Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Migration

 

Ако се вгледате в работата по справяне с миграционната криза в Европа, ще откриете доказателства не за еднократен провал в планирането или за провалена политическа инициатива поради неочаквани обстоятелства. Вместо това ще се видите изправени срещу нещо подобно на сложно местопрестъпление, където щетите, привидните „грешки“ и прикриването са систематични. Превратните резултати от войната срещу контрабандата на хора – с хилядите смъртни случаи по границите, ескалиращото политическо противопоставяне и професионализирането на самия бизнес с контрабандата – са нещо повече от пропуск или аномалия. Когато политиките се провалят постоянно, трябва да погледнем не само „какво се е объркало“, но и „какво е било правилно“ – и кой се възползва от разрухата.

Навикът да се води „война“ срещу всичко се разпространи от първите дни на войната срещу комунизма и войната срещу наркотиците до „войната“ срещу престъпността, тероризма, незаконната миграция и много по-сложни политически проблеми. Тези войни никога не изглеждат спечелени и често водят до катастрофални резултати, но въпреки това политиците продължават да ги обявяват. Какво поддържа в ход такива катастрофални интервенции и политики? Какво ги прави приемливи? Защо те се преоткриват от една епоха в друга? И защо изглежда, че никога не се учим от случилото се? Използвайки опита си в антропологията (Рубен Андершон) и историята/социологията (Дейвид Кийн), през последните години се опитахме да стигнем до същността на тези въпроси. Никъде другаде провалът на подхода „война срещу всичко“ не се илюстрира по-добре от борбата срещу миграцията.

През 2010 г., когато Рубен за първи път пристигна в Сенегал, за да изучава миграцията към Европа, той беше поразен от нещо, което хората му казваха постоянно. Четири години по-рано, по време на една от по-ранните „миграционни кризи“ в Европа, на испанските Канарски острови бяха пристигнали 30 000 западноафрикански мигранти в дървени рибарски лодки – което беше предизвикало мащабна кампания за депортиране. В покрайнините на Дакар, столицата на Сенегал, един от депортираните от Канарските острови хора каза на Рубен, че като антрополог, изучаващ миграцията, той е част от система, която печели от мизерията на мигрантите. „В нелегалната миграция има много пари“, каза депортираният и по време на дългите си разходки из крайморския квартал посочи всички, които се изхранват от тази система: учени, журналисти, неправителствени организации, европейски и сенегалски морски сили, разположени точно отвъд тази рибарска общност.

По онова време се говореше, че сенегалските политици, както на местно, така и на национално ниво, използват парите от испанската помощ за свои лични или политически цели. През следващите години моделът щеше да се повтори, тъй като основните партньори в европейския контрол на имиграцията – като Либия, Турция и Судан – използваха обещаното сътрудничество не само за неочаквани помощи, но и за по-широки стратегически и икономически цели.

Виждайки тази система в действие, ние разработихме анализ на политическата икономия на войната и на операциите по сигурността, като депортирането и граничните патрули, като зададохме стария въпрос „Cui bono“ (Кой печели?), както и „В чий по-широк интерес се провеждат операциите?“ Интригуващо, макар и обезпокоително, беше предизвикателството да се свържат точките между различните катастрофални интервенции – от войните срещу наркотиците и контрабандистите, до войната срещу тероризма, където наблюдавахме много подобен модел. При различни интервенции, наподобяващи война, регионалните сили разиграват привидни опити за елиминиране на възприемана заплаха, излизайки от нея безнаказани и дори с огромни печалби. В същото време воденето на тези различни войни и битки по правило подхранва – или просто измества – проблема. За широк кръг участници, които твърдят, че се противопоставят на възприеманата заплаха, нещата продължават да се объркват „по правилния начин“.


Small Ad GF 1

Ескалация на борбата, ескалация на исканията

Един от най-важните играчи беше либийският полковник Муамар Кадафи. В началото на 2000 г. той вече беше открил, че седи върху златна мина. В условията на международното оръжейно ембарго Братският водач обърна поглед към африканските си съседи: спането в голяма бедуинска палатка, разпъната пред Общото събрание на ООН в Ню Йорк, беше напълно съвместимо с новооткритата му роля на основен говорител на потиснатите африкански народи, които се освобождават от старите колониални окови. Той установи тесни бизнес връзки с държавите от Сахел[1] и покани множество африкански работници в процъфтяващата икономика на Либия.

Когато обаче Италия и северните ѝ съседи с тревога започнаха да претърсват Средиземно море за следи от лодки с мигранти, Кадафи започна да гледа на африканските работници в страната си като на двойно предимство. От една страна, работниците все още можеха да бъдат експлоатирани, а от друга, те можеха да бъдат използвани като оръжие. През 2008 г. Кадафи и италианският президент Силвио Берлускони сключиха Договор за приятелство на стойност 5 млрд. долара за 20 години. Предполагаше се, че той ще бъде насочен към преодоляване на колониалните грешки и ще улеснява работата на външни изпълнители по граничните патрули в централната част на Средиземно море. Независимо от това Кадафи, който вече беше напълно достоен за характеристиката, дадена му от Рейгън („бясното куче на Близкия изток“), изостри реториката и заплаши, че Европа ще „почернее“, ако той не получи повече облаги. И те не закъсняха: благодарение на миграционните маневри на Кадафи Либия излезе от международната изолация. Освен това той успя да представи себе си като човек, който може да помогне във „войната срещу тероризма“ – не на последно място и заради ролята си в разпалването на терора.

А след това дойде войната. В разгара на Арабската пролет НАТО и различни държави от Близкия изток се намесиха с военна сила в борбата за власт в Либия. Насилственото отстраняване на Кадафи и последвалият конфликт доведоха до цяла каскада от разселвания и миграция; заедно с това те ескалираха игрите и различните форми на надхитряне. Ракетите на НАТО бяха сложили край на предишните му уютни отношения с европейските лидери, но дори и в последните дни на режима си Кадафи не се отказа от заплахите и уговорките. Напротив, той заяви, че Европа ще бъде „нападната“ от мигранти, ако НАТО не се оттегли; неговите войски се опитаха да изпълнят заплахата му, като принудиха африканските работници да се качват на негодни за плаване лодки под дулата на оръжията.

През следващите години различни военачалници продължиха тази традиция, като в едно и също време се бореха срещу и улесняваха миграцията, получавайки добри възнаграждения, докато заплашваха Европа с нови „нашествия“. В един от по‑забележителните епизоди, водач на милицията в северозападния либийски град Зауия, известен като Ал Биджа, беше уличен от журналисти, че управлява пазара на контрабандата, като взема значителен дял от постъпленията от заминаващите лодки, след което незабавно „спасява“ онези, които не са платили, изтегля ги обратно на сушата и ги затваря в лагери, брутално управлявани от собственото му племе. Двойната игра в контрола на миграцията – извличане на пари и безнаказаност чрез заплахи, и едновременно с това предлагане на мерки за тяхното отстраняване – се превърна в борба за печалба и власт с високи залози по време на конфликта в Либия.

Игрите на Европа, свързани с миграцията

Залозите щяха да нараснат още повече. През 2015 г. турският президент Реджеп Тайип Ердоган се оказа в затруднено положение: той беше свикал предсрочни избори и се намираше под обсада от всички страни. Но Ердоган държеше силен коз: миграцията. Въпреки че подробностите щяха да останат неясни, през пролетта на 2016 г. стана ясно, че заплахата да се врътне кранчето на миграцията е важна тактика на турското ръководство. (Все още остават въпроси относно ролята на Русия в разпалването на кризата като част от маневрите ѝ в Сирия). Граничната криза от 2015-2016 г. засили хватката на Ердоган върху властта, тъй като той измъкна от ЕС обещания – изпълнени само частично, но за краткосрочните му изборни цели това нямаше особено значение – за безвизово пътуване за турските граждани и милиарди евро финансова подкрепа за операциите на Турция по отношение на бежанците.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Към 2015 г. авто-рекламирането на всяка от тези страни като ненадеждна крепост срещу миграцията се превърна в голям бизнес. „Оръжия на масовата миграция“ – така Кели Грийнхил, една от учените, изследващи проблема, нарече това използване на мигрантите като геополитически инструмент. Но както и да наричаме тази игра, тя е забележително ефективен начин за по-малко силните държави да оказват натиск върху по-силните си партньори. Още един пример идва от Мароко, което през 2022 г. най-накрая успя да промени в своя полза политиката на Испания по отношение на окупираната Западна Сахара в замяна на по-нататъшно прилагане на миграционните правила – спирайки, поне временно, разпалването на политически мотивирани „гранични кризи“ в испанските анклави Сеута и Мелиля, както и в Гибралтарския проток (нещо обичайно за предходните десетилетия). Така например през юни 2022 г. най-малко 37 мигранти загинаха между испанските и мароканските огради в Мелиля, където бяха хванати в капан и обгазени със сълзотворен газ при операция по сигурността, впоследствие прикрита и от двете страни.

В изследването си Грийнхил твърди, че някои характеристики на либералните демокрации – включително зачитането на правата и откритият демократичен дебат – ги правят особено уязвими за разиграване. Въпреки това видяхме как в Либия и Турция нелибералната тенденция да се третира миграцията като заплаха може да се превърне в ключова част от играта. След като борбата с миграцията се възприема като първостепенна политическа цел в държавите-дестинации и за това се изразходват огромни ресурси, буферните държави ще забележат уязвимите места и възможностите да се възползват от тази възприемана екзистенциална заплаха, като селективно затварят и отварят вратите си.

Докато в края на Студената война по границите на националните държави по света имаше 15 стени, едва три десетилетия по-късно броят им нарасна до над 70.

Данните на ВКБООН [Върховният комисариат за бежанците към ООН] към 2023 г. потвърждават една по-широка тенденция: 83% от бежанците в света са приети от държави с ниски и средни доходи, а 72% – от държави, съседни на конфликтни зони. Турция, която е начело на списъка на световните държави, приемащи бежанци, може с основание да твърди, че е дала своя „справедлив дял“, приемайки повече от 3,6 милиона бежанци, предимно от съседна Сирия. Когато по-големите домакини на бежанци използват лостове за разселване на хора, те прилагат срещу по-силните партньори „оръжията на слабите“, ако използваме термина на антрополога Джеймс Скот. Макар че граничните сили се провалят грандиозно при опитите за справяне с международната миграция (което породи редица деструктивни последици), те все пак „успяха“ да държат бежанците далеч от протекцията, която биха могли да им осигурят най-богатите държави, поне за известно време. Но това далеч не е единствената недалновидна печалба за държавите-дестинации. Друга такава идва от мощната политика на разсейване и драматизъм, която граничният контрол осигурява.

Разрастващият се бизнес на граничната сигурност

Струва си да се замислим колко бързо границите се превърнаха в защитни стени срещу нежеланата миграция. Някога краят на Студената война обещаваше на оптимистично настроените либерални мислители свят без граници, но вместо това новото време ни подари един все по-глобализиращ се граничен бизнес. Не само че все повече партньорски държави се включват в охраната на границите, но и много държави инициират свои собствени мерки за охрана. Днес бариери разделят съседите не само на запад, но и далеч отвъд. Докато в края на Студената война по границите на националните държави по света имаше 15 стени, едва три десетилетия по-късно броят им нарасна до над 70. За разлика от по-старите гранични укрепления, новите не са построени, за да задържат гражданите вътре, (както в случая с Берлинската стена): те имат за цел да държат мигрантите навън.

Призивите за „сигурност“ и „защита на границите“ оправдават не само изграждането на стени, но и една по-широка архитектура на контрол, разделение и наблюдение на националните граници, а също и регионите далеч отвъд тях. Безпилотни самолети бяха използвани за наблюдение на границите в САЩ и Средиземноморието във „войната срещу тероризма“; сложни споразумения за задържане в морето и патрулиране по море бяха сключени от Австралия до Атлантическия океан; модерното радарно оборудване и сателитно наблюдение се оказаха благодат за европейската отбранителна промишленост; а на все повече „търговски изложения“ за гранична сигурност фирмите представят на своите клиенти все по-драстични технологии – скенери за сърдечен ритъм, кислородни детектори, наземни сензори, онлайн наблюдение – на пазар, който според една оценка скоро ще има стойност по-висока от 65 млрд. долара. Междувременно бюджетът на агенцията на ЕС за гранична и брегова охрана Фронтекс нарасна от 19 млн. евро през 2006 г. на повече от 750 млн. евро до 2022 г. – година, в която тя беше изправена пред нарастващ скандал заради подкрепата за незаконните гръцки „изтласквания“ по море.

САЩ, както често се случва, са водещи в тази тенденция, като същевременно активно подгряват световния пазар на гранична сигурност – бюджетът на американската гранична полиция [Граничен патрул] се е увеличил почти десетократно през последните три десетилетия, от 363 млн. долара през 1993 г. до почти 4,9 млрд. долара през 2021 г. Въпреки че тези суми все още са малки в сравнение с военните разходи, забележителният темп на нарастване на бюджета на Граничния патрул на САЩ е силно свързан с по-широкия пазар на сигурност, с големи възможности за синергии, технологии с „двойна употреба“, начално финансиране и др. в гражданските полицейски и военните сектори. В центъра на този комплекс се намира огромната бюрокрация на Министерството на вътрешната сигурност.

Освен нарастващите инвестиции в сигурността на границите, политиците влагат огромни количества време, пари и усилия в сложната задача да бъдат строги по отношение на миграцията – и преди всичко да се види, че са строги.

На практика обаче това доведе до огромни обратни резултати. Дъглас Маси, водещ учен в областта на миграцията, установи, че от 80-те години на миналия век насам огромните разходи за охрана на границите вървят ръка за ръка с голямо нарастване на миграцията без документи в САЩ.

Причината е изключително проста: тъй като поради строгия граничен контрол и бариери за сезонните работници-мигранти стана много по-трудно да се придвижват обратно „у дома“, хората започват да остават в САЩ. Защо, ако граничният контрол се е оказал толкова зрелищно неуспешен, следващите администрации са били толкова отдадени на тази идея?

Политическите изгоди от борбата с миграцията

Разминаването между реториката и реалността в миграционната политика е особено забележимо, когато става въпрос за борбата срещу миграцията. Политическите изгоди от твърдата позиция по тези въпроси са ясни, дори и когато политиците не успяват да постигнат желаните резултати. Преди няколко години в САЩ политологът Питър Андреас описа това като „игра на граници“ с различни нива: от зрелището – и отвличащия ход – на „втвърдяването“ на границите на политическо ниво, през играта на институционално финансиране, до играта на котка и мишка на самата граница.

Расизмът играе важна роля тук, отразявайки по-дългата история на расовото изключване, подхранвано от разказ, основан на страха. През 1985 г. президентът Роналд Рейгън заяви, че миграцията без документи е „заплаха за националната сигурност“, тъй като „терористи и диверсанти … са само на два дни път с кола“ от границата на Тексас, а комунистическите агенти са готови „да подхранват гнева и разочарованието на последните имигранти от Централна и Южна Америка“. Маси е сред тези, които посочват как през следващите десетилетия расисткият „разказ за латиноамериканската заплаха е бил произведен и поддържан от разширяващ се набор от заинтересовани участници, които са се възползвали от увековечаването на имиграционната криза“. Този нов модел на миграция излъчва и ясни печеливши в икономиката като цяло, тъй като работната сила без документи, подлежаща на депортиране, е още по-експлоатируема от легалните си предшественици.

Голяма част от стимулите за продължаване на ескалацията на борбата в САЩ и Европа бяха свързани с печалбите, които можеха да се извлекат от фокусирането върху незаконната миграция и борбата с нея. Особено в САЩ затварянето на границите донесе огромни икономически изгоди, тъй като направи трансграничната работна сила все по-експлоатируема. Същевременно политическите изгоди са двойни. От една страна, твърдото националистическо послание привлича гласоподавателите, а от друга – то отвлича вниманието от проблемите, които правителствата не могат или не искат да решат, сред тях неравенството, икономическата несигурност и екологичната катастрофа. Нередовната миграция по суша и море беше благодат за този вид политика в Европа. И все пак като цяло ръстът ѝ е сравнително малък, като се изключи 2015 г. По-голямата част от незаконната миграция в Европа се случва, когато хората просрочват визите си, както признава самата Европейска комисия, а редовната имиграция е далеч по-голяма от онази на пристигащите по суша и море хора.

Правителствата и министерствата на вътрешните работи са сметнали за уместно, по свои собствени политически и институционални причини, да третират някои човешки движения като проблем на сигурността, който трябва да бъде решен със сила. Вместо да се разгледат сложните фактори, обуславящи миграцията – включително постоянното търсене на работници – всичко, което политиците трябва да правят, е да се преструват, че се занимават с пристигащите. А междувременно новите участници започнаха да откриват и нови възможности.

Как войната срещу миграцията подхранва контрабандния бизнес

Европейските лидери се стремят да представят усилията си за осигуряване на границите като война с контрабандистите, особено след 2015 г., когато на контрабандистите (често погрешно наричани мафия или трафиканти) удобно бе приписана вината за редица ужасяващи корабокрушения в близост до италианското и малтийското крайбрежие. Разбира се, не бива да обрисуваме контрабандистите в розова светлина; техният бизнес обикновено е безмилостен. И все пак това е бизнес, който се разраства и става все по-жесток благодарение на правоприлагането по границите не само в Европа, но и в целия свят.

В Северна Африка и Сахел дребномащабната контрабанда от предишни години, често извършвана от самите мигранти, все повече отстъпва място на организирани престъпни групировки. В Либия контрабандисти държат мигранти и бежанци като заложници и дори ги измъчват, докато семействата им не платят такси за освобождаване. Колкото по-високи са бариерите, толкова по-плътен е пазарът, тъй като за „клиентите“ не съществува възможност да се обърнат към някой друг, освен към професионалните престъпни организации.

Можем да изразим това с икономически термини, както се стремят да направят самите служители на Митническата и гранична охрана (МГО) в САЩ. Подобно на европейските си колеги, икономистите от МГО твърдят, , че целта на правоприлагането е да се унищожи бизнес моделът на контрабандистите. Това включва увеличаване на разходите на контрабандистите до степен, при която приходите се понижават, което да направи контрабандата на хора по-малко привлекателен бизнес. На практика обаче това само благоприятства разрастването на мащаба на контрабандата. Системният поглед, ако длъжностните лица биха искали да го приложат, щеше да им покаже, че борбата с миграцията и войната с контрабандистите ще доведе до повече от точно онова, което те се опитват да ограничат: по-опасни сценарии за миграция и по-мощни престъпни операции за контрабанда.

Точно това се случи в Либия след падането на Кадафи. Както бе отбелязано в един доклад от 2017 г., „бреговата охрана, центровете за задържане и ключовите звена на апарата за сигурност на крехката либийска държава се управляват до голяма степен от милиции, някои от които са дълбоко замесени в незаконната икономика“, като тези милиции „създадоха пазар за защита около контрабандата на хора, преди в крайна сметка да поемат пряко бизнеса“. Политическите и икономическите игри, свързани с отношенията на Европа, особено на Италия, с милициите, са сложни и неясни. Въпреки това по онова време стана ясно, че външното участие и насърчаване увеличава силата на милициите, които, подобно на много гранични служители, могат да играят двойната роля на бракониери и ловци по либийските брегове. Укрепването на милициите и последвалите ги битки за територии допринесоха много за увеличаването на нестабилността в Либия.

В обеднелите Мали и Нигер различни политически лидери изпратиха ясни сигнали, че ако не получат необходимата политическа подкрепа и икономически капитал, ще последва миграционна криза. Държави като Мароко и Турция редовно отвъртат и завъртат миграционния кран, за да укрепят позициите си в преговорите с ЕС. Във всички тези случаи авторитарните лидери, министерствата на вътрешните работи и силите за сигурност са големите победители в борбата с миграцията – те печелят власт, признание и пари. Най-потърпевши са мигрантите и гражданите на тези страни, а регионалната стабилност е отслабена.

През 2020 г. президентът на Беларус Александър Лукашенко – въпреки започващото работно споразумение на неговия режим с граничната агенция Frontex – насочваше бежанците към гранична ничия земя, където полските охранители ги отблъскваха. На този етап лидерите на ЕС и Европейската комисия вече бяха разбрали за това, което нарекоха „инструментализиране“ на миграцията. Техният аргумент, вероятно съвсем правилен, беше, че Лукашенко се опитва да дестабилизира ЕС чрез неконтролируеми миграционни потоци. И все пак, вместо да отчете собствената си роля в откровената игра по границите, ЕС предложи „решение“, което беше равносилно на отблъскването в случаите, когато миграцията се „инструментализира“.

По централния средиземноморски миграционен маршрут миграцията се инструментализира, и то не само наследниците от на Кадафи. Италианските политици също използват тези заплахи, за да засилят антимиграционната реторика, да сплотят електората си и да хвърлят вината за провала върху ЕС – и трафикантите на хора.

Този вид кризисна политика е съпътствана от нарастваща тенденция за прехвърляне на вината върху спасителните инициативи в открито море, в резултат на което се повтарят корабокрушенията и смъртните случаи. На южната граница на САЩ това по никакъв начин не намалява политическия апетит на Вашингтон за манипулиране на граничните кризи и намиране на нови виновни групи – въпреки че Мексико не е толкова склонно да разпалва проблема, както го правят съседите на Европа. Широкият спектър от войни и борби – независимо дали са свързани с миграцията, тероризма, наркотиците или престъпността – създава обратни стимули. Човек се изкушава да каже, че провалът се е превърнал в новия успех.

 

David KeenДейвид Кийн е професор по изследване на конфликтите в Лондонското висше училище по икономика.

 

 

[1] Биогеографски регион в Африка. Това е преходната зона между по-влажните савани на Судан на юг и по-сухата Сахара на север.

 

Източник

 

Рубен Андершон е професор по социална антропология в Оксфордския университет.

 

Pin It

Прочетете още...

Една нова ера

Франсис Фукуяма 02 Ян, 2009 Hits: 23777
Избирането на Барак Обама на 4 ноември 2008…