От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 02 turkish wisdom

 

1. Хроника на едно съжителство

Едва ли има други два народа, чиито съдби да са били така дълго и толкова трагично преплетени, както тези на българите и турците.

За турците, тогава номади в Сибир, споменават за първи път китайски хронисти около 1300 г. пр. Хр. В турски документи от VIII в. пр. Хр., намерени в Монголия и Сибир, названията „йогузи“ и „турци“ са използвани за две отделни етнически общности, понякога във война помежду си, понякога в съюз, обикновено доминиран от турците. Много по-късно, Махмуд Кашгари, турски учен от XI в., определя и йогузите като турско племе. През първите векове от нашата ера, турските племена, живеещи около сегашна Монголия, формират една сравнително стабилна конфигурация и мигрират към Алтайските планини и езерото Байкал в Централна Азия. Няколко утвърдени градски центрове и една формираща се през VI в. турска държава изпращат свои посланици в столицата на Византия, Константинопол, и на свой ред приемат посланици оттам. Това малко кралство скоро се разпада – на базата на племенни вражди – на отделни градове-държави. През IX – X в. турците мигрират на запад към земите между Сър Даря и Аму Даря и източно от Каспийско море. В новото си местообитание турците, повечето от които спадащи към т.н. огузки племена с техните собствени племенни религии, попадат под влиянието на Исляма и го възприемат за своя религия. Подобно на другите турски племена, и огузките турци са били вътрешно разнородни, но традиционните ценности на номадския племенен живот – ездаческото изкуство, любовта към конете, съвършенството в стрелбата с лък от препускащ кон и в същото време верността към кръвните родственици, традициите на смелост и лоялност, са поддържали общността им относително сплотена. Дори и след приемането на Исляма, те дълго продължавали да живеят моногамно, а жените – да играят значителна роля в племенната им култура (1).

Когато турците започват да навлизат в Ислямския свят, общественият им статут в него бил нисък; първоначално те били използвани като наемници и пазачи от халифите на Багдат и техните подчинени. Но през XI в. селджукските турци, наречени така по името на военния водач на едно от огузките племена, постепенно установяват контрол върху източните области от халифските земи и накрая формират Селджукската империя, която през XII в. се разпростира от Източен Иран до Западен Анадол. Така лидерската роля в ислямския свят постепенно преминава в ръцете на турците. Отоманската империя, създадена (1299) след падането на Селджуците и наречена така по името на основателя си Осман I (Отман), по-късно, през разцвета си по време на царуването на Сюлейман Великолепни, наричан още Сюлейман Законодателят (род. 1494, на престола 1520-1566), се разпростира на три континента, от бреговете на Мароко до бреговете на Иран и от Южна Полша до Южен Йемен, има площ 3 млн. кв. км. и 60 млн. поданици. Но още двеста години преди този разцвет, към средата на XIV в., когато балканските страни се изтощават взаимно чрез чести и – както сега ни се струва – почти безсмислени военни конфликти, турският натиск откъм Мала Азия към Югоизточна Европа застрашително нараства. Османското емирство, което се развива в посока към модерна за времето си военно-феодална държава, все повече укрепва. Особено при наследника на Осман, Орхан (1326-1359), цялата византийска част от Мала Азия преминала в турски ръце. Военният натиск срещу Византия се засилил още повече при синовете на Орхан – Халил и Сюлейман. Йоан Кантакузин, който бил фактическият ръководител на византийската политика по време на царуването на своя зет, младия и неопитен Йоан V Палеолог, предприел отчаяни усилия да пресече непрекъснатите набези на завоевателите. В опит да създаде флот, който да прегради пътя им от Мала Азия към европейските брегове на Мраморно море, Кантакузин изпратил пратеници в Търново, за да поискат финансова подкрепа от Иван Александър. Споразумението било постигнато, но по-късно българският владетел отказал обещаната сума.

По същото време държавният упадък на България намира ярък израз в нарастващата феодална разпокъсаност, започваща от най-високите управленски равнища. Самият Иван Александър, според упреците на мнозина негови съвременници „робувайки на своята похот“, държи да остави на търновския престол сина си от втория си брак Иван Шишман; затова изпраща законния си престолонаследник, сина от първия си брак Иван Срацимир, да управлява Видинското княжество, по-късно Видинско царство. Иван Срацимир никога не прощава на по-малкия си брат привилегията да царува над Търновското царство, а влашкият двор не прощава на Иван Александър за първата му жена, прокудена от него обратно във Влашко. Като израз на пълния разрив между Търновското и Видинското царство, различно била ориентирана и външната им политика. Иван Шишман поддържал тесни връзки със Сърбия и ги заздравил чрез брака си с една от дъщерите на новия сръбски княз Лазар (1371-1389). Иван Срацимир пък поддържал връзки предимно с влашката държава и се оженил за сестрата на влашкия воевода Владимир Влайку. Към дълбоката взаимна ненавист между двамата братя по баща, се добавя и получаването на практически пълна независимост от Деян, деспот на Велбъджката област, Хрельо, владетел на района между Щип, Струмица и Рилския манастир, Момчил, владеещ почти изцяло Родопите и потомците на Тертер – братята Балик, Теодор и Добротица – управляващи Добруджа, с център Карвуна, близо до пристанището на днешна Каварна. Катастрофално нараства социалното неравенство сред населението. Задълбочава се антихристиянската и противодържавна роля на ересите; въпреки проведените няколко събора за разобличаване на богомилството и за наказване на най-активните му разпространители, то продължава да разяжда като язва българската държавност. Тези, които най-много държат, че сме прекарали петте века турско владичество като робство, главно позовавайки се на Вазовото заглавие „Под игото“, от който роман вероятно са чели само откъсите, поместени в техните христоматии (да си припомним кампанията, иронично наричана „Искаме си робството!“), а в същото време настояват, че богомилството било безценен български принос към европейската култура, би трябвало да прочетат романа „Иван Александър“ от същия автор, където в главата „Ереси в XIV в.“, е разкрито по един наистина блестящ начин как в навечерието на падането на страната ни под чужда власт богомилството „…заливаше с талазите си православието и подравяше с тленотворното си влияние основите на църквата и държавата“. Изключително точен в задълбочената си оценка на богомилството е и Тончо Жечев: „Нищо не е така чуждо на мрачния дух на богомилите, както идеята за земно и обществено строителство, за бавно и последователно усъвършенстване на човешката общност…От богомилството, през радикалния либерализъм и реакционния консерватизъм до комунизма, ние сме и си оставаме омагьосани пленници на отрицателни и разрушителни идеи и движения – вчера, днес, утре. Винаги ни е ясно какво и как трябва да се отрече и разруши, никога какво и как да се съгради солидно и за дълго“ (2).

Към жестоката феодална разпокъсаност, дълбоките социални противоречия и тленотворното въздействие на ересите се прибавя и незапомнена дотогава няколкогодишна суша, която обрича на страшен глад българското население, традиционно препитаващо се почти изцяло със земеделие и скотовъдство. В края на 40-те и началото на 50-те години на XIV в. страшна чумна епидемия (черната смърт) опустошава големи части от Европа и, разбира се, не подминава и България. Така климатични, социално-икономически, духовни и епидемиологични фактори създават и задълбочават една незапомнена криза; като че ли сам Бог е отвърнал лицето си от нашия народ. Все по-ярко изпъкват неразумните и неудачни политически и военни решения на балканските владетели. В борбата за върховната власт във Византия между Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, цар Иван Александър и сръбският крал Стефан Душан застават на страната на Йоан Палеолог и изпращат войски в негова подкрепа. От своя страна, през 1345 г. и двете съперничещи си за византийския престол страни изпращат пратеничества при Орхан да искат неговата подкрепа; Орхан предпочита за съюзник Кантакузин и му изпраща отряди, командвани от сина му Сюлейман, с което Кантакузин завинаги си спечелва ненавистта на християнското население. През 1352 г. при Димотика турските войски нанесли тежко поражение на сръбските, след което нахлули в България, опустошавайки и плячкосвайки обширни райони. Съюзът между византийския владетел и османския султан укрепва с брака на дъщерята на Кантакузин, Теодора, със султан Орхан. След като с турска помощ Кантакузин завладява тракийските градове по Южното Черноморие, той влиза в Константинопол и става съимператор с Йоан V. Но съимператорството се оказва временно, а враждата – вечна. В крайна сметка Йоан V, който е предшественик на Кантакузин на престола, се оказва и негов приемник на същия престол. А след окончателното му отстраняване от властта, Кантакузин се замонашил в един от Светогорските манастири. Едва ли е нужно да се посочва, че всички тези междуособици все повече изтормозвали и византийското, и българското население и увеличавали апетитите на османските завоеватели. За разлика от предишни нахлувания, когато завоевателите награбвали плячка и роби и се оттегляли в Мала Азия, сега те все по-често се заселвали на завладените територии. През 1352 г. отрядите на Сюлейман превзели малката крепост Цимпе на Галиполския полуостров, а две години по-късно, след унищожителното земетресение, разтърсило този полуостров, била превзета и важната крепост Галиполи (тур. Гелиболу). Сюлейман разпоредил много турски семейства да се заселят там и да възстановят пораженията от земетръса. Така било създадено турско предмостие към Европа; то станало център за опустошителни набези в Тракия, предимно по долината на Марица, където много селища били разорени и хиляди българи – избити или отвлечени в робство.


Small Ad GF 1

Сключеният през 1355 г. съюз между България и Византия, скрепен с брака на дъщерята на Иван Александър, Кераца, с Андроник, малолетния син на Йоан V Палеолог, не донесъл очакваните резултати. Нещо повече, през близките години между двете страни отново възникнали въоръжени конфликти. С идването на престола на сина на Орхан, Мурад I (1362-1389), започва поредното турско настъпление в Тракия, където много селища – и византийски, и български, паднали в турски ръце. Едновременно с масовите избивания и поробвания на българското население, османците изпращали в новозавладените територии все нови и нови заселници от Мала Азия. Владетелите на Средна и Южна Македония, братята Вълкашин и Углеша, се насочили с войските си към Одрин, но в решителното сражение при крепостта Черномен (1371) претърпели жестоко поражение и загинали в битката. В една приписка от монах, съвременник на тези събития, четем: „Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, смърт несретна ги покоси, защото изгинаха от глад, опустя земята, лиши се от всичките си плодове, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите.“ (3). След победата си при Черномен, Мурад I, чрез едно от пратеничествата си в Търново, поискал сестрата на Иван Шишман за жена. След дълго колебание и протакане, пред лицето на нарастващата военна заплаха, българският цар склонил и сестра му Кера (Мара) Тамара потеглила на юг, изпратена от търновското население като доброволна жертва в името на християнството и на България (1378). От друга страна обаче и преданията, и документите, разказват за голямата любов между султана и българската му съпруга, на която било позволено дори да запази православната си вяра. Но след смъртта ѝ, султан Мурад I се почувствал напълно освободен от ангажиментите си към българите и предприел широко настъпление срещу държавата на Иван Шишман. Един турски хронист разказва как пълководецът Хайредин паша, при завръщането си от поредния си поход, паднал по лице в краката на султана „…с безчетно количество пари и роби и с робини с лица като феи“. Хиляди българи били продадени по робските тържища на о-в Кипър и в Кандия (на о-в Крит).

Интересен е паралелизмът между историческата съдба на Византия и тази на България, включително на царстващите в тях династии; този паралелизъм очевидно се дължи не на личностни прилики, а на общи закономерности на късния феодализъм. Един от участниците в похода на крал Сигизмунд срещу турците, германският рицар Шилтбергер, не без удивление отбелязва: „Аз бях в три страни, и трите се казват България“. За кои три Българии става реч, не остава никакво съмнение от посочените от този автор техни столици – Видин, Търново и Калиакра. През последната четвърт на 14 в. (от около 1373 г.), Византия вече се намирала във васална зависимост от султан Мурад. Точно по времето, когато последният се готвел за решаващи походи и битки, Византия се разпаднала на четири части – в Константинопол управлявал Йоан V Палеолог, а в Южна Тракия, Солун и Пелопонес – синовете му Андроник, Мануил и Теодор, отношенията между които не се отличавали съществено от тези между владетелите на „трите Българии“. Това е само един от примерите за паралелната съдба на християнските балкански страни в навечерието на тоталното им османско завладяване. След продължителна обсада на София, поредното предателство решило съдбата ѝ. Помохамеданченият българин Узунджа Сьондюк успял да спечели пълното доверие на ръководещия отбраната на София, воеводата бан Янука, след което, в качеството си на доганджи-баши (началник на соколарите) го отвлякъл по време на лов в околностите на града и го предал на османското командване. Софийската отбрана била дълбоко разстроена и градът паднал в турски ръце през 1382 г. През същата година голяма турска армия, водена от генерал Али паша, успяла да премине старопланинските проходи и, след тежки боеве с войски на Търновското царство и деспотството на Добротица, завладяла крепостта Дръстър на Дунава. Така била прекъсната не само връзката между България и Сърбия, но и между владенията, на които самата България била разпокъсана (4).

Може би най-решаващата битка от завладяването на Балканския полуостров била тази между обединените сили на сърби, българи, власи и бошнаци, начело със сръбския крал Лазар, и турската армия, предвождана лично от султан Мурад I, на Косово поле на 15 юни 1389 г. Въпреки, че в тази битка самият султан бил убит, командването било поето от сина му Баязид, който нанесъл съкрушително поражение на християнските войски.

След дълга неуспешна блокада на Търново, в момент, когато новият султан – Баязид I Йълдъръм – почти бил склонен да се оттегли, точно тогава (според преданието – отново в резултат на предателство) една от крепостните порти била отворена. Обсаждащите отначало не можели да повярват – страхували се, че това е клопка, устроена от обсадените. Сред това нахлули през тази порта, в града настанала паника и той скоро паднал в ръцете на неприятеля (17 юли 1393 г.). Турските войски обсадили Никопол, където се намирал Иван Шишман, и след сравнително кратка обсада градът бил превзет. За съдбата на владетеля има няколко различни версии, но сега за най-достоверна се счита изложената в турски документ от XV в., според която султанът наредил той да бъде обезглавен, а градът – превърнат в турски санджак. Вече цяла Европа тръпнела пред невижданото турско нашествие; като израз на тази обща тревога унгарският крал Сигизмунд организирал кръстоносен поход на югоизток с 60-хилядна армия, но на 25 септември 1396 г. огромната армия на Баязид нанесла съкрушително поражение на християнските войски. Скоро след това Баязид превзел Видин, пленил Иван Срацимир и го заточил в Мала Азия, откъдето няма по-късни сведения за съдбата му. Така през 1396 г. цяла България паднала окончателно под турска власт (3). Така се затваря една страница на войни и кръвопролития, а се отваря една огромна книга от петвековно страдание.

И до ден днешен продължаваме да се питаме как и защо е било възможно това да се случи. В светлината на историко-политическите различия между завоюваните и завоевателите, причините за тази развръзка не са особено трудни за анализ. Тук ще направим един съвсем бегъл преглед на тези различия, с ясното съзнание, че те са абсолютно недостатъчни да обяснят това, което се е случило с българската държава. България и съседните ѝ християнски страни са в късен, твърде напреднал стадий от развитието на феодализма, който се характеризира със силно изразен политически, административен и военен сепаратизъм. На този етап трайното и почтено сътрудничество между балканските страни, дори и пред лицето на надвисналата опасност, е практически невъзможно. България е разделена на три, не само независими, но и враждуващи помежду си „царства“, а вътре във всяко от тях местните боляри, начело на феодалните си владения, враждуват както помежду си, така и със всяка (дори и относително) централна власт. Както посочихме по-горе, напълно аналогична била ситуацията и във Византия. Това изключва не само взимането на общи стратегически решения, но и обединяването на финансовите ресурси и армейския потенциал. Диаметрално противоположна била ситуацията при османските сили. Тяхната империя била във всестранния подем, характерен за възходящия военен феодализъм: силна и решителна централна власт, държаща всичките си поданици – от великия везир до последния селянин – в абсолютно подчинение и недопускаща никакво поле за центробежни тенденции; в същото време – умела мотивация за ревностните изпълнители на султанската воля на всички равнища на административната и военната йерархия. На високите сановници, приближени до султана, както и на висшите офицери, били раздавани „мюлкове“ – обширни поземлени имоти, чиито качества и размери зависели от извоюваните в битките победи и от постигнатите дипломатически успехи. Още по-голямо значение (поради по-голямата си масовост) имало създаването на многобройна прослойка от войници-земевладелци (спахии, тимариоти), размерът на чиито „тимари“ също зависел от заслугите им към султана. За разлика от християнските балкански страни, нито високите сановници в своите мюлкове, нито спахиите в своите тимари, разполагали с някакъв административен или съдебен имунитет; до края на живота си те оставали в пълна зависимост от благоразположението на султана, което ги правело изключително старателни в изпълнението на неговата воля.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Наред с тези различия между балканските страни и техните завоеватели, огромен проблем за християнските балкански народи през периода на късното средновековие, та и до по-ново време, е ренегатството (5). Тази като че ли генетично заложена склонност към измени и предателства оставя траен и изключително подтискащ отпечатък върху историята на падането на България под турска власт.

Заговори, измени и предателства не липсват още векове преди турското нашествие на Балканите. Достатъчно е да приведем само два примера. Според написаното от двама независими помежду си византийски хронисти, Самуиловият брат Арон искал да завземе цялата власт, заговорничейки с ромеите срещу брат си. Когато през 976 г. предателството му било разкрито, Арон трябвало да заплати за него с живота си и с живота на цялото си семейство. Оцелял единствено синът му Иван Владислав, и то поради крайно енергичното застъпничество на Самуиловия син Гаврил Радомир. А след четири десетилетия на таена мъст и омраза, Иван Владислав се „отблагодарил“ на първия си братовчед и спасител, като подло го убил по време на лов, след което погубил и семейството му, а след това смирено молил за мир и покровителство оня, когото историята вече била белязала с прозвището „Българоубиец“. Вторият пример е съдбата на създателите на Второто българско царство – тримата братя Асеневци. Първият, Асен, бива убит от български болярин – предателя Иванко; името на убиеца на втория брат – Петър – не е стигнало да нас, но е достигнал запис, че и той е „паднал пронизан от меча на свой сънародник“. А третият брат, великият и като пълководец, и като дипломат Калоян, бил подло убит по време на обсадата на Солун. Преданието приписва това на един от неговите военачалници, куманина Манастър, може би с помощта на жената на Калоян, която също била куманка. Ние нямаме напълно сигурни данни за това; възможно е това предание да е мотивирано от желанието на съвременниците поне убийството на третия Асеневец да не е извършено от българска ръка.

Във всеки случай дългият период на завладяването на България от османците е непрекъснат низ от редуващи се поражения и предателства. Почти всяко поражение в кулминационната си точка е решено от някое предателство, а когато това поражение се е превръщало във факт, то е ставало моралната и психологическата почва, в която са покълвали отровните семена на следващите предателства. И този кръг се е затварял много и много пъти. Да не говарим за това, че местните „владетели“ просто са се надпреварвали да декларират своята преданост към завоевателите и да стават техни васали, а с това не само да гарантират живота си, но и да получават своя мъничък „бонус“ в борбата си за корони, титли и богатства. Понякога дори самите нашественици изпитвали възмущение и погнуса от толкова много подлост. Поради това предателите нерядко получавали от тях далеч не онова, което са очаквали. Един очевидец, еничаринът Константин Михайлович от Островица, разказва, че след битката на Косово поле (1389) султан Баязид наредил предателите на княз Лазар да бъдат убити, като се обърнал към тях с думите: „Шом като не останахте верни на своя господар в бедата му, вие и спрямо мене ще постъпите така“. А някои от доброволните васалства и до днес са кървящи рани в българските сърца. Достатъчно е да припомним, че любимият герой на християнския народен епос, Крали Марко, същият, който побеждава Чер Арапин и Муса Кеседжия, същият, който освобождава три синджира роби, всъщност загива като покорен васал на страната на османците в тяхната битка при Ровине против опълчилия се срещу Баязид I влашки воевода Мирчо.

Османските хронисти описват, наред с невероятния героизъм на обсадените жители на някои български градове, и десетки примери за добре защитени крепости, предадени на турските войски не поради глад, жажда, епидемии или военни поражения, а единствено поради неистовото желание на владетелите им да изкопчат от нашествениците облаги и привилегии за себе си и за своите потомци. Типичен пример е крепостта Бер (в османските източници Караферия). Неотдавна открити документи посочват и името на изменника – Корнопул – и назовават поименно над десет „Корнопули“ – негови потомци, които с цената на дядово и прадядово предателство дори и през XVI в. все още били освободени от безбройните данъци в Османската империя. Така те „продължавали да се разграничават от останалите местни жители с наследственото клеймо на позора, което носели и предавали заедно с привилегиите си от бащи на синове и внуци“ (5).

Десетки представители на дребната балканска „аристокрация“ от Черно море до Драч и от Дунава до гръцките острови приемат да воюват в османската армия като християни-спахии, т.е., срещу участъци земеделска земя. Отдавна забравените им имена се мяркат често в османските поземлени регистри. Но, без да бъдат екзекутирани като предателите на княз Лазар, нито те, нито потомците им, са се радвали особено дълго на така спечелените благини. Социалният им статус деградирал неумолимо: отначало като че ли щедро наградени за службата си в турската армия с апетитни земеделски имения („тимари“), впоследствие те останали само с освобождаването си от данъци, с тенденция постепенно да бъдат приравнени към обикновената „рая“. Един интересен документ от 1675 г., т.н. „Книга на жалбите“, показва, че в Кюстендилския санджак по онова време е имало „деветима неверници-тимариоти“, които непрекъснато се оплаквали до върховните власти, че ги приравняват към „раята“, въпреки че грижливо пазели бератите, издадени на дедите им от самия султан Мурад I (5).

Егоистичният мотив за собственото оцеляване, не просто като доминиращ, а нерядко като единствен елемент от личностната структура, оправдаващ и измяната, и най-долното предателство, все по-здраво се вкоренява в психиката на поробените. Атавистичният страх за собственият животец преживява през всичките пет века на чуждото владичество – и ние го виждаме, още по-отблъскващ и гнусен, при потушаването на Априлското въстание. Захари Стоянов описва не един и два случая, когато е бивал залавян от българи, с единствената цел да го предадат на башибузука. След като вече познава дядо Вълю, който разиграва цяла пиеса, за да отведе групата на Бенковски под дулата на турската засада, той не престава да се учудва. Един от срещнатите из Троянско българи, в които премръзналият и прегладнял Захари се опитва да види свои спасители, биволарят Дочо, най-чистосърдечно му заявява: „На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите, което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата“. Най-чудовищното е, че тези негови сънародници не просто се престарават в предателството си, но те изпитват истинско щастие и удоволствие да го извършат. Когато българи се нахвърлят върху него и го залавят в Троянския балкан, „…радост и удоволствие блещеше по лицата на победителите“. Тези „победители“ изпращат един помежду си до най-близкото село да съобщи за техния подвиг, за да не излиза на другия ден аскерът да го търси и „…за да не се мъчат хората напусто“. А накрая питат своя пленник дали няма у себе си пари: „По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат кучетата – казаха те с братско съчувствие“. На молбата на заловения въстаник поне да го оставят под охраната на местните чорбаджии, вместо да го предадат на башибузуците, които още през нощта ще го смажат от бой, отговорът бил: „Това ние не направяме, всинца сме християни, дето се е казало!“. И все пак тези християни („дето се е казало“!) отвеждат пленника си именно в къщата, където са разквартирувани башибузуците, а там се надпреварват да разказват как са го заловили, въпреки че османските им покровители не проявяват ни най-малък интерес към развълнуваните им разкази. Един от главните герои на въпросното залавяне, Петко, предупреждава турците, че вече не само няма да им предава комити, но и сам той щял да стане такъв. В отговор на тяхното изумление той обяснява, че не разбира дали заловеният е комита или някой бей, след като са го поканили да се разположи редом с тях, вместо да го вържат с въже за решетката на прозореца, а краката му да оковат в букаи.

И ако думите на тези, които го връзват, за да го водят при башибузука „…всинца сме християни, гдето се е казало!“ звучат като гавра с християнството, още по-нагла гавра са молитвите на друг „християнин“: „Днес имаме събота, а утре е света неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля Богу да вразуми агите да те обесят по-скоро – каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийската пасмина“.

Тук виждаме последната, почти недостижима степен на човешкото падение – не просто липса на патриотизъм, не само липса на чувство за национална и православна принадлежност, а буквално загуба на нормалното чувство за принадлежност към човешкия род. Всичко това измъченият въстаник коментира с тъжна ирония: „Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок“ (6).

Не можем да не се запитаме как е станало всичко това и какво е трябвало да преживеят предците ни през тези пет века, за да стане то възможно. И какво е нещото, изпълващо тези петстотин години, как да го наречем, за да не сбъркаме? Предложения не липсват: присъствие, съжителство, владичество, господство, робство… Напоследък като че ли се възприема терминът владичество, който изглежда е най-балансиран; във всеки от останалите се съдържа зрънце истина, но в същото време всеки от тях предизвиква и доста основателни възражения. Ако започнем с „робството“, не можем да не отбележим, че (като изключим хората, пленени и отвлечени от османците при завоюването на Балканите и разпродадени по робските пазари на Средиземноморието и Близкия Изток), нито икономическото, нито гражданското състояние на „раята“ отговаря на световно-възприетите критерии за робство. Отдавна не е тайна, че по време на Освободителната руско-турска война руските войници са били изумени от това, колко по-богато и по-свободно са живеели освобождаваните от тях български селяни и занаятчии в сравнение с тях, своите освободители, идващи от една империя, в която безправието, мракобесието и деспотизмът нямали равни на себе си. Или, както пише Захари Стоянов, „Него време самите ни освободи-тели, които са газили Дунава, уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия – с шапки.“ (7). Не отговаря на понятията ни за робство и фактът, че много български селища са процъфтявали от занаятчийство и търговия (достатъчно е да посочим дори и само Котел, Панагюрище и Копривщица), а жителите им кръстосвали цялата империя, за да продават по пазарите ѝ шаяци и аби от абаджиите, гайтани – от гайтанджиите, медни съдове от бакърджиите, огнестрелни оръжия – от тюфекчиите. Техните стоки са оставали напълно конкурентоспособни чак до изтласкването им от пазарите от машинно-произведените, т.е., вече изцяло промишлените, стоки. При липса на българска държавна организация, Църквата поема нейните функции и се превръща в основа на духовния живот и регулатор на нравствените норми на християнското население. Затова никак не се връзва с представите ни за робство и широкото разпространение на поклонническите пътувания на българите до Светите места. Първите достоверни данни за това движение датират от началото на XVI в., когато в поменика на Зографския манастир са вписани като дарители десетина български поклоници. По-късно на това приключение се престрашават стотици българи, разбира се, измежду по-предприемчивите и по-заможните. Не само въпрос на престиж е било да сложиш пред малкото си име авторитетното „хаджи“. То е осигурявало на своя носител почетно място, респ. „трон“ в църквата по време на Св. литургия, по-лесен достъп до изборно място в общинските съвети, в училищните и църковните настоятелства, в управите на занаятчийските еснафи. Завърнали се от хаджилъка, тези хора не само надълго и нашироко разказвали на близки и познати за далечните, непознати земи и хора и за премеждията си по пътя към тях, но по-грамотните са оставяли и писмени впечатления от всичко това – първите български пътеписи, които и сега четем с интерес. Така че разпалените ратници на тезата „Искаме си робството!“ следва да прочетат, наред с многото други книжки, които са пропуснали, и забележителната „Книга за българските хаджии“ (8). Други термини за статута на нашия народ по онова време, диаметрално противоположни на „робството“, но не по-малко неудачни от него, ни отвеждат в другата крайност – тази на „присъствието“ и „съжителството“. Едва ли при присъствие или съжителство поданиците щяха да плащат над 10 вида данъци, някои от които съвсем официално призната „привилегия“ на немюсюлманското население на Империята. Наред с всеобщия данък джизие (аналог на иранския поголовен данък гезирт), който в края на XV в. за Североизточна България достигал 69-70 акчета на хане (домакинство), а за Софийския вилает – 76 акчета на хане и 18 акчета на вдовица, се е плащал и поземленият данък харадж, който понякога достигал до ½ от реколтата в жито, царевица, просо, ечемик и т.н. Дължал се е също и юшур, един животновъден десятък – една глава от всеки десет крави, овци, агнета, коне, кокошки и т.н. Българите-мъже е трябвало да плащат бедел – военен данък за това, че не служат в армията. Да не говорим за кръвния данък – девширме, при който момченца от 7 до 10-12 години, а понякога и младежи до 18-20, са били отнемани от семействата им, обрязвани и възпитавани в ислямски дух, слугувайки в турски семейства, а след това някои от тях са били назначавани в администрацията, а повечето с навършване на 20 години са били превръщани в еничари (йени – нов, чери – аскер, войска). Първоначално еничарският корпус се е рекрутирал от християни, пленени в хода на завладяването на Балканите, но по-късно този източник се е оказал недостатъчен и в края на XIV в. султан Баязид I въвежда кръвния данък със специален закон – „Девширме Кануну“ (9). Според закона събирането ставало веднъж на 7 години, но впоследствие този срок не се спазвал, а в различните райони събирането на момченцата ставало по различно време, така че се осигурявал сравнително равномерен приток на „кадри“ за еничарския корпус, като това били най-здравите, красиви и интелигентни момчета. Събирали се от 40 къщи по едно момче, и то от семейства с поне две момчета, така че едното да остане при семейството си (9). Като се има предвид царящата в Империята корупция, много българи успявали да спасят децата си от тази горчива участ – някои подкупвали офицерите, събиращи децата, други, с помощта на местните свещеници, подправяли възрастта им в църковните регистри, трети ги „оженвали“ още на 12 години, за да ги извадят от обхвата на закона. Разбира се, имало и такива, за които еничарството било добра възможност за осигуряване на административна или военна кариера за децата им; напр. за длъжността Велик везир традиционно се предпочитали еничари, които често заемали тази длъжност в продължение на няколко века. Докато в продължение на три века еничарите се считали за най-елитната част от Османската армия, през XVIII в., (във връзка и с общия упадък на Империята), корпусът деградирал до степен еничарите да се занимават главно с въоръжени грабежи, разбойничество, рекет и сводничество; в самия Истанбул имало няколко квартали и махали, които гъмжали от еничари и в които никой разумен човек не припарвал нощем. Неподчинението на командващите структури и нападенията върху техни офицери станали обичайно явление. Затова, още в началото на XIX в., султан Махмуд II Адли, наричан от консервативните си противници „гяурския султан“ заради стремежа му да модернизира и европеизира страната, започнал да подготвя ликвидирането на еничарския корпус. На 16 юни 1826 г. той издал съответния указ, но още в навечерието на тази дата („Денят на благополучието“) еничарите били поголовно избити в казармите си, а тези, които успели да избягат, били преследвани и избивани дни наред по улиците от верните на султана части (9, 10). Един век по-късно и, разбира се, в съвсем различен политически контекст, подобна безмилостна разправа със собствена елитна формация е извършена в Хитлерова Германия („Нощта на дългите ножове“). На 30 юни 1934 г. са унищожени т.н. Щурмови отряди (СА), командвани от Ернст Рьом. Според изнесеното от Хитлер в Райхстага, тогава са били разстреляни 61 „метежници“, от които 19 водачи на щурмоваците, други 13 са били убити поради съпротива при арестуването им и трима са се самоубили, т.е., общо 77 души от командния състав на СА. А според установеното на Нюрнбергския процес, в „Нощта на дългите ножове“ са убити 1076 души, повечето от които високопоставени членове на НСДАП.

Непрекъснат тормоз върху българското население се упражнявал и чрез ангарията („меджия“) – безплатен принудителен труд, уж на обществени строежи (пътища, джамии), но многократно повече по частните имоти и земеделските насаждения на местните аги, които определяли дните на меджията единствено по собствено усмотрение. Естествено, при работата си на „меджия“ българите не се престаравали особено, дори напротив: „…между другите деца виждам и наш Тодорча какво прави, той не плеви тревата, ами скубе афиона (мака, Papaver somniferum, б.а.) който му дойде напреде“(11). Пълното незачитане не само на честта, достоинството и имуществото, но и на живота на българите нито се преследвало, нито се наказвало от централните власти: „Този Слав кея (българин, управител на голям турски чифлик, б.а.) зарад една кобила обесил коняря си на бряста всред чифликя си, защото казал, че се изгубила“ (11). Именно безчинствата, произволите и ежедневните унижения тежали особено много на българското население. Един налог, нерегламентиран в официалното данъчно законодателство, но превърнат в негласна традиция от самозабравилите се местни дерибеи, било унижението „диш-хакъ“, налог в пари, който българите трябвало да им плащат при техните „гостувания“ в домовете им, за това, че са си хабили зъбите с гостбите, които трябвало да им бъдат поднасяни. Неканените „гости“ можели да нахлуят в дома ти по всяко време, често и по нощите, да вдигнат цялата ти челяд да им прислужва и да им угажда, и тежко ти, ако не им харесат достатъчно пържените в зехтин яйца, печените пилета, витите баници и паниците с овче кисело мляко. А стопанинът можел да се счита късметлия, ако след преяждането и препиването тези гости си тръгнели или „се кютнели“ да спят, без да посегнат на стопанката или на невръстните ѝ дъщери. Затова и авторът на „Видрица“, тази безценна съкровищница на познание „от първа ръка“ за онези времена, не скрива гнева си, когато ги описва: „Но турци се лесно не смиряват и глава не покланят, вършат си зверските гнусни наслаждения: грабят красиви хубави девици и ги безчестят, млади булки за жени вземат, та ги турчат, а мъжете им убиват, колят, бесят, на кол набиват, на куки закачат и ако някои от българска страна да се оплачат, тия още ги по-зле наказват, тези човекообразни зверове… На турци като кажат за гяурска плячка и жени, в огена се хвърлят и колко ѝ теглил наший бедни български народ от тези проклати зверове и още колко ще пъшка и тегли, не се знае.“ (11).

В светлината на тази тъжна картина, време е да се върнем към един озадачаващ въпрос, който споменахме в началото. Как е възможно най-срамните грехове, наблюдавани при падането на България под турска власт – страхът, подличкото треперене за собствения животец и готовността на всякакви низости за неговото запазване, измяната и предателството и към държавата, и към вярата, а нерядко и към собственото семейство – да ги видим и пет века по-късно, при потушаването на Априлското въстание – не просто просъществували през тези пет века, а удвоени, утроени, учетворени, още по-гнусни, още по-непростими? Защо апостолите и героите, готови да сложат глави пред олтара на Отечеството, са по-скоро изключение, а тези, които без никакви угризения ги предават на инородци и друговерци, които по свое усмотрение да решат накъде да ги поведат, дали към Диарбекир или към „бесилницата“ – именно тези подобия на човеци, те са правилото. Причината за това напразно бихме търсили у владетелите: ако беше у тях, разликата би била в обратната посока, защото при завладяването на България настъпващите са войници на една възходяща военно-феодална сила, а в навечерието на Освобождението това е една загниваща, проядена от корупция империя, „болният човек на Европа“. Следователно само у угнетените трябва да търсим причината за промяната – категорично към по-лошо – в собственото им мировъзрение и морал.

Четиридесетгодишният ми трудов стаж като университетски преподавател и учен беше посветен на човешката генетика и психоантропологията. Това поражда у мене опасения, че хипотезата, изложена в следващия абзац, може да бъде лекомислено отдадена на професионална деформация, свързана с научно-преподавателските ми занимания. И все пак, смея да се надявам, че това няма да стане.

Имам предвид, че ако условно приемем за среда на репродуктивния период у човека възрастта около 25 години, от това следва, че във всеки век се вместват около четири човешки поколения. Това ще рече, че османското владичество на България обхваща 20 поколения българи. Страшно е дори да се помисли, че хората, живели около средата на този период, са имали поне 9 поколения предци и други 9 поколения потомци, които не са виждали страната си друга, освен владяна от чужда империя и под безмилостния произвол на нейните поданици, които не са ги превъзхождали в нищо, освен че принадлежат към господстващия етнос и изповядват годподстващата религия. Така в продължение на пет века у българите се трупа атавистичното проклятие на страха за собственото и на децата ти оцеляване. В резултат, през всичките тези 500 години върху българите действа един извратен, обратно насочен, естествен отбор. Ако Дарвиновият принцип на естествения отбор може да се кодира най-кратко с израза „survival of the fittest“, преживяване на най-приспособените, при българите в продължение на 500 години са се утвърждавали срамни премъдрости като „Стоянова майка плаче, Бежанова майка не плаче“, „Преклонената глава сабя не я сече“ и др., а в категорията „the fittest“ са попадали най-примирените, най-страхливите и (защо да не го назовем в прав текст) най-склонните към измяна и предателство, т.е., най-подлите. Именно те, като „най-приспособени“ към чуждото владичество, живеели по-дълго, по-благополучно и по-щастливо и създавали повече деца. Така настъпва постепенно влошаване на генофонда на популацията; за нищо на света не бихме се съгласили с проповедите на комунистическите социолози, криминолози и биолози, че характерът и отнасянията на личността (включително склонността към морална деградация и престъпно поведение) се определяли единствено от социалната среда, в която тя се е формирала – главно от обучението и възпитанието в семейството и училището. В основата им лежат генетични фактори не по-малко, отколкото в основата на антропологичните белези. Това до голяма степен обяснява чудовищните случаи, описани от Захари Стоянов и, разбира се, не само от него.

 

(следва продължение)

 

ИЗТОЧНИЦИ:

1. Miallimoglu, Nejat. Turkish Delights. Cagaloglu, Istanbul, 1988.

2. Жечев, Тончо. Духът на отрицанието в нашата история. В: Пантеон на черното безсмъртие. Предатели и предателства в българската история. Български писател, София, 1993.

3. История на България в четиринадесет тома. Том 3. Втора българска държава. Издателство на БАН, София, 1982.

4. Константинов, Петър. История на България с някои премълчавани досега исторически факти, 681 – 1996. Стенограми от публични лекции. Карина М, София, 1997

5. Грозданова, Елена. От целесъобразността до предателството в стара България. В: Пантеон на черното безсмъртие. Предатели и предателства в българската история. Български писател, София, 1993.

6. Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. Том 2. Български писател, София, 1967.

7. Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. Том 1. Български писател, София, 1967.

8. Гюрова, Светла; Данова, Надя. (Съст.) Книга за българските хаджии. Български писател, София, 1985.

9. Карахасан-Чънар, Ибрахим. Османските потайности: еничарите. Либерален преглед, 21.03.2012.

10. Карахасан-Чънар, Ибрахим. Ликвидацията на еничарския корпус – „dura necessitas“. Либерален преглед, 30.03.2012.

11. Кънчев, поп Минчо. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Български писател, София, 1985.

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).

Pin It

Прочетете още...