Дискусии – Политика

От редакцията:

Защо е важно да чуваме всички гласове

В последните дни, след изненадващите въздушни удари на САЩ и Израел срещу иранската ядрена инфраструктура, публичното пространство бе бързо наводнено от мнения. Сред тях особено забележително внимание получи позицията на Гари Каспаров – бивш световен шампион по шах, превърнал се в политически коментатор и острокритичен глас срещу авторитаризма.

Това, само по себе си, не е проблем. Но когато именно тази гледна точка – риторично ярка, но стратегически опростена – получава несъразмерна медийна тежест, а в същото време гласове като този на проф. Джон Миършаймър – учен и политически анализатор с десетилетен опит в анализа на международни конфликти – остават почти нечути, възниква въпрос, който не е само медиен:

Какви са опасностите от едностранна интерпретация на военна ескалация?

Този текст цели да направи нещо рядко в съвременния информационен поток: изрично и систематично сравнение между две диаметрално противоположни гледни точки – не на ниво интуиция, а твърдение по твърдение. Защото информираното мнение не е онова, което просто съвпада с нашите убеждения.

❗ Истински информирано мнение може да бъде оформено само чрез реално сравнение.

🧠 Този сравнителен анализ стана възможен благодарение на съвместна работа с изкуствен интелект, който бе използван за систематизиране на позициите, историческите аргументи и реторическите конструкции от двата текста. Това не отменя нуждата от човешка преценка – но дава нови възможности за яснота, баланс и дълбочина в епоха на информационен шум.

А когато става дума за война, режимна смяна и ядрена заплаха – това сравнение не е просто право. То е задължение.

Гари Каспаров: Иран и Америка: Край на отлагането на решенията

В шахмата идва момент, в който действието достига своята кулминация и решението става неизбежно. Играта трябва да приключи по един или друг начин – играчът трябва да направи ход. Може да е правилен, може да е грешен. Но ще се случи.

През двадесетте години, откакто се оттеглих от професионалния шах, открих, че събитията в реалния свят често следват подобен модел. Така е и сега в Иран, където вече сме преминали кулминацията в десетилетната размяна на удари между Иран от една страна и САЩ, Израел и техните съюзници от друга. Никога не е имало истинско статукво, което да се запази – само илюзия, която прикриваше бавно, но неотклонно ескалиране. Най-после Израел, с мълчалива подкрепа от САЩ и Европа, отслаби иранската противовъздушна отбрана и разгроми прокситата му в Ливан и Сирия. По този път Иран щеше или да постигне целта си да създаде атомна бомба, или Западът щеше да го спре. Несъвършената ядрена сделка от ерата на Обама бе опит временно да се спре часовникът – но не промени по същество целите на нито едната страна. А в шаха няма прекъсване. Някой щеше да се опита да приключи играта.

Аз одобрявам решението на президента Тръмп да унищожи ядрената програма на Иран.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Абонамент

Сега Доналд Тръмп го направи – и с това показа, че предизборната му реторика за „президент на мира“ не е била нищо повече от празни приказки. В събота вечер САЩ бомбардираха основните ядрени обекти на Иран – във Фордоу, Натанц и Исфахан.

Почти по всеки въпрос аз се противопоставям на Тръмп – по същност, по символика и по стил. Не го крия. Но въпреки това оценявам всяко конкретно действие според собствените му качества. Не съм сам в това: дори конгресменът Адам Кинзингер – Герой на демокрацията според RDI и всичко друго, но не и привърженик на президента – нарече ударите от този уикенд „правилното решение“.

Призовавам всички да оценяват ситуацията с премерена обективност. Ако бихте осъдили тази атака, ако беше извършена от Обама – добре, имате право. Но ако дълбоко в себе си знаете, че не бихте го направили – тогава не я осъждайте и сега.

Предполагам вече сте се досетили, че аз одобрявам решението на президента Тръмп да унищожи ядрената програма на Иран. Разбирам изкушението да се направи паралел с Ирак през 2003 г., но тук става дума за различни операции, различни страни и различни президенти. А има и други исторически аналогии, които ни водят до други изводи. Израел на два пъти е унищожавал зараждаща се ядрена инфраструктура на свои врагове – в Ирак през 1981 г. и в Сирия през 2007 г. Тези удари не доведоха до дълги войни – те предотвратиха потенциално катастрофални конфликти. Гражданската война в Сирия беше достатъчно кървава, когато диктаторът имаше само отровен газ и варелни бомби – но представете си какво би се случило, ако Асад можеше да размахва ядрена бомба над главите на хората си. На този етап не виждам продължителен сблъсък между САЩ и Ислямската република. Унищожаването на ядрените обекти може да доведе до бърз край на конфликта.

А що се отнася до вътрешнополитическата реакция в САЩ – да се обявява конституционна криза всеки път, когато този президент вземе важно решение, което не ви харесва, граничи с политическа безотговорност. Гарантирам, че ще преживеем истински конституционни кризи преди края на мандата на Тръмп. Нека запазим барута си сух, ОК?

Разбира се, нямам особено доверие в клоунската трупа, която минава за правителство. Пийт Хегсет не е сериозен министър на отбраната, а изглежда дори Тръмп вече не вярва на директора си по националното разузнаване Тулси Габард. Така че, макар да вярвам, че президентът взе правилното решение, не вярвам в процеса, довел до него. И се страхувам как тази неспособна група ще реагира на последиците. Не бива да забравяме, че и противникът има право на ход – а Иран със сигурност ще отговори. Жалко, че нямаме по-стабилни ръце на кормилото, когато това се случи.

Можем да спорим за способността на Тръмп да управлява тази криза. Или можем да спорим за това как президентската власт се е разширявала в хода на десетилетията. Но ние сме там, където сме – и това, което Тръмп направи дотук, не се различава съществено от военните удари в Ирак и Йемен, извършени от Обама и Байдън. Ако не сте съгласни със ударите на администрацията срещу Иран – чудесно! Но аргументирайте се с политически, а не с демократични съображения. Да се приписва съботното събитие на авторитарните импулси на Тръмп – както го направи коментаторката Рут Бен-Гиат – или да се нарича незаконно и достойно за импийчмънт – както го направиха АОК и Рашида Тлаиб – може да прозвучи като чиста партизанщина за американците, които знаят, че враждебността между САЩ и Иран не започва от януари тази година и си спомнят подобни действия от страна на предшествениците на Тръмп. Това подкопава нарастващите протести срещу безспорното му вредно поведение у дома и придава на опозицията несериозен облик.

Когато правиш ход по време на кулминацията на играта, никога не знаеш със сигурност дали ще победиш. Изходът от интервенцията на Тръмп в Иран е далеч от сигурен. Ако поиска повече ресурси за по-широка война – тогава, да, Конгресът ще трябва да го държи отговорен. Но още не сме стигнали дотам – и не съм сигурен, че ще стигнем. Бързата, злорадстваща култура на Twitter не възнаграждава нито търпението, нито внимателното обмисляне на фактите. Но в реалния свят именно те са добродетели – особено по време на война.

Източник

Проф. Джон Миършаймър: Защо войната на Израел срещу Иран се обърна срещу него

Глен Грийнуолд: Напълно разбирам, че в израелското национално съзнание Иран се възприема като най-сериозната заплаха, и е логично Израел да не иска той да притежава ядрено оръжие – отчасти от страх, че може да го използва. Но мисля, че по-големият страх, както в Израел, така и в Съединените щати, е следният: ако Иран стане ядрена държава, Израел вече няма да може напълно да доминира региона, както го правеше досега.

През последната година видяхме, че става дума не само за Газа, не само за Западния бряг. Израел отново бомбардира Сирия тази седмица. Поеха отговорност за смяната на режима там. Отнеха територии от Ливан и многократно го бомбардираха през последните години. Бомбардираха Йемен, а сега бомбардираха и Иран. Тоест, Израел може да прави каквото си поиска – благодарение на своето военно превъзходство.

Политиката на Вашингтон винаги е била да гарантира, че Израел запазва военното си превъзходство в региона. Така че, да, разбирам опасенията, че Иран може да използва ядрено оръжие, ако го придобие. Принципно, логично е да искаш по-малко държави с ядрени оръжия, а не повече. Но не е ли по-големият страх всъщност този: че ако Иран стане ядрена сила, Израел ще изгуби възможността си просто да тормози целия регион и в крайна сметка – да го контролира?

Джон Миършаймър: Според мен няма съмнение, че Израел в момента е в позиция на военен хегемон, който може да се държи като насилник в региона. И не бива да подценяваме важността на съюза между Израел и Съединените щати. Двете страни действат в региона като тандем – и това е мощен фактор, който многократно усилва силата на Израел.

Моето виждане е малко по-различно от твоето. Смятам, че ако се върнем назад във времето – след създаването на Израел – ще видим, че израелците винаги са имали дълбок интерес да разрушават арабските си съседи. Това, което се случва сега със Сирия, или по-скоро се случи през последната година и половина, е именно онова, което израелците искат да се случи и с Иран.

Те искат да разцепят съседите си, да ги разрушат, ако могат. Когато говорят за „смяна на режима“ в Иран, те имат предвид не просто смяна на правителството. Те искат да разбият Иран на съставни части. Например, израелците отдавна имат дълбок интерес към създаване на кюрдска държава.

Всички налични доказателства сочат, че бомбардировъчната кампания на Израел срещу Иран е постигнала точно обратния ефект спрямо иранското ръководство.

Винаги съм се чудил защо Израел обръща толкова внимание на кюрдския национализъм. Отговорът е, че ако създадеш кюрдска държава, ще разбиеш Ирак, Иран, Сирия и дори Турция. Това е класическа политика на „разделяй и владей“.

Така че да – те искат да бъдат най-силната държава в региона, както намекна. Но това не е всичко. Те вярват, че пътят към това минава през:

1.   тясно сътрудничество със Съединените щати;

2.   да бъдат единствената държава в региона с ядрено оръжие;

3.   да разполагат с най-силната конвенционална армия в региона;

4.   да разрушат съперниците си или да ги направят зависими от САЩ.

Това вече са постигнали с Йордания и Египет. Тези две държави имат изключително ограничена свобода на действие спрямо Израел, защото са икономически зависими от чичо Сам. А чичо Сам ясно им е дал да разберат, че ако се противопоставят на Израел по какъвто и да е начин, ще платят икономическа цена.

Ето така се контролират Египет и Йордания. А по отношение на страни като Сирия, Ливан, Иран, Ирак – основната цел е да бъдат разрушени, да бъдат разбити, да станат нефункционални. Това е втората голяма цел – „смяната на режима“, когато погледнеш под повърхността.

Глен Грийнуолд: Добре, тогава да те попитам: постигнаха ли се реални резултати с тази бомбардировъчна кампания – която беше доста интензивна и тежка в Иран, водена основно от Израел, но също и от Съединените щати – в смисъл на дестабилизиране и разбиване на страната? Или според теб иранското правителство излиза от тази ситуация все така силно и трудно за сваляне – при положение, че вече 45 години, от 1979 насам, се опитват да го свалят и не са успели? Как виждаш тяхната сила и дали според теб са достатъчно отслабени и дестабилизирани?

Джон Миършаймър: Всички налични доказателства, Глен, сочат, че бомбардировъчната кампания на Израел срещу Иран, която започна на 13 юни, е постигнала точно обратния ефект спрямо иранското ръководство. Хардлайнерите са взели властта. Революционната гвардия има повече контрол от всякога. Аятолах Хаменей е отслабен, защото на практика е бил принуден да се укрие и вече не е в позиция да ръководи страната по какъвто и да е значим начин.

Освен това всички признаци сочат, че народът се сплотява около знамето. Имаме богата история на такива реакции – всеки път, когато една страна започне въздушна кампания срещу друга с цел смяна на режима. Имаме сериозен исторически прецедент и няма нито един случай – и искам да подчертая това – нито един случай, в който въздушните бомбардировки сами по себе си са довели до смяна на режим. Всички доказателства показват, че резултатът е т.нар. ефект на сплотяване около знамето.

Така че идеята, че израелците ще постигнат смяна на режима чрез въздушна кампания, просто не е сериозна. И ако погледнем какво се случи през последните 12 дни, няма никакви индикации, че страната е пред колапс или на прага на промяна. Ако изобщо има нещо, режимът е в по-добра позиция днес, отколкото беше на 12 юни – деня преди началото на кампанията. Това е провал.

Глен Грийнуолд: Мисля, че ако израелците и другите поддръжници на смяна на режима в Иран чуят това, което казваш – а аз вече съм виждал как реагират в подобни ситуации – ще посочат Либия като контрапример. Нетаняху конкретно цитира Кадафи като модела, който Иран трябва да следва. Представяш ли си: да чуеш, че моделът, който предлагаме на Иран, е този на Муамар Кадафи – който, нека не забравяме, беше не само свален, но и буквално изнасилен до смърт на улицата от група обезумели мъже. И там може би има аргумент, нали – че наистина успяхме да унищожим режима само чрез въздушни удари?

Джон Миършаймър: Не, това, което се случи там, беше сухопътна война, нали? Не се наложи да нахлуваме директно, но имахме прокси сили, които вече водеха война срещу Кадафи. И тогава ние се включихме с въздушна мощ.

Но тук аргументът е, че само с въздушна мощ – без революция, без сухопътна война – ще предизвикаме промяна на режима. Това не се случва. Ако се върнем към случая с Либия, там революцията вече беше започнала – или бунтът, наречи го както искаш – и вече се водеше масивна сухопътна война. Едва тогава дойде въздушната подкрепа.

В такива обстоятелства, да, това може да проработи. Но не и в този случай.

Не забравяй, че трябваше да нахлуем в Ирак. Не можахме да направим смяна на режима от въздуха. Ако можехме, щяхме да го направим. Спомни си „шок и ужас“ – операцията с масирани удари. Тя не доведе до падането на режима. Трябваше да влезем, да завладеем страната, и след това с месеци да търсим… как се казваше онзи…

Глен Грийнуолд: Да, и си спомням нощта на израелските бомбардировки – или по-скоро втората нощ – когато чухме всички тези вдъхновяващи истории за прецизни атаки, които били обезглавили цялото военно командване на Иран. Целта уж била да се покаже такава демонстрация на сила, че Иран да бъде парализиран от шок и просто да се предаде. Същото като онова – шок и ужас. Щели сме да ги „шокираме“ до подчинение. А както ти отбеляза – това не се случи.

Но нека те попитам още нещо – защото едно от нещата, които ме тревожат, е, че макар тази част от войната засега да е приключила – тоест, вече няма самолети или ракети, които летят над Иран, убиват хора и разрушават инфраструктура – не мога да повярвам, че идеята за смяна на режима вече не стои в съзнанието на много хора – както във Вашингтон, така и в Тел Авив.

Президентът Тръмп днес каза, че не иска смяна на режима – смята, че хаосът, който би се породил, не си струва цената. Но е очевидно, че САЩ и Израел продължават да финансират различни фракции. Има МЕК (организацията на муджахидините от Иран), има други групи, лоялни към Мосад, ЦРУ или МИ6…

Предполагам въпросът ми към теб е: в сравнение с Либия, смяташ ли, че тези милиции и прокси-групи са значими? Имат ли достатъчна сила, за да водят смислена сухопътна война за смяна на режима, ако имат и въздушно прикритие от Израел и САЩ?

Джон Миършаймър: Факт е, че досега не са успели да го направят. А след събитията от последните 12 дни режимът има всички основания да смаже тези групи и да се увери, че няма да създадат проблеми.

Сега, мога ли да кажа със 100% сигурност, че няма да има въстание след шест или дванадесет месеца? Не, не мога. Много е трудно да се прогнозира как ще се развият нещата вътре в Иран с течение на времето. Но в момента няма никакви доказателства за въстание. И режимът има силна мотивация да поддържа това положение в обозримо бъдеще. Затова не мисля, че ще има смяна на режима.

Но, Глен, тогава възниква въпросът: какво става, ако все пак има смяна на режима? Какъв е щастливият край тук? Наистина ли вярваме, че новият режим ще каже: „Ние не искаме ядрено оръжие. Няма да създаваме проблеми на Израел или САЩ в региона. Ще се държим добре, съгласно изискванията на Израел“? Наистина ли мислиш, че това ще се случи? Аз не мисля.

Глен Грийнуолд: Мечтата, разбира се, е синът на шаха – който беше марионетка на САЩ и Израел – да се върне на власт в Иран. Да долети от Париж или откъдето и да е, и иранците да го посрещнат с отворени обятия. Виждаш как западните медии вече го третират почти по същия начин, по който третираха Хуан Гуайдо^[1] – като „легитимния“ президент на една страна, без реална власт, но с външна подкрепа. В случая – като монарх на Иран. И това очевидно е планът.

Същото беше и с Ахмед Чалаби – трябваше да поеме властта в Ирак и да бъде посрещнат с аплодисменти, въпреки че не беше живял в Ирак от 40 години. Това е тяхната визия.

Джон Миършаймър: Да, това е визията. И ако вярваш в това… имам един мост, който бих искал да ти продам. Това няма да се случи. И нека ти припомня: когато през 1979 г. избухна Иранската революция, именно шахът беше свален. Шахът ръководеше амбициозна ядрена програма и беше напълно отдаден на идеята да се сдобие с ядрено оръжие.

Причината? От гледна точка на Иран е напълно логично да притежава ядрено оръжие.

Знаеш ли, веднъж Ехуд Барак – бивш министър-председател и министър на отбраната на Израел – каза, че според него Иран се стреми към ядрено оръжие, защото това е толкова логично. Помисли само върху това изказване. Той, разбира се, е изключително умен човек – и е напълно прав. От стратегическа гледна точка за Иран има пълен смисъл да разполага с ядрено оръжие.

Аз съм казвал неведнъж публично: ако бях съветник по националната сигурност на Иран, страната щеше да има ядрено оръжие още днес.

Според мен, изводът от последните 12 дни е, че Иран допусна грешка, като не се сдоби с ядрено оръжие. И днес този извод е още по-ясен: време е да се сдобият с такова. Защото, ако имаха ядрено оръжие, Израел и САЩ нямаше да ги нападнат.

Така че дори да успееш да върнеш сина на шаха на власт в Иран, аз бих заложил много пари, че след кратко време той също ще прояви интерес към изграждането на ядрено оръжие. Защото, отново: в това има пълен стратегически смисъл.

Източник

Сравнителен анализ: Гари Каспаров vs. Джон Миършаймър

🔍 Структурирано сравнение

🧠 Кой дава по-добрата оценка?

✅ Силни страни на Миършаймър

– Опира се на исторически прецеденти, не на аналогии или метафори.

– Предлага реалистична стратегическа рамка: власт, оцеляване, стимули.

– Проследява реалните политически последици в Иран: консолидация на режима, репресии, национализъм.

– Подчертава разминаването между намерение и резултат – ключово в стратегическия анализ.

❌ Слаби страни на Каспаров

– Прекалено разчита на аналогии и символизъм, а не на текущи факти от самия Иран.

– Третира Ирак (1981) и Сирия (2007) като аналогични случаи, без да отчита, че Иран е много по-голяма, по-обединена и по-подготвена държава.

– Подценява риска от ескалация и преувеличава вероятността за чисто, бързо решение.

– Залага на моралната яснота на действията, докато Миършаймър предлага стратегическа яснота.

✅ Силни страни на Каспаров

– Представя умерена, надпартийна позиция в силно поляризирана среда.

– Признава институционалната дисфункция около Тръмп, но все пак оценява действията по същество.

– Насърчава морална сериозност, отказвайки да се включи в плиткия възмущенчески дискурс.

❌ Слаби страни на Миършаймър

– Не предлага изход – анализът му е изцяло диагностичен.

– Не разглежда моралния ужас от ядрен Иран – говори само в категориите на властовия баланс.

🧾 Заключение: Кой дава по-добрата оценка?

Джон Миършаймър, и то с голяма преднина, предлага по-надежден и полезен стратегически анализ на ситуацията. Неговата оценка стъпва на исторически факти, регионални зависимости и вече настъпили последици в Иран. Той ясно различава намерение от резултат – сърцевината на всяка сериозна външнополитическа преценка.

Каспаров, макар и остър и реторично убедителен, третира военната намеса твърде много като шахматен ход – ясен, двоичен, окончателен. Но геополитиката не свършва с шахмат. В този случай той обърква сложността с пресметливост.

Накратко:

🔹 Каспаров говори за това, какво трябва да се случи.

🔹 Миършаймър говори за това, какво се случва в действителност.

А в реалния свят тази разлика има значение.

^[1] Венецуелски политик, който през 2019 г. се обяви за временен президент на Венецуела с подкрепата на САЩ и редица западни страни.

Джон Миършаймър е американски професор по политически науки в Университета Чикаго. Той е теоретик в областта на международните отношения и съавтор, заедно със Стивън Уолт, на много известната книга „Израелското лоби и американската външна политика“.