Скъпи мои родни приятели, след седмица летя за България и мисля, че ми предстои едно от най-трудните завръщания в родината, тъй като за пръв път от 26 години насам не съм сигурен какво точно ще си кажем при тези наши следващи срещи. С някои от вас се познаваме от най-ранно детство, с други ни сближиха учението и професиите ни, а с трети установихме близки контакти чрез социалните мрежи. Но през последната година и половина постепенно установих, че по-голямата част от вас живеят в един свят, в който управляват съвсем различни и напълно необясними за мен физически и най-вече морални закони. Разбира се, говоря за това твърдо и категорично ваше мълчание по отношение на най-голямата трагедия, на която нашето поколение е било свидетел – геноцида в Газа. Това ваше упорито мълчание не ми дава покой вече 21 месеца и аз просто не мога да продължа да го пренебрегвам.
Спомням си с изумление времето, когато ясно разграничавах политиката от човешките взаимоотношения. Кой от нас не е имал я родител, я братовчед, я чичо, който си има своите чудати политически идеи, с които ние не сме съгласни? Но тук не става въпрос за политически идеи. Тук става въпрос за това кой сред нас все още има сърце и кой сред нас все още има съвест.
Представете си за момент, че датата е 10 май 1945 и ние, старите приятели, се срещаме на празнична трапеза и си хортуваме тихо и сладко все едно че никога не е имало Втора световна война. Представете си, че е 10 август същата година и на същата тази наша дружеска трапеза никой нищо не споменава за бомбардировките в Хирошима и Нагасаки. Представете си, че е 11 ноември 1989 г. и никой нищо не споменава за току-що отминалия тоталитарен режим. Защото да се срещнем на 7 юли 2025 година и да се правим, че Газа не съществува, е като да си устроим пикник пред стените на Аушвиц през 1944 г. и да си говорим за снощния футболен мач.
Всъщност мога да приема, че са възможни подобни срещи и подобни разговори. Мога да си представя как един човек може напълно да си затвори учите пред най-голямата катастрофа на нашето съвремие. Това, което не мога да си представя, е как същият този човек e в състояние да постави пиеса на Чехов, в която героите говорят за това как „у човек всичко трябва да бъде прекрасно“ и как „трябва да бъдем милосърдни“? Как подобен човек пише разкази и стихотворения за човешкото страдание? Как подобен човек дирижира „Одата на радостта“? Как подобен човек се изправя пред ученици и студенти и преподава хуманитарни науки? Как подобен човек отглежда деца? Как подобен човек се поглежда в огледалото?
Винаги при всяко мое завръщане в България веднага се втурвам към театралните, концертните и художествените зали, за да се насладя на вашето изкуство. Но ето че след последната година и половина не съм сигурен как ще реагирам на тези ваши постановки, концерти и изложби. Просто не съм сигурен, че ще повярвам на патоса и на сълзите. Не съм сигурен, че ще повярвам на силата на словото. Не съм сигурен, че ще повярвам на разтърсващите оркестрови кулминации.
Като си помисля колко често в миналото съм чувал от приятели, колеги и преподаватели как животът и изкуството са две отделни неща, как не трябва да смесваме човека с твореца, и как трябва да правим разлика между житейската и художествената истина. „Свещена глупост!“, както би казал поетът-революционер. Човек се ражда човек и умира човек и всичко между раждането и смъртта е едно много дълго хоби. Никой от нас при раждането си не проплаква заради пиеса на Шекспир и никой от нас не си отива от този свят със съжаление за пропуснатите концерти. И затова когато виждам около себе си толкова много мои приятели, които плачат пред смъртта на измислени герои, но остават напълно безчувствени пред смъртта на 20 000 деца, съм длъжен да приема тази реакция или като проява на шизофрения, или като проява на психопатия. Човек отказва да приеме, че Йозеф Менгеле е носел подаръци и лакомства на децата в Аушвиц преди няколко часа по-късно да ги подложи на жестоки операции, докато не срещне свой стар приятел, който е в състояние да говори с часове за християнските ценности и идеите на Толстой, докато в същото време практически не „засича“ най-голямото престъпление на 21 век.
Скъпи мои обични приятели, нека ви кажа как най-вероятно ще преминат нашите разговори при следващото ми завръщане. Най-напред ще се излъжем един друг как въобще не сме се променили; после ще се похвалим с последните си постижения, като един друг ще се поздравим за успехите; после ще обменим по няколко дълбокомъдрени мисли за това колко безсмислен е животът и как „едно време беше съвсем друго“; вие ще ми разкажете за успехите на вашите деца, на което аз ще отвърна „боже, кога ходеха под масата и кога станаха студенти“; след това ще си спомним за „доброто старо време“; след това ще покритикуваме някой друг политик; след това ще си разкажем по някой стар виц, и т. н. и т. н… И докато вие по време на нашия разговор си мислите как „времето е очарователно, птичките пеят и всички ние живеем в мир и съгласие“, аз ще си мисля как „в такова време е хубаво да се обесиш“.
В своя роман „Сто години самота“ Габриел Гарсия Маркес описва как един ден правителството събрало на площада в Макондо всичките 3000 протестиращи бананови работници, разстреляло всички до един и изхвърлило труповете им в океана. След тази кървава баня по някаква напълно необяснима причина всички оцелели от селото изведнъж забравили за масовия разстрел. Всички освен главният герой Хосе Аркадио Буендиа, който вървял от къща на къща и разправял на хората за някакви дълги влакови композиции с трупове на бананови работници, но никой не му вярвал. Мисля си, че този Хосе Аркадио Буендиа трябва да е бил един ужасно голям досадник за всичките си приятели и съселяни.
