пръсти и късата рокля откри прекрасните й крака. После бавно започна да обикаля по самия край на дънера – крилете й докосваха слънцето...
На сутринта тъжната върба изглеждаше още по-тъжна. Опитах се да я заговоря, но тя прекалено силно се беше затворила в клоните си. На брега върху мокрия пясък личаха нощните стъпки на Чаплата и една половин стъпка между водата и пясъка…
Идваха разни хора, гледаха. Аз седях под тъжната върба. Нямаше никакъв смисъл да се преструвам на къпина, защото те и без това не ме забелязваха. Върбата ми разказа как посред нощ видяла Чаплата да тича по пътя. После минала през царевицата, която се опитала да я спре, като леко я жулнала по бузите. Но тя не спряла.
По обяд Дънхи ме намери и каза, че са открили Чаплата при Стария мост. После и той изчезна. Аз продължавах да ходя при върбата да си говорим. Следите на Чаплата още личаха на брега. Бяха минали няколко дни, но точно на това място пясъкът беше като огромен силикатен къс, върху който Чаплата се беше разписала за последно. Реката течеше по същия монотонен начин, дните продължаваха да се нижат еднообразно. Когато се смрачеше, си тръгвах по белия път и минавах покрай караваната на новия. Понякога се случваше да го видя – седи на шезлонга и пие джин с лед. Следеше ме с поглед и се усмихваше. Друг път чувах женски говор, смях – и знаех, че е с момиче.
Един ден се чу, че го открили мъртъв. Бил прободен с нож, докато спял – само аз знаех, че мястото, където камата е забита, е точно на една педя от главата...
