От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Рецензия за книгата на Хюсеин Мевсим „Никола Фурнаджиев и Истанбул“, Жанет 45, 2015, Пловдив)

 

cover-furnadzhiev

 

…защото писането, наред с любовта,
е единствената истинска причина
да отложите самоубийството…

Михайло Пантич, Ловец на разкази

В Една малка анкета сръбският писател Михайло Пантич, с присъщия за всеки пишещ мислител скептицизъм, усъмнявайки се в бъдещето на литературата, заявява, че равнодушието е най-страшната диагноза и за писателя, но и за читателя. Всъщност принципно няма разлика между писането за и писането на художествена литература, и в двата случая пишещият разчита на разказа, който или ще му се яви, или той самият ще изнамери, ще изрови от осветените дворове на живота. Или от „плесенясалите подземия на литературната история“. Цитираната метафора би заинтригувала самия Индиана Джоунс. В ролята му този път влиза Хюсеин Мевсим, който тръгва по дирите на слабо познат и тепърва осветлен сюжет от родната ни литературна история, а именно – истанбулския период от живота на големия български поет-септемвриец Никола Фурнаджиев. Тези от нас, които познават литературноисторическото творчество на професора по българска литература в Анкарския университет, поета и преводача Хюсеин Мевсим, няма да са особено изненадани от тази книга, защото ще усетят отново откривателския и пътешественически нюх на автора на „Между два бряга“, „Сто лица и столица“ (и др. есета), „Иван Вазов в премеждие или как Патриарха преминава турската граница“, „Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“.

От известно време Мевсим се е заел с трудоемката, но изключително полезна задача да разказва слабопопулярни или направо неизвестни истории от живота на български поети и писатели, докоснали се пряко до турската културна история или пътували, живели, творили в(дъхновени от) Турция. Подобни факти от живота на К. Величков, Ив. Вазов, Ат. Далчев, Ел. Багряна, Чудомир и др. дават най-неочаквана светлина върху интерпретативните стратегии към творчеството им, но и въобще – към неописаната и непознатата ни обща балканска културна съдба. Всеки, който се занимава с литература, знае, че това е пътуване с езика, а траекторията на Мевсим е сложна и благодатна, защото неговите пътешествия са с два езика, в две култури, из архивите, със свидетели и събеседници от близки и далечни земи.

Литературната теория и практиките на интерпретацията търсят своите аргументи в миналото, но осветлението им обикновено ни дава съвременният ракурс на собствения читателски опит. Пантич го казва така: няма спор, че литературата е спомен, при това – специален, символичен спомен, спомен е и целокупното човешко познание, а изкуството е безкраен низ от повторенията на живота. Какво си спомня литературата? И как животът на нейните автори допълва, дописва празните пространства и белите петна от иначе единния, цялостен проект, или ако щете го наречете портрет на това, което наричаме творчеството на… даден автор. Безспорно белите петна и въпросителните в творчеството на автор като Фурнаджиев са много. Особено след „Пролетен вятър“ и „Дъга“, след края на 20-те години, те се формулират в обвинителни мълчания и споглеждания, а в култовските времена предизвикват направо бурни негодувания. Това ли е онзи, същият поет с екстатичен ботевски дух? Певецът на имажинистките проекции и вдъхновени възторзи, на амбивалентните космогонични образи митологеми, на сватби и смърти, на вдъхновени полети на вятъра, запалените къщи, черните нивя и кървавите конници? Хюсеин Мевсим се захваща да попълни белите квадратчета от кръстословицата, наречена живота на авторав годините 1933-1937, когато гърми „оглушителното мълчание на поета“. Подхожда към това начинание с ясното съзнание, че прави литература от литературната история, защото литературата е разказ, сътворен по модела на съглеждането и описването на аналогии и сплитане на аналогии.


Small Ad GF 1

Колко сюжети, колко драми, колко стихове би могъл да роди или направо ражда случаят Фурнаджиев в Истанбул? От 1933 до 1937 година той е учител в Българското трикласно училище „Йосиф І“ в Истанбул. Проблематична винаги е презумпцията как всекидневието би родило литература, как в него проблясва вечността. Защото, ако пък отгърнем предпоследната книга на Мевсим, ще си спомним онази симптоматична реплика на Чудомир по повод на профанното всекидневие на прокълнатата учителска професия. Ненапразно обаче в началото споменах, че освен изследовател на литературна история, Мевсим е и поет, затова е толкова лиричен и художествено изкушаващ неговият разказ за Фурнаджиев. Да си поет-историк е възможно най-доброто съчетание от умения: едновременно да познаваш фактите и закономерностите на онова, което наричаме литературен процес, но и да ги усещаш със сетивата на особения прочит, да превръщаш паралелните житейски сюжети в потенциални творчески обстоятелства. Така пътуването на изследователя се превръща в паралелен сюжет на тази книга за пътуванията, носталгиите, изгнаническите настроения и спомени на самия Фурнаджиев. И двамата се лутат в своите въображаеми Аркадии: Пазарджик, Пловдив, София, Бурса, Истанбул, Анкара… По следите на изчезналия кивот на живия спомен, в литературните архиви на Пазарджик и София, архивите на Екзархийското наместничество, на Българската легация в Анкара и Истанбул, в личните архиви на Георги и Милена Цаневи, на Културния център „Ангел Каралийчев“, на фамилия Бешкови, на сина Йордан Фурнаджиев, Мевсим търси истината и подробностите за Фурнаджиевите мълчания от 30-те години на ХХ век.

Литературният историк може да си позволи да фантазира, да лиризира и да се наслаждава на предстоящия му сюжет, но „не бива да закъснява“, отбелязва с тъга още в уводното начало той. Оказва се обаче, че винаги закъснява поне с пет-десет години. Нещо повече – че „е орисан да закъснее“. Защото смъртта на Надежда Фурнаджиева и на бивши ученици на поета от вече все по-оредяващата българска колония в Шишли, Истанбул биха позапълнили още празнините, които зейват пред изследвача от непълните архиви. Мевсим е упорит и успява да се добере до свидетели, успява да осъществи много живи, не само книжни, контакти с миналото на поета Фурнаджиев. По-важно обаче е как разказва? Истанбулската история на Фурнаджиев е разказана като пътепис, като хроника с елементи на романизирана биография и авантюрен роман.

Книгата започва с „Пътят към Истанбул“: „Подгонен от мизерията и липсата на препитание в родината, от финансовата зависимост, невъзможността да се устрои на дългосрочна работа и от отсъствието на перспектива за професионална реализация, трудността да подреди живота си, търсенето на изход от скуката – всегдашния спътник – това са на пръв поглед причините за поемането към брега на Босфора.“ Цитатът цели да онагледи писателския стил на литературния историк, който добросъвестно дефинира и аналитична хипотеза, подлагайки на съмнение очевидното. „Склонен съм да приема, че той тръгва към Стамбул именно в желанието си да смени потискащата го обстановка; да потърси изблик на нови творчески импулси; в дирене на чудото за измъкване от тресавището, от тази угнетяваща творческа изнемога и летаргия, за събуждане от унеса и прескачане на кризата…“ (с. 21). А криза има и това е безспорно – не криза, а проклятие преследва всички творци от времето на кошмарите и възторзите, обречено да се нарича септемврийска литература. Да си спомним за трагичната гибел на Гео Милев, за психическия крах и раздвоението на Разцветников, семейните трагедии на Каралийчев, истеричните пропадания на Страшимиров… Фурнаджиев попада в капана на мълчанието. Фурнаджиевата депресия е обяснима, но непозната; оставя съмнения и горчив вкус в устата на ценителя, на възторжения почитател. И той… посяга към измислицата, към митологизирането. Показателно, но странно е, че единствен Фурнаджиев не поема завинаги към спасителния остров на детската литература. Неговото бягство обаче съвсем не е въображаемо имагинерно, както на Каралийчев и Разцветников. А съвсем реално, при това неочаквано, и на неочаквано място. Той… просто се спасява, търсейки нови хоризонти. Търсейки забрава. Може би затова и нищо не написва. Тогава. А сетне? Нали литературата е спомняне, спомен за нещо минало.

Фурнаджиев попада на интересно място и това е Турция на Ататюрк („възторжен приятел на България“), Турция в първата половина на 30-те (времето на най-процъфтяващите културни, политически и търговски българско-турски отношения), Турция на възхода на вече десетгодишната светска република. Той заварва в Стамбул една внушителна българска диаспора, която има училища, църкви, общи интереси, която има нужда да общува и да бъде сплотена. Съществува официално исторически аргументирано мнение тогава, че „исторически и географски турци и българи са братя“, а обменът на културни продукти, преводи и кадри в тези години неимоверно зачестява. Множество документи го доказват. Фурнаджиев съвсем лично се превръща в брънка от този процес: на 18 септември 1933 лично Никола Мушанов го назначава за прогимназиален учител в Българското училище и той заминава със съпругата си за Истанбул.

 

01
Никола и Надежда Фурнаджиеви на Централна гара в София с доловимо вълнение очакват влака за Стамбул; вдясно е бащата Йордан Фурнаджиев; 24 септември 1933 година.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 97, л. 1).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

02
Никола и Надежда Фурнаджиеви на Централна гара в София очакват влака за Стамбул, изпратени от близки и роднини; между тях е по-малкият брат Любомир (с бомбе), а вляво от Надежда – етърва ѝ; най-вдясно е майката Димитрина; 24 септември 1933 година.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 97, л. 2).


„Сред гаровия шум на перона се изричат прощалните думи и пожелания, следват топлите сърдечни прегръдки на раздяла; от една страна Надя и Кольо са спокойни – Истанбул не е зад девет планини в десета, но от друга им се свива сърцето – все пак ще бъдат зад граница, поемат на изток – една не толкова обичайна и предпочитана посока за българина.

Ето че часът вече е 13.30, удря и третият звънец, развълнуваното младо семейство се прибира в купето си, локомотивът дрезгаво изпищява, колелата проскърцват; пътниците се показват на прозореца на вагона, протягат ръце за последен допир и дълго време размахват кърпички. Кольо въздъхва дълбоко и подрежда куфарите, препълнени повече с надежди и очаквания за щастлив обрат в живота, отколкото с реален багаж. … отпуска се, избърсва с кърпичка леко запотеното си чело и вяло поглежда преминаващите последни квартали на столицата, а след малко – притихналото и пожълтяващо вече поле и посърналата природа.

Влакът претраква и се спуска на изток и юг през котловини и планински проходи, след което се уравновесява – поетът преминава през заесеняващата родна Тракия, …поутихналото му вълнение се засилва, напластяват се впечатления, съживяват се зловещи асоциации – точно преди десет години и точно по това време Тракия бе станала арена на братоубийствен погром и бесни сблъсъци, страшни в своята същност и в последствията си; кървавият спомен го кара да се замисли и изтръпне.“ (с. 25).

Така започва истанбулската приказка на Никола Фурнаджиев, която продължава повече от четири години. Приказката на спомена, нали литературата беше спомен? Приказка, която на моменти е депресивна лирическа драма, друг път пищен карнавал; ту безкрайно лутане в творческото безплодие, в носталгиите, съмненията и угризенията, ту терзания в безпаричието и грижите за бита и фамилията. Въобще става дума за един сложен вътрешен живот на един нелек характер. Мевсим обича своя нелесен герой и употребява целия арсенал на цветния език в белетризацията на своя исторически разказ (във всичките ѝ модулации – на ретроспекциите и проспекциите, интроспекциите, ретардациите и сказовите форми, реторическите въпроси и т.н.), което издава пристрастност, лично отношение, емоция. Обратно на очакванията, че литературният историк, както всеки историк, трябва да бъде безстрастен, пристрастността издава съпричастие и интелигентно отношение към обекта на изследване. За да пишеш за нещо или някого, трябва да го разбираш, а разбереш ли го – го обикваш. На всякаква цена. Колкото и противоречив и несимпатичен понякога да е този образ. Колкото и несвойствен да ти е езикът му – ти заговаряш с него. Което би означавало включително и това, което Мевсим прави, бидейки двуезичен автор: на него му се налага да обяснява сказовата функция на турцизмите в писмата и изказванията на Фурнаджиев (който безкрайно много ги обича) под черта.

Литературноисторическият разказ на тази книга следва своята траектория все в този дух: „…в далечината се губят миражните очертания на Чирпан, неволно усеща как глъхне ропота на нивята черни и стадата. Над набраздените угари край Харманли прехвъркват гарвани и врани, потракващите колела му пречат да долови дали грачат грозно и зловещо, проблясват различни видения, няколко пъти железният път пресича окървавена Марица, която свети като смърт; а ето там долу в полето се мержеят, чернеят дестина дървя върбови, влакът неумолимо го отнася към Стамбул, който за младата и безумна селскадевойка Гергана е тук, дето е родена. В Свиленград достига края на родния предел, тук замръкват, слиза да обмени пари, преминават през паспортен и митнически контрол, за пръв път разбира какво е границата – уж някаква абстрактна линия, а толкова конкретно разделя народи, държави, човешки съдби…“.

Мевсим си позволява екстравагантни литературни екстраполации (Фурнаджиев – Петко Славейков; по-нататък се включва и дискурсът Далчев); предлага колажи на историкогеографски и литературни реалии. Но кой твърди, че историкът трябва да пише скучно и без въображение? Мисълта му прави кривулици и завои, предизвиква емоционалната нагласа и въображението на читателя, който вече се чувства пътник в „конвенционалния влак“, който ту влиза в Гръцко, ту отново в Турско, по път към Града на падишасите. Читателят е обзет изцяло и посветен в гледната точка на героя Фурнаджиев. Разказвачът прилага всевъзможни известни наративни хватки, които ситуират дискурса на Мевсим в художествена сказова позиция, гарнирана с понякога лирическата, понякога иронично-игрова оценка на влизащия и излизащ от роля: ту учудено-съпреживяващ съспенса на историята си, ту пък отведнъж попаднал във Вазовата кожа на всевиждащия и всезнаещ разказвач. Мевсим непрестанно констатира и разсъждава, четейки сякаш мислите на героя си: „да, Истанбул не е Париж, който само със себе си граничи, тук всеки с всекиго граничи“; или пък „отпива от тънък филджан кафе“, неподозирайки как ще се пристрасти към него; или пък „Мраморно море не въодушевява Кольо – човека на чернозема и пръстта“; а „вавилонското смешение“ на Сиркеджи и Галата го зашеметява и той „загубва безвъзвратно патриархалната си девственост“. Читателят се пренася в тези времена, сравнява и съпреживява. В началото на 30-те Истанбул е космополитен, макар и в упадък, град, наброяващ над 700 хиляди жители. Веднага го сравняваме с днешния почти двайсетмилионен мегаполис, но пък си представяме културния шок, който сполетява съвсем реално провинциалния човек от Балканите. Защото Истанбул е фикс-идея, мит, културна утопия. Блян и терзание за всеки творец.

Фурнаджиев – а и читателят във втора глава – попада „В сърцето на Истанбул“, където по различни сведения има две първоначални български училища и една прогимназия, „недобре устроени“. Документалното описание на Мевсим дава любопитни подробности за учебната дейност в българската диаспора, за активната културно-просветна дейност, която развиват будителите в нея през онова време. Описани са подробно различни учебни и извънкласни форми (огромен шанс е училището да се намира в такъв музеен град), както и видът на учебните програми, режими, устройството на учебния календар, година и седмица (любопитен е например дебатът върху 5-дневното седмично образование, с почивни дни освен мюсюлманския петък и неделята, която е буквално отвоювана). Впечатлява активното включване на тогавашната българска държава в живота на българите в странство, което настоява за това, че българите извън политическите граници на Царството на практика не са забравени. Аналогиите с днешно време резонно са твърде печални.

Всеки един от следните примери на разказвача-историк Хюсеин Мевсим представлява сам по себе си самостоен и изключително ценен сюжетен етюд върху историята и устройството на българското образование, в тях е втъкан духът на времето, лично аз бих изнесла и разгърнала някои от тях над черта. А съм сигурна, че Мевсим вече замисля разработването и проучването им и като отделни изследвания. Такива са например следните: поредицата от традиционните училищни банкети и празненства в нощните градини на Истанбул след годишния акт на училищата; филмовите премиери и образованието чрез кино (още през 1935 г. учениците на Фурнаджиев гледат филма Тарзан с Джони Вайсмюлер, „твърде полезен за познанията им за природата, флората и фауната“); както и пиесата Лафонтен баба (за „нрава на животните“). А също и пристигането на българските железничари в Истанбул – същински „братовчеди и племенници на бай Ганя“, по думите на самия Фурнаджиев. Особено интересен е етюдът професия препаратор – това е историята на Йосиф Август Якиш, „препаратор на Роберт колеж и на много турски училища, а по-рано от дълги години упражнявал тази професия в България“. Въпросният Якиш е дарител на скромна колекция от птици, които да ползва българското училище в часовете по зоология. Неговата съдба, преплетена с родната природонаучна история и преподаване, го застига и тук (явно тогавашна България е била благодатно място, където да се изучават, упражняват и предават такива редки професии), в космополитния Истанбул. Каква е съдбата на този човек по нататък и дали от това би излязъл сюжет, достоен за перото на един Виктор Пасков? Ето какви изкушения дебнат Хюсеин на всяка крачка в тази книга.

 

04
Следван плътно от сянката си, Никола Фурнаджиев крачи сам по бул. „Истиклял“ в Стамбул, вероятно около Галатасарай, готов да драсне кибрита и да запали цигарата в устата си; под лявата си мишница държи увит във вестник пакет; „оттук няма какво много да пиша“, сякаш ни казва цялото изражение на поета; зад фотографията е отбелязана годината 1933.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а.е. 97, л. 6).

 

 

05
Фотография, на която Никола Фурнаджиев и директорът д-р Катерински (вдясно), официално облечени, са възседнали магарета, които служат за туристическа атракция в местността „Лунапарк“ в горната част на о. Принкипо (Буюк ада); това е място за кратка почивка по време на обиколката на острова, откъдето се тръгва нагоре към манастира „Св. Георги“, или се спуска надолу, където на брега се намира къщата на класика на турската литература Решад Нури; вляво от Фурнаджиев е (вероятно) съпругата на директора Виктория (сестра на Йордан Бадев), а вдясно от директора – (вероятно) синът му Людмил; в заден план се виждат върховете на типичните за острова борове; публикуваната за първи път фотография е направена на 20 октомври 1933 г., когато се организира разходка до Принкипо. Докато директорът е възседнал стабилно магарето, учителят е с лек наклон надясно и здраво прихванал с дясната ръка стремето; една от редките, ако не и единствената, фотографии, в която виждаме поета полуусмихнат.
(НЛМ, I 25, 48/77).

 

 

06
Фотография на Никола и Надежда Фурнаджиеви по време на излет в околностите на Стамбул, на фона на Мраморно море; в противовес на ведрата Надя, наметнала върху лявата си ръка палто и държи дамска чанта и стрък трева, „работя тежко и тъпо за черния хляб“ ни казва сякаш изражението на поета, облечен официално; зад фотографията е отбелязана годината 1933.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 97, л. 3).

 

Но най-интересни са портретите и типажите от Българското трикласно училище. Те дават отговори на множество въпроси за ролята и типа български интелектуалец и будител зад граница тогава, когато възрожденските времена са вече минали. Особено колоритна е фигурата на директора Димитър Катерински, който въпреки интересната материална база (училището освен животни има и пиано) и талантливия учителски колектив, непрестанно се оплаква (в отчети, рапорти, писма и документи) от липса на условия и широко поле за работа, от намаляващ интерес от страна на диаспората. Оплаква се от мизерия, бедност, липса на мотивация. Но картината рисува друго… Всъщност директорите са именно за това – да се оплакват и да изискват. Колонията намалява, това са естествени процеси – но все пак да не забравяме, че 30-те са златните години преди втората голяма световна криза и навечерието на войната. Катерински твърди, че централизацията и „турцизирането“ погубват образованието в училища като неговото, за което впрочем има сериозни основания, защото пък тенденциите, които се очертават особено след смъртта на Ататюрк, са очевидни. Изтъкнати са приоритетите за „хармонично развита личност в полза на обществото“ (това са идеалите на образованието от времето на Мустафа Кемал) и ролята на учителя в чужда страна, който трябва да полага двойно повече усилия „за да събуди, разпали и поддържа висок националния дух на своите възпитаници; за да поддържа любов към България и да изгражда здраво национално чувство“. Явно тенденциите са имали своя естествен ход и причина, така през 1964 г. в училището учат само 12 деца, през 1972 само 2, след което то е закрито. Не стига това, ами българската държава оставя сградата, която е нейна собственост, да се разруши напълно, и през 1993 г. на нейното място е изграден паркинг. Българската държава губи още една стъпка в столицата, която е и нейна, защото е столица и на нашето възраждане. Община Истанбул впоследствие обезщетява държавата ни и днес българската колония разполага със съответстващ парцел в район Шишли. Историческият паметник и спомен обаче безвъзвратно са унищожени.

 

03
Предната и част от дясната странична фасада на сградата на Българското III-класно училище „Йосиф I“ на ул. „Başağa Çeşmesi“ № 5, в Пера (Бейоглу), Стамбул. Виждат се двата нормални етажа, в които се помещават 12-те класни стаи (за четири отделения и три класа) и учителската стая; под тях е разположен първият, т. нар. сервизен етаж с ученическата (и учителската) трапезария, (вероятно) работилницата за часовете по ръчна работа и помещението, където децата закачват дрехите си; в този етаж се влиза от улицата, а най-горе е полуетажът с таванските стаи, които се наемат от учителите. Правят впечатление високите и островърхи комини, което е предохранителна мярка срещу силния местен вятър лодос през есенно-зимния период. Тъй като сградата се намира на по-висока точка в сравнение с околните, от таванския етаж се открива панорама към устието на Босфора в Мраморно море. Никола Фурнаджиев наема и живее в една от тези стаи от септември 1934 г. до юли 1935 година. Главният вход с леко издадената част е откъм тесния и продълговат двор. Фотографията е от 80-те г. на миналия век, когато сградата вече не се използва като училище. (Изказвам благодарност на приятеля Христо Копано за предоставената фотография.)

 

Как се вписва Фурнаджиев в цялата тази картина? Във всички етюди и сюжети? Той е сред петимата мъже учители (има и две учителки), които преподават първостепенните по важност български дисциплини в училището. „Нека да се запознаем с тях, в тесния училищен двор“ – подканва ни Мевсим и смига закачливо, защото предстоят драматични, трагикомични и дори пикантни истории и няма да съжаляваме… Той отгръща завесата и влизаме в неговия автентично реконструиран в спомени, документи и писма свят. Тази историко-критическа техника от времето на късния романтизъм работи учудващо добре спрямо обръгналите ни от всевъзможни постмодерни и деконструктивистки научни експерименти на изследване сетива. В тази част на книгата има незабравими страници, които описват скандални пробиви в еталонното поведение на колектива и тук следват отново сюжети, достойни за перото ту на Войников, ту на Алеко, ту на Елин Пелин, ту на… Бокачо. Такива са историите с писмото на Митрополит Борис и съветите относно дрескода и приличието на българите в турската столица, съвсем в духа на „Криворазбраната цивилизация“ („някои учители се движат из града, а вероятно се явяват и на занятие в училището с облекло, което не подхожда за един учител на служба в странство; приканваме Ви да припомните да се съобразяват с общоприетото понятие за приличие, ако желаят да не бъдат под бележка“). Или пък сърцераздирателните писма на заборчлялата учителска общност, поради нередовното изплащане на заплатите („Заборчлях до уши… кърпим с аванси и борчове…“, „положението е отчаяно… лягаме на студено, ставаме гладни… Мизерията е голяма, перото не се поддава да я опише…“).

Една разказана история обаче неочаквано оцветява картината на времето в тоналностите на водевилната карнавалност. „На 20 декември следващата година до министъра на просвещението в София се изпраща анонимно писмо, в което се изразява възмущението на българската колония от неприличната постъпка на учителката Недялка Паралингова. За какво става дума? На 8 ноември, след като изпиянила със студенти българи от зъболекарския факултет и българин, търговец на кюмюр от Бургас, след полунощ учителката излязла на разходка с такси със сина на последния, но колата паднала в една пропаст в местността Киреч бурну край Босфора; всички се контузили тежко и помолили дошлата полиция за бърза медицинска помощ. В анонимката се твърди, че сутринта турските, френските, гръцките и арменските вестници в града разгласили случката.“ Къде е Ботев, да опише тази сцена в едно ново, вече не „Шуменско“, а „Стамбулско приключение“? Вдига се врява до Бога и Царя (това почти буквално), в суматохата се включват и консулът д-р Сливенски, и епископ Климент, и секретарят на Екзархийското наместничество. И най-вече общественото мнение на българската колония, която пише прошение-анонимка (съвсем по български!) до министъра на образованието, където се казва: „развратницата Паралингова, пияницата Катерински и комунистът Фурнаджиев да бъдат отстранени завинаги от служба като вредни елементи за българския народ“. Следват и люти клетви: „Огън да гори такива учителки – ние сме млекари, фурнаджии и градинари и сме българи, затова не можем да търпим такива хора“, при това подсилени с обвинения в рекет: „Фурнаджиев, комунист, добре познат в самата София, заплашвал родителите, че децата ще бъдат изключени от училище, ако пишели за станалото в министерството“. На самият Катерински също не му е съвсем чист откъм комунистическа зараза косъмът – по сведения на Надя, жената на Фурнаджиев, и той редовно следял съветската преса. От друга страна, по ирония на съдбата (чиято работа май не е друга, освен да си прави иронии с нас), Катерински е шурей на самия… Йордан Бадев. („Нека да се запознаем по-отблизо с тази колкото колоритна, толкова и загадъчна личност. (…) Съпругата на директора Виктория е сестра на литературния критик Йордан Бадев.“) Освен това младините му се свързват с дейността на ВМРО, но македонците не го намират за „много общителен“ и отношенията им скоро се превръщат в проблематични. Фурнаджиев обаче намира общ език с него и в откровение до Каралийчев признава: „попийвам с Катерински от време навреме“. Шегата настрана, но явно е, че Хюсеин Мевсим се е натъкнал на златна мина от сюжети на свободните балкански нрави, притиснати в тройната репресия на пуританското поведение, което носи различни разцветки и печати: републикански, християнски, османски, мюсюлмански, междукултурни, съветско-комунистически, патриархални. И скрупули, и предразсъдъци, и комплекси.

 

07
Фотография на Никола Фурнаджиев с колеги учители в тесния и продълговат двор на Българското III-класно училище „Йосиф I“ в Стамбул; вляво се виждат два прозореца от първия, т. нар. сервизен етаж на сградата с ученическата трапезария, вдясно – високата стена, която огражда двора, а на заден план се забелязва друго здание; на фотографията от ляво на дясно са щатните учители в четирите отделения и трите класа: Кирил Захариев, Ана Каблешкова, директорът д-р Димитър Катерински, Недялка Паралингова, Иван Симеонов, Кира Александрова (сестра на революционера Тодор Александров) и Никола Фурнаджиев; зад фотографията е отбелязана годината 1933, но имайки предвид, че учителката Н. Паралингова встъпва в длъжност през декември 1935 г., допускам, че снимката е от 1936 година.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 96, л. 1).

 

 

08
Фотография на Никола Фурнаджиев с колеги учители и прислужници (икономи) в тесния и продълговат двор на Българското III-класно училище „Йосиф I“ в Стамбул; вляво се вижда предпазеният с решетка прозорец на първия, т. нар. сервизен етаж на сградата с ученическата трапезария, вдясно – високата стена, която огражда двора, а на заден план се забелязва друго здание; на фотографията от ляво на дясно са щатните учители (в четирите отделения и трите класа) и прислужниците: Иван Симеонов, Никола Фурнаджиев, помощник-прислужникът Стефан Ковачев, прислужникът Кузо (Козма) Копанов (роден през 1887 г. в с. Бобища, Костурско; встъпил в длъжност на 15 октомври 1934 г.) и Кирил Захариев; зад фотографията е отбелязана годината 1933, но допускам, че снимката е от 1936 година.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 96, л. 2).

 

 

09
Фотография на Никола Фурнаджиев с колеги учители в учителската стая на Българското III-класно училище „Йосиф I“ в Стамбул; седналите на отрупаната с различни книжа маса с лъскава покривка са Кирил Захариев (навел се и пише в една тетрадка), Кира Александрова (държи черна писалка в ръката си) и Никола Фурнаджиев (облегнал се върху масата с десен лакът, с димяща цигара между пръстите); прав в средата, в лек десен профил позира директорът Катерински с цигара в уста и свита в юмрук лява ръка на масата; вдясно от него е Недялка Паралингова, а вляво – (вероятно) някоя от местните учителки. Окаченият вляво от двукрилата врата на учителската стая на стената часовник, който в момента се намира в кабинета на Църковното настоятелство в Шишли и продължава безотказно да отмерва времето, показва 14.15 часа; под него се вижда стенна закачалка, на която са окачени две бомбета; зад фотографията е отбелязана годината 1933, но допускам, че снимката е от 1936 година.
(ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 96, л. 3).

 

 

Кой би предполагал, че такава сериозна и възвишена, мрачна и противоречива фигура в литературата ни, каквато е Никола Фурнаджиев, ще попадне в подобен водевилен водовъртеж? Историята нашепва друго – Фурнаджиев е бил една от най-динамичните физиономии в шумните бохемски кръгове, оказва се не само в родината ни. Културният шок и скандалът обаче скоро го превръщат в скучен въздържател. И това не е всичко. Със същата тази фатална фигура Паралингова двамата се очертават като невероятно продуктивен дует и развиват чудовищно активна просветителско-културна дейност в училището и сред българската общност. Точно както е дефиниран идеалният профил на учителя в странство в длъжностните им характеристики. И едното и другото проявления въплъщават духа на времето. Много бързо обаче поетът е хванат в капана на задълженията и изнурителния даскалски труд – той е и просвещенски, и административен (кандидатира се дори за директор на училището по съвет на Катерински), и обществен. Работата нескрито започва да му тежи, „изгнанието“ – също и той започва да споделя в писма своите критични мисли и равносметки за смисъла на изкуството, за посланията на творчеството, за качеството на днешната българската литература, за същността на творческия процес. Дали виновна за това е географската пространствена дистанция, не смеем да твърдим, но Фурнаджиев е унищожително критичен към случващото се в родния литературен живот и по страниците на „Златорог“, и в „Литературен глас“. Безпощадни са оценките му и към Каралийчев, и към Йовков, Д. Полянов, А. Каменова, които обвинява в еснафщина, липса на оригиналност и интелект, а текстовете им нарича тенденциозни и халтурни. „Бедна, безидейна и празна е литературата ни“, обобщава той. Типични резигнантни настроения, ще кажем. Той разсъждава обаче и върху картината, която вижда в Турция – дефинира смисъла на провежданите реформи и сравнява ситуациите, писмата му са ценни свидетелства за образа на съседна Турция в българското културно съзнание.

Фурнаджиев пише дълги писма, в които отеква неговото самотничество и творчески кризисния му период, време, в което чете, за да убива времето. „В тези отегчителни часове на усамотеност той прави жестока равносметка на извървения житейски път от брега на Марица до Златния рог и Босфора, до сърцето на Истанбул; за пръв път се появява някакво смътно чувство за вина, за неосъщественост, за неизпълнения дълг и отговорност на бащите, за творческа закърнялост.“ Усещането е за пропускане на времето, на златни мигове, когато е можело да бъде сторено толкова много за родината.

 

ПОЩЕНСКИТЕ КАРТИЧКИ

 

card 01


card 02
На лицевата страна на чернобялата картичка е отбелязано İstanbul, Galata Rıhtımı (Port de Galata), любимият топос на поета, който присъства в стиховете му. Пощенски печат от Бейоглу (Пера) от 7.11.1933, пощенският печат от София не се чете. В горния десен ъгъл е залепена пощенска марка от 7,5 гроша с изображение на Мустафа Кемал паша и марка от 1 грош – Türk Hava Kurumu. Картичката е надписана с черно мастило.
(НЛМ, А232/77).

 

г-жа Дим[итрина] Фурнаджиева
ул. „Артилерийска“, 11
Sofia
Bulgaristan

 

Цариград

6.XI.[1]933 г.

Мила мамо,

аз и Надя ти честитим най-сърдечно именния ти ден и ти пожелаваме здраве, дълъг живот и много радости. Ние сме добре. Тате върна ли се? Получи ли чорапите? Писах ви дълго писмо, отговорете ми!

Много здраве на всички познати. Милко[1] защо не пише?

Целува те – Кольо.

 

 

card 03


card 04
На лицевата страна на пощенската картичка е отбелязано Constantinople. Mosque Sultan Valide a İstanbul. Пощенски печат от Бейоглу (Пера) – 6.11.1936, пощенски печат от Пловдив – 7.XI.1936 и от Пазарджик – 8.XI.1936. В горния десен ъгъл е залепена пощенска марка от 7,5 гроша с изображение на Мустафа Кемал паша. Картичката е надписана с черно мастило.
(НЛМ, А232/77).

 

Bulgaristan
M[ada]me Димитрина Фурнаджиева
ул. „Княз Александър“, 17
Пазарджик
Bulgaristan

 

Мила мамо,

Надя, Данчо и аз ти честитим именния ден.

Пожелаваме ти – на тебе и всички в къщи да го празнувате още много години.

Ще ти пиша после по-дълго. Данчо тия дни бе болен, но сега е добре. От Любо[2] получих писмо.

Целувка – Кольо.

 

 

card 05

 

card 06
На лицевата страна на цветната картичка е отбелязано на френски, немски и арабски Constantinople. Vue panoramique et la mosque Suleymanie. Пощенски печат от Бейоглу –?.1.1937, от Пловдив – 8.I.1937, от Пазарджик – 9.I.1937. В горния десен ъгъл е залепена пощенска марка от 7,5 гроша, изображението е откъснато. Картичката е надписана с черно мастило.
(НЛМ, А232/77).

 

Господин Йордан Фурнаджиев
ул. „Княз Александър“, 17.
Пазарджик
Bulgaristan

 

Мили родители, мила бабо!

– Честита Нова година, честита Коледа!

Надя, Данчо и аз ви пожелаваме здраве, леки дни, повече радост.

Ние сме здрави. По Нова година Вена[3] се разболя у нас, Надя я гледаше, тичаше, та много весело не прекарахме. Данчо расте, все по-умен и по-мил става. Радва се на подаръците, които получи за Нова година. Тия дни ще ви пиша повече. Целувки от всички ни. Ваш – Кольо.

(Сърдечни поздрави и на роднините[4].)

 

 

Съпровождат го обаче и щастливи моменти като раждането на сина му, например. Или дългите отпуски и ваканции, които той периодично измолва и успява да прекара в България, сред писателските кръгове, сред приятелите и колегите, сред своите. Един противоречив момент е този, в който целува дори десница на митрополит Борис, в името на жадуваното Коледно завръщане в родината – то ще озадачи безкрайно много читателя, в чиито уши отекват стиховете „омръзнал си ми много, дядо попе…“. На кого и в какво да вярваме? На метафоричната маска на лирическия човек или на психобиографичните основания в убежденията на човека-поет? На поета-богоборец? На патриархалния или модерния човек? Или на конюнктурния послушник? Коя от всички персони (маски, според психоаналитичната терминология) е неговата? И не е ли този жест само един от множеството, оттук нататък, които осмислят многолицевостта на бившия септемврийски гениален ботевски и яворовски тип поет, какъвто е Фурнаджиев? В сложната личност на когото, се провижда бъдещата му драма именно тук, в този сравнително ранен негов истанбулски период.

В надежди „да настъпят по-щастливи дни“ (годината е все още 1935), в Истанбул на гости му идва Елисавета Багряна. Книгата на Мевсим ни предоставя поредния любопитен цветен сюжет с пикантна нотка (без авторът директно да я манифестира, пожелателното мислене на авторката на настоящия текст обаче настоява именно за това – че животът пише романите): „За голямо съжаление никъде в своята кореспонденция поетът не споменава за тази среща, а фактът, че посещението ѝ не е отбелязано и в традиционния годишен доклад на директора като културно мероприятие, показва, че визитата е била лична, може би дори без знанието на училищното ръководство.“ Друг авантюрен сюжет с приключенско-сантиментална нотка е проблемното пътуване в морска буря на Надя Фурнаджиева с малкия наследник от Варна към Стамбул. („Една случайност ги е спасила“ – 1936). Следва драмата на бита, битки с молци и сезонни боледувания, с мизерията, със скъпотията и ежедневните несгоди. „С’est la vie! Това е вероятно екзистенциалната драма да работиш черно и тъпо за хляба…“ Екзистенциалната драма за Фурнаджиев обаче се нарича драма на компромиса. Черногледството му достига крайна фаза, но именно в кризите се ражда вдъхновението – той споделя с Далчев намерението да се започне издаването на ново литературно списание.

„Моето стоене тук заприлича на принудително изгнание“ – така описва Мевсим започналата за Фурнаджиев учебна 1937/38 година. За кратко работи дори в Робърт колеж, но скоро след това от България се озовават на молбата му и той е преместен като учител в Пазарджик. Трескаво-емоционална е картината на завръщането. Но това все още не е краят на историята на истанбулския Фурнаджиев. „Прекрачилият току Христова възраст учител е уморен, над четири години е прекарал в този невероятен топос, чудо за очите, според Вазов, но нали мястото трябва да подхранва и душата, а не само голите сетива? Багажът му е стоял и без това почти готов и стегнат, той бърза за счетоводството на Екзархийското наместничество, още по-припряно приключва сметките, тегли рязко дебелата черта, без да пресмята рестото, и още същия ден в 18.50 часа, под спусналото се ниско и ситно ръмящо есенно-зимно истанбулско небе се качва на влака в Сиркеджи, където преди няколко години беше стъпил светъл, изпълнен с толкова вълнение и очакване, и въодушевен и възторжен беше пожелал да се слее с бледоликата тълпа.“ (с. 99). Винаги искаме да бъдем другаде. Раят е някъде другаде, в рая са винаги другите. Друг ад е. Беше написал някога Георги Господинов. А след всеки щастлив край, след всяка благополучна развръзка идва разочарованието.

И тъй – Фурнаджиев(-Мевсим) ще тегли чертата на равносметката и ще се завърне в родината с акуратния списък на всичко, което преди четири години е донесъл със себе си: куфари, денкове, документи, прибори… И печат с резолюция „изселва се от Цариград“. „Тепърва му предстои да узнае и почувства – задъхано-пристрастно, воден и от собствения си житейски опит на поет, обобщава Мевсим, – че няма изселване от този град, а (в най-добрия случай) само физическо откъсване, че прекрачил веднъж прага му, подишал влажния му въздух, потопил се в шума, в невъобразимия му подреден хаос, във въртележката му, човек е орисан вечно да остане в него, запленен и омаян, вграден и зазидан; за него все още не са актуални посветените на родното Скопие думи на един турски поет, с когото може и да се е разминавал по „Истиклял“ или да е споделял общ покрив в някои перенски кръчми и механи, че „дори когато ние не сме в него, той е в нас“; априори неизкоренимо; с годините, след десетилетия още по-добре ще разбере и осъзнае колко еретичен е този израз – да се изселиш от Истанбул.“ (с. 100). Всъщност, всеки, докоснал се до този град, ще разказва за точно този период от своя живот като не-за-себе-си. Ще пише апология за Истанбул.

Хюсеин Мевсим щрихира през призмата на един вечен, колкото европейски, толкова и в генезиса си дълбоко балкански вкоренен (защото тук е роден – и митът, и човекът) културен мит за Вечното завръщане. Вграждането и неговите проекции в историята на културностроителното ни съзнание е дълбоко изстрадана тема в българското литературознание. В духа на Мирча Елиаде и Тончо Жечев, авторът на настоящата книга доказва на практика, с един почти непознат историко-биографичен епизод от живота на Фурнаджиев, че там някъде, в заника на 30-те, странстванията и страстите български за Българския Одисей не са приключили. Разкъсван от спомена за чернозема и пролетния вятър, но привлечен от прилива на Босфорските води, гален и прелъстяван от безброй ориенталски аромати, но верен на димния вкус на родната Итака, поетът Фурнаджиев ще остави зад гърба си илюзиите за ново начало, но ще си тръгне с ясното усещане, че пропуска шанса на времето си, че пътищата му водят за никъде. Че, макар и тръгнал си, той никога няма да може да напусне Острова и да се завърне истински. А Града? Ще се окаже, че пътищата му назад са отрязани – и към родината, и към Босфорските води. И оттук нататък ще гърми „оглушителното мълчание на поета“; по вид и менталност тъмен, неясен и самобитен; „неподдаващ се на ясни дефиниции септемврийски поет“, но пък толкова органичен, ориенталски като външност, типаж; в толкова плътна корелация с адепта на Одисеевското начало в литературата ни (Петко Рачов Славейков). Изследователят Мевсим непрестанно тангира спрямо Одисеевската тема в текста Фурнаджиев, но отказва да я назове директно. Защо ми се струва, че това е заради нейната лична преживяност и почувстваност?

Търсейки може би адекватния отговор на множеството въпросителни около „времето на застой и вцепеняване, на дълбока летаргия“ в творчеството на поета, Мевсим дава деликатни отговори, прави предпазливи (но в никакъв случай уклончиви) констатации. „Достатъчно е само да се погледне в съдържанието на томовете с избраните или събраните му стихотворения, за да се види, че истанбулският период е tabula rasa. Например в една от тези книги забелязваме следното: „Стихотворения (1929-1932 и 1937-1944)“, сякаш истанбулският времеви отрязък 1933-1937 не съществува, прескочен и прекаран в дълбока летаргия.“ Защо се получава така? Дали защото животът в космополитния град, блян за художници и поети, не предлага всъщност истинския интензивен духовен живот, в който буквално няма време за вцепенение и покой, за съзерцание и творческа сублимация? И с ретардно отложено действие впоследствие ще избухне зарядът на вдъхновението… И ще стане безпощадно ясно, че митът за културната провинция Истанбул е рухнал безотрадно, защото родните провинциални територии всмукват и доунищожават творческата енергия на самобитния поет, „немислим извън своята земна гравитация и национален радиус, чужд на всякакво космополитическо превращение…“ (Здравко Петров). Истанбул обаче ще възкръсва след това непрестанно и отново в спомените на Фурнаджиев – за това свидетелстват и Т. Жечев, и М. Цанева, и В. Мутафчиева. Тя, Вера, най-проникновено ще изтълкува и парадоксалното разминаване на Поета и Града. И той ще започне да възкръсва бавно, в епизоди, в поетически етюди от поезията му: в стихотворенията „Нощ“, „Днес“, „Сбогом“, „Глас“, „Възвръщане“. В тях си подават ръце Одисей и Блудният син, болката и съмненията, мъчителните угризения на съвестта на оцелелите след кървавия ужас на 1923, хаотичното усещане след поредицата бягства, полудявания и завръщания. Като в кървава Софоклова драма се развива съдбата и живота на цялото това поколение.

Споменът за Истанбул оживява десетина години по-късно за Фурнаджиев съвсем реално, когато, вече, уж съвсем „гъвкаво и с лекота“, „винаги правилно ориентиран и правилно преценяващ“, той успява да се впише в новата конюнктура на т. нар. народна власт, но всъщност власт на терор, интриги и компромиси, време отново на (но вече едно по-различно) вграждане. На „подгизнали“ вграждания. Време на „спасяване на собствената си биография“. И Фурнаджиев ще напише идеологически активните и пропагандно-ангажираните си стихотворения: „В Истанбул“, „Турски новобранци“, „Пак зимата е влажна и мъглива“, „Група кюрди седят на стамбулския кей“ (машинопис) и „Юмер“. Ето че Истанбул ще влезе най-сетне в полезна употреба за пренаписването и стъкмяването на собствена биография. А поезията и споменът ще бъдат впрегнати в юздата на литературния слугинаж. Но, кои сме ние – ще отбележи с мек и толерантен тон литературният историк (и това е точно намерената модулация на коректния исторически тон) – да клеймим и съдим творческата личност „от удобните позиции и защитените траншеи на по-късното време, а най-добре е да се остави всеки да понесе своя кръст, да отговаря единствено пред безапелационния съд на съвестта си“? Фурнаджиев, впрочем съвсем искрено и отговорно, „се ангажира с турския случай“ и пише гневни публицистични статии и очерци. Настъпило е времето сам той да осмисли личния си мит Турция.

Книгата за турския период от живота на Фурнаджиев завършва, както и започва, емоционално и лирично, с „Вместо заключение: Прощално с Истанбул“. На базата на антитезите и паронимиите Мевсим артистично обобщава, трескаво търсейки едничка сред множествеността от истини за характера и темперамента, менталността, емоцията и нагласите на този толкова разнолик и противоречив български поет. С ясното съзнание, че едничката истина липсва. Само наглед неуместната смяна на глаголните времена и наклонения в критико-историческото му повествование въвежда читателя в романа Фурнаджиев и тази смяна е провокирана от смяната на гледните точки, които почти по Станиславски те въвеждат, теб, читателю, в кожата на неговия герой. А там е неспокойно. Малко преди преждевременната си смърт Фурнаджиев се прощава на живо с Истанбул. Отива там най-неочаквано, като част от делегация. Одисей се завръща в своята припозната Итака. Завръща се като… екскурзиант. Одисей на екскурзия?! И тук, на финала, читателят съпреживява емоционално емоционалното докосване на поета с красавицата на Босфора. Преживява с него вълненията, разпознаването на познати улици, маршрути, цветове, миризми. С него се случват чудеса и той проговорва отново на турски. „Блажен е, който дойде тук на екскурзия“ е възкликнал в началото на заточението си някога в 30-те поетът. Внимавай какво си пожелаваш! Повторното завръщане на Одисей ще е и последно, защото вече е изневерил на своите Итаки. Въпреки че ще си купи от пазара фес, който повече няма да свали от главата си. (Фесът не е просто индивидуална артистична приумица – нали си спомняте онази скандална снимка на кръга „Мисъл“, на която Жрецът-Воин на модерната българска литература, ницшеанецът Пенчо е… с фес?) Ще се закани да напише спомени за Истанбул, в които да разкаже „цялата истина“. И… няма да успее. Героят-разказвач закъснява, но за разлика от литературния историк, този път фатално. Друг един поет обаче, Атанас Далчев, който ще замине към града на Босфора по препоръка на самия Фурнаджиев, ще успее вместо него да сътвори „Малка цариградска мозайка“, в която ще разкаже

„Броени месеци след втората прегръдка с Истанбул, в началото на следващата година, авторът на „Конници“ завинаги склапя очи. … Всички дошли на поклонението в мразовития януарски ден в просторното фоайе на Народния театър забелязват, че Фурнаджиевото широко и смугло лице излъчва една странна разведреност и одухотвореност; отразява примирително успокоение. И все ми се струва, че ако не си отива с отворени очи от този свят, то е защото вижда за прощално Стамбул.“ (с. 148). Това е и финалът на книгата на Хюсеин Мевсим и там има всичко, от което се нуждае добрата белетристика: и поанта, и парабола, която се затваря. Поантата е на споделената късна любов на един интересен поетически път, на един противоречив живот на бунтовник, на имажинист, на революционер на духа и конформист на житейския жест, изправен пред невъзможността за подвиг. Финалът е за живота на културния герой, на романтичния герой, който е бил щастлив през цялото време, а не го е знаел… Малко Чеховско, може би? И със сигурност – много Орхан- Памуковско.

Франсоа Лиотар на времето твърдеше, че няма сериозна история, няма познание извън разказа. Днес Умберто Еко разсъждава върху проблематиката на литературната история и стила на разказване, разчитайки основно на влиянието на литературните текстове (заредени с интертекстуална ирония и фикции) върху историческите събития (разбирай разкази). А големите разкази днес, възможни или пък не в (нео)постмодерната ни ситуация, разчитат винаги на частната картина, на личния мит, на сочния разказ с човешко лице (простете за старомодното клише). С новата си книга „Никола Фурнаджиев и Истанбул“ (Жанет 45, 2015, Пловдив) Хюсеин Мевсим дава практически отговор на въпроса как трябва да разказва литературният историк днес, за да бъде интересен, атрактивен, разбран, нужен неговият разказ. Във всеки случай не „на колене пред която и да е освободителка“ (Хр. Бръзицов) – идеология. В никакъв случай на колене пред клишетата на литературоведския предразсъдък. Нека оставим предразсъдъците на… интерпретациите. Дори не на колене пред вездесъщия факт. Прецизно и документално добросъвестно, да, със сигурност, но най-вече трябва да разказва интригуващо и интересно. А това означава да лови разказите във въздуха. Да подушва трагедията, драмата (и мелодрамата, защо не), където я има, да идентифицира настоящия момент като алюзия на нещо минало (и обратно), да разсъждава по аналогия, да моделира фигури на езика и мисълта. Да разказва влюбено в предмета на своите занимания. В качеството си на литературен (из)следовател да проектира историята в истории, да опитомява малките истории от документа за каузата на голямата художествена литература. Да бъде просто ловец на разкази.

 


[1] Шуреят на поета, по-малкият брат на Надежда Фурнаджиева Емил.

[2] Брат му Любомир, който по това време следва архитектура в Грац.

[3] Според предположението на Йордан Фурнаджиев това може да е помощничка на майка й в къщната работа.

[4] Добавено най-отгоре и обратно написано.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...