(Лични спомени, примесени с анализ, както и обратното)
Според най-разпространените определения, науката е систематизирано достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката. Според друго, по-тясно определение, това е знанието, което е експериментално проверимо чрез научния метод. Общият недостатък на тези две дефиниции е, че и двете определят науката твърде статично – чрез знанието, което всъщност е крайният (но никога не окончателният) продукт от работата, процеса, движението към истината, а тази динамика в никакъв случай не бива да остане извън определението за наука.
Демаркационните линии около науката
За Платон и Аристотел научното знание е знание за общото, универсалното в нещата; казано по по-съвременен начин, това е знание, получено в резултат от непредубедено и системно изследване на света, домогващо се до установяване на закономерности за него. В по-късната епоха, започнала с Кеплер, Галилей и Декарт, акцентът се поставя върху експерименталния характер на научното знание; налага се виждането, че научно е преди всичко знанието, плод на експерименти и строго прилагане на научния метод (1), чиито задължителни съставки са наблюдението, експериментите и формулирането и изпитването на хипотези. Именно от гледна точка на този критерий, такива сфери на човешкото познание, в чиято стойност и значение никой не се съмнява, като математиката и логиката, попадат в категорията на „не-науките“, редом с алхимията, астрологията, хиромантията, френологията и парапсихологията, т.е., със всякакви псевдо-, лъже-, пара- и квази-научни направления, които претендират да са научни, но не са, защото всъщност само имитират науката.
През 19 в. се формулират два важни критерия за научността: ролята на проверката на научната концепция (testability) и ролята на научните предвиждания (predictions), чието сбъдване или несбъдване стават мяра за научността или ненаучността на тезата, въз основа на която са направени.
Всъщност стремежът към придобиване на атрибута „научност“ е обясним и закономерен. Поради твърде високия статут на науката в съвременните общества, стремежът да се получи или преувеличи научният статут на различни твърдения, учения и други подобни продукти е твърде силен; това пък определя високата обществена значимост на т.н. демаркационен проблем – проблема за демаркационната (разграничителната) линия между науката и не-науката (2,3,4,5).
През първата половина на 20 в. с проблема научност/ненаучност се е занимавал активно т.н. Виенски кръг. Той се формира към края на 20-те години около Мориц Шлик, който от 1922 г. ръководи Катедрата по философия на индуктивните науки във Виенския университет. Видни представители на този кръг са Рудолф Карнап, Ото Нойрат, Ханс Хан, Филип Франк, Фридрих Вайсман и Виктор Крафт. Основното направление на този кръг обикновено се означава като неопозитивизъм или логически позитивизъм; на романтичните и националистически тежнения в Германия и Австрия след Първата световна война тази школа противопоставя своите просветителски и либерални нагласи. В областта на демаркацията този кръг винаги е придавал особено значение на разграничаването между науката и метафизиката. Сперед него метафизиката е претенция за съществуването на знание, което е недостъпно за опитната наука, което я надхвърля като обем и като възможности. За метафизичните постановки не може да се намери процедура за верификация, те не са сводими към възможния опит. А според Виенския кръг изреченията за неща, които не могат да се възприемат опитно, просто нямат смисъл. Така научните и метафизическите изречения рязко се различават помежду си като „смислени“ и „безсмислени“ изречения. Без формално да принадлежи към Виенския кръг, твърде близък до него и като приятелски връзки, и като философски позиции, е Лудвиг Витгенщайн, чието единствено приживе публикувано произведение (6) има сред философите на науката толкова широка популярност, че често го цитират просто като „Трактата“.
По отношение на основната линия на демаркация – тази между наука и не-наука, Витгенщайн и приятелите му от Виенския кръг разработват демаркационни критерии, отчетливо групирани около един основен принцип – този на верифицируемостта. Според него едно твърдение (теза, хипотеза, теория) заема толкова по-стабилно място като научно познание, колкото повече пъти то е бивало вирифицирано, т.е., потвърждавано от последващите проверки.
За разлика от Виенския кръг и Витгенщайн, Карл Попър и неговите последователи поставят в центъра на демаркацията критерия фалсифицируемост. Веднага трябва да предупредим, че този критерий и обозначаващия го термин практически не се срещат извън тясната сфера, за която в момента става реч; хората, които се сблъскват с него за първи път, не трябва да се подвеждат от фонетичното му звучене. Белегът „фалсифицируемост“ ни най-малко не означава податливост на фалшифициране; по-скоро обратното, той означава възможност да бъде „пробита“ една концепция, като бъде доказана нейната несъстоятелност. Така че верифицируемостта и фалсифицируемостта са огледално противоположни една на друга; преследвайки една и съща цел – демаркацията, в определен смисъл те са антиподи, доколкото първата е позитивна, а втората – негативна проверяемост.
Учен с несъмнени постижения в логиката на научното познание (7, 8), Попър е философът с най-съществен принос в разработването на проблема за демаркацията през 20 в. Самият той е оставил описание на епизода, който за първи път го е накарал да осъзнае неговото значение. През 1919 г., едва 17-годишен, той е слушал лекция, изнесена от Айнщайн във Виенския университет. Най-силно впечатление му е направило изявлението на лектора, че той веднага би признал теорията си за несъстоятелна, ако тя не издържи на някоя проверка (7). Претенцията за научност всъщност е претенция за истинност, надеждност и сигурност на знанието – качества, иманентно присъщи на научното знание, при това – само на него (7,8,9,10). По въпроса за превъзходството на фалсифицируемостта над верифицируемостта като демаркационни критерии, е известен класическият пример на Попър с твърдението „Всички лебеди са бели“. Европейците са имали всичките основания да смятат това твърдение за вярно, доколкото всеки новозабелязан лебед го е верифицирал за пореден път – до момента, когато първите съобщения от Австралия за намерени там черни лебеди го фалсифицират. Така че, макар и огледално-симетрични, тези два критерия имат много различна доказателствена стойност. Колкото и дълго едно научно твърдение да е устоявало на емпиричните наблюдения и експерименталните проверки, всяка от които е била акт на поредна верификация, въпросната концепция не може да се счита за окончателно верифицирана – веднъж и завинаги. Многото верификации потвърждават само високата степен на нейното потвърждаване (corroboration). Именно затова Попър въздига емпиричната опровержимост – фалсифицируемостта – в главен и решаващ критерий за демаркация. Според него едно твърдение е научно, само ако е фалсифицируемо, т.е., ако някаква емпирична проверка може да го опровергае. Ако разделим класа от събития, които дадена теория предполага, той трябва да съдържа два не-нулеви подкласа: този на събитията, които я подкрепят и този на нейните потенциални фалсификатори, т.е., на събитията, които тя забранява. Затова всяка научна теория трябва ясно да очертава кръга на своите фалсификатори – събитията, които тя забранява (7,8). Затова Попър нееднократно подчертава основния принцип на фалсифицируемостта – че ако една теория не допуска възможността да се окаже невярна, тя е псевдонаучна.
Не може да не се запита човек защо и до днес толкова много интелектуални лилипути са широко обсъждани и обществено-известни, а крупен философ като Попър далеч не може да се похвали с подобно внимание, поне у нас. Обяснението е политическо, то може да бъде намерено в статията за него в Большая Советская Энциклопедия: „Поппер, Карл Раймунд, р. 28.07.1902, Виена. Австро-английски философ-неопозитивист, логик и социолог… Попър се явява апологет на буржоазната демокрация, разглеждайки я като „открито, хуманно общество“ и противопоставяйки я на „тоталитарните“, „затворените“ общества, към които той от антикомунистически позиции причислява социалистическото общество“ (11). Наистина, тези характеристики от ледниковата епоха на социалистическото общество имат стойност главно за палеоантрополозите и палеосоциолозите, но дори и в наши дни техните автори имат достойни следовници, макар и прикрити под псевдоними като например „Буда 2“ (12). Времето е друго, но комунистите са си все същите. Достатъчно е само до погледнем заглавието: „Карл Попър – идеологът на соросоидите и „Народен капитализъм“ в Германия“. И тъй като такива автори не могат да бъдат заподозрени в принадлежност нито към науката, нито към нейната история и философия, корените на тяхното ожесточение срещу Попър следва да бъдат потърсени някъде другаде. Откриваме ги в една от най-значимите творби на Карл Попър – „Отвореното общество и неговите врагове“ (13). А седемте смъртни гряха при този автор могат да бъдат сведени до два – формулирани са принципите на отвореното общество – обществото на духовната свобода, личната инициатива и либералните ценности и ясно и категорично са посочени неговите главни врагове – национал-социализмът и комунизмът. А тези два гряха „опонентите“ на Попър никога няма да му простят.
След като набелязахме, макар и накратко и донякъде схематично, демаркационните линии между науката и други направления, които привидно са ѝ близки, но в дълбоката си същност са различни от нея, със сигурност си струва да се завърнем към изначалния въпрос, с който започнахме този очерк – какво всъщност е науката, как можем да я определим? И с изненада откриваме, че въпреки наглед успешната демаркация и въпреки, че върху нея са работили велики автори като Карл Попър, да се формулира какво е науката накрая е почти толкова трудно, колкото в началото. Не случайно Тейлър (5) цитира думите на Макс Чарлсуърд, че ако никой не го пита какво е науката, той знае, но когато трябва да обясни това някому, той не може. Така и цитиращият, и цитираният, прокарват ясен паралел с разсъжденията на Св. Аврелий Августин за времето: „Че какво е времето? Кой би могъл да обясни ясно и кратко?… Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако искам да го обясня на някой питащ, не зная“ (14). До такова затруднение стига и един блестящ съвременен учен, Чарлз Файнман (1918-1988), американски квантов физик, Нобелов лауреат (1965), активен участник в проекта Манхатън, по който по време на войната работи в Лос Аламос, заедно с Нилс Бор и Робърт Опенхаймер, върху създаването на Бомбата. През 1986, след катастрофата с космическата совалка Чалънджър (седем загинали космонавти), Файнман има големи заслуги за разкриване на причините за катастрофата. Много голям е приносът му и за разгадаване на писмеността на маите. Освен с блестящите си лекции, издадени в три тома и отдавна станали абсолютен бестселър и за студентите, и за преподавателите, (вкл. далеч извън областта на квантовата електродинамика), Файнман отдавна е станал легенда и с невероятното си чувство за хумор, чийто връх е автобиографичната му книга „Вие сигурно се шегувате, мистър Файнман!“.
Файнман има две тези за същността на науката, които изглеждат като да си противоречат, но противоречието им е само привидно, просто те се отнасят до различни аспекти на науката. Първата се отнася до конкретен научен постулат, който, ако не може да бъде обяснен на един неспециалист (според израза на Файнман – на студент от първи курс), той или не е доизяснен от науката, или човекът, който се опитва да го обясни, сам не го разбира достатъчно добре. Типичен пример за такава ситуация е един куриозен случай от съветската наука, изнесен преди много години от „Литературная газета“. В първите дни на една лятна бригада, (тогава задължителна за всички студенти и млади учени), били събрани 300 аспиранти от различни институти и от различни области на знанието. Повечето от тах били в твърде напреднал стадий от работата върху дисертациите си, а много от тах – непосредствено преди т.н. „вътрешна защита“. Отговорниците за „културно-масовата работа“ имали чудесната идея всяка вечер от тази едномесечна бригада един от аспирантите да запознава колегите си с темата на своята дисертация, с работата си върху нея и с постигнатите резултати. За тяхна изненада, въпреки големите си усилия, отговорниците не успели да ангажират необходимите за осъществяване на начинанието 30 млади учени. Оказва се, че аспирантите по математика, готови да обяснят работата си на литератори и археолози и аспирантите по генетика, готови да убедят в правилността на своите идеи колегите си – филолози, са били под 10 % от числения състав на аспирантската бригада.
Втората си теза, която, както отбелязахме по-горе, само привидно противоречи на току-що изложената, Файнман излага в една от най-блестящите си лекции (15). Тя се отнася до същността на науката, до научния подход и до начините за неговото осъществяване. Не винаги е възможно, а и далеч не винаги е необходимо, да се предписват конкретни рецепти как човек да се занимава с наука; но този, комуто това „идва отвътре“, го прави успешно, без да може да обясни как точно го постига. Точно както Св.Августин в разсъжденията му за времето. И точно както вървящата стоножка от великолепната метафора, с която Файнман илюстрира края на лекцията си:
„Та, науката не е каквото философите казват, че тя е, още по-малко пък онова, което описват книгите за учители. Какво е науката е въпросът, който си поставих, след като се съгласих да изнеса пред вас тази лекция. След известно време си спомних това кратко стихотворение:
Вървеше по пътя стоножка щастлива
и местеше бързо краче след краче.
Не щеш ли, провикна се жаба креслива:
„– Кажи ми, стоножке, кое след кое
краченце преместваш?“.
Горката стоножка така се смутила –
не знаела всъщност как точно върви.
Преплела краченца и се строполила,
така че не знаем как ходи, уви!
През целия си живот съм се занимавал с наука и винаги съм знаел какво е тя, но това, което съм дошъл тук да ви кажа – кое краче след кое пристъпва – не е по силите ми, а, освен това, се притеснявам да не би и аз като стоножката изведнъж вече да не мога да се занимавам с физика“.
Демаркационните линии вътре в науката
Наред с демаркациите, разграничаващи науката от близки ней, но все пак различни от нея неща, по-малко известни, но всъщност по-важни от тях са демаркационните инструменти, работещи вътре в науката – оценяващи приносите и авторитета на институтите, списанията и авторите, занимаващи се с научни дирения. Съществува, например, указател на цитираните научни списания, Science Citation Index, SCI. Над 80000 списания са включени в системата за индексиране и рефериране, около 10 % от тях се оценяват чрез техния импакт-фактор, за който ще стане дума по-долу. Централна институция в тази област е Институтът за научна информация във Филаделфия, САЩ. Обработват се научните списания с индекс на цитиране над определен минимум. Навремето измежду българските научни списания този „праг“ е бил прескочен единствено от „Доклади на БАН“, но неговият индекс на цитиране е бил 0.038, 27 пъти по-нисък от световната средна. А измежду 73-те списания от европейските социалистически (!) страни, въпросните „Доклади“ са заели 70-то място. Ако тези данни са малко остарели, ето и по-новите по същия въпрос – в края на първото десетилетие на нашия век в Science Citation Index са представени 2 (словом – две) български научни списания, а „Доклади на БАН“ не е между тях.
Централно място сред инструментите за „остойностяване“ на научните приноси заема създаденият от Юджийн Гарфилд (тогава директор на Института за научна информация на Филаделфия) импакт-фактор. Самото му название подсказва, че този показател оценява влиянието (отпечатъка), който дадено списание оказва върху научната общност (16, 17, 18). Това е броят на цитиранията през дадена година на статии от дадено списание, отнесен към броя на статиите, поместени в същото списание през предходните две години; т.е., ако през две последователни години дадено списание е публикувало В статии, а през следващата година те са цитирани в световната научна литература С пъти, то импакт-факторът на това списание за конкретната година е IF = С/В. Въпреки някои възражения, че импакт-факторът служи за оценка на списанието, каквото е първичното му предназначение, а не на отделния автор, този показател продължава да се използва и за двете цели. Достатъчно е да се сумират импакт-факторите на всички списания, в които даден автор е публикувал свои статии (разбира се – за всяка статия – импакт-факторът на конкретното списание за конкретната година), за да се получи една стойност, която позволява да се сравни влиянието на дадения автор с това на неговите колеги от същата неформална научна общност в която и да е точка на света. Понякога в подобни случаи импакт-факторът се обозначава като персонален импакт-фактор (PIF). Също за персоналната оценка на отделния автор се използват и други измерителни величини, като общият брой на цитиранията на неговите работи, т.н. h-фактор и др. Степента на интереса, събуден сред научната общност, има и други измерения. За сравняване между списанията се използва т.н. индекс на незабавност – броят на статиите, публикувани в дадено списание през дадена година, които са цитирани още през същата година. За сравняване между отделните статии се използва т.н. време на отзвук – времето между публикуването на една статия и първото ѝ цитиране и т.н.
Въз основа на тази добре разработена система от критерии, научните източници (специализираните научни списания) се разделят на първични и вторични. Списанията, публикуващи конкретните научни статии, изпратени от автори или авторски колективи, формират групата на първичните източници. Част от тях се наблюдават и оповестяват (като съдържания, резюмета и т.н.) във вторичните източници. Подборът на първичните източници, които да бъдат удостоени с включване във вторичните, е доволно строг и се основава на редица критерии, най-важни от които са два:
– предварително оповестен и стриктно спазван график за излизане от печат на поредните книжки;
– доказателства, че всички статии, които се публикуват в тях, са били обект на прецизна двустранно-анонимна експертна оценка от водещите автори в дадената област, но извън редакционните колегии.
Терминът „двустранно-анонимна“ (double blind) в горния абзац никак не е формален. Той означава, че съответният автор получава отзивите на рецензентите (най-често двама), без да бъде информиран кои са те; за него те са просто „рецензент 1“ и „рецензент 2“. Какви грижи се полагат за пълната анонимност и в обратната посока (и рецензентите да не знаят чия статия реферират) може да се види от това, че те получават статията не само без имената на автора (авторите), но и след заличаване на тези части от текста, които биха позволили на рецензента да се досети кой е авторът на предложения му за рецензиране текст. Рецензиите могат да бъдат изцяло позитивни (препоръчващи приемането на статията такава, каквато е), изцяло негативни (препоръчващи отхвърлянето на статията), но в огромното мнозинство от случаите те са просто критични – посочват слабостите на статията, евентуално с препоръки за тяхното преодоляване. При изпращане в редакцията на втората версия на своята работа авторът е длъжен в придружителното си писмо (което понякога се доближава по обем до самата статия) да посочи по всяка точка от двете рецензии какво е направено за нейното изпълнение, или пък, по-рядко, при несъгласие с рецензента по някоя точка, следва да посочи и обоснове мотивите си за това. Накрая главният редактор, отново след консултация с рецензентите, взема окончателното решение за приемане или отхвърляне на статията. Дали тази система е ефикасна се вижда от това, че между 2/3 и 3/4 от ръкописите, постъпващи в списанията с висок импакт-фактор, не достигат до публикуване след рецензирането и преработката им.
Напълно логично е, че механизмите за оценка на значимостта на едно научно списание и стойността на приносите на отделния учен са много близки помежду си. Броят на публикациите n на определен автор може условно да се приеме за мярка за неговата продуктивност, но тази мярка е почти лишена от стойност, ако не е пречупена през влиянието на всяка отделна статия върху научната общност, което влияние може да сe изрази чрез броя на нейните цитирания k от други автори, работещи в същата област. Така сумата от цитиранията на даден автор, заедно с неговия импакт-фактор, дават възможност за оценка на научния му принос. Ако стойностите на тези измерения са близки до нулата, този автор не участва в световния научен процес, а световната научна общност не го припознава като свой член. Много аналогично е положението и с научните списания. Тези от тях, които не покриват изискванията да попаднат във вторичните научни източници, и, естествено, не са реферирани в тях, на практика не участват в световния обмен на научна информация. Едва ли в едно кратко изложение могат да се представят всичките значения на обективното остойностяване на научната продукция – от бюджетната политика, инвестирането и субсидирането на различните научни звена, през класирането на научните списания според реалното им въздействие върху напредъка в науката, до обективното класиране на кандидатите в един конкурс и до Его-удовлетворението на всеки отделен учен. Да се говори за последното понякога се счита едва ли не за проява на „лош тон“, но то несъмнено е фактор в мотивацията на учения, който има право на него не по-малко от спортиста-рекордьор, актьора, писателя, художника или концертиращия инструменталист. Апропо, преди повече от четвърт век, в една от политическите си статии (вероятно най-емоционалната между всички тях), правейки равносметка на плюсовете и минусите да бъдеш университетски преподавател и учен в условията на комунизма, между немногобройните плюсове посочих: „И суетната гордост, най-простимата между всички суетни гордости на света, да държиш в ръцете си американски научни списания, в които има твои статии. А там, знайно е, не публикуват нищичко, което да не е на тяхното ниво…“ (19).
За българските критерии
След като показахме, макар и доста схематично, границите между науката и не-науката, както и отлично разработената система за оценяване и сравняване на нещата вътре в самата наука, имаме всичкото основание да се опасяваме, че наблюдателният читател отдавна се е запитал какво, по дяволите, търсят БЪЛГАРСКИТЕ критерии на науката още в заглавието на настоящия очерк. Проблемът е в това, че през половинвековното комунистическо битие на българската наука и през малко по-краткото, но удивително близко до него нейно битие в условията на прехода, беше поставена под съмнение (а нерядко и нагло отричана) не само валидността на световните научни критерии в българската наука, но – чрез това – и самата нейна принадлежност към световната научна система. Предварително моля за извинение, че повечето примери, които ще приведа по-долу, са взети от теорията и практиката на един от институтите на БАН, който добре познавам „отвътре“; като оправдание ще кажа, че при контактите с колеги от други институти нито веднъж не установих съществена разлика между това, което се случваше в нашия институт и това, което се е случвало в техните.
Започвам със съвсем елементарен пример. Директорът на института, в който работих от 1993 г. до пенсионирането си, изключително старателно криеше факта, че е завършил стоматология, а не медицина – факт, в който няма нищо срамно, ако не си жестоко комплексиран. Но в представянето му в безбройните интервюта в пресата или се казваше сдържано, че е завършил ВМИ-София, или пък, много по-често, че е завършил хуманна медицина. Разчиташе се, ако някой забележи тази „неточност“, тя да бъде отдадена на грешка на редакцията или на интервюиращия журналист. Научната му продукция беше посветена главно на промените през последните десетилетия на ръста, теглото и т.н. у българите. Но благодатната ниша, която беше открил за кариерата си и за медийната си популярност, беше т.н. „пластична реконструкция на лицето по черепа“. Тази тема сама по себе си съдържа нещо криминално-пикантно, от тези неща, които обикновено будят интерес у широката публика. В тази област въпросният автор нямаше никакви публикации в сериозни списания; затова пък имаше десетки „възстановки“, които с гордост показваше на телевизионните екипи, даже ги показа и на изложба в САЩ. Само че, когато такива възстановки имат претенции да са научни, авторите докладват своите методики, синтезирани във формули и компютърни програми, от които става ясно дали авторът сам е създал методиката, или чувствително е подобрил нечия чужда. Крайните резултати задължително минават през теста за фалсифицируемост (вж. писаното по-горе за К. Попър) – възстановеният по черепа вид на лицето се сравнява със снимки на лицето, направени приживе, или се подлага на разпознаване от близките на покойния. Когато един антрополог излезе с чест от тези тестове, майсторството му се котира много високо и печели пълното доверие на криминалистите. Множество случайно открити черепи са ставали основа на пластични портретни възстановки и са бивали разпознати като жертви на престъпления, извършени много години преди това. Само че при нашия антрополог всяка възможност за фалсификация беше „а приори“ отстранена по много елементарен начин. Просто на неговата „пластична реконструкция“ се подлагаха две отчетливо разграничими категории хора. Първата бяха дейци на Възраждането и на Освободителните борби, чиито образи са познати на всеки българин още от учебниците по история, ако не и от читанките за първи клас. Така че тук никак не е трудно „пластичната реконструкция“ да бъде правдоподобна. Към втората категория спадат възстановките по черепи от археологически некрополи; естествено, за тях не са запазени нито рисувани, нито фотографски изображения и на публиката не ѝ остава нищо друго, освен да се довери на въображението и на пластичните умения на възстановчика. Такива са възстановките като „Тракийската принцеса“, „Ичъргубоиля Мостич от Преслав“, „Цар Калоян“ и др. Очевидно е дали цялото това творчество отговаря на изискването на Попър за фалсифицируемост и оттам – доколко има нещо общо с науката. Преди много години единствен големият наш изкуствовед Николай Труфешев изрази възмущението си от всичко това, макар и повече от художествена, отколкото от научна гледна точка. Съжалявам, че не съм запазил статията му, но добре се спомням, че той беше изразил достатъчно категорично мнението си още в заглавието, което гласеше или „Остап Бендер се завръща“, или „Завръщането на Остап Бендер“. А в самия ни институт собствените ми опити да се усъмня в обективността на „възстановките“ преминаваха, както е казал поетът, „тихо, като през пустиня“.
Ако приемем, че съществува жанрът „научна публицистика“ и ако причислим към него настоящото есе, редно е да разкажа за първото значимо произведение от този жанр, с което съм се сблъскал, защото и в него, и в еволюцията на отношението ми към него, се съдържат отговори на много въпроси относно българските критерии в науката.
През 1981 г., единадесет години след постъпването ми на работа във ВМИ-варна, в т.н. Студентска книжарница на ъгъла между „Княз Борис Първи“ (тогава „В. И. Ленин“) и „Цар Освободител“ (тогава „Васил Коларов“), ме грабна заглавието „Цената на откритията“ (20) от проф. Стефан Робев, виден български учен. В тази книга намерих много неща, с които се бях сблъсквал в нашия институт, но не ги бях срещал написани открито и честно. Като познавах добре тогавашната ни действителност, нерядко ме учудваше смелостта на автора: „…науката така лесно стана обект на настървена и галопираща масовизация…Много ниско слезе летвата в подбора на научноизследователските кадри…“. Кратко, ясно и не без чувство за хумор бяха формулирани някои широко разпространени мисловни клишета в областта на науката – например как обикновено се гледа на човек, който отдавна се занимава с наука, а още не се е окичил с научни титли:
„На способния човек без титла често се гледа като на пътник, изпуснал влака и попаднал в група, заминаваща в съвсем друго направление. А и хората са донякъде прави да казват: „– Толкова лесно у нас се получават учени титли, кой ли не ги притежава? А този няма…Сигурно има нещо. Не може да няма нищо…“.
Или пък друго логическо клише, огледално-противоположно на горното – за респекта, който вдъхват незаслужените научни постове и титли: „От опит се знае, че очевидната несъстоятелност, очевидната непригодност предизвиква понякога уплаха: „- Значи този човек е много силен! Той е много як! Някой го крепи! Не може току-тъй тази вълнуваща манифестация на посредственост да е случайна!“.
Другаде е разказано за голям научен началник, който ежеседмично произнасял пред колектива на института си яростни обвинителни речи за чистотата в клозетите и смразявал кръвта с неадресираните си обвинения и закани: „Хората наистина трепереха…Те трепереха пред абсурда, че такъв човек им беше поставен за ръководител, и с основание. Абсурдът създава най-грозния страх, неопределения, безпричинния страх и именно на този страх не всеки може успешно да се противопостави“.
Доста увлекателно беше разказано в книгата за дългата битка между „реакционната, идеалистическа генетика на Мендел и Морган“ и „прогресивната, материалистическа биология на Мичурин и Лисенко“. Не са премълчани и ибрикчийските аплодисменти на българската научна общност към постиженията на Лисенковската „школа“: „Разгърнете томовете на научните списания у нас от онова време и вие ще бъдете удивени от количеството професорски тоги, ушити с Лисенковска подплата“. А по-късно, с повея на нови ветрове, апологетите на Мичуринско-Лисенковската биология показват завидна гъвкавост „…и те, заедно с всички, почват да подвикват: „– Че къде се е чуло и видяло ечемик, ей тъй, да се превръща в пшеница!“.
Наистина, още при първия прочит, забелязах в тази книга и някои отблъскващи неща: издаването на тази – уж еретична – книга, точно „в гнездото на осите“ – „Партиздат“, цитирането, както си му е редът, и на Ленин, и на Тодор Живков, усърдното преклонение и умиление пред съветската наука, стигащо до препоръката нашите дисертации, за по-обективна оценка, да се изпращат на съветски рецензенти, отправката към „Моралния кодекс на съветския учен“ (хайде, холан!) и т.н., все от този род. Е, ще си каже непредубеденият читател, щом този автор е имал куража да напише толкова истини, болезнени за нашего брата и много неприятни за управляващите, сигурно му се е налагало да направи и някои компромиси, за да „мине“ книгата му; много автори от онова време признават, че са допускали този грях към будната си съвест. На същото блюдо на везните, където слагах нещата, будещи симпатии към автора, попадна и мотото под заглавието на една от главите – турският риторичен въпрос „Не лязъм бяна даяк име?“ („Що ли ми трябва бой да ям?“), показващо неприятни авторови предчувствия заради съдържанието на тази глава. А на другото блюдо натоварих споменаването на „безклетъчната материя, която под микроскопа на глупака се превръща в клетка“. В самото това споменаване няма нищо осъдително, но защо толкова кратко, защо така анонимно? Нима проф. Робев не е знаел кой е въпросният глупак, та не го е цитирал поименно? Ами че това е Акад. Проф. Д-р Олга Борисовна Лепешинская, (наред с Акад. Трофим Денисович Лисенко – една от фаворитките на Йосиф Джугашвили), която за епохалния си труд за превръщането на безклетъчната материя в клетки (21) получава Сталинска награда I степен за 1949 год.!
Пак на „негативното“ блюдо на същите везни намериха място и други озадачаващи несъответствия. Много трудно може да се намери що-годе приемливо обяснение защо, за Бога, проф. Робев, който успешно е защитил два доктората – по органична химия и по биология, като ръководител и администратор в науката не се реализира в никоя от тези две области, а става председател на Научната комисия по обществени науки при ВАК, дали не е изпълнявал нечие специално поръчение? А везната категорично и окончателно излезе от равновесието си, когато през 2000-2001 г. комисията „Андреев“ огласи поредната партида учени – доносници на Държавна сигурност и проф. Стефан Киров Робев се оказа между тях, с агентурния псевдоним „Проданов“. Разбира се, мнозинството от огласените отричат тази част от миналото си, но позата им на незаслужено обидени плътно се припокрива с тази на Алф от едноименния сериал. Този извънземен герой, обикновено много симпатичен, често показва някаква странна, почти наивна, безочливост. Веднъж се оплакваше на семейство Танер от оскърбление, което е претърпял на родната си планета: „Веднъж на Мелмак един ме нарече „доносник“, само защото докладвах за него на тайната мелмакска полиция“.
Така, наред с многото други фактори, и участието на голям брой цивилни учени в най-високите ръководни равнища на българската наука, е важен фактор в обясняването на БЪЛГАРСКИТЕ критерии в нея. А този, който се интересува от тези критерии и познава определящите ги фактори в тяхното взаимодействие, няма да попадне в положението на Шаро от детската песничка за първия сняг:
Шаро тревожно тръска глава,
„Как е възможно, що е това?“.
На наши, чисто български критерии отговарят и научните форуми, на които се оповестяват постиженията на научната ни мисъл – конференции и конгреси из различни градове на Отечеството. С особен приоритет се ползват научните сесии, за които е достатъчно „шефът“ да намери някой спонсор, или пък лични връзки с кмета на някое провинциално градче или с директора на винарската изба в него. Така се родиха например т.н. „Копривщенски антропологични дни“. Най-често сесията е „юбилейна“ и поканите и афишите за нея изглеждат приблизително така:
ЮБИЛЕЙНА НАУЧНА СЕСИЯ
ПО СЛУЧАЙ 60-ГОДИШНИНАТА ОТ СЪЗДАВАНЕТО
НА ЗДРАВПУНКТА В С. ЛИЛЯК, ТЪРГОВИЩКО
Особено важно е някъде в горния текст да се вмести изразът
С МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ,
очевидно целящ да придаде някакъв международен оттенък на тъжната юбилейна сесия в с. Лиляк. Малцина си дават сметка колко унизително звучи това „международно участие“, което обикновено се изчерпва с пристигането на един (много рядко – повече) наш сънародник, от много години работещ в чужбина и поканен от организаторите – хем да си види Отечеството, хем да изнесе ПЛЕНАРЕН доклад на Юбилейната сесия.
Когато прочетем в биографската справка на някой мастит учен, че имал еди-колко си научни публикации у нас и в чужбина, добре е да не се задоволяваме с техния брой, който обикновено е внушителен, а да вникнем в какви издания те са поместени. Тогава ще се убедим, че това в огромното си мнозинство са публикации в световно-неизвестни „ведомствени“ издания на отделните научни звена, напр. на всеки от институтите на БАН. Такива „списания“ се печатат на луксозна хартия в Академичното издателство „Марин Дринов“, а обикновено се списват (и рецензират! и редактират!) от хора, работещи в една и съща секция на един и същи институт (каква двустранна анонимност на рецензирането, какъв double blind, какви пет лева?). Фактът, че списанието „излиза“ на английски език и се разпраща (без да е поискано от тях) на няколко чужди библиотеки, представлява поредният комплексарски трик, подобен на „международното участие“. Би било смешно дори да обсъждаме какъв е шансът на това издание да „пробие“ във вторичните научни източници: то задължително попада в категорията на маргиналните издания и е част от световната наука не повече, отколкото навремето една заводска многотиражка беше част от световния демократичен печат.
Когато шефът на един научен институт додрапа (Боже, прости му!) до член-кореспондент на БАН и няколко пъти се кандидатира за академик, а в същото време носи знамето на НЕ-науката, редно е, както всеки знаменосец, да си има асистентки. Тази роля при нас бяха поели две дами от най-близкото му обкръжение, които, макар и малко късно, защитиха кандидатските си дисертации и незабавно бяха „произведени“ в „старши научен сътрудник II степен“. Това звание е еквивалентно, като ранг и заплата, на „доцент“, но по принцип то се свързва с изследователска дейност, докато доцентското е академично и предполага предварителен преподавателски стаж като асистент, ст. аситент и гл. асистент, т.е., изминаване на нелеката преподавателската йерархия в някой ВУЗ. Обаче званието „доцент“ е доста по-популярно и (особено за хората, които нямат нито един учебен час със студенти), то звучи по-престижно. Затова, ден-два след като получиха званието „ст.н.сътр. II ст.“, достойните тези дами гордо раздаваха на близки и познати новите си визитни картички, на които се четеше: „Доц. Д-р…(еди-коя си), к.м.н.“. Не е изключено да са ги поръчали още преди защитите си, за да са готови навреме. Тази тяхна скромност ме накара да си спомня начина, по който един голям руски учен и философ, с основание подозиран от ЧК в пълната липса на симпатии към болшевишките идеи и болшевишката власт, започва писмените си показания при един от арестите си: „Я, Флоренский Павел Александрович, профессор, специалист по электротехническому материаловедению, по политическим убеждениям романтик Средновековия (около 14-ом веке)…“. Ех, къде остана 14-тият век, къде остана романтиката на Средновековието?!
С асистенцията на въпросните две дами и с овчедушното мълчание на двайсетина старши и младши сътрудници, шефът на нашия институт ловко провираше неговия кораб между вълните и подводните рифове на световната наука. Е, поне мога да се лаская от мисълта, че с научната си работа и с политическите си позиции спадах към споменатите по-горе рифове. Затова не беше изненадващо, че през няколкото години от защитата на втората ми дисертация (за „Доктор на медицинските науки“), до пенсионирането ми, господин Директорът никога не е допуснал дори и за миг в съзнанието си мисълта да пристъпи към втората ми хабилитация. Нещо повече, той буквално трепереше да не би да получа и най-малкия знак на внимание и признание. Веднъж дойде при мене един колега, за да ми каже, че е решил да ме предложи за председател на Общото събрание на института. Не възразих, въпреки че този „пост“, е лишен от всякакво значение – въпросният председател просто открива и закрива заседанията на това събрание, които се провеждат веднъж годишно и дава думата на желаещите да се изкажат. Но, за моя изненада, още същия следобед същият колега дойде при мене и, като чупеше пръстите си и пристъпваше от крак на крак, започна да се извинява, че всъщност няма да ме предложи, защото шефът не бил съгласен. За да не допусна да се разплаче на рамото ми, успокоих го, колкото можах – въпреки, че за самия мене фактът, че работя в институт, в който за да предложиш нещо се изисква съгласието на директора, беше сам по себе си доволно травмиращ. Друг път предстоеше избор, който представляваше много по-голям интерес за мене – да се избере човек от нашия институт, който да го представлява в Комисията на Централната библиотека на БАН, т.е., да участва в определянето на изданията, за които библиотеката да се абонира. Въпреки, че всички колеги знаеха със сигурност, че съм най-“библиотечният“ човек в института, предварително бях готов да се обзаложа за резултата. Точно според очакванията ми, Остап Бендер наложи за член на Комисията човек, който не знаеше откъде се влиза в повечето софийски библиотеки. Веднъж го попитах директно на какво дължа перманентната дискриминация от негова страна, на което той отговори с половин глас: „Е, чак пък дискриминация…“, което си беше директно самопризнание. Само формулировката считаше за прекалено силна.
А и сам никога не успях да си отговоря на въпроса за причините за непрестанното ми неглижиране. Имайки административни постове и научни степени много по-високи от моите, нашият директор беше последният човек на света, който би се притеснил от факта, че и още два живота да имаше, стойностите на персоналния му импакт-фактор и на цитиранията му не биха могли да се доближат до моите. Вероятно мотивите му бяха много по-елементарни – да си стоматолог, който е шеф на лекар, цял живот да си се занимавал с наука, а той в продължение на 23 години да е бил университетски преподавател, а като че ли между другото да е направил в науката доста стойностни неща, и пак между другото да е бил народен представител в две народни събрания и шест години извънреден и пълномощен посланик в чудесна страна – как да не намериш достатъчно поводи за злоба и завист. А може би в дъното на това толкова константно отношение към мене да е стояла (уж бившата) ДС…Едва ли е случайно, че на тържествата в нашия институт видни нейни представители бяха между най-тачените гости.
Едва ли е трудно да се отгатне на каква почит беше импакт-факторът в нашия институт. Но, преди да се спра на това, държа да направя паралел с един парадокс от сферата на изкуството. През 1985 г., анимационният филм „Женитба“ на Слав Бакалов и Румен Петков е получил най-високото отличие в историята на българското кино – „Златната палма“ на фестивала в Кан. Когато му съобщили за това, с настояване авторите да получат съответното признание и у нас, Генералният директор на „Българска кинематография“ Никола Ненов, без да му мигне окото, отсякъл: „Критериите на Кан не са критерии на българското кино!“.
По същия начин „върхушката“ в нашия институт доказваше с пяна на устата, че импакт-факторът не е критерий в българската наука. Другояче не можеше и да бъде, след като импакт-факторът на нейните представители се измерваше с много нули след десетичната точка. И винаги, когато им кажех, че той е като демокрацията – може и да не е съвършен, но по-добър инструмент за измерване и сравняване на научните приноси не е измислен, това предизвикваше такъв взрив на омраза и възмущение, че човек почваше да се чуди като как така все още не е изгорен на някоя клада.
Тук-там, в други структури на БАН, като че ли имаше трогателни опити да се признае значението на този показател и в българската наука. Обаче начинът, по който това се правеше, беше толкова комплексарски, че плътно се доближаваше до Юбилейната научна сесия „с международно участие“ в с. Лиляк. Например в Критериите от януари 2009 г. на научната комисия по биологични и медикобиологични науки (Специализиран научен съвет по генетика) той фигурира в допълнителните критерии, при което за най-ниските научни степени допълнителният критерий е „публикации в чуждестранни издания“, за малко по-високите – „публикации в издания с импакт-фактор“, а за старши научен сътрудник I степен – „публикации в чуждестранни издания с импакт-фактор“. Значи някакъв кумулативен ефект е потърсен – хем чуждестранни, хем пък и с импакт-фактор – наистина много сериозен става допълнителният критерий. А ето и още няколко бисера, показващи импакт-фактора, превърнат в БЪЛГАРСКИ научен критерий:
„Публикация в българско или чуждестранно списание без импакт-фактор, която е получила поне едно цитиране от чуждестранен автор в списание, имащо импакт-фактор, се приравнява към публикация в чуждестранно списание с импакт-фактор“. Цитатът е от „Критерии за заемане на научни длъжности и придобиване на научни степени в Института по Невробиология, БАН“.
И още един, много близък по безумието си до току-що цитирания:
„Публикация в българско или международно списание без импакт-фактор, която е получила поне едно цитиране в списание, имащо импакт-фактор или монографична книга, се приравнява към публикация в списание с импакт-фактор. (Критериите са в сила от 19 април 2011 г.)“. Този път цитатът е из „Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Биологичен факултет. Критерии по Направление 4.3. „Биологически науки“.
Това „приравняване“ от последните два цитата ми напомня за т.н. „удостояване“ през първите десетина години след 1944. За жалост, не успях да открия нормативния акт, с който то е било регламентирано, но хората от моето поколение със сигурност си го спомнят добре. Когато за дадена длъжност се изискваше определен образователен ценз, (както е било винаги и навсякъде, освен при комунизма, при който, според Владимир Илич, всяка готвачка трябваше да се научи да управлява държавата), тази длъжност можеше да се заеме и от човек без въпросния ценз, ако отговаря на нужните класово-партийни критерии. За него се казваше, че е „удостоен“ да я заеме, за да не би някому да хрумне да протестира. Затова във Велики Преслав длъжността на сътрудник на Районния прокурор се заемаше чак до към края на 50-те години от удостоен гражданин, който беше завършил сарашко училище.
Малко по-късно започна и злокачественото разрастване и на научните звена, и на вузовете, като началото се положи от медицинските – всеки от дотогавашните висши медицински институти трябваше да създаде свой филиал в някой близък окръжен град. Ректорът на Медицинската академия и шурей на правешкия шмекер, акад. Атанас Малеев, по повод плахите протести срещу създаването на филиала в Добрич (който, за срамотите, тогава се именуваше Толбухин), яростно беше крещял на всеослушание, че този филиал не само ще просъществува, но, ако се наложи, той щял именно него да направи медицински институт, а пък нашия институт, варненския, щял да направи негов филиал.
После дойде Десети ноември и, за обща изненада, нещата продължиха да се влошават, а българските критерии в науката останаха в пълната си сила. Като си припомним, че средностатистическият българин, дори и да се касае за сексуалната незадоволеност на собствената му жена, пак ще вдигне ръце към небето с трагични вопли: „Нямаме държава! Няма закони!“, напълно естествено е и редовите български учени, и гражданството, да се запитат къде в цялата тази бърканица е българската държава. Държавната структура, предназначена да въвежда и поддържа реда в научната сфера, се наричаше Висша атестационна комисия (ВАК) към Министерския съвет. Създадена и функционираща изцяло по съветски образец, тази комисия носеше всичките пороци и съсредоточаваше върху себе си всичките антипатии и омрази, с които се ползваше която и да е тоталитарна структура по комунистическо време. Известни са десетките „издънки“ на ВАК, много от които отдавна са се превърнали в легенди: някоя специализирана комисия, така или иначе включваща най-добрите специалисти в дадена област, приема една защита с внушително мнозинство, но Президиумът на ВАК, в който обикновено има само един представител от дадената група науки, отказва да присъди исканата научна степен. Или пък обратното – категорично отхвърлена от комисията защита бива, след съответното внушение „откъдето трябва“, призната по живо – по здраво от Президиума. Друг път защита, на която и двете прочетени рецензии са били не просто положителни, а буквално хвалебствени, при гласуването получава резултат 22 „не“ от 22-ма участници с право на глас, което доста недвусмислено показва, че и двамата възхитени рецензенти при тайното гласуване са пуснали бюлетини с „не“.
Напълно естествено беше, че когато през 2010 г. 41-то Народно събрание с изменения и допълнения на Закона за развитие на научния състав взе решение за закриване на ВАК, научната общност посрещна това решение със задоволство. Но, както често се случва, тази радост се оказа много преждевременна и необоснована. Никой не беше си сторил труда да помисли върху последиците от този акт в тяхната цялост – и положителните, и отрицателните. Последните пък имаха своите предпоставки в предишни, също недомислени реформи. Например прословутият Закон за академичната автономия стана предпоставка за „бум“-а на висши учебни заведения, повечето от които дублираха, обикновено неудачно, вече съществуващите, но пък разкриваха неподозирани възможности и за трибуквените групировки, и за хранениците на Мултигруп, и за прононсирани ченгета от Шесто с академични амбиции. Стана ясно, че ВАК, при всичките допуснати, (а понякога и организирани от нея) нелепости, е била единствената преграда, ограничаваща безумното нарастване (и задоволяване) на амбициите на местни ръководители и бизнесмени да направят градовете си „университетски средища“, а на палавите „докторантки“ – да направят бърза академична кариера. С бурното нарастване на броя на университетите, с предоставянето на всички тях на неограниченото право да си хабилитират научно-преподавателски кадри и със закриването на ВАК отпаднаха възможностите да бъдат овладени тези процеси. Настъпи „нелепата професориада“, за която говори проф. Михаил Константинов (22), и която размива границите между истинските и самонареклите се носители на научни звания. Никой не се запита защо и Законът за академичната автономия, и много по-късното закриване на ВАК, имаха най-яростните си апологети сред най-съмнителните ВУЗ-ове и техния „академичен“ състав. Вземайки на подбив нелепите населени места и странните комбинации от специалности на дипломантите в новите университети, противниците на поредния създаващ се в Перник ВУЗ твърдяха, че това била Пернишка академия за телекомуникации, компютри и архитектура, с хейтърското намерение да се получи абревиатурата ПАТКА. А още по-големите противници на новия ВУЗ държаха той да бъде не академия, а университет – въпреки, че тогава абревиатурата би изглеждала и звучала малко неприлично.
След тези не особено оптимистични спомени, примесени с анализи, и анализи, примесени със спомени, логично е да се запитаме какви въпроси всичко това поставя пред нас и какво можем да направим за тяхното решаване.
Един по-скоро психологически въпрос, сравнително лесен за намиране на отговор, е защо овластеният ръководител на научно звено никога не допуска около себе си сътрудници, по-кадърни от него, и колкото по-значимо е научното звено, толкова тази закономерност е по-силно изразена. Тя далеч не е патент само на науката, виждаме я и в много други сфери. Но никъде другаде интелектуалното превъзходство на околните не комплексира овластения посредственик по-силно, отколкото в науката. Има между „ръководените“ няколко, които боготворят „шефа“ и никога не пропускат да му покажат, че и в огъня биха влезли за него. Има, разбира се, и шушумиги, които, при всички смени на политическите и реформаторските ветрове, успяват да съхранят своя „modus vivendi“, усвоен през комунизма, и благополучно да го пренесат през целия ни преход, заразявайки с него новопостъпилите сътрудници, които според възрастта си могат да им бъдат синове и дъщери. Но, дори и да оставим настрана началническите протежета и обикновените мижитурки, трябва да намерим начин да обясним смирението на останалата, доста по-многобройната, група – хората, нелишени от изследователски талант и от човешки морал – защото без тяхното мълчаливо съучастие не може да се осъществи онова заговорническо пасуване, което по отколешна традиция се нарича здрав творчески микроклимат в българския научен институт. Обяснение, разбира се, има. Защото дори и за тази най-нормална от всички категории научни работници, природните човешки слабости като инстинкта за служебно и кариерно самосъхранение не са съвсем чужди. При това именно тук, в науката, има определени обективни условия, които ги обясняват и – поне донякъде – ги оправдават. Имам предвид това, че няма друга област на човешката дейност, където високата квалификация и тясната специализация да са така взаимно свързани и взаимно усилващи се, както в науката. В тази тяхна взаимовръзка, разбира се, няма нищо лошо. Лошото идва от това, че в малка страна като нашата с още по-малки ресурси и възможности, всички научни институти са, както се казва, „в единствено число“ – не можем да имаме нито два института по органичен синтез, нито два института по вирусология, нито два института по молекулярна генетика. Така за споменатия по-горе висококвалифициран и тясноспециализиран учен полето за творческа изява обикновено се свежда до една единствена секция в един единствен институт. И ако въпросният учен вече е работил в тази секция на този институт, да речем, петнадесет години, и на този етап влезе в тежък конфликт със сплотения творчески колектив, поддържащ господин Директора, ако напусне тази творческа атмосфера, той вероятно ще сложи кръст на досегашните си резултати и постижения, плод на многогодишен труд и многобройни лишения и жертви – със всички последици от това за него и за семейството му. Ето това е нещото, което кара средностатистическия български учен да преглъща, макар и със скърцане на зъби, и пълната научна импотентност, и управленските безобразия на началника си.
В търсене на изхода
Необходимо е да бъдат потърсени, бързо и енергично, пътища за възстановяване на истинските критерии в българската наука – не българските критерии, а критериите, валидни за науката навсякъде по света. Никакви „юбилейни“ сесии в с. Лиляк, никакви „с международно участие“, никакво „приравняване“ на статия, поместена в списание без импакт-фактор, към такава, поместена в списание с импакт-фактор. Нужно е, без да се възстановява ВАК, да се създаде едно национално регулаторно звено, което да играе: 1. информационна роля във връзката на научните звена с обществото като цяло; 2. акредитационна роля за висшите учебни заведения и научните институции и 3. атестационна роля за отделните учени, работещи в тях, включително и по отношение на всяка хабилитация. И до днес не е решен въпросът за една чудовищна несправедливост по отношение на университетските преподаватели – докато колегите им от научно-изследователските звена се занимават именно с наука, преподавателските кадри, плътно ангажирани в учебния процес, посвещават на нея нощите, почивните си дни и отпуските си – и накрая и едните, и другите, се оценяват и участват в конкурси с научната си продукция. Независимо от академичната автономия, нормите и критериите за кариерно израстване в научно-преподавателската и в научно-изследователската работа трябва да бъдат ясни и добре дефинирани; поне в звената, работещи в една и съща област на науката, те трябва да бъдат максимално близки. Но, тъй като никога не могат да бъдат еднакви, на всяка цена трябва да се узакони и наложи една отдавна предложена, но и до днес неосъществена мярка. За да се знае във всяко научно звено отговорността, която то носи за всеки свой член, нужно е, заедно с научната степен на всяко хабилитирано лице, да се посочва институцията на неговата хабилитация, институционалната принадлежност на научната му степен: професор на еди-кой си ВУЗ, старши научен сътрудник на еди-кой си научен институт. Защото никак не е безразлично дали си станал професор в гореспоменатия пернишки университет, в печално известния УниБИТ, „който повече прилича на явочна квартира на бивши ченгета, отколкото на учебно заведение“ (23), или в СУ „Кл.Охридски“, или в Харвард. Така всеки зрелостник ще може да направи наистина информиран избор в кой университет да кандидатства, а всеки учен ще се прицелва за хабилитацията си в университет или научен институт, който да отговаря и на амбициите, и на възможностите му. А пък ВУЗ що-годе-овете и научните институти ще „произвеждат“ единствено и само такива доценти и професори, с които всеки университет по света бе могъл да се гордее.
Източници
1.Турмин, Стивън. Космополис. Скритата програма на модерността. Кайлъс, София, 1994.
2. Лозев, К. Демаркационният проблем. (Поперианска лекция). Nota Bene, 24, 2013.
3. Лозев, К. Демаркационната линия между наука и ненаука. Bgchaos.com/740/polemics/logic.
4. Васева-Дикова Ю. Философия, наука, демаркация. Проектория, София, 2014.
5. Taylor, Ch.A. Defining Science. A Rethoric of Demarcation. The University of Wisconsin Press, Madison, Wisconsin, 1996.
6. Витгенщайн, Л. Логико-философски трактат, 1921. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. Наука и изкуство, София, 1988.
7. Попър, К. Логика и рост научного знания. Прогресс, Москва, 1983.
8. Popper, K. The Logic of Scientific Discovery. Rouledge Classics, London & New York, 2002.
9. Попър, К. Безкрайното търсене. Златорогъ, София, 1998.
10. Попър, К. В търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години. Кайлъс/Космополит, София, 2003.
11. „Поппер, Карл Раймунд“. Большая Советская Энциклопедия, 2012.
12. „Карл Попър – идеологът на соросоидите и „Народен капитализъм“ в Германия. Budha2.blog.bg., 23.08.2014.
13. Попър, К. Отвореното общество и неговите врагове, т. 1 и 2. Първо изд. – Лондон, 1945. Фонд. „Отворено общество“, Златорогъ, 1993-1995.
14. Св. Аврелий Августин. Изповеди. Народна култура, София, 1993.
15. Файнман, Ричард. Какво е науката? Лекция, изнесена на срещата за 15-годишнината на Националната асоциация на учителите по научни предмети, Ню Йорк, 1966. Nauka.offnews.bg. Пеат Некогаш, бр. 11, 2015.
16. Garfield, E. Citation Analysis as a Tool in Journal Evaluation. Science, 178, 471, 1972.
17. Garfield, E. The Impact Factor. Current Content, 25, 3, 20.06.1994.
18. Тошев, Б. Научните списания и техният импакт-фактор. www. chitatel.net. 19.03,2009.
19. Карев, Г. Открито писмо до дъщеря ми. В. „Век 21“, бр. 20, 20-26 май 1992. В: Карев, Г. Парламентарните грешки по Фройд. Унив.Изд. „Св.Климент Охридски“, София, 1998.
20. Робев, Ст. Цената на откритията. Партиздат, София, 1981.
21. Лепешинская, О.Б. Произход на клетките от живото вещество и ролята на живото вещество в организма. ДИ „Наука и изкуство“, София, 1952.
22. Константинов, М. Възход и падение на ВАК. В. „Политика“, 5 февр. 2010.
23. Кортенска, М. И Държавна сигурност си има университет. Frognews.bg., 18.02.2013
