От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 06 See us

 

Как точно трябва да се пише за неща, които са ви разтърсили дълбоко? Как се възпроизвеждат – за една по дефиниция скептична публика – неща като неконтролируемото треперене, спазмите в гърлото и почти детинското наслаждение от пороя, който напира да се излее, съпровождано от удивлението, че всичко това „все още е възможно“?

„Естествено, разтърсващо“, беше най-първият ми, инстинктивен отговор – и така една сутрин преди няколко дни набързо натраках във Фейсбук следните редове:

Плаках с горчиви и яростни сълзи, докато в главата ми чукаше тъпата мисъл, „Абе, аз май съвсем се вдетинявам вече“. Но не можех да спра, тялото ми се тресеше от само себе си и юмруците ми се бяха стиснали толкова силно, че чувствах как ноктите всеки момент ще се забият в кожата ми. Не ме питайте защо. Вижте сами.

И чак по-късно, когато отрезвяващата липса на обратни реакции ми показа, че може би това не е най-точният начин за споделяне на някаква силна емоциА, се замислих малко по-дълбоко и затърсих други начини за споделяне. Само за да установя, че си е адски трудна работа. Особено когато става дума за нещо толкова мащабно, толкова пространно, толкова екскавиращо (измислям си тази думичка, за да предам усещането за разравяне и преместване на големи неща, примерно големи земни пластове), колкото е сериалът When they see us (Когато [успеят да] ни видят), който от известно време насам предизвиква фурор по Netflix. Не, не става с фронтални атаки. Тук трябва да се седне здраво и да се прави опит за пре-предаване, пре-осмисляне, пре-обхващане, на нещо голямо. Много, много голямо.

Да започнем тогава със самата (напълно реална) история, която стои зад филма.


Small Ad GF 1

Април 1989 година, долу-горе по същото време, в което всички ние с вас, съзнателно или не, изграждаме някакви предусещания за гигантските промени, които ще се излеят отгоре ни само след няколко месеца… Та, в далечния Ню Йорк, и по-точно в неговия Централен парк, се разиграва една човешка трагедия, на която е писано да придобие далеч по-гигантски мащаби, отколкото може да се предположи при първоначалната среща с банално-злостната думичка „изнасилване“. Гнусно, унизително, безчовечно престъпление от вида, който може би сме свикнали някак механично да „приемаме“ като част от животинската си природа, знам ли? В живота – нещо, с което се срещаме с неизбежна честота, противно на всички учени писания, които биха искали да ни убедят в неизбежния ход на човешкия прогрес и развитие. В изкуството – редовно използван мотив, незнайно дали защото то „отразява живота“, или обратно. Тук, в тази съвсем реална, съвсем истинска история – начало на една верига от трагични събития, които продължават да отекват в Америка и до днес, като болезнено-дамгосващо напомняне за това до каква степен тамошното (а може би и което си поискате) общество – днешно общество – не някакво някогашно, не някакво измислено – си остава определяно от онзи комплекс от групови страхове, несигурности и агресивности, които сме свикнали да назоваваме с думата ‚расизъм“.

Жертвата на престъплението – млада бяла жена от (горната) средна класа, която е правела в парка ежедневния си пробег – е оставена полумъртва, пребита, с бавно изтичаща кръв, на мястото. От извършител(ите?), естествено, няма и следа, затова пък в парка по същото време, за зла врага, се е намирала голяма група млади чернокожи момчета – всъщност подрастващи деца – които са се занимавали с нещо, което в сленга на тяхната социална и възрастова група се нарича wilding, дивеене. При което в случая става дума не просто за познатото от собствените ни тийнейджърски години дивеене, а за доста сериозни нападения върху почти всички хора, които им попаднат на пътя. Между 9 и 10 часа вечерта част от тях пребиват и ограбват минимум двама мъже, които са имали малшанса да се намират на същото място и по същото време, други блъскат и реват срещу закъснелите в парка колоездачи, трети просто зяпат сеир. Нещата са грозни, заплашителни, кощунствени, но все пак (или все още) далеч от онова, което се разиграва само на няколкостотин метра разстояние, също в парка…

Където младата бяла жена лежи с бавно изтичаща кръв, докато подрастващите мъжлета – общо 33-ма на брой – „дивеят“. Идиотска им работа, би могъл да каже човек…

Да, би могъл. Само че…

Само че на следващия ден нюйоркската полиция от съответния участък, под ръководството на местната шефка на отдела за сексуални престъпления, Линда Феърстийн, започва да съставя списъци от заподозрени, които са доведени за разпит в участъка, след което петима то тях – Кевин Ричардсън, Антрон Маккрей, Юсеф Салаам, Кори Уайз и Реймънд Сантана – правят подробни признания, записани на видеокасети, в които се обвиняват един друг в извършването на престъплението, но и признават собствената си вина.

Бам! Съдийското чукче изкънтява, няколко месеца по-късно, и „Петимата от Сентръл парк“ (както те ще станат печално известни за множеството милиони читатели и зрители на историята, която междувременно се е превърнала в поле на ожесточена битка между защитници и обвинители от всички възможни групи, прослойки, класи и не знам какво още, на американското население), получават „заслуженото“. (Няма как да не поставям думата в кавички, при днешното разбиране и виждане за процеса и всичко свързано с него. Спорно или безспорно оправдаването и издигането им до статус на абсолютни жертви на системата, „Петимата реабилитирани“, както междувременно те са наричани, днес малко по малко се превръщат в нова икона на Движението за граждански права в САЩ.)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За да преминем възможно най-бързо през ада, през който петте момчета ще преминат през следващите години, нека изброим фактите възможно най-кратко: петимата получават различно дълги присъди – от пет до петнайсет години – като единственият от тях, който по онова време е на 16 години, Кори Уайз, получава най-дългата присъда, която ще трябва да излежава в затвор за възрастни, за разлика от останалите. Годините изтичат, момчетата-мъже излизат един по един, само Кори остава в кафеза-ад чак до чудодейния край на историята, който днес я прави толкова оспорвана и който, нека бъдем реалисти – никога, никога, никога! – не би проработил в една измислена история.

А (началото на) чудодейния край идва в момента, в който Матиас Рейес – друг затворник от същия затвор, в който по онова време лежи и Кори – най-неочаквано признава през 2002 година, че е единственият извършител на престъплението. Уликите, събрани по време на първоначалното разследване – и най-вече единствената семенна проба, открита в или по тялото на жертвата – действително потвърждават признанието му. От останалите петима никога не е откривана каквато и да е веществена следа, на или в близост до местопрестъплението. Единствените „улики“ се състоят в собствените им признания – силно объркани, силно непоследователни, силно оспорвани в съда и медиите – но, в края на краищата, напълно достатъчни за първоначалните присъди. Изведнъж обаче, 13 години по-късно, всички улики и доказателства се оказват резултат от манипулации, полицейска небрежност (а всъщност целенасочено водене на процеса в една посока, която би довела до максимално бързото му „разрешаване“) – и огромен, непосилен натиск от страна на обществеността в САЩ, да се постигне „справедливост“ във възможно  най-кратки, най-бързи срокове.

Бам! Бам! Бам!

Ами сега? Оттук нататък започва нова битка, този път на Петимата срещу системата, която продължава други единадесет години, тоест докато на власт в Ню Йорк е кметът Майкъл Блумбърг – известният мултимилиардер, собственик на гигантски финансов конгломерат със същото име – който е на мнение, че градът може да спечели юридическата битка, колкото и каквото да струва това. Но при следващия кмет, Бил де Блазио, позицията на общината – а междувременно и на обществеността, която малко по малко започва да получава все повече и все по-разнообразни свидетелства в полза на тезата за пълна невинност – се променя радикално. В края на краищата, през 2014 г., петимата получават най-голямото обезщетение в историята на града Ню Йорк, 41 милиона долара (по един милион за всяка от годините, които са прекарали в затвора), и постепенно започват да се издигат до позицията, на която се намират днес: новите икони на борбата за граждански права. Онези, които не само са оцелели, но са успели и да надделеят, напук на цялата безпощадна мощ на системата. Героите. Реабилитираните.

Така. Всъщност едва на това място, след неизбежния дълъг увод, идва и нещото, за което се опитвам да говоря през цялото време: филма в четири серии Когато [успеят да] ни видят. Един мощен филм. Сериозно постижение и на изкуството, и просто на човечността. Четири часа, които ви карат да съпреживеете ада такъв, какъвто е обрисуван от мощното въображение и чисто човешко присъствие на хората зад него, и на първо място създателката му Ейва Дюверней [в американско произношение], позната ни вече от хагиографския[1] филм „Селма“, който преди няколко години получи множество награди.

Ето тук вече става истински трудно. Филмът, казано възможно най-просто, е убийствено ефективен. Майсторството, с което историята е представена, еднозначната убедителност на повествованието, емоционалната мощ на епизодите и кадрите, неописуемо вдъхновената игра на целия актьорски колектив, и особено на младия Джарел Джером (в ролята на Кори)… Просто няма как човек да не застине и притихне пред цялата тази мощ, искам да кажа, ако е обикновен, нормален човек, който все още никога не е бил въвличан в партизанските борби около първоначалната история. Но именно в това се състои и основната трудност при оценката на филма, поне за самия мен. Защото, освен едно великолепно произведение на изкуството, той е и невероятно силно политическо, гражданско, човешко послание, чиято окончателна достоверност… е просто недоказуема.

Упс. Време е за леко похълцване. Както как така, едновременно и „невероятно разтърсващо, истинно послание“ – и „послание с недоказуема достоверност“? Тоест, и вълкът сит, и агнето цяло, така ли да разбираме заключението? Признавам, ако бих писал всичко това в Америка, то най-вероятно просто… не бих се осмелил. Споровете, контроверсиите и страстите около тази история са до такава степен накалени до бяло, че едно подобно колебливо, не заемащо радикална позиция, не-отчетливо мнение, вероятно е и най-лесният начин „човек да си потърси боя“. Но, признавам, в момента не съм способен на нищо друго. Филмът е гигантско постижение, в това не се съмнявам ни най-малко. Но дали историята зад него е също толкова лишена от двусмисленост и съмнителност, особено що се отнася до миракульозното ѝ, фантастично разрешение – по този въпрос просто не мога да кажа нищо. И, за да бъда окончателно откровен – не мога да заема и еднозначна позиция. Да, тези хора, реалните хора зад историята, действително изглеждат като жертви на една безобразно едностранчива система. Нямам съмнения в това, че тя, системата, е такава. Съмненията ми са свързани единствено с това чудодейно избавление. И, за да не бъда голословен, ето тук един видеоклип, идещ от либерална медия (CNN), в който накратко са формулирани аргументите, правещи тезата за „чудодейното избавление“ да изглежда, хм… малко чудодейна.

 

 

Но тук вече със сигурност е време да престана с префинените увъртания и да кажа онова, което в края на краищата е и нещото, заради което пиша целия този текст: на всяка цена гледайте филма! Дали ще заемете една или друга позиция, дали ще го приемете безусловно или ще предпочетете да кажете, също като гореспомената Линда Феърстийн (и Доналд Тръмп, който също има печално, ако и малко странично участие[2]), че всичко това „граничи с фабрикация“ – това, предполагам, си е ваша лична работа. Но не е добре просто да го подминете със свиване на рамене или, както виждам да се случва покрай сериала „Чернобил“ – с всезнайковски заключения от вида на „Глупости на търкалета, вятър и мъгла! Всичко е фейк нюз, всичко е лъжа и измама, всичко е лайна!“ В това толкова нашенско, толкова предвечно-провинциално, толкова дребнаво и толкова всеобхватно пред-заключение, според мен се състои най-голямата заплаха пред днешна България (и останалия свят). Приемем ли веднъж, че всичко на тоя свят е лъжа, измама и манипулация, тежко ни! Оттам нататък пътят може да води единствено наникъде, по простата причина, че не сме способни да изберем каквото и да било. Щом всичко е едно и също, то избор не може да бъде направен. А там, където избор няма, няма и възможност за елементарна човечност, за състрадание, борба, разкаяние, изкупление… За каквото си пощèте.

Няма човешкост там, където няма възможност за избор. Отидете и вижте, в това е единствената надежда (за човечност, за развитие, за каквото си поискате)!

Берлин, юни 2019

 

[1] Под-жанр на биографичните повествования, в който портретираната личност бива представена като светец (светица). В случая със „Селма“ става дума за биография на Мартин Лутър Кинг.

[2] По време на разследването на случая Доналд Тръмп – по онова време все още не толкова известен строителен магнат – публикува в няколко нюйоркски вестника, сред тях и Ню Йорк Таймс, грамадни обяви-реклами-апели, в които настоява за… връщане на смъртното наказание в Щата, специално заради този случай. Днес, тридесет години по-късно, той твърдо отказва да се извини пред Петимата.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...