Семейството ми е в Техеран. Ето какво означава тази война за мен.
Пиша от дъното на кладенец, пълен със скръб, заради моя разкъсан от войната град – Техеран. Би било лъжа да твърдя, че не сме го очаквали – особено с оглед на дългогодишните заплахи и амбиции на потисническата Ислямска република Иран – режим, който от десетилетия открито цели унищожението на Израел.
Макар че скръбта и тревогата тежат на гърдите ми като камък, те не са еднообразни. Имат много пластове, които удрят различно и носят със себе си много несигурност.
Войната е отвратително нещо. Независимо дали вярваш, че си на „правилната“ или „грешната“ страна – тя никога не е добре дошла.
Цялото ми семейство живее в Иран, главно разпръснато из Техеран. Основната ми грижа е за онези, които се намират в засегнатите райони. Някои успяха да напуснат града, други останаха. Едни са прекалено възрастни или болни, за да се евакуират; други просто нямат средства: нито кола, нито пари за бензин или храна. Повечето банки са затворени. Ако вече нямаш купчина кеш у дома, положението е критично.
Когато се обадих на леля ми след първите удари по Техеран, при които бяха убити няколко високопоставени държавни служители, тя звучеше спокойно. Попитах я как може да бъде толкова хладнокръвна насред падащите бомби. Не се ли страхува, че тя и децата ѝ може да загинат?
Тя ми отговори: „Не искаме война. Но тази вечер, когато знаем, че онези, които ни държат за заложници от четирийсет и шест години насам, които разграбиха страната ни, изнасилваха и убиваха дъщерите ни, и екзекутираха мъжете ни, защото са искали елементарни човешки права – че тези хора най-накрая получават заслуженото – това ми носи мир.“
Не е лесно да чуеш как твой близък говори толкова открито за собствената си гибел и разрушението около себе си. Но това са последиците от над четири десетилетия потисничество, страх и принуда. Иранците са ужасени от тази война – но по някакъв начин усещат, че се случва и справедливост.
Войната е отвратително нещо. Независимо дали вярваш, че си на „правилната“ или „грешната“ страна – тя никога не е добре дошла.
Повечето хора сякаш се разпределят в два лагера що се отнася до войната между Израел и Иран: тези, които са против нея, и онези, които са доволни – дори въодушевени – от нападението на Израел.
Сред първите са западни коментатори и „социално-медийни воини“, които сякаш преминават през морално объркване по въпроса що за режим е Ислямската република Иран. Непрестанно чувам сравнения между това, което се случва в Иран, и случващото се в Газа.
Мнозина виждат Израел единствено като геноцидна колониална сила, застанала на „погрешната страна на историята“. Те твърдят, че Израел е нападнал Иран без никакво предизвикателство, докато Ислямската република е невинна и трябва да бъде оставена на мира. Това обаче игнорира факта, че режимът не само тероризира собствения си народ, но и редица страни в региона – финансирайки и въоръжавайки проксита като Хизбула, Хамас и хусите. Иранският народ е попаднал в капан – във война, наложена му от насилствената риторика и действия на неговото собствено правителство.
Не съм про-израелски настроен в политически смисъл. Категорично се противопоставям на правителството на премиера Бенямин Нетаняху. Но също така вярвам, че израелците заслужават да живеят спокойно – без страх, че са заобиколени от режими, които открито призовават за тяхното унищожение. Ислямската република открито проповядва унищожението на Израел и не признава човешките права на евреите.
Откъде знам това ли? В продължение на дванайсет години всяка сутрин стоях в училищния двор в Техеран и бях принуден да скандирам: „Смърт на Америка! Смърт на Израел!“
Мнозина от онези, които изискват от Израел по-висок морален стандарт от Иран, но отказват да обвинят Ислямската република за терористичните ѝ действия, са прогресивни хора с добри сърца и искрени намерения. Но при тях напълно липсва нюанс, както и разбиране за геополитическата ситуация, за регионалната история и за страданията, които преживяват както иранци, така и израелци.
Те гледат на конфликта през собствената си ограничена призма от -изми (които няма да се заема да разопаковам тук). Не искат да носят отговорност за поредната каша върху вече виновната си съвест. Дори някои представители на иранската диаспора се включиха и разпространиха пропагандата на режима, движени от страх и патриотична ярост. Не ги обвинявам – ние, хората, сме емоционални същества и не искаме да виждаме страдание, особено когато засяга „нашите“.
Но тук има дълбока сложност, която трябва да бъде осмислена. Дали внезапното, интензивно страдание, причинено от чужди ракети, е по-милостиво от продължителното, системно потисничество от собственото ти правителство? Когато хората са изтърпели десетилетия на потисничество, дали източникът на евентуалното им освобождение има същата тежест като самото освобождение? И кой носи отговорност, когато и действието, и бездействието гарантират, че някой ще страда?
Тези сложни въпроси не могат да се поберат в социално-медийни клишета или прости лозунги. Те са невъзможните уравнения, които обикновените иранци са принудени да решават.
Тук стигам до втората група – онези, които подкрепят войната, защото вярват, че тя ще сложи край на Ислямската република веднъж завинаги. Те наивно смятат, че щом режимът бъде отслабен достатъчно, хората ще се надигнат и ще изберат демократичен лидер – и всичко ще се нареди.
Може и да е така, но тук се крие жесток парадокс: можем ли да сме сигурни, че тази война, която обещава да сложи край на страданията, наистина ще изпълни това обещание? И на каква цена?
Съществуват много скорошни примери за катастрофални последици от смяна на режими: инвазията в Ирак, двадесетгодишният „демократичен проект“ в Афганистан, Арабската пролет. Дори ако приемем, че тази война има потенциал да освободи народа на Иран от тиранията на Ислямската република, трябва да се помисли за последиците. Какво ще се случи, след като Израел изпълни мисията си и унищожи ядрената инфраструктура на Иран? Страховете се въртят като вихър: икономически колапс, недостиг на ресурси, гражданска война, разпадане на страната, възход на терористичен режим от типа на ИДИЛ, и още много други, които експертите могат да формулират по-добре от мен.
А най-лошият сценарий? Ислямската република оцелява – по-силна, по-кървава, по-нагла – като се задържи чрез вътрешна мобилизация или чрез нови преговори със Съединените щати. Ако това се случи, първото нещо, което режимът ще направи, ще бъде да се разправи със собствения си народ, екзекутирайки хиляди в името на борба с „шпионите“. Ще разшири репресивната си машина, както винаги го е правил – ще се обърне навътре и ще смаже хората. Така оцелява Ислямската република: чрез канибализъм.
Затова се колебая да поставя името си под тази статия. Роден под диктатура, страхът е като четвърти елемент в кръвта ми – наред с червените кръвни телца, белите и плазмата. Ако този сценарий се осъществи и режимът оцелее, не искам да излагам семейството си на опасност. През последните дни има съобщения, че над десет души са били арестувани, а един – екзекутиран – по обвинение, че са „шпиони на Израел“. Независимо от това дали тези информации са верни или не, страхът със сигурност е реален.
И тогава идва последната ми грижа.
Преди два дни изпратих на майка си 3D ултразвукова снимка на нероденото ми дете с въпрос: „Как си?“ Няколко часа по-късно получих гласово съобщение:
„Здравей, скъпи. Стрелят по нас. Чуваме как падат ракети наоколо. Но засега нищо не ни е ударило. А колко е красиво бебето. Нямам търпение да го видя, когато се роди. Не се тревожи. Добре сме.“
Оттогава Ислямската република наложи национално прекъсване на интернет и ограничения на комуникационните мрежи. Дори обикновените стационарни обаждания към Иран вече не работят. Никой не знае кога и как ще приключи тази война, колко живота ще струва и какви ще са последиците за хората, страната и региона.
Докато пиша това последно изречение, се чудя... дали това не беше последният път, когато чух гласа на майка си?
Авторът на тази статия желае да остане анонимен.
