От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 08 Weekend

 

Отлично съзнавам, че двете думи от горното заглавие доста трудно „се връзват“ една с друга; между хората, означени с тези две понятия, не би следвало да има абсолютно нищо общо. Но в днешната ни действителност има толкова много ненормални неща, че добавянето към тях на едно шантаво заглавие няма да влоши съществено ситуацията.

Високата трибуна, от която един субект сипе своите хули и клевети (включително и срещу Нобелистката), е в. „Уикенд“, флагманът на жълтата преса, чиято редакция никога не пропуска, в непосредствена близост със заглавието на вестника, да оповести високия му тираж – за броя, който в момента държа в ръцете си, това е внушителното число 324 000. Само че, колчем видя такъв тираж, винаги се сещам за безпощадното Ботево клеймо:

„Туй що, глупци, вий не знайте,
позор ли е, или слава!“.

Защото високият тираж на един вестник може да бъде както слава, така и позор – всичко зависи от съдържанието му, от това каква информация носи на читателите си и какви послания отправя към най-младите от тях. Какъв е случаят при „Уикенд“, не е трудно да се прецени. За да се добие представа за тематичното му богатство, е достатъчно да се погледнат 2-3 случайно избрани заглавия: „Ани Салич подхвана ремонт“, „Мара Отварачката язди бял Мерцедес за 200 000 лева“, „Избелването на ануса е хит на сезона“, „Кристина Димитрова яде по 3 яйца“ и т.н. Но информационното опростачване на народа, както се казва, две пари не чини, ако не е съпроводено и с езиково. Употребата на много думи съвсем не на място и в смисъл, съвсем различен от нормалния, също вършат своята работа. Например, ако питате една достатъчно голяма извадка от младежи, редовни читатели на „Уикенд“ (стига да намерите такива!), кои хора са баджанаци, само унизително малцинство от тях ще ви отговорят, че това са мъжете, чиито съпруги са сестри, както лековерно смятахме ние, хората от по-старите поколения, и както са смятали много поколения българи преди нас. Смазващото мнозинство от анкетираните ще заявят, че това са [различни] мъже, които са имали интимни връзки с една и съща жена, както достойният този вестник насажда у читателите си вече много години. При това, както казват телевизионните реклами, „И това не е всичко!“. Огледално-симетрично на това нововъведение, вестникът развя и термина „баджаначки“ – този път за дамите, които са били интимни с един и същ партньор. QUO VADIS, DOMINE?!

Вечно будните репортери на вестника никога не пропускат случай да надникнат под чаршафите на всеки що-годе известен певец, спортист или „миска“. Така редовните читатели на вестника получават самочувствието, че първи (или поне едни от първите) научават свежите креватни новини. А най-жадуваната новина е да се съобщи, че някой гасне: „Еди-кой си ГАСНЕ от рак в старчески дом“. Какъв такт, какво уважение към човешкото достойнство! Няма никакво значение, че вестникът може да попадне в ръцете на този, който „гасне“, нито как това ще се отрази на неговото самочувствие и състояние в последните дни от земния му път. Огромно внимание се отделя на по-видните фигури от „соц“-а, както сега ласкаво го наричат неговите адепти. За най-старите и вече забравени от тях има дори специална рубрика „Свежи клюки за вехти войводи“. А „войводите“, противно на нашите наивни представи, са бившите членове на Политбюро и хората от техния слугинаж – шефове на затворените за простосмъртнитe резервати, срамежливо наричани „ловни стопанства“, охранители от УБО, в краен случай масажисти, готвачи и придворни поети. Измежду достойната тази кохорта, обект на особено внимание е личната медицинска сестра на Първия, майор (?!) Ани Младенова с нейното пенсионерско битие. В честите си репортажи за нея вестникът щедро ни осведомява кога тя е настинала, кога е оздравяла, кога затваряла буркани за зимата. При това вестникът неизменно я нарича „легендарната“. За наивници като моя милост, легендарни са Раковски, Левски, Ботев, хаджи Димитър и Караджата, както и няколко наистина вехти войводи. Но чудом се чудя с какво е станала легендарна м.с. Ани Младенова – никакви легенди не съм чувал да се носят за нея между народа, освен само няколко, които навремето се чуха покрай фарсовия съдебен процес срещу Живков и близкото му обкръжение – как е изкърпвала скъсаните му чорапи, как е стеснявала вратовръзките му и как му е правила любимите му клизми в „стаята за отдих“ до кабинета му в бившия Партиен дом, точно под петолъчката.

Постоянен коментатор на достолепния този вестник е г-н Георги Атанасов, един благороден рицар на перото, от години наведен над въпросната хранилка.


Small Ad GF 1

Задълбочените му анализи започват много отдавна, още от Освобождението. Оплаква се той, че се появили някакви „псевдоакадемични влечуги“, и то за сметка на данъкоплатците: „Според техните отровни езици основният мотив на Царя Освободител не била българската свобода, а руските великодържавни интереси, насочени към Цариград, проливите и топлите морета“(1). Ама не думай! Кой да знае и кой да се сети за тези мотиви! Единственият проблем на георгиатанасовците е, че всички деквалифицирани архивни единици подкрепят категорично „отровните езици“. Че и една чудесна книга се появи по въпроса (2). Добре, че е бил авторитетът от ранга на акад. Георги Марков (известен също като агент „Роман“ от Първо главно на ДС), че с едно изречение нокаутирал „злите езици“. Казал бил, че всяка империя имала своите геополитически цели, но важни били крайните резултати (1). Наистина, съкрушителен нокаут!

От много години основната опорна точка на г-н Атанасов е да ругае Енропейския съюз, най-високото постижение в новата европейска история, като неизменно го нарича по един и същи начин – „новият Коминтерн от Брюксел“, въпреки че ни оставя в пълно неведение какво общо има между най-демократичното обединение на европейските държави и терористичния център, създаден от Сталин и Г.Димитров в Москва и дълги години координирал и спящите, и будните си клетки из Европа.

Своето гражданско и политическо кредо г-н Атанасов афишира неотдавна в споменатия вестник: „Датата на Разрухата се чества всеки 10 ноември“ (3). И ето как вижда началото на Прехода достойният коментатор: „В началото на Прехода изпълзяха безскрупулни доносници, алчни реститути, озлобени реваншисти, потомствени номенклатурни кариеристи, хубави надета, трагикомични нейчонеевци, изкуфели „земеделци“, откровени мошеници, душевни и хомо-гейове, изкусни имитатори на „демокрация“ от адвокатските кантори и т.н.“ (4). Всяка категория хора, включени от г-н Атанасов в горната филипика, е поредната негова мерзост. Няма да ги разнищвам поотделно, но на една от тях не мога да не се спра за малко, защото е една от водещите в йерархията на мерзостите. Още когато, в XXXVI Народно събрание, започнахме да обсъждаме и приемаме реституционните закони, хората като Георги Атанасов въведоха в употреба термините „реститутка“ и „реститут“, за да задоволят поне отчасти злобата си към хората, на чиито родители жилища и други недвижими имоти са били отнети от комунистите, а новите закони им даваха възможност да възстановят законната си собственост върху тях. Един такъв имот например беше жилището (на „Цар Освободител“, точно срещу Руската църква), в което се беше настанил Богомил Райнов.

Дори самата БСП господинът упреква в подмяна на „историческото ляво“: „Историческото ляво означава само едно: битка на живот и смърт срещу капитала и експлоатацията, срещу олигарси и банкстери (очевиден неологизъм, вероятно хибрид от „банкери“ и „гангстери“), борба за социални права и справедливост. В прочита на „съветския комунизъм“…идеологията диктува още силна държавност и съхранение на родово-историческия код. Плюс геополитическо влияние, достигнало своя връх при великата червена империя СССР, преди да се появи Горбачов“ (5). Интересно е, че носталгиците по „великата червена империя“ винаги са желали да персонализират вината за нейния тотален крах и правят това, ругаейки Горбачов. А всъщност основната заслуга е на Рейгън, който разбра, че двете системи, поради самата си политическа и икономическа същност, са несравними по своя потенциал и затова вкара Империята на Злото в жестока термоядрена и космическа надпревара, бидейки сигурен в крайния ѝ изход. А на Горбачов просто се падна жребият да изпълни разпоредбата: „Последният да изгаси лампите!“. Но хулите на георгиатанасовците и срещу него, и срещу „капитала“ си продължават: „И задачата, тръгнала още от средата на 60-те години с появата на американския агент Горбачов, бе отлично изпълнена… цели две десетилетия почти никой от елита на БСП не смее да изрече дума срещу антихуманната същност на капитала като източник на експлоатация, ограбване, войни, тероризъм и смърт“ (6).

А най-синтезирано и ярко възгледите на този коментатор са изразени в едно заглавие, с крупен шрифт, в гореспоменатия вестник. Ако просто го цитирам, мнозина няма да повярват, че това е възможно – 30 години след падането на Берлинската стена и при наличието на действащ Закон, обявяващ комунистическия режим в България за престъпен (7). Затова, вместо просто да цитирам това заглавие, предпочитам да го покажа документално, т.е., „на кадро“, както се е казвало навремето (8). Не можем да не се запитаме каква би била участта (професионалната, а и не само!) на германски публицист, ако заяви във високо-тиражен германски вестник, че ДЕНАЦИФИКАЦИЯТА Е ПОЗОР ЗА ГЕРМАНИЯ!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

2019 08 Karev 1
Политическото верую на Георги Атанасов (8)

 

А пък Истанбулската конвенция според Георги Атанасов била „маслиновата клонка върху геополитическото порно в Оралния кабинет на Белия дом“. Отиде, та се не видя! Както казва народът: „Де го чукаш, де се пука?“.

Но има, има светлина в края на тунела, не ни оставя г-н Атанасов обезнадеждени и в безпътица, а ни посочва за пример няколко свои любимци – достойни борци срещу американския ред и Статуквото, за жалост завършили малко тъжно земния си път: „… но си спомням как завършиха Че Гевара, Салвадор Алиенде, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Слободан Милошевич и други „еретици“, дръзнали да оспорват американския ред. С две думи, лидерство означава готовност за контра и алтернатива на Статуквото“. Само един пропуск е направил авторът – в тази поредица е пропуснал двама „еретици“ (много любима негова дума) и борци срещу Статуквото, много по-значими от изброените –Хитлер и събратът му Сталин, също завършили малко тъжно (единият с цианкалий в устата и куршум в главата, другият – оставен без медицинска помощ и в продължение на много часове търпеливо чакан от най-верните си съратници да се спомине на спокойствие – проснат на пода в спалнята си в локва урина). Очевидно тези двама също са достойни за неговата възхита. А по отношение на предстоящите промени в учебниците за средния курс, господинът драматично призовава в едно заглавие: „Не ръфайте историята!“, макар че този зов е отправен от него на съвсем погрешен адрес. Не е адресиран към онези, които десетилетия наред прославяха противодържавния метеж през 1923 г. като „първото в света антифашистко въстание“, преструвайки се, че не знаят, че тогава фашизъм нямаше нито в България, нито където и да било по света, че коминтерновските агенти Димитров и Коларов, като разбраха, че метежът ще завърши по единствения възможен и логичен начин, побързаха да офейкат в Югославия и оттам – при господарите си в СССР, оставяйки подведените от тях нещастници на милостта на победителите (на която, както се оказа, не е следвало особено да се разчита). Същите видни историци само допреди няколко години отричаха комунистическото авторство на чудовищния атентат в храма „Света Неделя“, извършен от българския първообраз на АлКайда и ИДИЛ – т.н. Военна комисия на ЦК на БКП. Г-ца Велислава Дърева дори и сега продължи в същия дух с една гнусна книга. А самият този, който призовава да не се ръфа историята, без да му мигне окото, заявява: „Индулгенцията „Света Неделя“ се изчерпа от употреба и вече хваща дикиш само сред най-примитивните зомбита“ (9). Като се преструва, че не знае кои всъщност „ръфат“ историята, този публицист обвинява „паяжината“ на Сорос, че „се е втурнала да декомунизира и десъветизира учебната програма по история, близо три десетилетия след като вече няма нито „комунизъм“, нито СССР, нито Източен лагер, нито Варшавски договор. Има само нов Коминтерн от Брюксел и отбранителен алианс НАТО, който обаче произвежда агресии, войни, „майдани“ и кризи, без да има срещу себе си блоков противник“. Аферим, постижението е върховно – защото е много трудно, почти невъзможно, в толкова кратък текст да се вместят толкова много мерзости от арсенала на хибридната война на Русия срещу Свободния свят – отчаян опит за реванш за позорното ѝ поражение в Студената война. Достатъчно е да споменем твърдението, че НАТО произвеждала агресии, войни, майдани и кризи (поне едно примерче да беше привел рицарят на перото). И направо е комично един яростен проповедник на комунизма да слага тази дума в кавички и да твърди, че такъв нямало от три десетилетия. Всъщност този хибриден фокус е известен доста отдавна, прекрасно го е разпознал Шарл Бодлер, за да пише, че най-голямата хитрина на Дявола е да ни убеди, че той не съществува. Забележително е твърдението на господин Атанасов, че терористичното Септемврийско въстание (отново поставяйки „терористичното“ в любимите си кавички) и атентатът в храма „Света Неделя“ (колко интересно – атентатът не е в кавички) били СЛЕДСТВИЕ от „кръвожадния държавен тероризъм“. С очевидния риск да надценя интелекта на г-н Георги Атанасов, опитвам се да му обясня, че според формалната логика, която нормалните хора усвояват още в ранното си детство, причината винаги предхожда следствието, а не обратното. За тези, за които тази логика е непостижима, привеждам следната историйка, нещо като басня. Един страшно ядосан собственик на куче ругае домашния си любимец: „Абе, помияр проклет, защо ухапа човека, когото срещнахме?“ „Ами защото той после ме ритна!“ – с достойнство отвръща кучето. Затова, ако приемем, че в тогавашна България е имало и червен, и бял терор (колкото и абсолютно несравними да са по мащаба си), „белият“ терор е последвал „червения“ и е негово следствие, а не обратното, както простодушно ни убеждава господинът коментаторът. Той не пропуска да направи и мрачната прогноза, че както е тръгнало, България скоро щяла да се присъедини към прибалтийските републики и Украйна, „където официално бе реабилитиран нацизмът“. Може твърдението ми да прозвучи непростимо наивно, но дори и мерзостта трябва да има някакви граници. В никоя от посочените държави нацизмът не е реабилитиран нито неофициално, нито официално, както той твърди. Друг е въпросът, че както в прибалтийските страни, след разбойническото им включване в „Союз нерушимый республик свободных“, така и в Украйна, след Голодомора, след подвизите на убийците от НКВД и СМЕРШ, а в наши дни – след анексията на Крим, се разви един всеобщ антисъветизъм, който е жив и досега и, дай Боже, ще просъществува още много дълго време.

И още на едно място адски „го стяга чепикът“ въпросния господин. Това е отношението между дълго насажданите клишета за т.н. „въоръжена антифашистка съпротива“ и историческата истина за нея, която вероятно ще бъде възстановена с новите учебници. Много им се иска на господа атанасовците да приравнят българските „партизани“ със Съпротивата във Франция Белгия, Гърция и пр. Повече от спорно е дали последната наистина е била доминирана от комунистите, както твърди авторът. Много по-важно е друго – че тези страни са окупирани от фашистка Германия и затова борците от Съпротивата са били мотивирани от два фактора – политическа борба с една човеконенавистническа диктатура и национална борба срещу един окупатор. Докато българските шумкари си остават убийци и мародери, между които и германските части през цялото време на „антифашистката съпротива“ не е разменен нито един (повтарям –нито един!) изстрел. От германските части те са бягали като дявол от тамян, с едно единствено „изключение“, което всъщност дебело подчертава правилото. На 24 август 1944 г., обединение от няколко отряда, наброяващо над 250 души, под командването на небезизвестния Васил Демиревски – Жельо, напада почивната станция в Жабокрек, близо до гр. Рила, където зверски избива двайсетина невъоръжени (ранени и болни) германски войници, намиращи се там на лечение. Убит е и австрийският инженер Райнхард Томанек, технически директор на дружеството „Гранитоид“, човек с огромни заслуги за електрифицирането и модернизирането на тази част от България, а 15-годишната му дъщеря е зверски изнасилена, преди да бъде убита. Така въпросната „акция“ завинаги дамгоса шумкарите с клеймото на позора (10, 11). Във времето, свободно от такива героични операции, те опожаряваха данъчните архиви, убиваха селски кметове и свещеници и плячкосваха пчелини и мандри. Оттам идва и онази история, за която и до днес е трудно да преценим дали е истина, звучаща като виц, или пък е виц, звучащ като истинска история. След деветосептемврийския преврат, един английски офицер от Съюзническата мисия в България, който не знаел добре български, като слушал разказ за „партизанските“ подвизи, наивно попитал разказващия: „Атакували мандра? Какво това „мандра“? Съединение SS?“.

Освен от ЕС, г-н Атанасов има тежка обсебеност и от НАТО. Тук основната му опорна точка е, че след разпада на Съветския съюз и на Варшавския договор, НАТО няма никакво основание да продължи да съществува и трябва да се саморазпусне. Уж че не проумява, че и без да има „огледален военно-политически блок“, достатъчно е да има дори една единствена тотално милитаризирана и от векове подчертано агресивна държава, за да има предостатъчно основание за съществуването на НАТО. Цитирам: „НАТО е гарант за стабилност и демокрация, но в същото време провокира заплаха от война, като премества предната си бойна линия все по-близо до Русия, без отсреща да съществува огледален военно-политически блок…Очевидно сме свидетели на елементарна гангстерска наглост, характерна за „гринговците“ – наследници на убийци, изнасилвачи и конекрадци, заселени преди два-три века в Новия свят, за да не замърсяват Стария континент“. В общия цинизъм на този абзац, особено впечатляваща е употребата на думата „гринговците“ – обидната дума, с която гражданите на САЩ са назовавани от най-долнопробната измет на испаноговорещите популации. Освен тази просташка обида, и думата „конекрадци“ неизбежно буди у мене още една асоциация. Един български поет, съпартиец на г-н Атанасов, на писателско събрание (прости ми, Господи, щях да пиша „сборище“) за заклеймяване на Солженицин, беше нарекъл последния „белогвардейска отрепка“. И именно той получи най-оглушителния шамар, получаван някога от български писател – едно открито писмо до него от самия Георги Марков (12). Точно той, Любомир Левчев, по-късно нарече „конекрадец“ лирическия си герой, от чието име говореше. Това си е негово изконно човешко право – такъв се чувства, така се представя. Ако това унизително словоблудство засягаше само него самия, нямаше в какво друго да го упрекнем, освен в русофилски мазохизъм. Обаче това е изявен български поет от „априлското“ поколение, наричан от Евтушенко „класик на българската поезия“ и удостоен с най-високото ни държавно отличие – „Стара планина“ I степен. Ето финалът на неговото стихотворение „Сън“:

„Русийо,
предадена отвсякъде,
Русийо,
дай малко да ти понося кръста!
Аз съм разбойникът.
Но не Варава.
Аз съм конекрадецът от долния Дунав,
когото ти непрекъснато освобождаваше.
Дай да ти понося кръста.
Защото скоро ти ще възкръснеш!
А аз
дали ще се събудя?“. (13).

Повече от очевидно е, че „поетът“ говори не от свое лично име, а като представител на българския народ. Обаче, като изключим него самия и останалите, маршируващи в „петата колона“, едва ли има и един единствен българин, който да се изживява като конекрадец, когото Русия непрекъснато е освобождавала. Това между другото – само за сведение на г-н Георги Атанасов, ако някога отново реши да заклейми жителите на САЩ, Канада и Австралия като потомци на конекрадци.

През май т.г. читателите на „Уикенд“ можеха да се насладят на потоците на ругатни и хули по повод посещението на Папата в България в коментара на Г.Атанасов „По-католици от папата“ (14). Тук най-малкият грях на г-н Атанасов са излиянията му за „…преекспонираните мерки за сигурност, ПОБЪРКВАЩИ СТОЛИЧАНИ (к.м.-Г.К.), дори когато височайшият гост бе на 150 км в гр. Раковски…По идентичен начин преди 30-40-50 години простосмъртните българи се настройваха срещу „комунизма“ заради престараването на номенклатурата. БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ, ЧЕ МНОГО ДОБРЕ СИ ЖИВЕЕХА ПРИ ТОДОР ЖИВКОВ И СССР (к.м. – Г.К.). „Новоизлюпената евро-атлантическа каста намери идеален повод да се разграничи от Русия и православието и да целуне ръка на „началниците“…Станахме свидетели на класическа манифестация на колониално верноподаничество в краката на господарите“. И все в този дух… И още: „Комисарите на Догмата изпълняваха бойна задача за пренаписване на генетичната ДНК на нашенеца, която родово и духовно го свързва с православието и Русия…А след като папата е тук като символ на католическия „цивилизационен“ Запад, то ние трябва да забравим и корена, и житието, и Евангелието си“ (14). Страшно ми е интересно е с какво нашият корен, житие и Евангелие ни разделят и противопоставят на католическата църква. И как и защо „трябва да ги забравим“ сега, след като половинвековното управление на партията на г-н Атанасов не можа да ни накара да ги забравим, въпреки сизифовските си усилия в тази насока? Като започнем от Марша на панагюрските въстаници, където „Бийте, братя, Бог е с нас, вража порода!“ беше заменено с „Бийте, братя българи, вража порода!“, та стигнем до просташкото съкращаване и цензуриране на Българския всеучилищен химн от Стоян Михайловски, където „От длъжност неизменно воден / и Бог ще те благослови“ десетилетия наред се пееше като „От длъжност неизменна воден / напред и все напред върви!“- така римата беше запазена, защото какво по-хубаво от това – двата стиха, които трябва да бъдат римувани, да завършват с една и съща дума („върви“), нищо, че каноните на поезията не позволяват подобно „римуване“! Важното е да бъде елиминирана Божията благословия и към българските азбукарчета, и към целия ни народ.

И де да беше само това! Дори думата „душа“ вадеше очите на георгиатанасовците, защото от нея лъхаше на идеализъм и на опиум за народите! В родния ми Велики Преслав, в местността „Манастира“, точно между вековната борова гора и църквата „Св.св. Кирил и Методий“, има старинна беседка с чешма в нея, а над един от чучурите ѝ е вградена мраморна плочка с издълбано на нея двустишие:

„Сладка вода пий,
грешна душа мий!“,

послание, доста наивно, но и много искрено и чисто, отправено към нас от незнайния преславянин, съградил чешмата. Но някъде през 60-те, когато през една студентска ваканция отидох да се разходя дотам, заварих плочката старателно замазана с някакъв строителен материал, за щастие по-скоро гипс, отколкото цимент, т.е., доволно ронлив. Без много да му мисля, изчегъртах гипса с джобното си ножче и почистих плочката от остатъците му. Но през следващите ми ваканции това се повтори и потрети. Чудех се, кой ли пръв ще се откаже – дали аз, или идиотите, които се стараеха да заличат трогателното отколешно послание. Е, след 1989 г. това не се случи повече – заварвах чешмата и плочката на нея в изначалния им вид. Това са дребни, почти незначителни епизоди, но винаги се сещам за няколко такива, когато някой мерзавец се тревожи да не би посещението на Светия отец в България да ни принуди да забравим своя корен, житие и Евангелие.

И след като припомня подробно всички упреци, които някога са били отправяни към католическата църква и всички грехове, действителни и измислени, които са ѝ приписвани през вековете, г-н Атанасов вади от ръкава си главния си коз, според него – „най-интересната част от сагата“: „През септември 1978 г., само 33 дни след като е избран за папа, при съмнителни обстоятелства умира Йоан Павел I, за да отстъпи мястото си на полския кардинал Карол Войтила, номиниран за Йоан Павел II“. Следват излияния за участието на последния „като знаме в офанзивата на Рейгън срещу Империята на Злото, т.е., СССР“, за ролята на западните корпорации и на ЦРУ в нея и т.н. (14). Ето с този абзац Георги Атанасов се нарежда в списъка не просто на големите, а на чудовищно големите мерзавци. Защото самият сан на Папата, духовен Отец на повече от един милиард католици по света, налага определена мярка и респект в отношението към него. А да хвърлиш сянка на съмнение върху най-обичания и най-тачения папа от векове насам, да намекнеш едва ли не, че при „съмнителните обстоятелства“ около смъртта на неговия предшественик, „за да отстъпи място на полския кардинал Карол Войтила“, може и самият този кардинал да не е бил съвсем чужд на гигантския заговор (под егидата на ЦРУ, естествено) за унищожаване на предшественика му – това далеч не всеки го може, трябва да си мерзавец от световен мащаб. Да не говорим, че при неочакваната смърт на Йоан Павел I, Карол Войтила няма как да е бил вече номиниран за негов приемник, както невинно се опитва да намекне авторът. При такива чудовищни мерзости, и най-непредубеденият гражданин неминуемо ще повярва в „българската следа“.

Освен като пламенен борец за разпускането на НАТО, г-н Георги Атанасов като че ли се очертава като такъв и по отношение на Нобеловия комитет. Той му се е люто разсърдил за две неприсъдени и за една присъдена Нобелови награди. За какво става реч?

Преди известно време нашумяха имената на двама хакери, очевидно високо квалифицирани, но с повече от съмнителен морал – Джулиан Асандж и Едуард Сноудън, първият – крадец на квалифицирана информация от държавните институции и службите за сигурност на собствената си страна, а вторият – прононсиран руски шпионин, сега приютен в Москва, който сам казва за себе си, че при по-друг развой на събитията е щял да бъде или мъртъв, или в Гуантанамо. Да се надяваме, че когато приключи играта на криеница, всекиму от тях ще се въздаде според делата му. Но нека преди това да видим становището на Георги Атанасов:

„Вместо да бъдат номинирани за Нобелова награда за свободна журналистика и граждански принос към демокрацията, Асандж и Сноудън бяха анатемосани и качени на кладата като наследници на прочутите „еретици“ Ян Хус и Джордано Бруно“ (3). Айдеееее, went the horse into the river, както казват англичаните. Защото, къде са двамата хакери, които се крият като мишки от правосъдието, къде са Ян Хус и Джордано Бруно, та първите да бъдат „наследници“ на вторите?!

И, след като порицава Комитета за тези две невръчени Нобелови награди, г-н Атанасов решава да го порицае и за една връчена, която, според него, „силно намирисва“: „Даже нестандартният на пръв поглед Нобелов приз за литература, връчен на Светлана Алексиевич от Беларус преди 4 години, силно намирисва на антируска информационно-психологическа операция“ (3). Е, тук вече няма да озаптявам нито мислите, нито чувствата, които поредната чудовищна мерзост буди у мене. Защото стигнахме до Нобелистката, и го изписвам с главна буква не само (и дори не толкова) заради респекта към въпросната награда, колкото заради огромния респект към носителката на тази награда за 2015 година.

 

2019 08 Karev 2
Светлана Алексиевич

 

Святлана Александрауна Алексиевич (15) е родена на 31 май 1948 г. в гр. Станислав (Украйна); баща ѝ е беларусин, майка ѝ – украинка. Завършила е журналистика в Университета на Минск. От младежките си години сътрудничи на местни вестници, след което работи за литературното списание „Неман“ (Минск). Преди 30 години, с 5000 рубли, взети назаем, си купува ролков магнетофон и с него тръгва да обикаля градове, села и паланки на Съветския съюз. Записва разказите на жени-фронтовачки, на децата на Втората световна война, на жертвите на Чернобил и на техните близки, на момчетата, имали шанса да се завърнат от Афганистан живи, вместо в цинкови ковчези. Всички записани техни разкази влизат в пет удивителни, невероятни книги, известни като нейното „петокнижие“ – „Войната не е със женско лице“, „Последните свидетели – сто недетски приспивни песни“, „Цинковите момчета“, „Чернобилска молитва“ и „Време секънд хенд“. С тях създава нов литературен жанр – жанра на човешките гласове – гласовете, които сякаш чуваме да звучат около нас, когато четем книгите ѝ. През 2000 г. напуска Беларус поради репресиите и заплахите, на които е подложена от режима на Лукашенко. По време на емиграцията си живее в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 г. се връща да живее в Минск. Носителка е на много десетки престижни награди, между които Хердеровата награда (1999), Офицерския кръст на Ордена за изкуства и литература на Франция (2014), Нобеловата награда за литература (2015) и наградата „Анна Политковская“ на международната неправителствена организация RAW in WAR (Reach all women in war) (2018). По традиция всяка носителка на тази награда има правото и задължението да отправи писмо до покойната Политковская. Разбира се, и писмото на Алексиевич до Политковская, и Нобеловата ѝ реч са не по-малко блестящи от нейното „петокнижие“. Първо, привеждам кратки цитати из писмото до покойната Анна Политковская (16):

„Скъпа Анна!

Искам да ти разкажа как живеем без теб. Къде сме? В коя точка от историята? Едно е ясно – че не сме там, където искахме…Помниш 90-те години – „тежките“, кървавите, светите. Помниш какви романтици бяхме. Днес трябва да признаем, че бяхме престъпни романтици…

Никой не знаеше, че не може бивш затворник, прекарал цял живот в лагера, да излезе от портите му и да стане свободен. Не може, защото всичко, което той знае, е лагерът и всичко, което умее, е лагер…Наивно смятахме, че ей сега, като съборим от пиедестала статуята на палача Дзержински, ще е достатъчно, за да задиша страната свободен въздух. Да, тичахме по площадите и викахме „Свобода! Свобода!“ и наистина никой не знаеше какво е това.

Мислехме си, че става дума за колективния Путин, че проблемът е в съветската власт, в хората, съветската каша в главите и в генетиката. Колко бързо заработи сталинската машина! С какво знание и страст всички отново правят доноси един срещу друг, ловят шпиони, бият заради това, че си различен, как Сталин възкръсна и из цяла Русия издигат негови статии, рисуват портрети, откриват музеи на Сталин.

Анна, ти си тръгна от живота с вярата, че сме победили опита за преврат. А времето, когато живяхме без теб, показа, че пучът само временно е притихнал, приел е други форми и днес той победи. През 90-те години положението беше такова, че всеки с тениска с лика на Сталин и с надпис „СССР“ би предизвикал само присмех. Сега това е нормално. По необясним за мен начин у хората съществуват едновременно плачът по невинно избитите роднини и любовта към Сталин, носталгията по всичко съветско…

Руснакът иска да има шенгенска виза, чуждестранна марка кола (може и втора ръка) и…вяра в Сталин. Руският живот по обичая си се лута между бардака и бараката.

Свободата е дълъг път. Този опит придобихме без теб. Много си ни нужна, Анна! Учим се от теб, че на война компромисът е невъзможен, че дори най-малкият компромис превръща всекиго в съучастник. Щеше да ни е по-трудно без това, което ти успя да кажеш и да направиш. Без твоята вяра, че ще ни спаси не ненавистта, а любовта към човека. Благодаря, че те имаше и те има!“

На второ място, привеждам няколко цитата от нейни интервюта, поместени в „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Цайт“ и „Дойче Веле“ в края на 2015 г., (17) след награждаването ѝ с Нобеловата награда за литература:

„Путин олицетворява мъжкарството, православието, бляновете да бъдем отново велика сила – все архаични, митологични, мрачни неща“.

„Цели 25 години живяхме с надеждата, че Русия ще стане една по-добра страна, но това не се случи. Русия е изпаднала в някаква реваншистка лудост. Допитванията показват, че ако сега има президентски избори, Путин ще бъде преизбран с 80 %. Русия – това е Путин. Без Путин няма Русия. Така мислят мнозина. Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не познаваме. Ние винаги или сме водили война, или сме се готвили за следващата. Войната за нас е въздигната в култ“.

„От телевизора се лее такъв антиамериканизъм и такава омраза към Запада, каквито никога не е имало. Наскоро чаках на стоянка за таксита в Москва. Опашката обсъждаше една единствена тема: хората очакваха избухването на някакъв вулкан, който щял да погребе под лава и пепел половин Америка. И всички се радваха!…А в Държавната дума депутатите съвсем сериозно обсъждаха дали да не се забрани притежаването на долари и изучаването на чужди езици. Защото младите хора бягали от страната ни…Скоро сигурно вече ще бъде опасно да разговаряш с чужденци. Уволняват хора от работа само заради едно селфи, вкарват ги в ареста заради безобидни туитове, претърсват жилищата им заради това, че са харесали нещо във Фейсбук.“

„Тази година страната отпразнува 70-годишнината от победата. В руските градове открито се набират доброволци за войната в Украйна. Това е нашата жизнена среда – войната. Единственият свят, в който се чувстваме у дома си“.

Сега – цитати от една наистина невероятна Нобелова реч (18):

„Не съм сама на тази трибуна. Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Ето няколко тъжни мелодии от хора, които чувам.

Първи глас. [Гласът е на жена, воювала като танкистка. Тя разказва как в Берлин, близо до Райхстага, един войник ѝ се обяснява в любов и ѝ предлага да се омъжи за него. Това се струва на танкистката страшно нелепо]: „…цялата война в кал, в прах, в кръв, а наоколо само псувни. И му отговарям: ти първо ме направи жена, подарявай ми цветя, говори ме нежни думи – ей го, ще се демобилизирам и ще си ушия рокля…Дощя ми се дори да го зашлевя от обида. Той почувства всичко това, а едната му буза беше цялата изгорена, цялата в белези и гледам – по белезите текат сълзи. Добре, ще се омъжа за теб. Казах това и сама не си повярвах, че го казах…“. [И се питам, мерзавецо, колко ли Нобелови награди за литература от последните десетилетия трябва да сложим на едното блюдо на везните, ако на другото блюдо са само тези четири думи „по белезите текат сълзи“?].

Втори глас. [Сладкарка от Чернобил разказва как мъжът ѝ – пожарникар – гасил през цялата нощ така, както са го вдигнали от къщи, с домашните си дрехи. Естествено, получената доза радиация превишила десетки пъти максимално допустимата. Когато той умирал в една московска болница, тя правила невероятни неща, за да влезе при него – подкупвала охраната, катерила се до стаята му по пожарната стълба. Само едно повтаряла: „Обичам го, обичам го“. А те я придумвали: „Това вече не е любимият ти човек, а е обект, подлежащ на дезактивация! Разбираш ли?“. „Обичам го, обичам го!“ Сега отново ще говори тя]: „След няколко месеца родих момиченце, живя само няколко дни. Тя ме е спасила, поела е целия радио-удар. Толкова мъничка…Мъниченце! Но ги обичах и двамата. Защо са едно до друго любовта и смъртта? Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя по колене около гроба…“.

Трети глас. [Ветеран от войната разказва как бил само на десет години, когато го изпратили да отнеме пистолета на тежко ранен германец. Но немският офицер стискал здраво оръжието си и се опитвал да го насочи към лицето му. Борили се жестоко, но той успял да стреля пръв]: „Не се уплаших, че съм го убил. Тогава наоколо имаше много убити. Но след много години този германец се яви в съня ми. Летя, а той не ме пуска. Ето, издигаш се и летиш… летиш… Той ме настига и аз падам заедно с него. Искам да стана, да се надигна, а той не ми дава. Един и същи сън. Преследваше ме десетки години. Не мога да разкажа на сина си този сън. Синът ме беше малък, четях му приказки. Синът ми вече порасна – и пак не мога“.

„Пътят ми към тази трибуна беше дълъг почти 40 години – от човек на човек, от глас на глас. Не мога да кажа, че винаги е бил по силите ми този път – често съм оставала потресена и уплашена от човека, изпитвала съм възторг и отвращение, искало ми се е да забравя чутото, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. И изведнъж ме се е доплаквало от радост, защото съм видяла човека прекрасен…Ние обаче израснахме сред палачи и жертви. Макар че нашите родители живееха в страх и не ни казваха всичко, а най-често не ни казваха нищо, самият въздух на живота беше отровен от това. Злото непрекъснато ни дебнеше“.

„Преди двайсет години ние изпратихме „червената“ империя с проклятия и сълзи. Днес вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не стихват и до днес. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но доста млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници. „Червената“ империя я няма, а „червеният“ човек е останал“.

„Моят баща, той почина неотдавна, до края си беше вярващ комунист. Пазеше своя партиен билет. Аз никога не мога да произнеса думата „совок“, това толкова унизително определение за съветския манталитет – тогава би трябвало да нарека така своя баща, близки, познати хора, приятели…“.

„Аз съм в Кабул. Не исках да пиша повече за война, но ето, че съм на истинска война. Вестник „Правда“: „Ние помагаме на братския афгански народ да строи социализма“. През нощта сънувах убити, всички имаха учудени лица:“Ама как така аз съм убит? Нима съм убит?“.

Заедно с медицинските сестри тръгнахме към болницата за афганци, носехме подаръци за децата. На мен се падна да нося пет плюшени мечета. При мен дойде млада афганка с дете на ръце. Искаше да ми каже нещо, за пет години всички тук бяха научили малко руски. Дадох играчката на детето, то я захапа. „Защо със зъбите?“ –учудих се. Афганката свали одеалцето от малкото телце – момченцето беше без две ръце. „Твоите руснаци ни бомбардираха“. Някой ме подхвана, когато падах“.

„Видях как нашият „Град“ превръща селата в разорано поле. Ходих на афганските гробища. Някъде по средата на гробищата виеше стара афганка. Спомних си как в едно село край Минск внасяха в къщи цинков ковчег и как виеше майката. Не беше това човешки вой, не беше и животински… Приличаше на онзи, който чух на кабулските гробища“. [Колко Нобелови награди са нужни, мерзавецо, за да могат да наградят по достойнство този абзац? За този вой, който не е човешки, не е и животински, но в страната, която воюва с нашествениците и в страната, чиято армия помага на първата да строи социализма, воят на майките, загубили синовете си, е еднакъв!]

„Признавам, не станах свободна отведнъж. Бях искрена със своите герои и те ми се доверяваха. Всеки от нас имаше свой път към свободата. Преди Афганистан аз вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах свободна от всички илюзии. Прости ми, татко, казах, когато се видяхме – ти ме възпита във вяра в социалистическите идеали, но ми бе достатъчно веднъж да видя как доскорошни съветски ученици, които сте учили вие с мама (моите родители бяха селски учители), на чужда земя убиват хора, които не познават, та всичките твои думи да се разпилеят като прах. Ние сме убийци, татко, разбираш ли? Татко се разплака“.

Чел ли си някога тези редове, мерзавецо? И все така ли ти намирисва тази Нобелова награда на „антируска информационно-психологическа операция“? Ама защо ли го питам? Може и да ги е чел – и какво от това? Все едно да питам някой питекантроп дали някога му се е случвало да се просълзи при последните акорди на „Умиращият лебед“ от Сен-Санс. Важното е, че докато се раждат хора като тази Нобелистка, лъжата няма никакъв шанс да победи Истината, нито мерзостта – да победи Честността и Свободата.

14.08.2019

Източници

  1. В. „Уикенд“, 4-10 март 2017
  2. Инджев, Иво „Измамата Сан Стефано“, Сиела, София, 2018
  3. В. „Уикенд“, 27 юли- 2 авг. 2019
  4. ibid., 27 май-2 юни 2017
  5. ibid., 22-28 септ. 2018
  6. ibid., 29 апр.-5 май 2017
  7. „Държавен вестник“, бр.37 от 5 май 2000
  8. В. „Уикенд“, 19-25 март 2016
  9. ibid., 30 март–3 април 2019
  10. „Партизански фолклор превръща терористите от Жабокрек в герои“. Factor.bg, 23 август 2012
  11. Бутовски, Ив. „Как 350 партизани разгромиха 20 болни и невъоръжени германци при Жабокрек“. В. „168 часа“, 31 юли 2017
  12. https://liternet.bg/publish10/gmarkov/pismo.htm
  13. В. „Труд“, 4 март 2006.
  14. В. „Уикенд“, 11-17 май 2019
  15. bg.wikipedia.org/wiki/Светлана Алексиевич
  16. https://www.novayagazeta.ru/articles/2018/10/07/78099-politkovskaya
  17. dw.com/bg/светлана-алексиевич-цяла-русия-лъже/a-18462520
  18. http://newspaper.kultura.bg/bg/print_article/view/24207

 

 

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).

Pin It

Прочетете още...