Ислямската република крета след 12-дневния конфликт. Накъде ще поеме страната оттук нататък?
Роксана Сабери се чувства така, сякаш отново се намира зад решетките в Техеран. Докато гледа бомбардировките на Израел върху затвора „Евин“ – печално известното място в сърцето на политическите репресии в Иран – тя потръпва при спомена за самотната изолация, безмилостните разпити, измислените обвинения в шпионаж и пародията на съдебен процес по време на своето 100-дневно задържане през 2009 г.
Както много иранци – както в диаспората, така и в самата страна – Сабери се разкъсва между надеждата за рухване на режима, който би освободил колосалния потенциал на страната, и страха за съдбата на близките си, докато броят на цивилните жертви расте. Копнежите за освобождение и за прекратяване на огъня се борят помежду си.
„За миг си представих, че отново ще видя Иран през живота си“, казва Сабери, 48-годишна американка и иранка с двойно гражданство, авторка и бивша журналистка. „Същевременно си помислих колко абсурдно е, че Ислямската република изгуби десетилетия в това да обвинява хиляди застъпници за правата на жените, дисиденти и други в шпионаж, а така и не е успяла да залови истинските шпиони.“
Тези шпиони – главно от израелската външна разузнавателна служба „Мосад“ – са проникнали в най-висшите политически и военни ешелони на Иран. Въпросът сега е какво ще предприеме разклатената Ислямска република, изправена пред отчаяно икономическо положение, специално във връзка с онова, което умереният президент Масуд Пезешкиян нарича „златна възможност за промяна“. Това обаче е и момент на крайно – дори екзистенциално – напрежение, породено от 12-дневната иранско-израелска война, в която САЩ се включиха за кратко.
Военната кампания едва не свали духовната автокрация, превърнала обогатяването на уран в символ на иранската национална гордост, но не стига дотам да убие аятолах Али Хаменей – 86-годишният върховен лидер на Иран – въпреки че израелският премиер Бенямин Нетаняху беше заявил, че смъртта му би би сложила край на конфликта. 46‑годишната Ислямска република продължава да съществува.
Тя го прави въпреки рухването на своята „ос на съпротивата“, която беше изградена чрез скъпо финансиране на антизападни прокси групи – от Ливан до Йемен; въпреки унищожителните удари върху нейните не по-малко скъпи ядрени съоръжения, които така и не произведоха бомба и едва ли някога са подхранили и една електрическа крушка; накрая, въпреки унижението да предаде въздушното си пространство в ръцете на врага.
И все пак, Хаменей – като пазител на теократичната антизападна революция от 1979 г. – се обяви за победител. „Ислямската република победи“, заяви той в четвъртък във видеообръщение от тайно местоположение, с което сложи край на слуховете за смъртта си.
Неговата игра за оцеляване, дозирана с предпазливост, сега е изправена пред най-голямото изпитание за 36-годишното му управление.
„За да разберем Иран, Хаменей и хората около него, трябва да схванем, че самото оцеляване на Ислямската република се възприема като победа“, казва Санам Векил, директорка на Програмата за Близкия изток и Северна Африка в лондонския мозъчен тръст Chatham House.
Революция на кръстопът
Още сега напрежението около отговора на кризата, предизвикана от войната, става очевидно.
Президентът Пезешкиан изглежда подкрепя либерализация и възстановяване на отношенията със Запада чрез евентуално ядрено споразумение. През последните дни той говори за „възможност да променим вижданията си за управлението“.
Не става ясно какво точно има предвид, но мнозина в Иран се надяват на укрепване на изборните институции и превръщане на върховния лидер по-скоро в церемониална фигура, отколкото във върховен източник на власт. Те мечтаят за Ислямска република, която да бъде по-реална република, в която жените да имат права, а младото поколение да не се чувства потиснато от геронтократичната теокрация.
Хаменей настоява, че израелско-американската атака върху ядрените съоръжения „не постигна нищо значимо“. Но външният министър Абас Аракчи сякаш оспорва тази оценка, заявявайки в четвъртък, че ядрените обекти са понесли „значителни и сериозни щети“.
За хардлайнерите всяко вътрешно разцепление е тревожен сигнал. Те вярват, че всяка отстъпка води към рухване. Падането на Съветския съюз през 1991 г., 69 години след създаването му, както и „цветните революции“, които донесоха западна демокрация в постсъветските държави, засегнаха дълбоко Хаменей и неговото обкръжение.
Те гледат с подозрение на всякакво ядрено споразумение и са категорични, че Иран трябва да запази правото си да обогатява уран на своя територия – нещо, което Израел и САЩ смятат за неприемливо. Освен това те имат силно присъствие в най-могъщата институция на страната – Корпуса на ислямската революционна гвардия.
Корпусът на гвардейците наброява между 150 000 и 190 000 души, казва г-жа Векил. Разполагайки с почти пълен контрол над огромни сектори от икономиката, те имат дълбок личен интерес в оцеляването на режима. Те са именно онзи институционален буфер, с който президентът Башар Асад в Сирия не разполагаше преди падането си миналата година.
Както и през 2009 г., когато мащабно въстание застраши съществуването на Ислямската република, Иран вече започна репресивна кампания, включваща стотици арести, поне три екзекуции и разгръщане на Революционната гвардия и милицията „Басидж“ в Кюрдистан и други размирни региони.
Иранците вече са гледали този филм. Мнозина се питат какъв е бил смисълът на войната, ако отново ще бъдат бити и мачкани. „Хората искат да знаят кой е виновен за поредицата поражения, но няма лидер, който да се изправи срещу режима“, казва Абдулхалек Абдула, водещ политолог от Обединените арабски емирства. „Дори и много слаба, Ислямската република може да се задържи още четири–пет години.“
Тази слабост изглежда дълбока. „Победата“, за която претендира Хаменей, не може да прикрие факта, че Иран вече е страна с почти нулев възпиращ капацитет.
„Представям си, че дълбоко в бункера си Хаменей сега мисли най-вече за това как да възстанови възпирането, което преди се градеше върху ядрената програма, ракетите и въоръжените проксита. Всичко това сега е на пух и прах“, казва Джефри Фелтман, гост-изследовател в института Брукингс във Вашингтон и бивш заместник генерален секретар на ООН по политическите въпроси, един от малкото американци, срещали се с върховния лидер.
„Хаменей беше обсебен от измамността и агресията на Съединените щати“, спомня си Фелтман. „Очите му изглеждаха благосклонни, но думите му, изречени в тих и монотонен тон, бяха всичко друго, но не и благосклонни.“
Институционализирана параноя
Аятолах Рухолах Хомейни, предшественикът на Хаменей, обеща свобода, когато дойде на власт с революцията през 1979 г., която свали шаха, възприеман като пионка на светския и разпуснат Запад. Но това не се случи. Скоро избухна напрежение между онези, които се бореха за демокрация, и силите, за които теократичното управление беше по-важно.
Първият президент на Ислямската република – Аболхасан Бани-Садр – беше отстранен след малко повече от година на поста заради критики към властта на духовенството. Той избяга във Франция. Хиляди бяха екзекутирани, докато новият режим укрепваше властта си.
През 1980 г. революционната държава беше въвлечена във война, когато иракският лидер Саддам Хюсеин разпореди инвазия. Боевете продължиха осем години, при които загинаха около 500 000 души – повечето от иранска страна – преди аятолах Хомейни да „изпие чашата с отрова“, както сам го нарече, и да приеме края на войната.
Поколението, което водеше тази война – вече почти напълно забравено на Запад – формира днес голяма част от политическия и военен елит на Иран. Те излязоха от конфликта убедени в американското предателство (заради военната помощ на САЩ към Ирак), убедени в устойчивостта на Иран и дълбоко предани на революцията, заради която бяха видели да загиват хиляди.
„Войната, в много случаи, вкоренява параноичен мироглед – усещане за жертвеност, което кара елита, и особено Хаменей, да не осъзнава как се променя светът около тях“, казва г-жа Векил.
Всичко това формира назама – системата. Тя вече е напълно институционализирана. Промяната се оказва изключително трудна, а напрежението тлее. В над четирите десетилетия след революцията, Иран продължава да търси работещ компромис между клерикализъм и секуларизъм – компромис, който да не отрича нито дълбоката ислямска вяра на народа, нито широкото му влечение към либералните ценности.
Понякога това напрежение избухваше в открито насилие – както през 2009 г., когато над два милиона души излязоха по улиците, за да протестират срещу, както вярваха, откраднатите избори, които върнаха на власт президента Махмуд Ахмадинежад.
Вотът беше предшестван от седмици на оживени телевизионни президентски дебати, гледани от десетки милиони, и от бързия възход на либерализиращото „Зелено движение“ на Мир-Хосейн Мусави. Всичко това изчезна, когато Революционната гвардия и милицията „Басидж“ смазаха протестиращите в дните след вота.
Рядко – ако изобщо някога – двете лица на Ислямската република са били така ярко видими: едното – живо и търсещо свобода, другото – жестоко и затворено.
В по-ново време, през 2022 г., избухна нова вълна от протести след смъртта на младата Махса Амини в ареста на иранската „морална полиция“ – скоро след задържането ѝ заради това, че не е покрила косата си с хиджаб. Това движение отразяваше дълбокото възмущение от идеята, че възрастни духовници трябва да разпореждат на жените как да се обличат. То доведе до известни промени: все повече жени вече ходят без хиджаб; наказанията стават по-редки и по-малко сурови.
Способността на правителството да потиска предизвикателства чрез репресия и адаптация отразява силния му инстинкт за самосъхранение и затруднява преценките за потенциалната му устойчивост, въпреки че едно явно изразено мнозинство от иранците го отхвърля.
Същото прави и умората на народа, натрупана след цял век на сътресения, които оставят иранците без желание за нови размирици и кръвопролития.
„Хората в Иран са уморени от това да бъдат парии, и някои дори бяха по-тъжни от примирието, отколкото от самата война“, казва Дерар Белхул ал-Фаласи, бивш член на Федералния национален съвет на Обединените арабски емирства и настоящ ръководител на консултантска компания за управление на рискове.
„Но ние тук, в Персийския залив, сме сили на статуквото – ние предпочитаме стабилност“, добавя той.
Свалянето на Ислямската република вероятно не би срещнало особена подкрепа сред страните от Персийския залив – включително Саудитска Арабия – не поради симпатии към Хаменей, а от желание да запазят региона като зона на мир и благоденствие.
„Засега не виждам сили, които да се консолидират срещу режима“, казва Джефри Фелтман. „Но Израел ще удари отново, ако усети, че ядрената или балистичната програма на Иран се възражда.“
Иран в задънена улица
Надеждите на Сабери се надигаха и спадаха по време на последните сражения, докато тя седеше в дома на родителите си в Северна Дакота. Противно на разума си, тя често се е улавяла как изважда иранския си паспорт и започва да обмисля дали да го поднови, докато дните на конфликта се проточваха.
Тя не е стъпвала в Иран от 16 години – откакто е била освободена – знаейки, както сама казва, че „завръщането би било билет в една посока“. Но влечението към втората ѝ родина, в която е живяла шест години, си остава живо.
„Иран е в сърцето ни, в кръвта ни – няма друго такова място на света. Познавам толкова много иранци в диаспората, които биха се върнали и допринесли, ако режимът падне“, казва тя. „Баща ми, който е в 80-те си години, прекарва времето си в превеждане на персийска поезия.“
Тази диаспора е разпръсната из различни краища на света, не на последно място в Дубай, където авторът прекара известно време с друго иранско семейство по време на сраженията – семейство, което копнее да се върне в Техеран, но в момента не смее.
Една вечер гледахме заедно силен филм, режисиран от Бахман Киаростами – син на легендарния ирански режисьор Абас Киаростами – и Рахи Рабани.
Филмът от 2024 г., забранен за разпространение в Иран, представлява ярка картина на разрушенията в рамките на едно иранско семейство, предизвикани от конфликта около теократичното управление. Авторитарният и религиозен баща не може да приеме решението на дъщеря си да отхвърли хиджаба, а тя не може да приеме, че той я смята за „лош човек“ единствено заради това.
„Ние искаме Ислямска република“, казва бащата.
„Ние не искаме Ислямска република – значи няма решение“, отвръща дъщерята, която е на около 30 години.
Друг член на семейството – малко момиче с хиджаб – е най-спокойна. Тя е убедена, че най-доброто решение е да се живее и да се оставят другите да живеят: „Ако те не носят хиджаб и отидат в ада – тяхна си работа“, казва тя с усмивка.
Заглавието на филма е „Безизходица“.
