Прочетох днес във Фейсбук ето това: нормален фейсбуковски пост, написан на нормален български език:
Капка Тодорова, българска журналистка от Берлин
Стотици арестувани и 6-ма екзекутирани официално, убитите може и да са повече в Иран от края на войната до днес. Техеран създава спецпрокуратура, която да наблюдава и следи населението за „шпионаж“. Репресиите са огромни, но не за първи път.
Това го съобщавам за онези, които си сложиха ирански знамена и призоваха иранците да бъдат оставени да си живеят по „техните си правила“, имали си били „тяхна култура“, жените съвсем не били чак толкова преследвани и ако са, това си е тяхната битка и не знам още какви умности.
Специално за феминистките, за които това беше „дребен проблем“: Що се отнася до жените в Иран – този режим не е диктатура като всяка друга. Той не е само престъпен по отношение на гражданите си, не е само религиозно-военна диктатура, не е само тирания, а и в етично отношение е ново дъно в човешката история. Жените са основният враг на този режим. Разбирам хората, които са против всякакви действия, които водят до смърт, включително и военни. Не разбирам хората, които се сещат, че са против, само ако ги надъхат в социалните мрежи срещу Израел, ама след това забравят, че са против и си карат на „оставете ги да си живеят в тяхната култура“.
Иначе ще добавя, че след 24-часовото прекъсване на интернет в Иран от Х внезапно са изчезнали „про демократични“ медии като „Скотиш индипендънт“ с 250 000 поста в защита на Иран. Явно „редакцията“ е била в некой бункер в Техеран. И както вече веднъж предупредих, много лесно се става полезен идиот в тази хибридна война.
И в главата ми се нароиха мисли, които накрая се изляха, напук на всичките ми усилия да ги потисна и озаптя. „Каква полза от поредния кафеджийски спор? Каква полза?“
Повтарях си го много пъти, но нищо не помогна. Човек съм – и нищо човешко не ми е чуждо, колкото и да ме вбесява този тъй безутешен факт.
И ето какво ми се получи.
Златко Енев, човек, пишещ на български език, пак от Берлин.
Мисля, че още от зората на онова, което наричаме „човечество“, основният модус на идентификация е бил онзи на „ние срещу тях“. От първите полу-двуноги, та чак до нашите дни на напираща двумозъчност, обединяващият вик си остава един и същ: „Пребийте ги, те не са като нас!“
Но аз отказвам да се подравнявам по такива призиви. Отказвам да живея по такава „логика“. Отказвам да употребявам такъв език.
Болката е най-реалното нещо на тоя свят. И това става най-очевидно тогава, когато тя започне да се използва като оръжие. В момента, в който човек започне да сочи с пръст, той или тя престава да мисли за лечение. Единствената мисъл е за разрушение и унищожение.
Отказвам да приема това. Нищо по-лесно от това да посочим към нещо различно от нас, колкото и ужасяващи да изглеждат видимите му форми, само за да изкрещим: „Това трябва да бъде унищожено!“
Особено когато това се прави от хора като нас, затънали до шия във вината на собствената си безчовечност, слепи за всички отвратителности току под носа им, но бързи с преценките и присъдите по повод чужди, далечни и трудно разбираеми „порядки“, „култури“ и „режими“.
Не виждам особено голяма разлика между Иран и България, освен тази, че България е малка, нищожна и лишена от възможността да върши истински големи злини, поне от около стотина години насам. Инак и двете общества ми се привиждат като еднакво безчовечни, женомразки и затворени за всичко и всички извън собствените си провинциално-жестоки и убийствени представи за „право“ и „криво“.
И толкова по-голямо е напрежението, толкова по-голямо е усилието, което трябва да положа, за да успея да придам на мислите си някаква що-годе приемлива форма — извън онази на крясъка, който ми напира отдолу: „Вие ли ще съдите, нещастници над нещастниците? А защо не обърнете очи поне от малко към собствения си заден двор?“
Но млъкни, сърце! Сядам върху гърлото си и продължавам да чаткам по клавишите, без дори да очаквам особена реакция — просто защото пъпната връв между мен и това място вече отдавна е прерязана.
Ще кажа само това:
Вярвам, че има и друг език. По-бавен, по-тих, може би по-безпомощен.
Но той не се нуждае от врагове, за да съществува.
И аз искам да живея в него.
Всичко останало си е ваша лична работа.
Берлин, юни 2025
