„Вместо да съжалявате за мрака наоколо, по-добре драснете клечка кибрит“.
Д-р Драузио Варела, р. 01.01.1943
Ами ето, драги колега и наборе – тук драсвам моята!
Д-р Георги Карев, р. 23.08.1943
Към началото на 80-те години на миналия век вече бях подминал, според малко тъжния израз на Данте, „на попрището жизнено средата“. Затова бях изненадан да открия у себе си едно доста странно увлечение (добавено към многото предишни) – навикът непрекъснато да сравнявам нещата – включително и големи събития с почти незначителни, но по моему показателни случки. Оправдах се пред себе си с това, че комай никой не беше правил такива сравнения между несравними по мащаба си неща, никой не беше слагал на везните случки и събития, толкова различни по обществената си значимост, а понякога и твърде отдалечени по времето и мястото, когато и където са се случили.
Но това никак не беше причината да нарека моите сравнения „несравними“. Въпросната несравнимост се коренеше съвсем другаде – че на везните слагах неща, като че ли от една и съща сфера – например обичта и уважението към децата, тези невинни души, особено когато са гладни до смърт, или пък можеш ли да убиеш хора, които по принцип са ти врагове, но ти си въоръжен, а те не са. Или пък – може ли от двама престъпници, с доказано еднаква вина за кървавата вакханалия на Втората световна война, единият да доживее до дълбока и безоблачна (дори, бих казал, щастлива) старост, а другият да приеме страшна, мъченическа смърт, само защото единият е от страна-победителка във войната (от тези, които създадоха „международния трибунал“), а другият – от победената страна (за която беше запазена подсъдимата скамейка)? Така, във всяка от трите точки от настоящото съчиненийце разглеждам една от трите теми, споменати по-горе, и по нея привеждам конкретни примери – и по всеки от тези примери лостчето на везната като че ли потрепва в началото, но веднага се хвърля към една от крайните си позиции, за да застине на нея. Защото във всеки от тези примери дилемата е морална и примерите показват начините, по които две обществено-политически системи я решават. А техните решения са толкова различни, че поставят тези две системи в две различни измерения, в два свята, в две Вселени, които са отдалечени на светлинни години и не могат да имат нищо общо помежду си, най-малко пък по начина, по който решават възникналите морални казуси. Ето, в този смисъл сравненията, които правя, са наистина несравними.
Сравнение първо. Позорът и истинският подвиг
А. Позорът с маската на подвиг
През август миналата година узнах от постове в социалните мрежи, че и този път в. „Дума“ не е пропуснал да отбележи годишнината от „партизанската“ акция в местността Жабокрек на 24 август 1944 г. (Господи, първият ден от втората година от живота ми!). На тази славна дата, формация от 350 шумкари, начело с Васил Демиревски (Желю), наричаща себе си „сборен Рило-Пирински партизански отряд“, напада Кочериновската почивна станция (недалеч от Рилския манастир), където са на лечение двайсетина ранени и болни германски войници и един техен офицер, чийто личен пистолет е единственото оръжие в цялата станция (1). При нападението немските войници са поголовно избити, а станцията – разграбена и опожарена. Шумкарите бързат да офейкат от района, но междувременно успяват да спрат един автобус, от който извличат австрийския инженер Райнхард Томанек, технически директор на българо-германското дружество „Гранитоид“. Той е създател на електрификацията на цяла Югозападна България, на много ВЕЦ-ове, на Софийската минерална баня, на Метеорологичната станция на вр. Мусала и на много други обекти. Томанек бива убит, а непълнолетната му дъщеря – зверски изнасилена и също убита. След „деветосептемврийската победа“, тази акция е шумно рекламирана като „най-голямата в историята на антифашистката борба акция срещу въоръжените до зъби хитлеристи“. На мястото е въздигнат паметник (според повечето източници броят на убитите немски военнослужещи е 18, но на паметника, връз който комунистите трупат венци и букети, е гордо изписано „27 хитлеристи“), уреден е музей на „героите“, а художници-лакеи са изобразили на своите платна „битката“, която, ако се съди по техните картини, почти не отстъпва по своите мащаби и героизъм на Сталинградската. А всъщност тя е едно гнусно групово убийство, събирателен образ на цялото шумкарство по своята подлост и по безсмислената си жестокост. С присъщата им изключително ниска (меко казано) интелигентност, комунистите не се посвениха вече седем десетилетия да развяват като свой успех резултатите от тази „битка“ – 18 убити германски войници срещу…двама ранени партизани. Това съотношение само по себе си доказва дали се касае за някаква битка, или за едно клане – подло, гнусно и жестоко (2, 3). Разбира се, това никак не пречи на днешните „социалисти“ ежегодно да организират тържества във въпросната местност, за да почитат „подвига на героите“. Една единствена сериозна грешка допускат авторите, които се противопоставят на тези дитирамби в своите постове – че наричат тази акция „кокошкарска“. Всъщност кокошкарски са другите акции на „партизаните“, приключващи с андрешковско унищожаване на общинските данъчни архиви, убийства на селските първенци и плячкосване на десетки пчелини и мандри. Описания на такива подвизи не липсват дори и в спомените на уж по-грамотните от тях – като тези на небезизвестния убиец Георги Боков, същият Георги Боков, от устата на чийто син имах честта, като депутат в 36-то Народно събрание, да чуя знаменитата фраза за вината и мезетата, и чиято дъщеря се беше прицелила да става председателка на Общото събрание на ООН. А един офицер от Съюзническата мисия в България след 9.IX разказва, че веднъж слушал „на живо“ спомените на участник в тези акции. И тъй като знаел съвсем слабо български, а думата „мандра“ се повтаряла доста често в разказа на „героя“, накрая офицерът (съвсем чистосърдечно и доста наивно) попитал разказващия: „Мандра? Какво това „мандра“? Дивизия СС?“.
Б. Истинският подвиг – да не станеш убиец
Неотдавна по History Chanel беше излъчен документален филм, в който британски офицер – ветеран от войната, участник в операцията „Маркет Гардън“ за овладяване на гр. Арнем (на река Долен Рейн, провинция Гендерланд, Холандия), разказваше как се е промъквал към голяма къща в разположението на германските войски, за чието мазе имало сигурни данни за неприятелско присъствие. Успял да се приближи плътно до прозорчето му и приготвил гранатата си, но само миг преди да я метне вътре, забелязал там двайсетина германски войници на походни легла и на носилки – очевидно мазето е било превърнато в лазарет. Ветеранът с огромно вълнение, почти през сълзи, разказваше в какъв перманентен ужас е щял да прекара остатъка от живота си, ако бил хвърлил вътре гранатата секунда по-рано, без да надникне в прозорчето. Привеждам тази кратка история единствено като пример за несравнимо сравнение и като ориентир за моралната оценка на акцията в Жабокрек.
Сравнение второ. Децата – наша надежда и бъдеще
„Оставете децата да дохождат при мене и не им пречете,
защото на такива е царството Божие“.
Лука, 18:16
А. Децата на собствената страна
Неотдавна, като си мислех за утвърждаващата се традиция безнадеждно видиотени руски майки да навличат във военни униформи дори и още непроходилите си деца, особено около Деня на победата, се сетих за някакъв анти-детски закон, наричан от руснаците понякога „Закон семь-восемь“, друг път „Закон семь восьмых“. Вероятно ми се е мярнал някъде из „Архипелага“ на Солженицин. Потърсих го в „Гугъл“, за да видя какво точно представлява този „нормативен“ акт. На първата страница търсачката ми показа едно заглавие, очевидно по моята тема, което гласеше „Указът 7/8 или как в Съветския съюз разстрелваха деца“ (4). Останалите 9 заглавия на същата страница се отнасяха до телевизия „7/8“ на Слави Трифонов и до намерението му да създаде партия и „да влезе в политиката“, като че ли последната е хан, в който всеки ненормалник може безпрепятствено да влиза и да излиза когато пожелае. На следващите 7-8 страници, за които ми стигна търпението да прегледам, заглавията услужливо се въртяха все около същата тема. Отбелязвам това само като болка и срам от разпределението на вниманието на българската Фейсбук-общност между политическите намерения на един чалга-шоумен и съдбата на хиляди съветски деца. Разбира се, не можем да не отдадем дължимото и на всякакви мениджъри, организатори, админи и т.н., които определят тематичното богатство на Фейсбук.
Статията, която трябваше да задоволи любопитството ми, се оказа дело на Максим Мирович и е заимствана във Фейсбук от сайта kasparov.ru. Позициите на бившия световен шампион по шахмат са добре известни, а това не оставя място за съмнение – можем да бъдем сигурни, че фактите в този материал са достоверни и че са предадени и коментирани от пределно честни граждански позиции.
Първообразът на въпросния Указ е публикуван на 7 август 1932 г. (датата и месецът стават основа на името, под което той става известен – „Закон седем осем“ или „Закон седем осми“). Той видоизменя чл. 328 от тогавашния наказателен кодекс, като въвежда драконовски мерки, включително и разстрел, за посегателствата срещу социалистическата собственост – държавна, колхозна и т.н. Като се има предвид благосъстоянието на съветския гражданин (и в частност на съветския селянин) по онова време, в резултат от колективизацията, борбата за ликвидирането на кулачеството като класа и т.н., когато всички трудолюбиви и предприемчиви селяни са обявени за кулаци и тези, които не са избити, са изселени в Сибир, земята им е включена в земите на колхозите, а добитъкът и инвентарът им са разграбени от селските пияници и лумпени, които са застанали начело на колхозите, не е никак трудно да си обясним защо и как Вождът е решил, че законът трябва да стане малко по-строгичък. Между другото, той е наричан още „Закон за трите класа“, защото се е смятало, че ако в шепите или в джобовете на един съветски човек бъде открито количество житни зърна, което може да се получи от стриването приблизително на три житни класа, това вече е smoking gun, неопровержимото веществено доказателство, че законът може да бъде приложен в цялата му строгост.
Обаче, както казват, „Строгост, строгост – колко да е строгост?“. Като един реакционен остатък от мрачните времена на руския царизъм, до това време все още се е смятало, че непълнолетните не подлежат на наказателна отговорност, да не говорим за смъртно наказание. Така една многобройна армия от невръстни престъпници остава извън обхвата на Указа 7/8. Дали детският организъм, отслабен поради традиционната за СССР мизерия, е ставал особено податлив на глада, което е превръщало последния в единствената доминанта в детската психика, или пък тази незряла психика не е можела да оцени правилно рисковете, които се поемат с откъсването на няколко житни класа, сега вече е късно да се установи със сигурност; най-вероятно е тези фактори да са действали едновременно. Но не е бивало тази аномалия да продължава повече. Затова трима достойни съветски държавници, и тримата, подобно на Вожда, големи приятели на децата, подписват още един Указ, който трябва да запълни пропуска на предишния („7/8“). Това са Михаил Калинин, председател на ВЦИК (Всерусийски Централен Изпълнителен Комитет на Всеруския Конгрес на Съветите), нещо като Президиум на съветския „парламент“; вторият автор е Иван Акулов, секретар на въпросния ВЦИК, един от организаторите на „червения терор“ и, разбира се, една от по-късните му жертви, а третият е небезизвестният Вячеслав Молотов, председател на СНК (Съвет на Народните Комисари), които народни комисари са съветските министри, така че въпросният Съвет всъщност е съветското правителство, а Вячик Молотов е нещо като председател на Министерския съвет, т.е., съветски премиер. Привеждам тези на пръв поглед незначителни подробности, за да е пределно ясно, че това са всъщност тримата най-значими съветски ръководители (след, разбира се, другаря Сталин, който си остава „лучший друг советских детей“).
Естествено, документът носи личния му подпис, но под публикацията му в съветския печат стоят само подписите на тримата верни съратници. Заглавието на този документ е „За мерките за борба с престъпността сред непълнолетните“, а ядрото му е неговият чл.1, който постановява: „Непълнолетните, начиная от 12-годишна възраст нагоре, уличени в кражби, в причиняване на насилие…и т.н., да се привличат към наказателна отговорност, с прилагане на всички мерки на углавните наказания“. Разковничето е в двете думи „всички мерки“, които окончателно развързват ръцете на извергите от НКВД и съдебната система за присъждане и изпълнение на смъртното наказание върху подрастващите. Докато предишният Указ („7/8“) според обясненията на съветския печат е приет „поради исканията на работниците и колхозниците“, за този указ от 1935 г. Сталин има по-друго обяснение за пред „полезните идиоти“ (левите западни интелектуалци, които са му гостували в Кремъл по негова покана). Един от тях е френският писател Ромен Ролан, пред когото, на 28 юни 1935 г., Сталин заявява: „Този декрет има чисто педагогическо значение“. Но едва ли е навлязъл в подробности как може да се оцени педагогическото въздействие на декрета при разстреляните деца. Наред с тези обяснения, които звучат като оправдания, съветската пропаганда се задъхва да убеждава населението (а най-паче публиката от западните страни), че тези два указа са прилагани изключително рядко в съдебната практика. От друга страна, добре е известно, че в СССР най-дълго и най-масово са се случвали нещата, за които пресата твърди, че са ставали единствено и само „в порядке изключения“. Така например, през 1936 г. прокуратурата проверява 115 000 присъди по Указа от 1932 г. и установява, че в 91 000 от проверените случаи присъдите са издадени „неправилно и престъпно“. А от тези присъди, „издадени неправилно и престъпно“, 37 000 са смъртни и, разбира се, са изпълнени в деня на издаването им. Като се има предвид, че тогава начело на прокуратурата стои Андрей Януариевич Вишински, един от най-кървавите съветски убийци, можем да си представим истинските размери на беззаконието. Най-очевидната възможност пред Сталин е била просто да реабилитира тези 37 000 невинно разстреляни граждани. Но за тази възможност той очевидно не се е сетил, още повече, че е разполагал с отдавна разработена и утвърдена нейна алтернатива – просто е изпратил на разстрел в мазетата на НКВД неколцина отговорни таварищи от съдебната система, за да платят парсата за допуснатите грешки и извращения („перегибы“).
В съветските архиви, разсекретявани със скорост „на десетилетие по лъжичка“, има данни, че на Бутовския разстрелен полигон (Москва) са идентифицирани труповете на 196 непълнолетни. При това става реч само за един разстрелен полигон от стотиците такива, пръснати из Съветския съюз, и за един период, малко по-дълъг от година – от август 1937 до октомври 1938. Така че разстрелването на деца далеч не ще да е било толкова спорадично явление и „в порядке изключения“, както се опитват да ни убедят късните химнописци на Сталин и неговата империя. Защото техните предшественици (по-ранните поети и композитори) вече бяха направили каквото могат. Достатъчно е, че точно по времето, когато съветските граждани са будували по цели нощи, очаквайки да чуят тропота на чекистките ботуши по стълбищата, те сътвориха песента „Широка страна моя родная“, която всички нормални съветски граждани – свидетели на епохата – окачествяват като нагла гавра с тях:
„Я другой такой страны не знаю,
где так вольно дышит человек…“
Най-тъжното е, че от децата, осъдени и екзекутирани по тези варварски закони, не са останали почти никакви следи. Едно от тях се казва Миша Шамонин. В съдбата му няма нищо изключително, той просто е една от безбройните жертви на сталинския терор. Изнемощял от глад, той откраднал няколко хляба, за да се нахрани. Заловили го, набързо го осъдили и пак така набързо го разстреляли – всичко както си му е по ред и по закон. Но той можеше да стане архитект или поне строител и след него щяха да останат жилищни блокове, макар и панелни, а кой знае, можеше да стане писател или композитор, и тогава след него щяха да останат романи или симфонии. А единственото, което е останало от него, е датата на убийството му, 9 декември 1937 г. и снимката му в профил и анфас, по чудо оцеляла в архивите на рицарите с хладния ум, горещите сърца и чистите ръце. На тази последна (и вероятно единствена) негова снимка Миша Шамонин е облечен в очевидно чуждо палто, прекалено голямо за неговото телосложение. С него са го заловили на местопрестъплението, с него е бил разстрелян, с него е бил и погребан.
Не мога, а няма и да се опитвам, да премълча още една история – мъничко парченце от мъничкия живот на едно друго дете. Всеки, до когото стигне тази история, да се смята задължен пред Бога да я разкаже на колкото може повече хора, а първият, който е изпълнил този си дълг, е Александър Солженицин (5). Щом първите страници от неговата епохална книга стигнали до читателите, към автора потекла река от читателски писма, в повечето от които преживелите лагерите разказвали и за себе си, и най-паче за онези, които никога вече няма да разкажат как са живели и как са умрели там. Затова за това дете знаем още по-малко, отколкото за Миша Шамонин – знаем само, че е било на 14 години, знаем и за мъничкия му подвиг, който би обезсмъртил името му, ако го знаехме. По онова време ОГПУ организира рейдове в лагерите – изпраща там що-годе известни писатели – да натрупат впечатления, да ги опишат и да разгромят клеветите на западната пропаганда за някакви си зверства в лагерите и за чудовищно-високата смъртност в тях в резултат от непосилен труд, глад, мизерия и изтезания. В Соловецкия лагер, устроен в цветущия навремето си Соловецки манастир и обозначаван в документите с типичното по идиотизма си съветско съкращение СЛОН (Соловецкий Лагерь Особого Назначения), фронтмен на този десант е не друг, а патриархът на съветската литература, защитникът на подтиснатите и онеправданите, Соколът, „Буревестникът“, самият Алексей Максимович:
„Жалкото поведение на Горки след завръщането му от Италия и чак до смъртта му аз си обяснявах с това, че е заблуден и глупав. Но неотдавна публикуваната му кореспонденция от 20-те години дава тласък на по-низмено обяснение – корист. Оказал се в Соренто, Горки с удивление не открива около себе си световна слава, а освен това и пари (а около него имало доста многобройна придворна прислуга, на която, естествено, трябва да се плаща). Става ясно, че за пари и за слава ще трябва да се върне в Съюза и да приеме всички негови условия. Така той става доброволен пленник на Ягода. И Сталин напразно го уби – от презастраховане той би възпял и 1937 година“.
Ето как Солженицин ни представя срещата между невръстния концлагерист от СЛОН, с неизвестното за нас име, и великия пролетарски писател, знаменития „Буревестник“:
„Това беше на 20 юни 1929 г. Знаменитият писател слезе на кея на Залива на Благоденствието. Редом с него беше годеницата му, цялата в кожа (черна кожена фуражка, кожена куртка, кожен брич и високи тесни ботуши) – жив символ на ОГПУ, рамо до рамо с руската литература“.
Охраната на лагера развежда из него високопоставената двойка. Не се притесняват особено, защото са предупредени достатъчно рано и всичко е приведено в идеален порядък. Завеждат ги в лагерния лазарет, където покрай стените са строени лекарите и сестрите в снежнобели халати. Всичко е образцово, дори и в карцерите – там на пейките спокойно седят лагерници и четат вестници. Обаче – първият знак, че не всичко е такова, каквото изглежда: всички, които се преструват, че четат, държат вестниците си обърнати обратно. Горки приближава към един от тях, взима вестника му, обръща го правилно и го пъхва обратно в ръцете му. В затворническите сърца трепва пламъчето на надеждата: „Забеляза! Досети се! Буревестникът няма да ни изостави, ще ни защити!“. Отиват в детската колония; и тук – колко културно е всичко! И изведнъж едно 14-годишно момченце казва: „Слушай, Горки! Всичко, което виждаш тука, е лъжа! А искаш ли да знаеш истината? Да ти я разкажа ли?“. „Да!“ –кимва писателят. Да, той иска да знае истината. „Ех, момченце! Защо разваляш току-що уреденото благополучие на патриарха? Дворец в Москва, имение в Подмосковието!“. (Нали си спомняте, читатели, онази вълнуваща песен: „Если б знали вы как мне дороги подмосковные вечера!“- Б.А.)? Но – жребият е хвърлен. На всички е заповядано да напуснат помещението – и на децата, и на ченгетата, придружаващи делегацията. И час и половина детето разказва истината на дългучестия старик. А когато той излиза, лицето му е обляно в сълзи. С излизането му, в стаята нахлуват децата: „Каза ли му за…Ами за… каза ли му? Ами за…и за…разказа ли му?“. Да, всичко, всичко, всичко му е разказал малкият приятел на истината. А ние дори името му не знаем…
На 22 юни, в деня след този разговор, Горки пише в „Книгата за впечатления“, специално подвързана за неговото посещение, възторжен отзив: че просто не е в състояние да опише възхитата си от тези доблестни часовои на революцията, които не само пазят нейните завоевания, но и възпитават подрастващите и формират техните характери.
На следващия ден, 23 юни, Горки отплувал. Едва се отделил параходът от пристана и момчето го застреляли. „Така се утвърждаваше в новото поколение вярата в справедливостта“.
„Разказват, че там, по върховете, главата на литературата нещо го усуквал, шикалкавел, не искал да публикува похвали за СЛОН. Ама как така, Алексей Максимович? Ама как така, пред буржоазна Европа? Ама как така, именно сега, именно в този момент, толкова опасен и сложен! А режима? Ние ще го сменим, ние ще сменим режима. И се напечата, и се препечатваше в голямата свободна преса, наша и западна, от името на Сокола – Буревестник, че напразно плашат хората със Соловецкия, че тук заключените живеят забележително и се поправят забележително“.
[Пасажите в последните няколко страници, оградени в кавички, са цитати от книгата на Солженицин, същата, заради която той получи Нобелова награда за литература за 1970 година и заради която той беше гневно осъден на общо събрание на Съюза на българските писатели, най-яростно от Любомир Левчев, който пред събранието го нарекъл „белогвардейска отрепка“ (6). И заради която книга възникна крилатата фраза, произнесена от някой от нейните разгневени разобличители: „Не читал, однако осуждаю!“].
Б. Децата на довчерашните врагове
След като Западен Берлин се оказва сред съветската окупационна зона, т.е., отвсякъде ограден със свои хора, Сталин решава да отреже пътищата за неговото снабдяване, като затвори всички негови комуникации с останалия свят. Целта е била да бъде изтощено населението му чрез студ и глад, по този начин да се подкопае доверието в западните съюзници и в крайна сметка, да накара жителите на Западен Берлин да се покорят на съветските окупационни части. През нощта срещу 24 юни 1948 г. съветските войски блокират всички комуникации между света и Западен Берлин, с което започва обсадата, продължила 322 дни. В първите месеци от тази обсада положението в града става извънредно сериозно, а през зимата на 1948 г. – почти критично. Липсват насъщни хранителни продукти, липсва и гориво, а оттам настъпва и тежък дефицит на електроенергия. Налага се въвеждането на тежък режим на електрозахранването – за цивилното население има електричество по два часа сутрин и два часа след обяд, които към края на обсадата намаляват до един час в денонощие. Западно-берлинска гражданка, свидетелка на тези събития, записва в дневника си: „Страхът, че американците могат да ни напуснат и да ни оставят в ръцете на руснаците, беше извънредно голям!“. Картината на живота в града под съветската обсада е описана в книгата „Дневник на блокадата на Берлин“ от германския историк и публицист Фолкер Коп. А има и още по-достъпни и богати на информация сайтове по въпроса, тези на Дойче Веле (7,8).
Не след дълго съветският диктатор разбира, че този път сметката му е направена съвсем „без кръчмаря“. Този път западният свят не просто се солидаризира със Западен Берлин, той се идентифицира с него, той възприема обсадата като опит да се откъсне късче живо месо от Свободния свят. Затова САЩ, Англия и Франция, под ръководството на президента на САЩ Хари Труман, организират невиждан дотогава в историята въздушен мост, по който военната им авиация да доставя в Западен Берлин всичко, необходимо за нормалния живот на гражданите му. На 26 юни 1948 г. първите бомбардировачи на американските ВВС излитат от Франкфурт и Висбаден, а след това на всеки 90 сек. излита или каца такъв самолет – американските на летище Темпелхоф, британските на Гатов и френските – на Тегел. За тези 322 дни, докато трае блокадата, към Западен Берлин са осъществени 260 000 полета, с които са доставени 2.1 млн. т. храни и продоволствени стоки и са спасени от глад и студ 2 млн. души в обсадения град. По време на функционирането на въздушния мост е нанесен още един удар върху съветското самочувствие – западните съюзници решават да стабилизират Западна Германия чрез въвеждането на нова валута и 20 юли 1948 г. става рождения ден на германската марка. Виждайки срамния провал на плановете си, на 12 май 1949 г. Сталин вдига блокадата на Западен Берлин.
В първата част от тази втора точка от настоящото есе, показах как една страна може да се отнася към собствените си деца. В настоящата втора част ще покажа как една друга страна, уж воювала в съюз с първата, се отнася с децата на довчерашните си врагове, за да стане ясно, че това е друг свят, друга цивилизация, друга Вселена, отдалечена на светлинни години от първата. След като видяхме историческия контекст – съветската обсада на Западен Берлин, сега стигаме и до децата на този град. Защото отношението към децата (а, според някои автори – и към животните) е най-доброто мерило за степента на цивилизованост на дадена страна и на нейното управление. Така, от блокадата на Западен Берлин страдат всички негови граждани – от пеленачетата до старците. Обаче децата са между най-потърпевшите, защото бедствията и страданията на възрастните падат върху децата уголемени през увеличителната лупа на детското възприемане на света. Но, докато в една друга страна изпращат децата в концлагери или ги разстрелват по закона „7/8“, у офицерите от съюзническите ВВС възниква друга, доста по-хуманна идея. Решават, че на западно-берлинските деца им липсват не само любимите лакомства, но им липсват и развлеченията, които биха направили малко по-лек живота им под обсадата. Затова решават да им доставят и двете неща – и от самолетите, носещи на Западен Берлин храни и горива, започват да валят и миниатюрни парашутчета, с прикачени под тях сладкиши, шоколади и пакетчета със стафиди. За децата те стават изключителна атракция, а родителите също се забавляват и наричат тези пратки Rosinenbomben (стафидени бомби). Един от най-активните дейци на тази кампания, който става нейно олицетворение и неин символ, е американският летец Гай Халверсън. Той става известен като „чичко Шоколад“ сред западно-берлинските деца, които страшно се забавлявали да предвиждат къде ще се изсипе следващият „десант“ от неговите парашутчета със шоколади, за да се втурнат нататък. Едно момиченце, което дълго не можело да се добере до заветното парашутче, му написало писмо, в което му обяснявало как да разпознае тяхната къща – по това, че в двора си имали бели кокошки. За свое голямо разочарование, полковник Халверсън не успял да намери къщата с белите кокошки, в която да спусне парашутчето. Но, като не искал за нищо на света да остави несбъдната мечтата на момиченцето, той наредил да издирят адреса му и му изпратил колет със сърдечно писмо и, разбера се, със шоколади. Колетът успешно пробил блокадата и стигнал до малката адресатка. Много по-късно, двамата се срещнали и лично, вече в обединена Германия. Тази среща станала истинска сензация и за американската, и за германската преса, особено след като се оказало, че бащата на някогашното момиченце е загинал като летец от Луфтвафе, т.е., във въздушен бой с колеги (а може би и приятели) на полковник Халверсън. Ето така офицерите от ВВС на западните съюзници са се отнасяли към децата на довчерашните си врагове.
Западен Берлин, 1948. В очакване на стафидените бомби.
Сравнение трето. Рождената ми дата – позор и реабилитация
А. Опозоряването на рождената ми дата
Не зная колцина биха го признали, но според моите наблюдения огромното мнозинство от хората дълбоко в себе си смятат датата на раждането си за някаква сакрална дата, различна от останалите 364 дни в годината. При това не става дума за някакви самовлюбени грандомани, убедени, че светът се върти около тях. Ако съдя например по самия себе си, това са съвсем обикновени хора, без никакви претенции за изключителност. Въпреки това, поне на подсъзнателно ниво, всеки отделя рождената си дата от всички останали дни в годината. Това започва от бебешките години, когато свещичките върху тортата са само няколко, засилва се през детството, когато с нетърпение чакаме играчките и книжките, които ще ни подарят родителите и гостите на този ден, после, в зрелите ни години, рожденият ден малко отстъпва в периферията на нашите интереси („Да не забравя да се обадя на нашите! Да не забравя да почерпя приятелите!“), а още по-нататък, като усетим приближаването на старостта, рожденият ден отново се завръща, вече като спомен от по-добрите времена.
Роден съм на 23 август 1943 г. Ден като ден, точно толкова сакрален за мене, колкото е обичайно. Лошото е, че през юношеските и младежките си години развих ако не комплекси, но най-малкото някакви притеснения, свързани с тази дата. Единствено и само защото именно на нея, 4 години преди да се родя, се беше осъществило едно гадно, позорно, отвратително събитие, на което не беше пролята нито капка кръв, но което предопредели проливането на реки от кръв през следващите 6 години. Затова години наред винаги, когато трябваше да кажа или да напиша рождената си дата, имах неприятното усещане, че околните ме гледат неодобрително, защото, съзнателно или не, ме асоциират с въпросното събитие. Записано „черно на бяло“, това мое усещане вероятно изглежда не само наивно, но дори глупаво: истината е, че огромното мнозинство от хората просто не знаят какво е станало на тази дата в Кремъл. И въпреки това не мога и не желая да го премълча. Защото винаги съм имал чувството, че една капка от този океан от кръв е пръснала върху мене и ме е жигосала завинаги с петното на позора, само защото съм роден на същата дата, на която е подписан този позорен акт.
На 23 август 1939 г. в Москва, в Кремъл, е подписан т.н. Договор за ненападение между нацистка Германия и комунистическия СССР, по-известен като Пакта „Молотов- Рибентроп“. След период на взаимно проучване и предварителни пазарлъци, германският имперски министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп пристига в Москва и договорът е подписан от него и от съветския външен министър Молотов, в присъствието на самия Сталин. На една от снимките от този тържествен момент е показано подписването от Молотов; а от портрета над двете делегации умно ги наблюдава Ленин. Неговото присъствие на снимката е дълбоко символично, като си припомним протекцията и щедрата финансова подкрепа от страна на Германия, за да може той да се завърне в Русия през април 1917 г. От всички на снимката най-съсредоточен е Рибентроп, който вероятно вече калкулира ползите за Германия от този договор. Още по-интересен на снимката е Сталин, който е самодоволно (макар и, както се казва, „под мустак“) усмихнат – очевидно смята това подписване за свой крупен политически успех. Запазени са и снимки, документиращи взаимните поздравления между „контрагентите“ по този договор. На една от тях Молотов поема подадената от Рибентроп ръка с двете си ръце, в знак на особена сърдечност. На друга снимка взаимните поздравления са на още по-високо ниво – между Сталин и Рибентроп. Тук разлика в сърдечността няма, единствената разлика е протоколна – единият е облечен и се държи съответно на длъжността си и значимостта на мисията си, докато другият е с бяла лятна куртка без отличителни знаци и, разбира се, с неизменната цигара. Въпрос на култура и възпитание. Тук вмъквам техническа бележка. От първата и от третата снимка ясно се вижда, че значката и джобчето с кърпичката са от лявата страна на сакото на Рибентроп. Само на снимката с неговото взаимно поздравление с Молотов те са от дясната му страна и, съответно, за „рукопожатие“ той е подал лявата се ръка, което е изключено. Без всякакво съмнение, още в архива, от който е подадена на медиите, снимката, на която са Рибентроп, Молотов и преводачът, е откопирана погрешно, от обратно ориентиран негатив, откъдето и размяната ляво-дясно (БА).
Едва ли някой би се наел да оспорва огромното значение на този договор за началото на Втората световна война. А особено голямо е значението на подписания към него таен допълнителен протокол. С него на СССР се признават права над Литва, Латвия, Естония, Финландия, северната част на Полша и Бесарабия (днешната Молдова). Войната започва на 1 септември 1939 г. с една германска провокация на границата с Полша, която веднага е използвана за нахлуване на германските войски в нея. Около две седмици след това, на 17 септември, на територията на Полша нахлуват съветски войски. На другия ден, 18 септември, Германия и СССР излизат със съвместна декларация за последните събития, подписана от тримата герои от 23 август – Сталин, Молотов и Рибентроп. Териториалното разделяне на Полша завършва на 28 септември с установяването на съветско-германска граница. Това отчетливо показва характера на договора от 23 август като съглашение между гангстери, които предварително договарят подялбата на бъдещата си плячка, преди още да са я придобили. И никак не е случайно, че в края на октомври миналата година Държавният исторически музей в Москва е забранил провеждането на дискусия за този пакт, организирана от списание „Дилетант“, като „неетична“ и защото в навечерието на 75-годишнината от Победата това мероприятие „няма да е съвсем уместно“ (9).
Между другото, чак до 1989 г. СССР упорито отрича съществуването на Допълнителния протокол, въпреки че още през 1947 г. текстът му е публикуван изцяло по нареждане на президента Хари Труман. Чак през 1989 г. Конгресът на народните депутати на СССР признава наличието му, осъжда го и го обявява за невалиден, считано от датата на подписването му. Невалиден ли? От датата на подписването му ли? Де да можеше да е така! Ами че той половин век по-рано вече беше изиграл зловещата си роля на детонатора, запалил най-кръвопролитната война в историята на човечеството. А що се отнася до неговата легитимност, световната юридическа общност отдавна се е произнесла категорично, че той е абсолютно незаконен, защото „решава“ съдбата на трети страни, неучаствали в обсъждането и в подписването му.
С оглед на ключовата роля на Договора за ненападение за разпалването на войната, длъжни сме да кажем няколко основни неща за „протагонистите“ на този договор – двамата министри, които го подписаха. Защото всеки от тях си има свой живот, своя траектория, и подписването на Договора за ненападение е само пресечната точка на двете траектории. И ако Съдбата се разпорежда толкова несправедливо с края на живота на всеки от тях двамата, ние трябва да си дадем сметка какво се крие зад всичко това. Защото единствено познаването на истината от потомците може да излекува несправедливостите, които дедите им са сътворили.
Молотов (истинско име – Вячеслав Михайлович Скрябин) е роден през 1890 г. в с. Кукарка, Вятска губерния (10). Още 16-годишен встъпва в Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) и се включва в болшевишкото ѝ крило. През Февруарската революция (1917 г.), до завръщането на Ленин от чужбина, ръководи акциите на болшевиците в Санкт-Петербург. От 1930 до 1941 г. е председател на Съвета на народните комисари, т.е., на Правителството но страната. През 1932 г. оглавява специалната комисия, която заминава за Украйна да ръководи принудителното изземване на зърнените храни, довело до ужасяващия Голодомор. От май 1939 г. е нарком (министър) на външните работи. На 23 август подписва Договора за ненападение и Допълнителния протокол, което е връхна точка в кариерата му. През 1940 г., в разгара на Зимната война с Финландия, опозорила СССР пред света и довела до изключването му от ОН (Обществото на Нациите, предшественик на ООН), прави чудовищното по своята наглост изказване, че съветските бомбардировачи всъщност хвърляли над Финландия кошници с храна за прегладнелия финландски пролетариат. В отговор на тази гнусна провокация, финландците назовават авиобомбите „кошниците на Молотов“, а бутилките с изобретената от самите тях запалителна смес, с които приветстват съветските танкове, кръщават в негова чест „коктейли Молотов“. Това не попречва на съветската пропаганда десетилетия наред да поддържа и разпространява лъжата, че въпросните „коктейли“ са съветско изобретение и че с тях съветските партизани са унищожавали танковете на Вермахта. Тези няколко щрихи създават известна представа за политическия облик на съветския нарком. А ето и няколко щрихи от моралния му лик.
Преди известно време, една от българските телевизии (впрочем, българска само по името си), излъчи един противен руски сериал под заглавието „Забравените вождове“. Коментарът ми върху новата съветска кино-пропаганда, включително и върху този сериал, излезе в три части в „Либерален преглед“ през май 2018 г. (11,12,13). Всеки от седемте съветски „вождове“, на когото беше посветен епизод от сериала, беше представен с кратък анонс. Тези представяния бяха толкова примитивни и угоднически, че като че ли бяха писани по Сталиново време. Но първото нещо, което се запитах, беше кое всъщност обединява тези седем „вождове“, кое е нещото, което ги въздига над останалите десетки съучастници на Сталин, т.е., какъв е бил критерият на създателите на сериала да се спрат именно на тях. Ако, измежду „рицарите на плаща и кинжала“, Дзержински, Берия и Абакумов са тук, къде са Менжински, Ягода и Ежов? Ако маршалите Будьони и Ворошилов са тук, къде са маршалите Блюхер, Тухачевски и Егоров? Ако Молотов е сред „вождовете“, къде са Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин, къде е Киров? Не ми отне много време да намеря отговора. Алгоритъмът беше, че всички възпети в сериала „вождове“ спадат към онази малка част от Сталинската камарила, която не е била избита от Върховния Вожд, и че всички те могат да бъдат смятани за най-преданите „сталинци“, въпреки, че според оценката на съвременниците им, някои от тях са били преди всичко сталински палачи, а други – главно сталински мишоци. Молотов е единственият, който успешно се вгражда и в двете категории.
За върха на кариерата му, подписването на „Договора за ненападение“ и протокола към него, в сериала се твърди, че то: „…отмести съветската граница със стотици километри на запад, с което отложи началото на войната, а след като тя започна, затрудни германското настъпление и провали плановете на Хитлер за блицкриг“. Дори и за съветската пропаганда (пред която д-р Йозеф Гьобелс трябва почтително да става прав и да отдава чест) е учудващо как е възможно в едно единствено изречение да бъдат вместени толкова гаври с историческата истина. „Отместването на съветската граница на запад“ е неделимо от отместването на германската граница на изток – и двете „отмествания“ са части от разбойническата подялба на Полша. Дали под „отлагането на началото на войната“ се има предвид едната седмица между подписването на Пакта и германското нападение над Полша? Или допълнителните две седмици до съветското нападение над същата страна? А пък събитията от лятото и есента на 1941 г. ясно показват дали германското настъпление в СССР е било поне малко затруднено. Всъщност още самото назначаване на Молотов за външен министър на мястото на Максим Литвинов (3 май 1939) се смята за сигнал, че германо-съветските отношения навлизат в нова фаза, доколкото Литвинов, като евреин, безспорно не е бил особено симпатичен на нацистката върхушка.
За да се хареса на Бащата на народите, Молотов не само преподписва всички „разстрелни“ списъци, но са запазени и много от тях, подписани само от него (общо са документирани 372 разстрелни списъка, утвърдени от Молотов). Всички те завършват по един и същ начин: „Моля за санкция всички да бъдат осъдени на разстрел. В. Молотов“ (типичното за СССР разделение на властите).. Обикновено не пропуска да впише и някоя злобна забележка по адрес на този, когото обрича с подписа си. През юни 1937 г. някакъв доносник пише на Сталин, че един стар болшевик, а в тогавашния момент – отговорен правителствен чиновник, Г.И. Ломов, бил навремето близък с Бухарин и Риков. Сталин пише по диагонала на този донос: „За др. Молотов. Какво да правим?“. Отговорът идва бързо и е пределно лаконичен: „За незабавен арест на този мръсник Ломов. В. Молотов“. Отбелязани са и чудовищни „рекорди“. Само на 12 декември 1938 г. Сталин и Молотов санкционират разстрела на 3167 души!
Това е едната роля, която Молотов играе в продължение на десетилетия – ролята на сталински палач. Другата страна от политическия му портрет (наркомът в ролята на „мишок“), се проявява най-ярко, когато сталинската скотобойна поглъща някои от най-близките му хора. Най-близкият му приятел, дипломатът Александър Аросев (бивш съветски посланик в Литва, Чехословакия и Франция), в началото на 1938 г., в разгара на Големия терор, усетил по нещо, че облаците над главата му се сгъстяват. Дъщерята на Аросев, актрисата Олга Аросева, си спомня: „Тогава баща ми позвъни на Молотов: „Вячик, какво да правя сега?“. Отговорът беше лаконичен: „Погрижи се за децата си“. И нищо повече. Тогава баща ѝ извикал колата си и сам потеглил за Лубянка, откъдето никога не се завърнал. А може би вече е имал „призовка“ за там и затова е позвънил на Молотов, с плахата надежда да получи помощ от един от хората, най-близки до Вожда? Надежда съвсем неоснователна, разбира се. Разстрелян е на 10 февруари 1938 г. на разстрелния полигон „Комунарка“ (много подходящо име за разстрелен полигон), Краснопахорски район, Московска област.
Още по-красноречиво доказателство за „мъжеството“ на този нарком в качеството му на мишок е поведението му, когато жена му, Полина Семьоновна Жемчужина (еврейка, с истинско име Перл Карловская) през ноември 1939 г., във връзка с антисемитската параноя на Сталин, е снета от дотогавашния си пост на нарком на рибната промишленост, през 1941 г. е извадена от състава на кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б), а на 29 януари 1949 г. е арестувана „за връзки с ционистките среди“. Осъдена е на 5 години лагери, и чак няколко дни след смъртта на Сталин, на 10 март 1953 г., е реабилитирана и освободена. През тези четири години, Молотов, който ежедневно е в контакт със Сталин, мълчи като бито куче и не обелва и дума в нейна защита. И този случай е само един от многото. Жената на генерал Александър Поскрьобишев (в продължение на 22 години секретар и най-доверен личен сътрудник на Сталин), Бронислава Металикова, лекарка-ендокринолог, майка на две деца, не само е арестувана, но след тримесечно „следствие“, е разстреляна по скалъпени обвинения. Има дори хипотеза, че това е бил един от методите на Сталин да подлага на изпитание верността на своите лакеи. Звучи доста извратено, но перфектно се вписва в цялостния облик на Великия кормчия.
Много по-късно, през 1957 г., заедно с други „бетонни“ сталинисти като Георгий Маленков и Лазар Каганович, Молотов участва в организирането на анти-хрушчовска група. Но групата е разобличена, а Молотов е запратен в „девета глуха“ – като начало – посланик в Монголия. През 1961 г. е снет от всички заемани постове и е изключен от Партията. Възстановен е през 1984 г. от Константин Черненко. Умира на 96-годишна възраст.
И, тъй като една от целите на настоящото есе е да сравним приносите на Молотов и на Рибентроп към европейския и световния мир и да съпоставим тези приноси с края на политическия и житейския път на всеки от тях, ето как описва пенсионерските години на Молотов един ерудиран автор, който трудно може да бъде обвинен в анти-сталинизъм (14):
„Дори и през пролетта на 1986 г. в Жуковка, в Подмосковието, можеше да се срещне старец с високо чело и винаги с пенсне, бавно разхождащ се по пътечката на вилното селище. Почуквайки с бастуна си, той внимателно се вглеждаше в редките минувачи с избелелите си кафяви очи. Износеното кадифено палто, старческите износени обувки, угасналият поглед издаваха в разхождащия се много преживял и изпитал човек. Но едва ли някой би казал, че старецът караше деветдесет и седмата си година и че той не беше никой друг, а бившият председател на Совнаркома, бившият член на Политбюро, бившият народен комисар по външните работи и един от най-близките съратници на Сталин – Вячеслав Михайлович Молотов…Трябва да се каже, че десетилетията, изминали от смъртта на Сталин, не са го променили. [По някакви неведоми свои причини Молотов избира журналиста Феликс Чуев за свой душеприказчик. Не е оставил свои мемоари, но, в замяна на това, Чуев написва книгата „140 беседи с Молотов“ (Б.А.)]. Малко преди смъртта си Молотов му казал за Сталин: „Ако не беше той, не зная какво щеше да стане с нас“. До последните си дни е смятал Сталин за гениален, бил е убеден, че Тухачевски е бил „военното острие“ на десните сили и че 1937 г. е била година на ликвидация на „петата колона“ в СССР“.
А ето и, съвсем накратко, житейската биография на другия автор на Договора от 23 август. Йоахим фон Рибентроп (15, 16) е роден на 30 април 1893 г. във Везел на Рейн, в семейството на майор от артилерията. Учи в градовете Касел и Мец. Известно време живее в Лондон, в семейството на лекар, а след това – в Монреал (Канада), където изучава банково дело. Изявява се като забележителен цигулар, включен е в националния отбор на Канада по хокей.
В началото на Първата световна война се завръща в родината си и се записва като доброволец в германската армия. Бие се в състава на 12-ти хусарски кавалерийски полк, награден е за храброст с Железен кръст I и II степен. През 1920 г. се жени за дъщерята на крупен търговец на вина. През 1924 г. собствената му фирма за търговия с вносен алкохол му носи значителни финансови успехи. През 1932 г. се среща с Хитлер и скоро след това встъпва в редовете на национал-социалистическата партия (NSDAP), а след това и на SS, където стига до щандартенфюрер (полковник). От ноември 1933 г. е депутат в Райхстага от гр. Потсдам. От есента на 1934 г. е упълномощен по въпросите на външната политика в Щаба на заместника на Фюрера (Химлер). Голям негов дипломатически успех е постигането на англо-германското морско съглашение, което снема от Германия редица следвоенни ограничения по отношение на военния ѝ флот. Съглашението е подписано на 18 юни 1935 г., а Хитлер нарича тази дата „най-щастливият ден в моя живот“. От 11 август 1936 г. е посланик в Лондон; на 25 ноември същата година подписва Анти-коминтерновския пакт с Япония. От 4 февруари 1938 г. е имперски министър на външните работи; именно като такъв подписва в Кремъл Договора за ненападение и Допълнителния протокол, които обезпечават на Германия неутралитета на СССР при войните с Полша, Франция и другите европейски страни, а Съветският съюз получава голяма част от Полша и ненамесата на Германия при окупирането на балтийските страни. Ръководеното от него министерство упражнява натиск върху сателитните на Германия страни за засилване на репресиите върху еврейското население.
След поражението на Германия във войната, на 14 юни 1945 г., бива арестуван в Хамбург от американските части. Изправен е пред Международния военен трибунал в Нюрнберг; признат е за виновен и по трите основни обвинения: престъпления срещу мира, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Осъден е на смърт чрез обесване. Екзекутиран е в 01.11 ч. след полунощ на 15 октомври 1946г.(17).
Има една отколешна максима, че победителите не ги съдят. В моето съзнание (вероятно не случайно) тя се е съхранила в руския си вариант – „Победителей не судят“. Нюрнбергският процес е най-ярката илюстрация на несправедливостта и цинизма на този принцип. Защото кой ще бъде съден и кой ще бъде съдникът му, не би трябвало да има абсолютно нищо общо с това кой е победителят и кой е победеният в последната война – това са алтернативните категории в два различни среза, в две различни координатни системи. Но така е на теория, а на практика винаги са оказва обратното – „Победителей не судят!“. Излиза, че в разрез с юридическата и с човешката логика, винаги победителите съдят победените. Краят на жизнения път на двамата външни министри, съчинили и подписали Договора за ненападение, е най-добрата илюстрация на тази несправедливост. От редовете, посветени по-горе на golden years (така на Запад наричат пенсионерските години) на Молотов, и от редовете по-долу, в които ще разкажа за кончината на Рибентроп, се вижда колосалната разлика в съдбата на двамата министри, с общи усилия тласнали света в най-голямата кланица, която е преживявало човечеството. Молотов умира като уважаван съветски „персонален“ пенсионер във вилното селище Жуковка в Подмосковието, обитавано само от най-високата съветска номенклатура и недостъпно за простосмъртните. И със сигурност са го канили на пионерски сборове и на комсомолски събрания – да разказва на младите безценните си спомени за гениалния съветски Вожд и Учител, Бащата на народите и Най-добрия приятел на съветските деца. А Рибентроп е обесен в Нюрнберг в 01.11 ч. сутринта на 15 октомври 1946 г. Досежно тази екзекуция ще си позволя малко отклонение, което моля да не бъде четено от лица под 14 години и от хора с неврози и със сърдечни заболявания.
От самото начало на медицинското си следване изпитвах (вероятно като син на юрист). огромен интерес към съдебната медицина. Обаче, като наближи времето всеки от нас да си избере бъдещата специалност, сведущи хора и от съдебната медицина, и извън нея, намериха начин да ми обяснят (кога „със заобикалки“, кога – съвсем директно), че в тази специалност няма да има място за мене. Защото партийните органи и специалните служби вече ме бяха набелязали като поредната си жертва в класовата борба и се грижеха при всяко възможно повишение и при всеки възможен конкурс да ме следва неотлъчно етикетът „син на фашистки съдия“. А баща ми за нищо на света не би бил фашист, точно както и за нищо на света не би станал комунист – просто защото, освен блестящ юрист и справедлив съдия, той беше убеден демократ и ненавиждаше в еднаква степен и двете диктатури, донесли толкова страдания на човечеството. Добре, избрах си друга специалност. Но учебници и специализирана литература по съдебна медицина не престанах да чета – и по време на следването си, и десетилетия след това. Затова в никакъв случай не съм по-малко компетентен в тази област от колегите си, на които Партията и Държавна сигурност гласуваха доверието да се занимават професионално със съдебна медицина – повечето от които случайно бяха деца на АБПФК (Активни борци против фашизма и капитализма).
Сега се връщам към съдебно-медицинските аспекти на обесването, за да стигна до екзекуцията на Рибентроп. В повечето учебници и монографии по съдебна медицина, главният акцент в главата за обесванията е поставен върху това дали се касае за самоубийство, или пък за убийство, по-удачно или по-несполучливо маскирано като самоубийство. Много по-малко внимание е отделено на най-важния въпрос – за танатогенезата, т.е., за причините и механизмите, водещи до смъртта. Това, което е безспорно установено, е следното. Веднага след обесването сърдечната дейност се прекратява поради рязкото травматично притискане от затягащата се около шията примка на блуждаещия нерв (n.vagus), играещ важна роля за сърдечната дейност. Но в следващите минути работата на сърцето се възобновява и настъпва агонията на обесения, траеща обикновено няколко минути, през които сърцето и мозъкът страдат най-много от асфиксията (задушаването). Именно асфиксията е причината за смъртта при типичното обесване. Обаче в десетилетията се е установила една негласна традиция да се спестяват на осъдения ужасните мъки на тази агония. На фона на чудовищните злодеяния през войната и на неописуемите подлости и несправедливости към цели държави след нея, никак не трябва да се учудваме, че палачите често се оказват по-хуманни от съдиите. Затова, от десетилетия насам, екзекуцията се извършва, като под краката на осъдения се отваря специален люк и тялото му рухва в дълбока шахта. В следващите части от секундата свободното падане на тялото се прекъсва от рязкото дръпване на опъналото се вече въже. В резултат смъртта настъпва не след минути, а след секунди, и не от асфиксия, а от т.н. елонгация – разчленяване и/или счупване на шийни прешлени, при което се прекъсва връзката между главния и гръбначния мозък и смъртта настъпва моментално.
В Нюрнберг техническите детайли около охраната и екзекуциите са поети от западните съюзници. Допуснати са обаче много пропуски и грешки. В резултат, един от обвиняемите (Робърт Лей, генерал от СС), още преди произнасянето на присъдите, успява да се обеси в килията си. Часове преди началото на екзекуциите един от осъдените на смърт (Херман Гьоринг) се отравя с цианкалий, за който и до днес се спори как е стигнал до него. А при самите екзекуции люкът под краката на осъдените е бил прекалено тесен, те са се спирали в ръбовете му, падането силно се е забавяло и далеч не е било толкова рязко, колкото се е очаквало. Дълбочината на шахтата и дължината на въжето също са били абсолютно несъобразени с казаното по-горе. В резултат, при Рибентроп, който е бил екзекутиран първи от осъдените, времето между пропадането му в люка и настъпването на смъртта е продължило цели 15 минути.
Пиша това с ясното разбиране, че моята емпатия към тази ужасяваща агония ще повдигне срещу мене вълна от идейни възражения и лични нападки – от невинния въпрос дали евреите, умиращи в газовите камери на лагерите на смъртта, са страдали по-малко от Рибентроп, до недвусмислени обвинения във фашизъм. Разбира се, това по никакъв начин не може да ме засегне. Целта ми е да поставя (мисля, че за първи път) въпроса дали е справедливо (и ако не е – тогава как е възможно?) от двамата най-преки подпалвачи на Втората световна война, единият да дочака дълбоки и безоблачни старини, а другият да приеме толкова мъченическа смърт, единствено и само защото единият принадлежи към лагера на победителите, които сътвориха „международния трибунал“, а другият – към лагера на победените, за които бяха резервирани местата на подсъдимата скамейка.
Б. Реабилитация на датата 23 август
Доколкото ми стигнаха силите, разчистих сметките си с 23 август като дата, на която е сключено едно не само дълбоко аморално, но и във висша степен престъпно споразумение, което хвърляше дългата си сянка върху рождения ми ден. Сега ще кажа по няколко думи за три събития, които, макар и далеч едно от друго във времето и макар всяко от тях по абсолютно различен начин, реабилитират въпросната дата. Нещо повече, две от тях, второто и третото, ми дават основания да се гордея с нея.
1. През август 1942 г. немското настъпление срещу Сталинград напредва неотклонно и изглежда, че нищо не може да го спре. Съветските войски едва удържат тясна ивица земя по брега но Волга, но северно от града немските войски вече са излезли на десния бряг на реката. Решаващата фаза от битката за града започва на 23 август 1942 г., когато над 500 германски самолета нападат града с безмилостно-жестока бомбардировка. На нея са подложени както транспортните съоръжения и промишлените зони, така и жилищните райони. Има дори „специализация“ на бомбите според целите, които им се поставят – една вълна от бомбардировачи изсипват над града бомби, които разбиват покривните плочи на сградите, а следващата вълна хвърля бомби, които преминават през разрушените плочи, проникват в дълбочината на зданията и причиняват ужасяващи пожари. Целият град се превръща в огнен пъкъл; очевидци разказват, че теченията на нагорещения въздух са били толкова страшни, че хората, които са се опитвали да излязат от горящите сгради, често на самите им изходи са били засмуквани обратно в сградите от нажежения въздух. Това е една от най-масираните и убийствени бомбардировки на Втората световна война, съизмерима с бомбардировката на Дрезден от английските ВВС. На този и на следващия ден населението на Сталинград дава над 40 000 цивилни жертви.
Без да изпитвам каквото и да било злорадство (което би било престъпно) по повод на човешките и материалните щети, понесени от съветската страна, не мога да не припомня, че тази бомбардировка е осъществена на връх третата годишнина от подписването в Кремъл на престъпния Договор за ненападение между двете страни (Пакта „Молотов-Рибентроп“). В първата част от настоящото есе отбелязах, че разговорите между двамата външни министри – контрагенти по този Договор, всъщност са пазарлъци между двама гангстери, които се договарят как ще си поделят плячката, която още на са отмъкнали. Първото и най-важно следствие от тази ми интерпретация е, че в подобни ситуации двамата разбойници не трябва да питаят ни най-малко доверие един към друг, и че 23 август 1942 г. убедително доказва това. А дали с избора на датата на тази смъртоносна атака командването на Луфтвафе е искало „да поздрави“ с годишнината кремълските си приятели и съюзници, или съвпадението на датите е резултат от чиста случайност, едва ли ни е съдено да узнаем някога.
2. На XХII конгрес на КПСС (1961 г.) беше тържествено оповестено, че „сегашното поколение съветски хора ще живее при комунизма“. Малко е трудно да се коментира това обещание – от една страна се обещава нещо, което отдавна е действителност, а от друга страна – нещо, което е абсолютно непостижимо. Кое е това, което отдавна е действителност? Ако под комунизъм се разбира сталинската диктатура, унищожила почти целия духовен и интелектуален елит на страната, ликвидирала всички трудолюбиви и предприемчиви селяни („Кулаци!“), в армията избила в навечерието на войната огромна част от командния състав, особено по-висшия и по-образования, този комунизъм съветските хора го имат отдавна-отдавна, още от „Великата Октомврийска“. А кое е онова, което е абсолютно непостижимо? Ами това е комунизмът такъв, какъвто го обещаваха учебниците с червените корици – „Диамат“, „Истмат“, „Научен комунизъм“ – равенството, братството и всеобщото добруване („При капитализма човек за човека е вълк. При комунизма човек за човека е приятел, другар и брат!“). И понеже абсурдът на тези фантасмагории е очевиден и за слепите, сегашните комунисти скачат като ужилени като чуят думата „комунизъм“ и през глава се втурват да доказват, че комунизъм никога и никъде не е имало. Просто не им е стигнало времето да осъществят идеала си, който обаче трябва да остане неопетнен. Обаче да убеждаваш хора от моето поколение, на което по-голямата и по-продуктивната част от живота беше отровена от комунизма, е задача толкова неблагодарна, колкото и построяването на комунизма. Така носталгиците, които леят сълзи и сополи по „соц“-а, но отричат съществуването на комунизма, скачат с двата крака в парадигмата на Шарл Бодлер, че най- хитрият номер на Дявола е да ни убеди, че самият той не съществува.
И така, през 1961 г. обещанието пред „сегашното поколение съветски хора“ е дадено. А 30 години по-късно, в края на 80-те и началото на 90-те години, обещаното е още по-далечно, отколкото в деня, когато е обещано. Горбачовите „гласност и перестройка“ освободиха духовете и позволиха на съветските граждани да усетят как се живее без мракобесието и терора. Но икономиката е в дълбок упадък и социалното неравенство, което трябваше да изчезне при комунизма, не показва и най-малкото намерение да намалява. Навсякъде царува шуро-баджанащина, бюрокрация и нагла, безогледна корупция, а мизерията и алкохолизмът бележат неподозирани върхове. Още по-жалко е положението във външнополитически план. През 1989 г. става ясно, че СССР е загубил позорно Студената война. Рухнала е Берлинската стена, последната бариера към Свободния свят. Не само сателитите от Източна Европа надигат глави, но и няколко от съюзните републики вече воюват за отделяне от „Союз нерушимый“ и за своята независимост.
Естествено, носталгията по славното съветско минало е най-силна по високите етажи на властта. Именно там, по върховете ѝ, се заражда заговорът за сваляне от власт на Горбачов и Елцин и за възраждане на богатите сталински традиции. Никак не е случайно, че в този комплот влизат вицепрезидентът на страната и шефовете на всички силови ведомства: вицепрезидентът Генадий Янаев, министърът на отбраната Дмитрий Язов, министърът на вътрешните работи Борис Пуго, шефът на КГБ – Владимир Крючков и още няколко по-дребни началници като Василий Стародубцев и Александър Тизяков. Всички тези юнаци формират един „Държавен“ комитет – ГКЧП (Государственный Комитет Чрезвычайного Положения); формален лидер му е Янаев, но в хода на събитията като действителен лидер се изявява Крючков. Използвайки отсъствието на „генсека“ на КПСС, Горбачов, който е със семейството си на почивка в Крим, на 19 август 1991 г. „държавният“ комитет оповестява, че поема властта в страната, „за да спаси СССР от разпадане“. Овладени са радиото и телевизията, спрени са всички печатни медии. Към Москва, а в самата Москва – към центъра ѝ, усилено се придвижват войскови части. Става очевидно, че се подготвя щурм срещу Белия дом – сградата на Съюзния парламент. Обаче още на този етап става ясно, че населението застава на страната на законната власт и против „държавния“ комитет. Събират се многохилядни митинги, младежи преграждат пътя на танковете към Белия дом. Тези части, на които превратаджиите най-много са разчитали, се оказват противници на текущия държавен преврат. Танковите части, начело с Таманската дивизия, както и специалното поделение на вътрешното министерство, „Алфа“, демонстративно преминават на страната на народа. В Крим, във вилата си „Форос“, Сергей Горбачов продължава да бъде под защитата на могъщата си лична охрана, но е изолиран от лостовете на властта, включително „ядреното“ куфарче и телефонните комуникации. Бидейки сталински възпитаници, пучистите си дават ясна сметка, че по времето на техния кумир, Антихриста, не само самите те, но и всички, с които някога са се поздравили по стълбището или са пили някога кафе, щяха да бъдат обречени. Затова, тъй като отлично знаят как се постъпва с такива като тях, на 21 август част от заговорниците отлитат за Крим, за да молят Горбачов за милост. Той, разбира се, отказва да ги приеме. Благодарение на президента Елцин, завръщането му в Москва е триумфално. Превратаджиите са арестувани, но в крайна сметка всички се отървават по живо – по здраво, никой от тях не си получава заслуженото, с изключение на министъра на вътрешните работи Борис Пуго, който единствен намира мъжество да се застреля. Ако, не дай си Боже, този метеж беше успял, това не можеше да не даде неприятни последствия и у нас. По онова време ние бяхме в предизборна кампания – през октомври ни предстояха избори за 36-то Народно събрание. Комунистите, които дотогава се бяха изпокрили в миши дупки, в тези няколко дни отново надигнаха глави; всички помним озъбената радост и едва прикритата закана по лицата им: „Сега ще ви дадем една демокрация, само да успеят братушките“. Но не им се получи – може би защото, както казва народът, „Има Господ!“.
И ето, че стигаме до финала на тези събития и до любимия ми 23 август. Едно знаменателно събитие се случва още през нощта срещу тази дата – участниците в един митинг в защита на законната власт разрушават паметника на първия началник на ВЧК, убиеца Дзержински, на Лубянския площад. За много наши сънародници, да не говорим за руснаците, клишето, което пропагандата набиваше в главите им десетилетия наред, остави трайни следи – името на Дзержински да се отъждествява с някакъв кристално-чист и доблестен защитник на комунистическите идеали. Ченгетата от ДС като папагали го цитираха, че чекистът трябвало да има „хладен ум, горещо сърце и чисти ръце“ и с професионална гордост украсяваха кабинетите си с портрети със сатанинския му профил. А винаги забравяха да цитират други негови изказвания, например: „Ако не сте арестуван, това не е ваша заслуга, а е наше недоглеждане!“ или „За разстрела не са ни нужни нито доказателства, нито разпити, нито подозрения. Решим ли, че е необходимо – разстрелваме и това е всичко!“. А много по-рано, в потвърждение на правилото, че жестоките хора са винаги страхливци и че коленете им омекват, ако Смъртта прелети достатъчно близо, за да усетят полъха на крилете ѝ, от заточението, на което е въдворен, Дзержински пише на близките си: „Из нашей категории политических умерло уже 5 человек“. Неужели? Разве это возможно, Феликс Едмундычь? Целых 5 человек уже умерло?! Какой ужас! А ведь на вашем Гулаге столько же умирало почти каждую минуту! А иначе е добре известно, че по времето на тираничния царски режим по-заможничките от заточениците и каторжниците дори са си наемали домашна прислуга! А също е известно, че по време на заточението си самият Феликс Едмундович, в борбата си с ужасната скука, почти ежедневно се е развличал с лов и риболов! Очевидно, сериозни причини са имали московчани да унищожат статуята му, за да не им се налага да я виждат, когато минават през центъра на града си. И добре са се погрижили за това през нощта срещу 23 август.
А на връх 23 август Борис Елцин, в присъствието на генералния секретар на КПСС Горбачов, и излъчван в пряк ефир, подписва „Указ Президента РСФСР No 79“, с който прекратява дейността на КПСС на територията на републиката. Със същия указ имуществото ѝ е конфискувано, сградите са запечатани, включително зданието на ЦК на КПСС на „Старая площадь“ в Москва. Парламентите на Литва и Латвия забраняват своите компартии. На 28 август, на извънредна сесия на Върховния съвет на СССР е взето решение за прекратяване на дейността на КПСС на цялата територия на страната. А на 26 декември същият Върховен съвет взема решение за саморазпускане на СССР. Последният беше загубил Студената война още с блестящата идея на Рейгън да го въвлече в безмилостна космическа и термоядрена надпревара, с пълната увереност, че страна, чиято икономика е централизирана и бюрократизирана до краен предел, няма никакъв шанс в тази надпревара. Така пучът и неговият провал бяха само последният гвоздей в ковчега на Империята на Злото. А разрушаването на статуята на Дзержински и прекратяването на дейността на КПСС – бяха важни моменти от „реабилитацията“ на рождената ми дата.
3. Ако събитията, описани в т. т. 1 и 2, безусловно допринесоха за тази реабилитация, друга една проява, станала между тях двете, малко преди събарянето на статуята на Сатаната и закриването на КПСС, не само завърши с тържествени фанфари тази реабилитация, но ми даде възможност, макар и да нямам лична заслуга за нея, до края на живота си да се гордея с рождената си дата.
Балтийският път, 23.08.1989. Малък фрагмент от голямата жива верига
Три европейски страни, които мнозина продължават да наричат „прибалтийските републики“, Литва, Латвия и Естония, разобличиха чудовищната лъжа, че навремето са влезли в „Союз нерушимый“ по собствено желание. Те показаха на Русия, пък и на света, че завинаги са скъсали със съветското си минало. На 12 август 1989 г. в Цесис, красив средновековен град в Латвия, се събират активисти от тези три страни и постигат договореност да отбележат достойно 50-тата годишнина от подписването на позорния пакт „Молотов-Рибентроп“. На 23 август 1989 г., в 19.00 ч. местно време, 2 милиона граждани на трите страни правят жива верига с дължина 675.5 км., с която ограждат страните си от СССР и от комунизма. Организацията е отлична, раздадени са карти, на които е обозначено разположението на живата верига, през кои градове и села тя трябва да мине. Осигурен е транспорт за тези, които не разполагат със собствен. Мнозина идват на „мероприятието“ заедно с децата си (18, 19).
Манифестацията от 23 август 1989 г. остана в историята като „Балтийския път“. В Русия носталгиците-сталинисти скърцаха със зъби от злоба, но отдавна бе минало времето, когато в такива случаи можеха да изпратят части на НКВД и да възстановят реда и тишината. Сега можеха само да ругаят проявата. В новинарската програма „Время“ Балтийският път беше заклеймен като националистическа истерия, а организаторите ѝ – като екстремисти. Нищо ново под Слънцето – та това бяха децата и внуците на онези, които винаги са се борили за независимост на страните си, но в миналото те бяха разобличавани като „сепаратисти“, а често, в пристъпи на откровение, и като „контри“.
Свободният свят посрещна тази демонстрация на независимост и свободолюбие с огромна симпатия и морална подкрепа. Документацията за Балтийския път бе обявена за част от списъка на Юнеско за запазване на световната памет. А Европейският съюз обяви 23 август за Европейски ден на възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма. Че как да не обичам рождения си ден, след такава тържествена реабилитация на датата 23 август?
Хванати за ръце, участниците в Балтийския път през цялото време пеят – всяка част от веригата на родния си език – националистически песни, сред които особен възторг у участниците предизвикват истинските химни на трите страни, забранени при „доброволното“ им включване в Съюза. Никак не ми е трудно да разбера вълнението на тези хора, защото всичко това съм го изживял, и, разбира се, не само аз. Десетилетия наред, при откриването на всяко публично събитие, трябваше да ставаме прави, за да слушаме ибрикчийски творби като „Българио мила“ (Национален химн на НРБ от 1950 до 1964 г.):
„Българио мила, земя на герои,
неспирен и мощен е твоят възход!
Да крепне навеки съюзът ни боен
с могъщия братски съветски народ!“.
И, след припева, вторият куплет започваше със стиха: „Великото слънце на Ленин и Сталин…“. Не знам дали по времето на т.н. „колониален гнет“ колониите все пак са си имали „национални“ химни, но ако имаха, никой от тях не би могъл да се мери по своето раболепие с току-що цитираните бисери. Затова никой не се учудваше, че при откриването на всяка конференция на (тогавашния!) СДС всички скачахме като един и в очите ни напираха сълзи, когато запеехме „Шуми Марица“.
Източници
1. bgf.wikipedia.org/wiki/Жабокрекската_акция
2.Бутовски, Ив. Как 300 партизани разгромиха 20 болни и невъоръжени германци при Жабокрек.168chasa.bg/article/4624133
3. Драганов, Г. Клането в Жабокрек – срамна страница от историята на БКП. voinaimir.info/2017/08/jabokrek-bkp-1944 /
4. factor.bg/bg/articles/ukaz-sedem-osem-ili-kak-v-savetskiya –sayuz-razstrelvali-detsa
5. Солженицын, Ал. Архипелаг ГУЛАГ. Малое Собрание Сочинений, т.6, кн. III – IV, стр. 40-44, „Инком НВ“, Москва, 1991.
6. Марков, Г. Писмо до Любомир Левчев, поет. liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htm
7.dw, com/bg/когато-сталин-беше-решил-да-умори-от-глад-западен-берлин/a-48734963, както и
8.dw.com/bg/преди-70-години-как-бе-спасен-западен-берлин/a-44382593.
9.news.bg/int-politics/istoricheskiyat-musey-v-moskva-zabrani-discusiya-za-pacta-molotov-ribentrop.html
10. en.wikipedia.org/wiki/Vyacheslav Molotov
11.librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/3438-za-istinite-ot-poslednata-svetovna-voina-i-za-novata-savetska-kino-propaganda-1.
12.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture/
/3442-za-istinite-ot-poslednata-svetovna-voina-i-za-novata-savetska-kino-propaganda-2.
13.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture//3447-za-istinite-ot-poslednata-svetovna-voina-i-za-novata-savetska-kino-propaganda-3.
14. Волкогонов, Д. „Триумф и трагедия. Политический портрет Сталина“, кн.1 и 2, Изд. АПН, Москва, 1989.
15.bg.wikipedia.org/wiki/Йоахим_фон_Рибентроп
16. thirdreich.boinaslava.net/cabinet/Ribbentrop.htm
17.dw.com/bg/октомври-1946-когато-екзекутираха-нацистките-престъпници/a-48713530.
18. bg.wikipedia.org/wiki/Балтийски_път
19. svobodnaevropa.bg/a/30121072.html