Америка е най-голямата островна нация в света: ние постоянно регистрираме собствената си озадаченост от това, че светът не споделя нашите закони и ценности, настоявайки, че „в повечето случаи те все пак го правят“ или „ще го направят скоро“, или „не го правят поради някаква чудатост, присъща на тяхната, хм, чуждост“. Добре установената истина, че контролът върху притежаването на оръжие контролира и насилието, при което се използва оръжие, например, е нещо, прието във всяка друга страна – но все още можете да чуете мнения, че ефикасността на контрола над оръжията била неясна, просто защото има много американци, които мислят така. По същата логика някои хора смятат, че ефективността на ваксините е неясна, защото могат да се открият много американци, които мислят така. Изолираността е нашата национална болест.
Това донякъде раздразнено съждение е отчасти подбудено от скорошните проповеди по повод стандартите за свобода на словото, отправени от „нас“ към множество „тях“. Мнозина американци бяха наскоро озадачени или дори разтревожени от агресивния начин, по който френското правителство наказа някои така наречени „престъпления на омразното слово“, особено защото всичко това изглежда лицемерно или непоследователно след националното излияние на емоция, последвало клането в Charlie Hebdo. Карикатуристите от Charlie със сигурност бяха, както вече писах, виновници на равна нога (equal-opportunity offenders), но без съмнение те обиждаха често. Защо тогава тяхното слово беше защитено, докато онова на други – не? Възмущението ни често се концентрира върху случая на „комика“ Дьодонè, изпълнител на скечове с дълга история на презрителен антисемитизъм, чийто акт на себе-идентификация, във Фейсбук, с Амеди Кулибали, терориста, който уби няколко еврейски заложници в един супермаркет, беше причина за неговите трудности. „Чувствам се като Шарли Кулибали“, писа той, и това доведе до арест и присъда.
Възражението срещу френското гледище е ясно и – от гледна точка на гражданско-либертарианския абсолютизъм, с който ние, американците, обичаме да претендираме – последователно. Ако е позволено да се обиждат мюсюлманите и техните свещени теми, то защо тогава не евреите и техните? Защо някои табута са защитени с предпазен щит, а други само със свиване на раменете? Защо можете да кажете каквото си поискате по адрес на Мохамед и да се превърнете в герой, но ще бъдете завлечен в съда ако кажете гадни неща за някой еврейски журналист? Апологиите на френската позиция се оказаха най-вече от един оправдателен вид – те се позоваваха на идеята, че това е някаква френска особеност, имаща корените си в историята на laïcité[1] и борбите на републиката срещу една мощна и институционализирана църква.
Всичко това е напълно вярно, но недостатъчно, тъй като по-важната истина е, че много, много други страни – може би повечето от онези, които обикновено наричаме свободни – действително имат закони, с различни нива на строгост, насочени против словото на омразата или „насъскването на расова омраза“. Като цяло, светът разглежда нашия подход като нецивилизован и объркан по отношение на важните разграничения, необходими за съществуването на истински свободно слово[2]. Например моята собствена родна страна, Канада, чиято мирна и не-сектантска история едва ли би могла да бъде по-различна от онази на Франция, притежава много строги закони против словото на омразата, плюс сложна правна наука, която направлява прилагането им.
Абсолютисткото американско гледище, нека го кажем веднага, има и множество добри страни. То казва, че щом само държавата се намеси в работата по разграничаването на приемливото несъгласие от неприемливото такова, то несъгласието вече престава да съществува. Вместо това вече имаме едно държавно-насърчавано и определяно несъгласие, подобно на онова на мъничките „опозиционни“ партии, на които беше позволено да съществуват едно време в Източна Европа, като един вид украшения на основната, комунистическа партия. Както е казал Джон Стюарт Мил във все още най-великата защита на свободата на словото, писана някога, свободното състезание на идеите, дори и на лошите такива, е абсолютно необходимо, за да стане възможно достигането на истината за нещата. Или, за да заимствам една от по-известните фрази на N.R.A.: необходим е добър човек с молив, за да се възпре лош човек с писалка[3].
Но гледището, което направлява противоположната позиция, както в Канада, така и в Европа, не е ирационално или истински враждебно към свободата. Законите и правилата са различни, но в основата си всички те се основават на едно разграничение, и то е, че критикуването на някаква идеология, включително и религиозна идеология, колкото и гръмогласно да е, се различава от подбуждането на омраза към народи или личности. Казано на по-разбираем език, законите против омразното слово се основават на простата истина, че има огромна разлика между обида и заплаха, и че по същество не е чак толкова трудно да се различи едното от другото.
В едно отворено общество всички ние сме принудени да живеем с обиди. Това е трудно и понякога подлудяващо, доколкото личността, отправяща обидата, често е някой идиот, а онази, срещу която обидата е отправена – някой светец. Но при обидата човек винаги може да свие рамене и да се оттегли. Това не означава, че актът на обиждане не е понякога морално жалък. Но голяма част от – а всъщност почти всички – морално жалки неща не са престъпления. Ние не изпращаме хората на съд за това, че са били гадни към съпрузите си или подкопаващи самочувствието на децата си, или пишещи тъпи рецензии на книги. Със сигурност понякога ни се иска, но не го правим.
Налага ни се да живеем с обиди, но не е нужно да толерираме заплахи. Да се каже, че нечия религия е смехотворна, е нещо различно – и то разбираемо, измеримо, значително различно – от това да се каже, че някоя група трябва да бъде унищожена. Подигравката срещу вашия пророк не е същото като заплахата срещу вашата личност. (Тук е нужно да се добави, че някои закони против омразното слово действително използват език, който закриля срещу „обиди“ – и тези закони, както и техния език, действително са много трудни за защищаване).
Богохулството е подигравка, отправена срещу някоя идеология; омразното слово насърчава насилие, насочено против индивиди. Юдеофобията – осмиването на религията на Мойсей, от вида, с който Волтер се е ангажирал в огромна степен – трябва да бъде закриляно, независимо от това кой се ангажира с него, по същия начин, по който трябва да се закриля и осмиването в „South Park“ на мормонството. Но евреите и мормоните не бива да бъдат заплашвани, нито в практикуването на тяхната вяра, нито в увереността, че ще продължават да живеят нормално. Дьодонè, който обявява солидарността си с човек, който току-що е убил четирима евреи, прекосява една лесно различима граница – по същия начин, по който еврейският активист, обявяващ „Je suis Baruch Goldstein“, чрез което се идентифицира с еврейския масов убиец на палестинци в Хеброн, трябва също да попадне под ударите на закона.
Напълно вярно е, че европейските и канадски примери имат основанията си, като всеки закон, не в някакви абстрактни разсъждения, а в точно определен опит. Във френския случай това обаче е не толкова конкретния опит на секуларизма, колкото онзи на Шоата, Холокоста. Омразното слово, насочено против евреите, някога е служело като смазка, улесняваща депортацията им в лагерите на смъртта. Да се твърди, че не е позволено човек публично да се съмнява в реалността на Холокоста е начин да се каже, че не позволено човек да се преструва, че евреите не са били убивани заради това, че са евреи. Едно разбиране за свободно слово, което позволява, по думите на един френски министър, „три минути за нацистите, три минути за евреите“, прави евреите отново уязвими – чрез предоставяне правото на разумност и убедителност на техните преследвачи.
Но как (биха попитали американските абсолютисти на Първата поправка) бихме могли да направим тези разграничения, с каквото и да било ниво на сигурност? Не е ли смешката на един човек заплаха за друг? Как можем да направим закон, разграничаващ заплахи от обиди? Е добре, възможността да се прави разлика между добри неща и лоши неща е нещото, поради което изобщо имаме закони, а способността за вземане на решение дали дадено нещо е истински различно, е точно причината, поради която имаме съдилища. Никой тук не предлага някаква система за автоматично осъждане. Онова, което се предпоставя от европейския (и канадски) модел, са обвинения, задържания, съдебни процеси, присъди и глоби. Всъщност едно от най-поразителните неща във връзка със законите против словото на омразата е колко трудно е те да бъдат наложени, а също колко трудно е – и трябва да бъде – да се стигне до осъдителна присъда. (Преди известно време Мишел Уелбек беше изправен пред съда за заплахи срещу мюсюлманите – и заслужено оправдан). Липсата на абсолютни правила по дадена тема не означава, че единствените алтернативи са анархия или авторитаризъм. Аргументи могат да бъдат изтъкнати, и аргументи спечелени. Правенето на разграничения е работата на цивилизацията.
Мил е смятал, че реалната „вреда“ е единствената причина словото да бъде понякога цензурирано. Как да се дефинира тази „вреда“ винаги ще бъде спорна тема – но реалната вреда със сигурност е нещо повече от наранени чувства. Идеолозите, разбира се, не са съгласни с това, защото те са хора, за които личностите и идеите са станали толкова неразделни едни от други, че всяка вреда, причинена на едното, е неразличима от нараняване и на другото. Но пък това е и причината, поради която ние ги наричаме идеолози. Останалите от нас могат да разберат, че осмиването на една религия не е същото като говоренето по начини, които заплашват с ново клане, или пък оправдават някое минало такова. Това е и причината, поради която такава голяма част от свободния свят гледа на въпросите на свободата на словото по начин, различен от онзи на американците. Те може и да решат да се доближат до нас. Но пък и ние можем да решим да се доближим до тях.
[1]laïcité = секуларизъм, тоест онова разбиране за обществения живот, според което политическото управление, институции и прочее трябва да стоят и да действат независимо от религията и/или религиозните вярвания. Бел. пр.
[2] Авторът има пред вид това, че в сравнение с останалите развити демокрации Америка има много по-малко ограничения против „словото на омразата“. В съгласие с известната Първа поправка към конституцията (Конгресът няма да прави закон относно утвърждаване на религия, или на нейното свободно упражняване; или ограничаване свободата на словото, или на пресата; или правото на хората мирно да се събират, и да подават петиция пред правителството за поправяне на неправди.), свободата на словото в Америка не е подложена на съществени законови ограничения. Бел. пр.
[3] Тук едно дребно (и със сигурност ненужно) пояснение: NRA, разбира се, е Американската асоциация на притежателите на оръжие, тоест най-активните защитници на онзи тип свобода, която Гопник осъжда в текста си. А кратката и безкрайно интелигентна сентенция (шапки долу, сред тези хора със сигурност има достатъчно безкрайно умни глави) означава просто, че срещу перото може и да върви друго перо, но пушката си иска в отговор пушка. Спорно, разбира се, особено извън Америка и особено в невоенни времена – но при всички случаи много умно формулирано. Бел. пр.
