Дискусии – Мнения

Далечната предистория

Има идеи, с които хората, които сега наричаме „популисти“, в продължение на векове са се опитвали, и то обикновено успешно, да печелят идейни следовници и политически поддръжници. На пръв поглед някои от тези идеи са привлекателни; за тях един непредубеден човек би казал – ето, това ако се постигне, човечеството най-сетне ще заживее в мир и братска любов, без конфликти и без войни. Но никоя от тях не е използвана толкова нагло и безогледно (при това – като че ли с предварително гарантиран успех), и никоя от тях не е донесла на човечеството толкова страдания и не е проляла толкова кръв, колкото трите идеи – за свободата, равенството и братството, обединени в девиза на Великата френска революция. Как се е стигнало до това?

При животните, които Сергей Есенин нарече „братья наши меньшие“ (1), нещата са прости и логични. При подялбата на плячката по-силните членове на прайда си откъсват по-големите и вкусни парчета. Ако допуснем у хищниците наченки на някакво чувство за справедливост, в случая то е задоволено, защото именно на тях – по-смелите, по-бързи и по-безпощадни техни сродници принадлежи заслугата да бъде застигната и умъртвена плячката, която сега лежи пред тях. С други думи, още тук, в дивата природа, естественият отбор е заложил основите на справедливостта – това, което получава индивидът, да отговаря на неговия принос за придобиването му. При други видове разпределението е основано на развилите се през хилядолетията разделение на ролите и вътре-семейна йерархия. При лъвовете, например, главната роля в лова е поверена на „дамите“. Но, когато те настигнат и умъртвят плячката, към нея бавно и достолепно се запътва алфа-мъжкарят, който прекрасно знае, че никой няма да си откъсне от убитото животно, преди той да се нахрани до насита. След него обядват самките-ловци, а накрая – малките лъвчета. Така пък се осъществява някакво своеобразно равенство, макар и ограничено между индивидите от един и същи пол и едно и също поколение.

Що се отнася до хората, едва ли си струва да разглеждаме еволюцията на неравенствата в светлината на обществено-икономическите формации (т.н. строеве), така както бяха формулирани в някогашните ни учебници по история, до един основани на историческия материализъм (ненавиждания от всеки нормален студент „истмат“). Достатъчно е да си припомним, че според тази концепция въпросното развитие започва с първобитно-общинния строй, а завършва със „социализма, с неговия най-висш и последен стадий – комунизма“. Обявяването на определена обществена организация за най-висш и последен стадий от развитието на човечеството, само по себе си е достатъчно да покаже дали между „истмат“-а и науката може да има нещо общо. От друга страна, в обозримото минало на човечеството неравенството между хората не само е надхвърляло допустимите от общочовешка гледна точка граници, но и е продължавало да се задълбочава. Така, в епохата на абсолютните монархии, на върха на държавната пирамида е монархът, поддържан от благородниците (аристокрацията), второто съсловие е духовенството, а в основата на пирамидата е третото съсловие – зараждащата се буржоазия, носителка на предприемаческия дух и духовния прогрес, както и занаятчиите, работниците и селяните. И колкото и това съсловно разделение да е прокламирано като Божие дело и да е изглеждало непоклатимо, не е можело да не възникне недоволство и протест срещу това узаконено неравенство, при което принадлежността към дадено съсловие определя границите, в които може да се развива отделният индивид. Тогава в по-просветените умове назрява идеята, че трябва да се въведат някакви правила, някакви норми, които да гарантират на гражданите основните им права, включително и определена степен на равнопоставеност между тях. Така се стига до изработването и утвърждаването на няколко документа, които стават жалони в развитието на нормативната база в тази област.

Първият от тях е Декларацията за независимостта на САЩ, написана и прокламирана от Томас Джеферсън и приета от Конгреса на 4 юли 1776 г. Тя остава в световната история с това, че прогласява идеи и човешки права, които са били немислими само няколко години по-рано. А цели 78 години по-късно, чак през 1854, Ейбрахам Линкълн добавя тезата, че правото на живот, свобода и човешко щастие не може да бъде ограничено само до бялата раса, т.е., за първи път предпазливо се прокламира равенството между расите. Вторият такъв документ, създаден във Франция от Жилбер дьо Лафайет и Оноре Мирабо, е Декларацията за правата на човека и гражданина (приета от Националното учредително събрание на 26 август 1789), която става нещо като манифест на Великата френска революция. Към нея ще се върнем по-обстойно по-долу, за да сравним нейните постановки с това, което в действителност се е случвало на „човека и гражданина“ по време на въпросната революция. И третият документ, вече – може да се каже – наш съвременник, е Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Чл. 2 от тази декларация гласи: „Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение“. Този документ е забележителен не само и не толкова със своята изчерпателност, колкото с други две неща. Първо, той е огласен и прокламиран не от една отделна страна, а от широка и авторитетна международна организация, на която тогава човечеството възлагаше огромни надежди. И второ, във всички страни, в които беше установена комунистическа власт, не само разпространяването, но и самото притежаване и съхранение на тази декларация беше жестоко преследвано – а това е неопровержимо доказателство за това до каква степен тази диктатура беше отнела на гражданите най-елементарните, най-безспорните техни права.

По начало, когато видим в един девиз приютени едновременно три сакрални думи, всяка от които, сама по себе си, е доволно привлекателна за „широките народни маси“, длъжни сме на часа да се запитаме дали и доколко тези три мечти са съвместими помежду си, „връзват“ ли се една с друга. А направим ли това с девиза „Свобода, равенство, братство“, пред нас веднага лъсват антиномиите между тях, с което и целият девиз се превръща в една голяма антиномия, в подигравка с паметта на тези, които сложиха костите си за нея и в клеймо върху челата на онези, които ги поведоха по пътя на революцията. Защото нито братството, нито равенството са в хармония със свободата. Много велики писатели и философи са ни оставили свои мисли относно антагонизма между свободата и равенството. Така руският философ Николай Бердяев (1874-1948) пише: „Свободата е правото да не бъдеш равен“ (2). Но най-кратко и най-категорично органичната несъвместимост между свободата и равенството е формулирана от германския социолог и философ Макс Хоркхаймер (1895-1973); неговата формулировка се вмества в едно единствено изречение: „Колкото повече равенство, толкава по-малко свобода; колкото повече свобода, толкова по-малко равенство“. Защото свободата съдържа в себе си преди всичко правото на всеки човек да живее и да бъде щастлив, да не бъде ограничаван в никакви свои права, стига да не нарушава с това правата на другите, да има свое мнение и да може да го отстоява без каквито и да било ограничения от страна на властта. Но, наред със всичко друго (ако не и преди всичко), свободата е икономическа – възможността на всеки гражданин да произвежда и да търгува, подчинявайки се единствено на вътрешните закони на свободния пазар. А пазарът и конкуренцията неминуемо пораждат неравенство, което е отражение на вътрешното, генетично заложеното неравенство между хората – и затова в живота едни успяват повече, други по-малко, а трети не успяват изобщо. Само че, вместо да потърсят причините за това в себе си, неудачниците винаги ги търсят извън себе си – виновни за неудачите им са Бог, лошият капитализъм, конкуренцията, клиентите им, Джорж Сорос, Европейският съюз, Световният еврейски заговор, но – винаги останалите, винаги другите. Разбира се, тези хора са готови да прибегнат до насилие, за да установят такова „равенство“, каквото на тях им изглежда справедливо. Така свободата неминуемо поражда неравенство, а неравенството става несъвместимо с братството – и това е първият механизъм, който минира отвътре популярния троен слоган на Великата френска революция. И, въпреки това, милиони хора по света се юрнаха да гонят прогласените в него три призрака, които се оказаха неуловими като онзи призрак от Комунистическия манифест, който дори и днес, за срамотите, продължава да броди из Европа!

Същността на измамата

По начало равенството е смокиновият лист, с който глупавите и мързеливите прикриват желанието си да живеят за сметка на умните и работливите. Но последните не изгарят от желание да разделят плодовете на своя интелект и на своя труд с хора, които нямат никакви заслуги за тяхното придобиване. Тогава? Тогава единственият оставащ изход е насилието. Така се стига до революциите, а насилието става „революционно насилие“. Независимо дали то ще бъде облечено в псевдонаучна терминология („експоприация на експоприаторите“), или ще следва примитивния призив на болшевиците към по-нерешителните им съпартийци („Грабь награбленное!“), независимо дали ще се грабят мебели, картини и семейни реликви от именията на дворяните или пък селските лумпени и алкохолици ще разграбват добитъка и инвентара на успелите в живота си свои съселяни („Кулаци!“), в изпълнение на Лениновия завет „да се ликвидира кулачеството като класа“, това си е все същото престъпно революционно насилие. Болшевиците наричаха революциите „локомотивите на историята“, а всъщност те винаги са били нейни спирачки, защото всяка революция пролива реки от кръв, и най-напред това е кръвта на заможните, успелите, предприемчивите, на истинските носители на прогреса, които никога не са на страната на революцията, затова тя охотно ги причислява към „контрареволюционерите“. Към тях съветската „наука“ беше причислила и Николай Бердяев, дори цяло направление във философията и политиката беше осъдено и заклеймено като „бердяевщина“. Защото той, с присъщата си проникновеност, писа: „Революциите, всички без изключение, открояват необикновената низост на човешката природа като цяло, наред с героизма на малцина…идолопоклонството пред революцията е същата лъжа, както и всяко друго идолопоклонство“ (2).

„Великите“ революции като люлки на измамата

Разбира се, революционното насилие не е откритие на болшевиците. Неговите първообрази могат да се намерят в по-раншните революции, например Великата френска. За първа крачка към тази революция се смята излизането на брошурата „Какво е третото съсловие?“ (януари 1789) от абат Еманюел Жозеф Сийес, един от основните теоретици на Френската революция. А един страшно показателен модел на дълбоката същност на тази революция е сакралната дата 14 юли 1789 г.; казвам „сакрална“, защото тя и до днес е национален празник на Френската република. Разбира се, всяка република има автономното право сама да избира националния си празник, но едва ли е случайно, че вече няколко века френските историци (а тем паче френските политици) свенливо крият от сънародниците си, особено от подрастващите, какво точно се е случило на тази дата. А именно – на този ден революционна тълпа, наброяваща над 1000 души, се втурва да щурмува Бастилията, като символ на монархията. Защитниците ѝ са около 100 човека (30 швейцарски войници и 80 военноинвалиди), а затворниците в нея, които тълпата освобождава, се оказват 7 (словом – седем) криминални престъпници. При това десетократно несъответствие на силите, и особено след като атакуващите довличат и насочват към крепостта пет оръдия, комендантът на крепостта, ветеранът маркиз Бернар-Рене дьо Люне, се опитва да избегне кръвопролитието, като предава ключовете на революционната тълпа. В отплата за това, той е буквално разкъсан от нея, а главата му, набучена на щик, е победоносно разнасяна из Париж. Всички войници от охраната, които, по примера на своя комендант, са сложили оръжие, биват зверски избити. Само малка част от охраната, швейцарските гренадири, оказват въоръжена съпротива и успяват да се спасят от носителите на свободата, равенството и братството (3, 4). Тези недостолепни (за да не кажа позорни) събития не са никаква пречка нито за обявяването на въпросната дата за Национален празник на страната, (под името Празник на федерацията), нито за помпозните тържества и паради, с които ежегодно се чества този ден. А самата Бастилия отдавна е съборена (защо ли, бе джанъм?) и на нейното място сега се издига Националната опера на Париж, открита от президента-социалист Франсоа Митеран по повод 200-годишнината от описаните по-горе славни събития.

В хода на революцията, нещата следват светлия пример, даден от щурма на Бастилията. Но, преди да видим как идеята за братството се реализира спрямо тези, които не я подкрепят достатъчно пламенно, нека да погледнем как еволюира братството между самите революционери. Както при всяка революция, и тук има идейни различия, има крила, направления и течения. Но не са чак толкова много революциите като Великата френска, при които направлението, което вземе превес, така хладнокръвно да унищожава всички, които не принадлежат към него. В началото крилото на „умерените“ (т.н. жирондисти), влиза в Якобинския клуб, за да се бори срещу абсолютизма и монархията заедно с по-кръвожадните якобинци, „монтанярите“, оглавявани от Максимилиан Франсоа Мари Изодор дьо Робеспиер (1758-1794), ирландец по произход, трето поколение юрист, получил юридическото си образование не в Конго и не в Кампучия, а в Сорбоната. Постепенно противоборството между тези две крила се ожесточава. През септември 1792 озверели тълпи, толерирани (и тайно подстрекавани) от монтанярите, нападат затворите в Париж, Версай и Лион и зверски избиват около 1400 арестанти, задържани по подозрение (?!) в монархизъм. Тази акция, известна като „септемврийските кланета“, окончателно слага край на братството в Якобинския клуб. Жирондистите се разграничават от монтанярите, като ги наричат убийци, а монтанярите обвиняват жирондистите в монархически симпатии. Едно въстание (31 май – 2 юни 1793) отстранява жирондистите от властта и установява открита якобинска диктатура (5). Всевластието на Робеспиер вече не е ограничавано от нищо и става напълно очевидно, че основният му инструмент за осъществяване на революционния девиз „Свобода, равенство, братство!“, се явява гилотината.

През октомври 1793 г. Жан-Батист Кариер, един от най-кървавите палачи на Френската революция (6) е изпратен в Нант да потушава т.н. Вандейски контрареволюционни бунтове. Той проявява завидно усърдие в изпълнението на тази задача, особено в унищожаването на свещеници, жени и деца. Освен хилядите гилотинирани, над 10 000 действителни или набедени „вандейци“ са издавени в р. Лоара в специално пригодени шлепове, снабдени с люкове на дъната си, които да осигурят бързото им напълване с вода, за да не може никой от обречените да се спаси. В специално 20-странично писмо до приятелите си в Париж, Кариер прави кратък отчет за свършеното от него и обещава, че нито един от противниците на революцията няма да се спаси. Чудовищните зверства на „палача от Нант“ стават известни в цяла Франция. Кариер е привикан в Париж, където е арестуван и съден за военни престъпления. Екзекутиран е на 16 декември 1794 г.

Както това е при всяка революция, насилието в обратната посока също не е изключение, макар че (и политически, и морално), винаги е по-добре обосновано. Един от водачите на монтанярите, Жан Пол Марат, е наречен от сподвижниците си „приятелят на народа“ и тази ласкава характеристика беше превърната в задължително клише в комунистическата историография. Припомням, че именно „приятелят на народа“ е наложил в Конвента гласуването на смъртната присъда над Луи XVI да бъде явно и поименно, което прави тази „присъда“ едно много зле прикрито политическо убийство. Но веднага след екзекуцията на краля (21 януари 1793), една млада провинциална жирондистка вече е взела своето решение. Тя ще проникне в жилището на Марат с обещание да му съобщи имената на активните жирондисти в родната си провинция, а след това ще въздаде справедливост за щедро раздаваните смъртни присъди срещу всички, поне малко свързани с монархията. В учебниците по история тя е назовавана Шарлота Корде, макар че всъщност не е никаква „Шарлота“. Пълното ѝ име е Мари Ан-Шарлот дьо Корде д’Армон. Марат едва ли е успял да свърже нейните мотиви със собствените си заслуги, докато е умирал под ножа ѝ в собствената си баня. А 25-годишната „контрареволюционерка“ е гилотинирана няколко дни след това.

За разлика от Марат, друг негов сподвижник, също яростен „монтаняр“, 35-годишният Жорж Жак Дантон (1759-1794), очевидно добре е разбрал, макар и с известно закъснение, какво става с Франция и с Революцията. Той и приятелят му Камий Демулен не са съгласни с кървавата диктатура на Робеспиер, въпреки че това вече е станало прекалено опасно. На 30 март 1794 г. двамата са арестувани и скоро след това са изправени пред съда. По време на процеса Дантон не спира да иронизира обвинителите си, а Конвентът постановява, че онзи, който се надсмива над Революционния трибунал, няма право да говори пред него. Така Дантон е лишен дори от възможността да се защитава самичък. Дошъл денят, когато каруцата с осъдения и затворен в клетка якобинец го откарвала към Гревския площад, където го чакала ненаситната гилотина. И когато тази кола минавала край къщата на Робеспиер, той извикал с глас, който проехтял като Ерихонска тръба и, според твърденията на очевидци, бил чут почти в целия Париж: „Максимилиане, чакам те! Ти си следващият след мене!“. А същия ден и по същия път към ешафода, Демулен научава, че жена му Люсил също е арестувана. Тя е гилотинирана 8 дни по-късно – далечно предизвестие за сталинските присъди „ЖВН“ (Жена Врага Народа). По време на Царството на Терора (7), като председател на Комитета за обществено спасение, Робеспиер е всесилният господар на страната. Затворите са препълнени и на якобинските палачи се струва, че съдебните процеси се точат прекалено бавно. Затова, на 10 юни е приет т.н. „Закон от 22 прериал“, според който за финализирането на един процес и за произнасяне на присъдата вече няма да е задължително изслушването на свидетели. В резултат „съдебната“ система заработва толкова ефикасно, че, според думите на Стефан Цвайг, „гилотината трака като шевна машина“. Само от 11 юни до 27 юли, и само в Париж, в името на свободата, равенството и братството, са гилотинирани 1376 души (за сравнение, в течение на предходните 14 месеца, са издадени „само“ 1251 смъртни присъди). А общо, по време на Якобинската диктатура, са екзекутирани между 35 и 40 хиляди французи, от тях 85% са представители на третото съсловие, в чието име и за чиито свобода, равенство и братство се извършва революцията, 8.5% са аристократи и 6.5% са духовници. Тази невиждана диктатура закономерно обединява срещу Комитета за обществено спасение жирондистката десница с части от анти-робеспиерската левица. Последната капка, която прелива чашата, е „обещанието“ на Робеспиер да ликвидира още 17 000 врагове на революцията. На 27 юли 1794 г. срещу него е извършен преврат, известен като „9-ти термидор“, заклеймяван в комунистическата литература като „реакционен“ и „контрареволюционен“. Той сваля якобинската диктатура и установява Директорията. Ликвидирани са Парижката комуна и Якобинският клуб, а Робеспиер, Сен Жюст и 20 техни съучастници са арестувани. Още на другия ден те са осъдени и гилотинирани на Площада на Революцията (28 юли 1794). А само два дни преди края на якобинската диктатура, на 25 юли, е гилотиниран един от малцината чисти и романтични дейци на тази кървава революция – поетът Андре Шение. В революцията той се включва с младежки ентусиазъм, но революционният плам не му пречи да бъде последователен противник на беззаконията и на терора. След екзекуцията на Шарлот дьо Корде той написва възторжена ода за нея. Освен това Шение подпомага Малзерб, адвоката на Луи XVI, в подготовката на пледоарията му в процеса срещу Краля. Естествено, всичко това не му спечелва симпатиите на затъналата до шията в кръв якобинска върхушка, поради което той става една от последните ѝ жертви. Сто години по-късно (28 март 1896) в Миланската скала е премиерата на операта „Андре Шение“ от Умберто Джордано. За жалост, мнозина свързват това име само с операта, без да знаят нищо за творчеството и за трагичната съдба на главния ѝ герой.

Борците за свобода, равенство и братство не са по-великодушни към учените, отколкото към поетите. Доказателство за това е съдбата на Мари Жан-Антоан Никола Дьо Карита, маркиз дьо Кондорсе, по-известен с краткото си име Никола дьо Кондорсе (1743-1794), велик френски математик, философ и политик (8). Създател на интегралното смятане; работи върху теорията на вероятностите и математическата статистика и пръв въвежда математическия анализ в другите науки. Член на Френската академия, както и на няколко чуждестранни академии. В продължение на 17 години – Генерален инспектор на Френския монетен двор. Депутат в Законодателното събрание. При явното и поименно гласуване на присъдата срещу Луи XVI той се обявява против смъртната присъда, настоява Кралят просто да бъде заточен. По време на Царството на терора е арестуван през март 1794, а два дни след това (29 март) е намерен мъртъв в килията си. Не е установено със сигурност дали се касае за самоубийство или за убийство – очевидно борците за свобода, равенство и братство не са изгаряли от желание истината да излезе наяве. През 1989 г. е погребан символично в Пантеона в Париж.

По-малко от три месеца преди сами да се отправят към гилотината, зловещите апостоли на свободата, равенството и братството отнемат живота на друг велик учен, истинска гордост за страната и народа си (9). Антоан Лоран дьо Лавоазие (1743-1794) е син на адвокат, когото бащата настойчиво подготвя за юридическа кариера. Но тя не се оказва достатъчно съблазнителна за младия студент. Той се насочва към науките – развива се като химик, физик, биолог, икономист и финансист, но най-крупните му открития са в областта на химията – не напразно най-изявените учени в тази област го наричат „бащата на химията“. Ако някому това определение се струва хиперболизирано, припомням накратко. Именно той открива кислорода и дава името му. Оборва теорията за флогистона. Доказва, че окисите на калция, бария и магнезия не са „прости вещества“, а съединения на кислорода с тези елементи. Формулира закона за запазване на материята при химичните процеси – че масата на веществата, получени при една химична реакция, не може да бъде различна от масата на веществата, встъпили в нея. Лавоазие е един от създателите на термохимията и е пионер на физикохимичното изследване в биологията. Член на Френската академия на науките става само на 29 години. Огромната широта на научната му ерудиция е съчетана (както при никого другиго) с изключителна задълбоченост. И в добавка – чудо на чудесата – свежо чувство за хумор. Някой от съратниците му е записал част от „закачките“ му с абсолютните авторитети и така те са стигнали до нас. Например: „Според мене Господ-Бог не е бил твърде добър оптик. Аз бих устроил човешкото око по много по-рационален начин“.

Наред с това, бидейки отличен администратор, Лавоазие заема високи постове в държавната администрация. Развива огромна дейност в Комисията по барута, оглавява Комисията по мерки и теглилки, чрез която, само година преди смъртта си, въвежда единната метрична система, утвърдена от Конвента на 1 август 1793 г. Активно работи във Ферм Женерал, централното данъчно управление на Франция, където разработва и внедрява методики за откриване и на най-майсторските фалшификации на много стоки, например на тютюна. Но, както при всяка революция, така и при френската, колкото повече тя напредва и се развива, толкова повече шарлатаните и мошениците получават решаващата дума. Те за нищо на света няма да простят на Лавоазие това, което е направил срещу тях с работата си в тези комисии. А въпросните комисии са работили преди революцията, следователно – о, ужас! – са служили на Краля! Какъв по-благоприятен повод за разправа? По време на Царството на Терора, Лавоазие е арестуван и осъден на смърт. Върху молбата му за помилване някой от борците за свобода, равенство и братство е написал знаменателната резолюция: „Републиката не се нуждае от гении!“. Още съшия ден един от гениите, от които Републиката не се нуждае, е гилотиниран. Не напразно големият френски математик Лагранж пише по този повод: „Отнело им е само миг да отсекат главата на Лавоазие, но и 100 години няма да стигнат, за да се появи друга като нея!“.

Като цяло, френската революция блестящо потвърждава една реплика от пиесата на Георг Бюхнер „Смъртта на Дантон“: „Революцията е като Сатурн, тя изяжда своите деца“. 130 години по-късно, болшевишката революция в Русия, несравнено по-кървава и по-подла от френската, отново потвърждава тази закономерност. При това, ако е малко тъжно да се гледа как една революционна фракция изпраща друга на гилотината във Франция, или как в Русия една болшевишка клика избива друга, за да чака своя ред да бъде избита от следващата, много по-тежко е да се наблюдава как революциите изяждат не само своите, но и чуждите деца – в Русия десетки милиони. Така, дори и само тези две „велики“ революции, Великата френска и Великата Октомврийска Социалистическа, са достатъчни да покажат на човечеството дали може да има нещо общо между революциите и техния обичаен девиз за свобода, равенство и братство. Просто този девиз никога не е бил и никога няма да бъде нещо повече от една чудовщна измама.

Бидейки ялова по начало, идеята за равенството не намира поддръжници сред големите мислители нито по време на, нито след Френската революция. Обратното, почти едновременно с нея един руски мислител и публицист показва истинското ѝ лице и, преди всичко, пълната невъзможност на равенството, в чието име тя пролива реки от кръв. Това е Иван Владимирович Лопухин (1756-1816), действителен таен съветник, сенатор. Написано и издадено по време, когато френската революция все още е в апогея си, едно от главните му произведения (10) съдържа следните редове:

„Равенство! Свобода буйна! Мечти, породени от пушека на загасналия светилник на лъже-мъдростта; разплодени от безумните писания на нечестивите вампири с философско име, стремящи се с адския си пламък да отклонят човешкия поглед даже от сянката на пресветлото лице на Св. София! Мечти, съблазнителни за слабите умове и развратените сърца! Вие царувате на мрачни престоли, сглобени от хилядите трупове на вашите нещастни жертви; на престолите на братоубийството, украсени с главите на невинните младенци, на добродетелните жени и мъже, ревностни почитатели на общественото благо, великодушни, верни синове на Отечеството, почитащи богоподобния царски лик – главите…Боже, сърцето ридае и трепери от самата мисъл за злодеите, посегнали на Величеството!…Вие властвате в нещастна област, отваряща на Земята бездната на Ада! Вие осъществявате гибелта на юродстващата Франция!

…Цялата природа ни рисува несъществуването и невъзможността за равенство. Единна светлина се излива във всички звезди. Всички я приемат, но всички в различна мяра, в различни видове и степени на сиянието – и звезда от звездата е различна по славата си. От първото небесно светило до последната песъчинка, и в цялата неизмерима верига от живи твари, няма две съвършено равни. И това преизящно неравенство, произлизащо от бездната на красотата, представлява съществото и стройността на творението, и в дивното си многоразличие възвестява единството на всемогъщия Творец, впечатляващ всички със своето Величие“.

Няколко неща впечатляват особено силно в тази забележителна творба. Първото е, че за разлика от по-късните критики на революционните идеологии, тази, хронологически по-ранна, не е политическа, не е и икономическа, тя представлява преди всичко една морална присъда. Второ, читателят усеща как авторът просто се задъхва от възмущение и ужас пред цареубийството („Боже, сърцето ридае и трепери…“). Едва ли е възможно да си представим как щеше да реагира този автор, ако беше доживял другото, болшевишкото, цареубийство – злодейското избиване в Ипатиевския дом в Екатеринбург на цялото царско семейство, включая трите невинни дъщери и малкия и тежко болен син, заедно със семейния лекар и цялата прислуга! Колко пъти щеше да възкликне „Боже!“ Иван Лопухин и колко по-силно щеше да ридае и трепери сърцето му! И накрая, дори и тези автори, които смятат идеята за равенството за утопия (в най-добрия случай) или за злоумишлена измама (в по-лошия), някак си „а-приори“ приемат неравенството като нещо още по-лошо. А то просто си е нещо напълно естествено и закономерно: „Неравенството между хората е неизбежна закономерност. То се явява като резултат на естествено обособилата се йерархия, която е присъща на всяко едно общество. Установяването на социално равенство е също толкова невъзможно, колкото и физическото равенство. Всяко изравняване на хората е условно и несправедливо“ (11). Всъщност тази идея датира още от античността. Самият Аристотел пише: „Най-лошата форма на неравенството е приравняването на нещата, които не са равни“.

Като отбелязахме основните моменти от есето на Лопухин, не можем да не отбележим и книгата за Френската революция от един негов съвременник от Великобритания, който също не е особено добре настроен към нея. Това е Едмънд Бърк (1729-1797), ирландски политик и философ, дългогодишен депутат в Камарата на общините, един от водачите на партията на вигите, идеолог на английския консерватизъм. Във Френската революция той вижда: „…извращение на човешката природа, унижение на религиозните ценности, отказ от морални ограничения, унищожаване на естествения елит, произвол на тълпата и посегателство върху правото на собственост. И всичко това – в името на една „рационална“ утопия“. (12). Изключително интересна е тезата на Бърк, че доминирането на малцинството над мнозинството не е по-несправедливо от доминирането на мнозинството над малцинството: „Доминацията на малцинството над мнозинството е нещо несправедливо, но не повече от доминацията на мнозинството над малцинството. Крайната демокрация е изключително опасен строй, защото може да бъде потенциално неограничен в произвола си, за разлика дори от най-всемогъщия едноличен владетел“. Наред с това, Бърк формулира изключително точно тезата за естественото неравенство между хората: „Всички хора са равни пред Бога и пред Закона. Но това не ги прави еднакви. Хората по своята природа притежават различни качества. Ето защо най-естествено е те да постигат различни резултати в живота си. Естествено и редно е да управляват тези, които се отличават с най-голям талант и добродетелност. Редно е този, който притежава по-голяма дарба и полага повече усилия, да получи съответно и по-значителен дял от плодовете на труда си. В противен случай се стига до извращения…Уравнителите, следователно, само променят и развращават сградата на обществото, оставяйки без здрава основа това, което стабилното устройство изисква, за да стъпи здраво на земята“. Тези разсъждения на Бърк са дълбоки и верни, но специално за хората, чието мислене не достига до философски обобщения, той прибягва до един много конкретен „бизнес“- пример, който несъмнено ще бъде по-разбираем и по-убедителен за тях: „В едно сдружение всички имат еднакви права, но не върху едни и същи неща. Този, който в сдружението има само 5 шилинга, има същите права върху тях, каквито има притежателят на 500 паунда върху тях, но те, естествено, нямат право на равни дивиденти от произведеното чрез общия им капитал“ (12)..

Същите позиции се застъпват още по-категорично от една по-съвременна теоретичка на консерватизма, знаменитата Айн Ранд (псевдоним на Алиса Зиновиевна Розенбаум, 1905-1982). Родена е в Санкт Петербург в семейството на аптекар; през 1925 г. емигрира от Съветска Русия в САЩ, където е смятана за най-големия мислител на XX век. Книгите ѝ неотклонно заемат първите места в класациите за книги извън художествената литература, а шедьовърът ѝ „Атлас изправи рамене“ е най-четената книга в САЩ след Библията. В защита на правата на малцинството (и на отделната личност) тя пише следното: „Индивидуалните права не могат да бъдат подлагани на публично гласуване, мнозинството няма никакво право да гласува против правата на малцинството, политическата функция на правата е точно да защитават малцинствата от потискане от мнозинствата (а най-малкото малцинство на Земята е отделният индивид)“. Наред с това, срещу всички революции, конвенти, комуни и съвети на народните комисари, Айн Ранд изправя капитализма с неговото може би единствено, но затова пък смазващо предимство: „Моралната обосновка на капитализма не почива върху алтруистичното твърдение, че той е най-добрият начин за постигане на общото благо. Моралната обосновка на капитализма се основава на факта, че това е единствената система, която е съвместима с рационалната същност на човека“ (13).

Измамата за свободата, равенството и братството у нас

У нас очевидно има предпоставки, дълбоко вкоренени в историческата съдба на народа ни, за масова вяра в равенството, тази чудовищна измама. „Има една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, идеята, че всички сме равни…Това е равенство, което не е равенството пред законите, а просто фактическото равенство между един индивид и друг, благодарение на това, че в края на краищата всички сме хора“ (14).

Не искам да имам нищо общо с десетките автори, които охотно обясняват всичките наши провали – и на националните ни каузи, и в личното битие на българина, с петвековното турско робство. Това беше една от причините много пишман-психолози, социолози и историци да скокнат като ужилени, когато, във връзка с нуждата от промени в учебниците по история, им беше обяснено, че през тези пет века у нас не е бил налице нито един от основите критерии за робство и че е много по-коректно да се говори и пише за „османско владичество“, отколкото за „турско робство“, а последното е по-скоро една метафора, нежели историческа даденост (15, 16, 17). Питахме ги, в хода на тази излишна дискусия, защо никой друг от народите, чиито земи са били включени навремето в огромната Османска империя, няма претенции да е бил през всичкото това време под робство, само нам ли се полага тази съмнителна чест? Ама кой да те чуе? Заля ни мътна вълна от клиширани патриотарски протести, която нарекохме „Искаме си робството!“, защото тези, които се опитват да им го „отнемат“, лишават неудачниците от възможността да оправдават с него всичките си минали, сегашни и бъдещи провали. Освен като вечно оправдание за неуспехите, „робството“ има и още една, по-дълбока цел – да оправдае имперските домогвания на Русия. Защото колкото по-страшно е било робството, толкова по-голяма благодарност дължим на „Освободителката“, и толкова по-малко значение има, че всички войни, които тя е водила с Турция, са имали за истинска цел не освобождението на когото и да било, а завладяването на Проливите, а един ден, ако е рекъл Господ, и на Константинопол, вечния блян на руския империализъм. Но това е друга голяма тема; от достъпната ни литература тя е най-добре осветлена от Иво Инджев (18).

Като правим тези уговорки, трябва все пак да отбележим, че най-вероятно османското владичество все пак е изострило у българите чувствителността към липсата на равенство. Защото през тези 500 години българите неминуемо са страдали от неравенството между „османлиите“ и самите себе си, в качеството си на „рая“. А общото им положение на „рая“ несъмнено е създавало у тях едно измамно усещане за равенство помежду им – усещане крайно примитивно, но, въпреки това, много устойчиво във времето.

Свинтила (14) търси разбиранията на нашия народ за равенството в още по-дълбоки, още по-стародавни традиции. За такива той счита славянската община и родовата задруга. Цитира например една „трогателна“ история, разказана навремето от Ив. Хаджийски. В Котел, един от общинските съветници, като обикалял домовете на бедните, питал вдовицата Елена: „Колко брашно ти трябва за зимата?“. Тя отговаря: „Но аз не мога да платя!“. „Аз не те питам имаш ли пари, а колко брашно ти трябва“. „Два чувала“. „Добре, ще ти докараме два чувала, а пък ти ще платиш, когато можеш“. Разбира се, Свинтила се съмнява в достоверността на тази солидарност: „… това е една много съмнителна история“. Като пример за стародавността на корените на българския егалитаризъм, той привежда и явлението „неделени братя“. Когато някъде „се отворело“ някое по-значително наследство, напр. 50-60 дка обработваема земя, често не се извършвала съдебна делба, а наследниците продължавали да обработват земята заедно, „без да се скарат, без да се сбият“. Това илюстрира трайността на традициите на племенната общност, залегнали в основите на българския егалитаризъм. Под османското владичество, българската общност не е организирано общество, тя няма своя държава, регламентира се единствено от съмосъзнанието, а не от законови норми. Вярно е, че е имало тегоби и данъци, дължими на Империята, но те са били връзки с нещо чуждо, което – като се удовлетвори – те оставя на мира. В останалото време човек се радва на почти пълна автономия. И тази автономия крепи егалитаризма, защото в света на ръчния труд и на натуралната размяна всички могат да бъдат относително равни. Съветите на лонджиите (у нас – занаятчийските еснафи) са контролирали строго дейността на своите членове, както по отношение на добросъвестността на тяхната работа (и оттам – качеството на тяхната продукция), така и на почтеността на техните сделки. Но, наред с преследването на некачествените стоки и на нечестните сделки, е бил потискан и всеки опит на личността да се открои, да изпъкне, да излезе напред сред равните си. Така личностното развитие било безкрайно затруднено. За тези, които са си позволявали да нарушат измамното равенство, съществували средства за общи обструкции, за колективно преследване на индивида (руското „травля“), включително и чрез печата. В. „Свирка“ например носи подзаглавието „Вестник за публично огавряне“; подобни функции изпълнява и дядо Славейковият „Гайда“, който е бил много популярен сред българския лумпениат в Истанбул, но не е упражнил никакво въздействие върху по-интелигентните среди.

Важен фактор за внедряването на порочната идея за равенството в българската народопсихология е възникналата в античността и просъществувала много викове неформална институция на т.нар. „клиентела“. Хората от конническото съсловие (античната поземлена аристокрация), постепенно са си създавали положение в провинциите и са натрупвали значителни състояния. Човекът от това съсловие постепенно ставал „патрон“, ставал център, около който се групирали (прислонявали) десетки, а понякога и хиляди дребни съществувания. При нужда всеки от тях можел да потърси „патрона“ си за подкрепа, а от своя страна е бил длъжен да му бъде на разположение в случай на нужда. Дължал му не само благодарност, но и голяма почит. По-късно, в епохата на християнството, длъжникът постепенно ставал почти член от семейството на своя благодетел. Той ходел на неговите деветини, на кръщенетата на неговите деца и внуци и така постепенно се превръщал от длъжник в истински „клиент“. Свинтила намира интересно доказателство за това в широкото разпространие на антропоними като Логофетов, Господинов, Агов, Ходжев, Банов, Боляров. Това не значи, че носителите на тези фамилии са потомци на банове, велможи и боляри, както сега твърдят по-глупавите от техните правнуци. Всъщност това са добре известните „царски хора“, „хранени хора“ и т.н. от Средновековието.

Интересно е, че традициите на клиентелизма укрепват заблудата за равенството по различни, (а нерядко и наглед противоположни) механизми. Например хората, които влизат заедно в клиентелата на чорбаджи еди-кой си или на хаджи еди-кой си, усещат в това едно своеобразно равенство помежду си. От друга страна, има между тях и хора по-амбициозни, които се измъчват от неравенството между себе си и чорбаджията, въпреки че някога той е спасил тях и семействата им от гладна смърт. Те почват непрекъснато да се питат с какво той, чорбаджията, е по-добър от тях (макар че за един самокритичен човек отговорът на този въпрос е много лесен). Първоначалното чувство на благодарност, ако го е имало, постепенно се замества от завист, антипатия и спотаена ненавист. Тази еволюция на чувствата си длъжникът обяснява (и оправдава) пред себе си като социално недоволство, като протест срещу неравенството. Между другото, въпросната еволюция никак не е патент на българската народопсихология, за това свидетелства например една турска пословица: „Достуна борч вер, дюшманъндан йодемесини исте!“ – „На приятел дълг (заем) дай, от враг изплащането искай“.

Тези древни традиции пораждат у българина желанието да живее в група: „Всичко, което той първо прави, е да си осигури социална група. Наблюдавайте хората и ще видите тяхното движение към целите, то е винаги намиране на дядовата ръкавичка: „Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина!“. Едно търсене на подобните, едно много сериозно установяване в собствена социална среда и никога действие извън нея. Който я напусне, е изгубен“ (14).

Преди 4-5 години за първи път открих за себе си една малка книга за предосвобожденския живот в гр. Елена (тогава, разбира се, все още село): „Чорбаджиите“ от Константин Терзиев, едно малко странно изглеждащо издание, без информация за издателство, печатница и т.н., липсва дори и годината на издаване (19). Отбелязано е само, че книжката е издадена със спонсорството и съдействието на община Елена (от която успях да си изпрося екземпляра, за който още веднъж ѝ благодаря), както и че през 1993 г. тази книга, заедно с биографията на Стамболов от същия автор, е получила Наградата за проза на Съюза на българските писатели. А какво невероятно удоволствие ми достави тази книга може да се види дори само от това, че през споменатите няколко години съм я чел поне три пъти. Самото заглавие иде да подскаже, че книжката се занимава много повече с благодетелите, с кредиторите, с чорбаджиите, нежели с техните длъжници. Нещо повече, противно на традициите на комунистическата литература, първите от тях не са разобличени като изедници н експлоататори. И двете групи тогавашни еленчани са показани с голяма обич, а това, че отношенията между тях далеч не са върхът на справедливостта, е показано с прекрасно чувство за хумор. Ето един абзац, илюстриращ току-що казаното:

„Открай време е било тъй и инък не можеше да бъде: чорбаджията е опора за раята, а раята подпира чорбаджията си. Ако ти, да речем, спечелиш малко парици, то те на чорбаджията ти в касата трябва да отидат. Той ще ги съхрани по-добре от тебе, а ще му свършат и някоя работа, да не стоят бадева в дюшека ти. Ако ще купуваш нещо, което го има и в неговия дюкян – от него трябва да го купиш и на неговата цена. Имот ако ще продаваш, чорбаджията ти ще го купи, пък после, ако не му е нужен, той ще си го продаде както намери за изгодно. Прасе да заколиш, дето е речено, пак за чорбаджията си трябва да помислиш, ако не друго, поне от сланинката трябва да му отделиш. Той ще си я осоли, ще я тури в качето при своята, а напролет, когато ти твойта вече си я изял, а трябва, да речем, да тръгнеш на гурбет, той ще ти я продаде, няма да те остави да ядеш сух хляб по чуждите кърища. Съвсем ако си закъсал, не е страшно, чорбаджията ще ти я отпусне на вересия срещу хубавичка лихва. Нали отиваш на кяр, ще се наплатиш. Дори ако много се замогнеш, ако поискаш да изплатиш всичките си дългове към чорбаджията, че да излезеш от раята и да станеш самостоятелен човек, то и тогаз е добре да си помислиш хубавичко дали не трябва пет гроша поне борч да оставиш у него, че да не липсва името ти от тефтеря му… Защото откъде ще има чорбаджията, ако не те пооскубе, а откъде при нужда ще вземеш ти, ако и той няма? Закъсаш ли, не ти ли подаде ръка чорбаджията, направо си свършен. Умираш прав като катър до някой зид!…“ (19)..

Всеки, който е имал възможността да попрочете „аналите“ на Учредителното събрание, е бил впечатлен от бързото разделяне на тогавашните депутати на две групи, изповядващи различни идеологии – групи, които създават първото партийно разделение в България – на либерали и консерватори. Последните произхождат от по-заможните слоеве на населението – тези, които са карали мужиците от руската армия да се чудят, че освобождаваните от тях „роби“ живеят при стандарт, който те никога не биха могли да си позволят, и в къщи, каквито те не са и сънували. Консерваторите ратуват за една по-консервативна Конституция, гарантираща по-голяма умереност и стабилност. Това кара техните опоненти, либералите, да ги обвиняват в „чорбаджийство“. Повечето от консерваторите са били навремето изпроводени от заможните си бащи да се изучат в чужбина и те са се върнали оттам блестящо образовани – предимно богослови, юристи и лекари. Но изказванията им в Събранието обикновено се натъкват на язвителния хумор на някои от по-просветените либерали, като дядо Славейков. А неговите находчиви и точно прицелени реплики предизвикват одобрителен шум в тогавашната „пленарна“ зала. Един от лидерите на консервативната партия е Марко Димитриев Балабанов (1837-1921). Роден е в Клисура в семейството на абаджия – очевидно не всички консерватори са били чорбаджийски синове. След неизбежното „килийно“ училище в Клисура, завършва богословско училище на о-в Халки, след което следва в Атина, Париж и Хайделберг. Право завършва в Париж. Депутат в Учредителното събрание, министър на външните работи в първото българско правителство (на Тодор Бурмов). Много по-късно (1901 г.) е председател на XI Обикновено народно събрание. Повече от 10 години преподава византийско, римско и канонично право в новосъздаденото Висше училище (бъдещия СУ „Св. Климент Охридски). Ето какво мисли този достоен българин за равенството, много години преди Едмънд Бърк и Айн Ранд: „Безпрекословно доказано е, че равенството не се среща нито в природата, нито в силата, нито в хубостта, нито даже в умствеността. Възможно ли е тогава да съществува такова равенство в богатството, тъй щото, при всичките разни наклонности и слабости, всички да са равни в него? Това е един сън, едно умствено бълнувание, което не може да се осъществи без насилие“ (20).

Извършеният у нас половин век по-късно деветосептемврийски преврат не е революция, въпреки че неговите автори охотно го представяха за такава. Неговото мото не беше „Свобода, равенство, братство!“, а „Смърт на фашизма, свобода на народа!“. Но, независимо от кръвожадния си девиз, тази „революция“ имаше претенциите, че гарантира осъществяване на трите цели на френската революция, прогласени в нейния девиз. От друга страна, практиката на „народната“ власт опровергаваше на всяка крачка тези претенции. Още първите месеци след 9 септември 1944 станаха време на една кървава вакханалия, чиито жертви се пресмятат на около 28 000 души – при това – най-изявените, най-успелите в живота си българи. Тук ще си позволя да направя едно сравнение, резултатът от което е повече от зловещ. При всичките спорове около броя на избитите тогава без съд и присъда българи, нито един източник не посочва число, по-малко от 20000, а то безспорно е силно занижено, защото изхожда от един безусловно комунистически източник – посочено е в един Годишник на Музея на революционното движение в София. А за жертвите на Баташкото клане нито един източник не посочва брой на жертвите, по-голям от 5000. Така че, ако сравним минималния брой жертви на кървавия комунистически терор в последните месеци на 1944 г. с максималния брой на жертвите на Баташкото клане, едното престъпление извършено от инородци и иноверци, а другото – от хора, които са имали наглостта да се смятат за българи, сравнението безмилостно показва, че през септември, октомври и ноември 1944 г. комунистите са осъществили поне четири Баташки кланета върху собствения си народ.

Последва едно от най-гнусните престъпления в българската история – „Народният съд“. Заченат в грях, защото е абсолютно противоконституционен, този „съд“ унищожава депутатите от мнозинството на 25-то Народно събрание, въпреки че навсякъде по света депутатите имат пълен имунитет за своите изказвания и гласувания; същият „съд“ погубва повече висши офицери, отколкото България е загубила във всички водени от нея войни. И, най-показателното сравнение – Нюрнбергският съд, проведен в Нюрнберг, люлката на националсоциализма, за съдене на виновниците за войната и за военните престъпления, осъжда на смърт 12 души, а в една страна, която – въпреки присъединяването си към Тристранния пакт –  не е изпратила нито един войник на Източния фронт и е спасила своите евреи от лагерите на смъртта, са осъдени на смърт и екзекутирани 2730 души (много от тях „осъдени“ посмъртно, след като са били зверски избити още преди началото на процесите. Едната цел на „осъждането“ им е да бъдат узаконени част от убийствата, а другата цел е да бъдат „конфискувани“, т.е., заграбени жилищата им). Тези осъдени на смърт и екзекутирани българи са повече от осъдените на смърт от трибуналите в Германия, Франция, Холандия, Австрия и Италия, взети заедно. Спирам се малко повече на тази „съдебна“ тема, защото повечето автори, които (много преди мене) са преценили равенството като пагубна заблуда, въпреки това не пропускат да отбележат няколкото места, където то е не само възможно, но и задължително – и едно от тях е Съдът. Но какво равенство и каква съдебна справедливост може да

се очакват от един незаконен съд, в една държава, окупирана от Червената армия и предоставена за управление и правораздаване на пияници, крадци и убийци – довчерашните шумкари и техните ятаци? Ето, като илюстрация, малък документален разказ на един от подсъдимите за работата на един от много състави на „Народния“ съд, когато се гледа делото срещу неговия съподсъдим, Димитър Търлянов, от с. Гърмен, Гоцеделчевско (Гоце Делчев е новото име на гр. Неврокоп):

„Неговият съселянин Иван Гулев, в качеството си на съдия, го запита:

– Ти, бай Димитре, какво разбираш под думата „фашист“?

– До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт, никой на никого не викаше „фашист“. Но, когато дойде на власт вашата партия, разбрах, че аз и много други хора сме фашисти. Така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Вие, откакто взехте властта, взехте да делите хората на фашисти и комунисти, а след като не съм комунист, значи съм фашист. Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунисти са тия, дето не им се работи, които крадат и пребиват имотните хора, за да им вземат имота. Те нямат нищо, защото никога през живота си не са работили. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат „Смърт на фашистите!“.

С тези думи бай Димитър си подписа присъдата. Съдиите се спогледаха намръщени, а пияният прокурор Стайков изрева: „Смърт за това Михайловистко куче!“. При такава „делова“ обстановка се провеждаха заседанията на „народния“ съд в Неврокоп“ (21).

Досущ в същия дух върви и осигуряването на свобода, равенство и братство в следващите десетилетия. Свободата започна с принудителното изселване от София и интерниране в най-дълбоката провинция на семействата на осъдените от „Народния“ съд. После към това се добавиха лагерите, цинично означавани като „ТВО“ (Трудово-възпитателни общежития). Няма да се спирам на чудовищните престъпления, извършвани в тях, защото доста вече се изписа по въпроса, въпреки че и сега малцина си представят картината в цялата ѝ пълнота. Във всеки случай, тогавашната старателно налагана на народа ни свобода е оставила за поколенията няколко имена-символи: от един лъчезарен цигулар, уличен в разказване на анти-тодор-живковски вицове и убит в лагера край Ловеч денонощие след въдворяването му там, до един велик писател и публицист, пламенен изобличител на българския комунизъм и на правешкия простак като негово олицетворение, убит от агент на ДС на моста „Ватерлоо“ в Лондон. За това колко важен беше Георги Марков, за да се изличи от челото на българската интелигенция позорното петно на примирението с комунизма, свидетелства неистовият вой на ченгетата срещу него. Този вой се въздигна чак до небесата след като, на 11 ноември 2014 г. открихме чудесен негов паметник на пл. „Журналист“ (бивш „Йорданка Николова“ и още по-бивш „Йорданка Чанкова“). Паметникът беше открит от президента Плевнелиев, в присъствието на двама негови предшественици (Желев и Стоянов), на вдовицата на Марков – Анабел и на стотици репресирани от бившия режим, писатели, публицисти и обикновени граждани като моя милост. А във воя на глутницата най-много се отличи бившият водещ и главен редактор от БНТ Кеворк Кеворкян, по-известен като агент „Димитър“ от ДС. То, от една страна си е донякъде логично, ако някоя институция е унищожила един български гражданин, този, който е бил платен доносник на тази институция, да изпитва ненавист към гражданина, паднал като нейна жертва. Ама пък, от друга страна, какъв невъобразим мерзавец трябва да бъдеш, за да ти се зловиди дори паметникът на тази жертва? Защото агент „Димитър“ по някакъв повод писа във в. „Уикенд“ (цитирам го по памет): „А сега на Георги Марков ще му издигнат още един паметник, по-висок и от паметника на Съветската армия“. Съвсем наскоро този любим на целия ни народ седмичник помести (4-10 януари 2020), под заглавие с огромни червени букви „Свиня“ и подзаглавие „Дума на годината“, поредното есе на агент „Димитър“. То дава отговор на някои вълнуващи въпроси – например дали агентът е писал доноси за своите колеги-журналисти денонощно, или отвреме-навреме си е почивал. Но тук той пише: „Тия хора дори не са чували за Конквист, но ние го четяхме тайно още в „ония“ години“. Сега вече е ясно – когато не е пишел доноси, агентът е четял тайно „Големият терор“. След като ни обясни подробно как, поканвайки акад. Лихачов за събеседник във „Всяка неделя“, той е преобърнал хода на световната история и след като поспря да пролива сълзи и сополи по съборения вече Мавзолей и по онова (също съборено) недоразумение с шестоъгълната форма и петорното съдържание пред НДК, сега агент „Димитър“ ни обяснява защо „Свиня“ да е дума на годината 2019. Защо ли? Ами защото преди 82 (словом – осемдесет и две) години, полският посланик в Берлин, Юзеф Липски, на някаква среща с Хитлер, горещо приветствал неговата идея да пресели евреите в Африка. Сега пък поляците не поканили Путин за честването на 80-годишнината от началото на последната световна война. Да не би пък да са си спомнили за подялбата на Полша между Молотов и Рибентроп на 23 август 1939 г.? Или пък да са си спомнили кой така интелигентно помогна на хитлеристите да смажат Варшавското въстание? Или пък, недай Боже, за Катин? Така или иначе, поляците си позволили нечуваната дързост да не поканят самия Владимир Владимирович. Той пък се разсърдил и припомнил позицията на полския дипломат, наричайки го „антисемитско прасе“. Изглежда, че с тези свои думи великанът на руския дух е разтърсил целия свят (за втори път след интервюто на агент „Димитър“ с акад. Лихачов) И е предизвикал следното победоносно ликуване на агент „Димитър“: „Трабва да си пълен идиот или, в краен случай, български политик, за да не знаеш, че Руската Мечка никога не забравя. И никога не прощава“.

И накрая, един знаменателен абзац от същата статия, който показва докъде може да стигне наглостта на комунистическите носители на свобода, равенство и братство. След като мимоходом споменава, че Времето може да се окаже милостиво към Доналд Тръмп, агент „Димитър“ бърза да се върне към любимата си тематика, за да ни демонстрира безпогрешния си усет за историческа и политическа перспектива: „Така се случи впрочем с Рейгън – един нищо и никакъв актьор, но той вече е запомнен като разрушителя на „Империята на Злото“ – макар че тя просто бе продадена от авантюриста Горбачов“. И не си задава въпроса агентът на ДС, ако в началото на кариерата си Рейгън наистина е бил „един нищо и никакъв актьор“, редно ли е, след като е победил в Студената война и е разрушил Империята на Злото, да бъде оценяван от едно нищо и никакво ченге?

Свободата, донесена от „деветосептемврийското въоръжено въстание“, се прояви много ярко при създаването, а по-късно и при масовизацията на ТКЗС – с насилия и терор, надминаващи дори и тези при „колективизацията“ в СССР. За мене символ на тази епоха е един мой юношески спомен. Имаше на ул. „Лавеле“, близо до Съдебната палата, един Музей на революционната бдителност – раници, топографски карти и някое и друго оръжие на шпиони и диверсанти, проникнали в страната ни, за да се опитат да я препънат по пътя ѝ към комунизма, но навреме заловени, благодарение на бдителността на хората от пограничните райони и на светкавичната реакция на авакумзаховците и майордеяновците от ДС. И, между другите, един наистина изумителен експонат – кремъклия пищов, от онези, които криво-ляво са служели на българските хайдути, но още по време на Априлското въстание са били вече толкова отживели времето си, че са били или захвърлени по мазета и тавани, или положени на дъното на някоя ракла в качеството на семейна реликва. Естествено, че са еднозарядни, пълнят се откъм цевта и често намират поне по една уважителна причина да не произведат изстрел в нужния момент. А обяснителното табло към този експонат разказваше, че с този пищов кулакът еди-кой си от еди-кое си село застрелял партийния секретар на селото при поредния му опит да го вкара в ТКЗС. И веднага си помислих, че не са им стигнали мозъчните гънки на олигофрените от ДС да съобразят, че този експонат работи не „за“, а „против“ тяхната кауза. Защото всеки нормален посетител на музея неизбежно ще се замисли: какво ли ще да му е било на душата на този селянин, за да се реши, за да запази земята и добитъка си, да извади това допотопно оръжие срещу местния партиен еничарин, чието сако със сигурност се е издувало от присъствието на някой 9-милиметров „Люгер“ (в България по-известен като „Парабелум“).

Със същия размах, с който се развиваше свободата, в комунистическа България се утвърждаваше и равенството, при което някои винаги се оказваха някак си по-равни от останалите. Тъй като сред новодошлите във властта образованите хора бяха невероятно голяма рядкост, взеха се съответните мерки. Във Фейсбук вече са публикувани доста факсимилета от тогавашни разпоредби, които постановяваха, че за еди-кои си постове вече няма да се изисква образованието, което до 1944 г. се е изисквало от буржоазните институции. В добавка към това беше създаден и статутът на т.н. „удостоени“ – според специален нормативен акт, Партията можеше да определя поименно лицата, удостоени да заемат дадени постове, без да имат образованието, нужно според буржоазните изисквания. Един малък пример: в Преслав, както по онова време се наричаше сегашният Велики Преслав, секретар на Прокуратурата (т.е., първи и единствен помощник на Околийския прокурор), беше човек, завършил…сарашко училище. За онези, които срещат прекалено много непознати думи в „Под игото“, веднага пояснявам: сарачи са хората, които изработваха конската и магарешката сбруя (амуниция): юлари (юзди), хамути, седла, самари и т.н. Спирам, докато не се е наложило да обяснявам какво е хамут и какво – самар. При такова равенство, удостоените имаха много по-големи шансове, нежели образованите, защото с по-голям ентусиазъм претворяваха в дела партийните повели.

Същото равенство цареше и във филтъра към учебните заведения, особено висшите. Тук в най-неизгодна позиция бяха, разбира се, потомците на „бившите“ хора; в документите, които се попълваха при кандидатстване, доста съществен въпрос беше „Има ли близки в чужбина?“, както и един още по-важен, обикновено решаващ: „Има ли близки, засегнати от мероприятията на Народната власт?“. Тези „мероприятия“ не бяха изрично формулирани, но беше пределно ясно, че ако си син (дъщеря) на осъден от Народния съд или на бивш собственик на фабрика, маслобойна или мелница (своевременно национализирани), просто няма смисъл да попълваш и да подаваш тези документи. Следващото, малко по-благоприятно ниво, беше това на простосмъртните – незасегнати от „мероприятията на Народната власт“, но и недопринесли за нейното установяване. При кандидатстването си те трябваше да представят т.н. „ОФ-бележки“, че родителите им са благонадеждни, че имат положително отношение към Народната власт и че активно се включват в дейността на кварталната ОФ-организация. Не напразно, само в една своя епиграма, Радой Ралин успя да увековечи „равенството“ в лицето на „поета“ Лалю Маринов – Ламар, на Съюза на българските писатели и на ОФ-бележките:

„Ламаре, братко Ламаре!“ –
извика едно магаре.
„Ний с теб сме братя по муза,
но само ти си в Съюза.
Дали е някаква грешка,
или е с ОФ-бележка?“.

Като се знае кой стоеше зад фасадата на „Отечествения фронт“, не е трудно да се разбере защо някои кандидат-студенти не получаваха такава бележка, или пък текстът ѝ беше толкова уклончив, че очевидно клонеше към отрицателна атестация. Това обяснява защо, при всичките свободни избори, на които се предоставяше избор между една единствена партия, представена с един единствен кандидат или партийна листа, нямаше, за разлика от сега, хора, които да се влачат към урните надвечер или пък по мръкнало, малко преди да затворят секциите. Едни имаха деца, други – внуци, откъде да знаят хората кога ще им потрябва „ОФ-бележка“? Затова ранко-ранко всички бързаха да дадат гласа си за светлото комунистическо бъдеще на децата и внуците си. Към 10-11 часа половината от членовете на секционните комисии плъзваха из кварталите да издирват и да подканят „закъснелите“, а към обяд около секциите вече засвирваше музика и се люшваха весели народни хора, в предчувствие на поредната бляскава победа с 99.99 % от подадените гласове.

И третото кандидат-студентско ниво, вече не „по-“, а най-равните измежду равните, бяха децата на АБПФК (активните борци против фашизма и капитализма). Имаше си специални параграфи и алинеи в Закона за висшето образование, които им осигуряваха влизане в желания ВУЗ дири и с тройки на конкурсните изпити. А, като бивш вузовски преподавател, имам всичките основания да смятам, че са влизали и с по-ниски оценки от „Среден (3)“. Пък и изборът на университетите, в които да следват, за тях беше по-широкичък. Още не беше започнал сегашният комунистически щурм към университетите на САЩ и Западна Европа, затова най-отбраните (децата, зетьовете и снахичките на Политбюро и ЦК) отиваха да се учат в МИМО (Московский Институт Международных Отношений), това бяха бъдещите посланици на Отечеството ни в чужбина. По-нискостоящата номенклатура изпращаше децата си да изучават тънкостите на външнотърговските отношения – това бяха бъдещите ни търговски представители и шефове на външнотърговски дружества в чужбина, които още в навечерието на прехода се погрижиха да съхранят авоарите на страната ни. И т.н. надолу по йерархичната стълбица – чак до шофьорите, гавазите, готвачите и фризьорките от УБО (Управление Безопасност и Охрана, сегашната НСО), чиито рожби,, според чина на родителите си, попадаха или в школата на КГБ, или в тази в Симеоново. Но от тази последната също излизаха юристи – както казваха хората от поколенията преди нас: „Чел, не чел – фел!“ („фел“ е простонародното съкращение на „фелдшер“).

Като стана реч за прословутото УБО, не можем да не отбележим, че освен да охранява безценния за обществото ни животец на хората от висшия ешелон на властта, това управление трябваше да се грижи и за техния скромен гечинмек (прехрана). Споменаваме тази толкова отговорна и патриотична негова функция, защото тя е ярка илюстрация на установеното на 9 септември 1944 г. равенство, а пък именно равенството е съществена част от темата на настоящото есе. Главна квартира на тази функция на УБО беше кухненският комплекс на хотел „Рила“ в София. Там се е приготвяла храна за в къщи (разнасяна гореща с коли на УБО) за 50-60 души членове на ЦК и на Политбюро, както и за около 250 души от по-ниските етажи на номенклатурата, които (по списък!) са имали заслуженото право да се хранят в стол-ресторанта на въпросния хотел.

Една увеличителна лупа, под която може да се разглежда равенството, осъществявано чрез тази кухня, стана пожарът и експлозията на IV реактор на АЕЦ-а в Чернобил на 26 април 1986 г. Според книгата на катедрата по Атомна физика при СУ „Св.Климент Охридски“ от 1990 г. „Истината за чернобилските замърсявания в България“, през май 1986 г. сумарната радиоактивност е била малко по-висока от „чистата“ преди фаталната дата, както следва: от 90 до 1400 пъти за Северна България, от 340 до 1700 пъти за Южна и от 1300 до 31 000 пъти за планинските райони. Е, хич бива ли да не се вземат някакви мерки? За тях може да се прочете в един документ и в една статия – Секретно разпореждане No 2078 от 4 май 1986 на шефа на УБО ген. Илия Кашев и статията на Иван Бутовски „Храната на ЦК на БКП по време на Чернобил“ (в. „168 часа“, 13.06.2019). По същото време, като израз на споменатото по-горе равенство, на 7 май зам.-министърът на здравеопазването Любомир Шиндаров успокоява по телевизията българското население, че няма радиационна опасност и че „замерените“ стойности са в рамките на радиационния фон. Още по-престъпно е поведението на Григор Стоичков, председател на Постоянната правителствена комисия за борба с природните бедствия и крупните производствени аварии (че и Зам.-председател на Министерския съвет!). Колкото и снахичката му, певицата Йорданка Христова, да се хвърля сега с гърдите си върху амбразурата в негова защита (нямало било никакви специални доставки на вода и продукти за избраниците), за близките на хилядите българи, заболели и загинали от злокачествени, (главно щитовидни и хематологични), заболявания в резултат на безсрамното премълчаване и още по-безсрамните лъжи относно Чернобилската катастрофа, Григор Стоичков ще си остане престъпник, белязан навеки с клеймото на позора. Защото неговото разбиране на равенството не е достигало чак дотам да се доставят и за простосмъртното народонаселение радио-защитни таблетки, както и вода, плодове и зеленчуци от страни, над които не се е разнесъл радиационният облак, агнешко месо пък – чак от Австралия и Нова Зеландия.

Една голяма и тъжна загадка остава за мене как и защо по-малограмотните хора, винаги намиращи се откъм пренебрегнатата страна на „равенството“, упорито вярваха, че то е истина и че, ако сега не е пълно и съвършено, днес-утре ще влезем в комунизма и всеки ще дава на обществото според възможностите си, а ще получава от него според потребностите си. Децата и внуците на тези хора сега формират групите на носталгиците в интернет-пространството, които настояват, че преди 1989 г. имало от всичко за всички, че здравеопазването и образованието били безплатни и често публикуват най-скъпите си семейни реликви – менюта и ценоразписи от социалистическите закусвални, за да се види, че тогава е имало шкембе-чорба за 15 ст. и свинско-гювеч за 35. И все пак, повтарям, остава загадка как техните предшественици са се поддавали на примитивната григор-стоичковска пропаганда. Един спомен от детството ми е нагледен пример за това.

Скоро след като станал преславски зет и получил назначение за околийски съдия в Преслав, баща ми си купил и едно място на ул. „Батак“ в местността „Бобена стока“, в покрайнините на градчето. До времето, когато вече ходех там, той беше успял да го превърне в кътче от рая – с богата овощна градина и добре уреден пчелин. Беше ми интересно, че тамошните ни съседи бяха много различни от съседите ни по къщата, в която живеехме – и по манталитет, и по селския си начин на живот. Едно симпатично и дружелюбно семейство бяха чичо Даню и буля Маринка. След години баща ми разказваше за един разговор между тях, на който случайно присъствал. Интересувала се буля ми Маринка като какво нещо е това комунизмът и особено какво е това равенството, за което говорят по събранията. А чичо Даню ѝ го обяснил с нагледен пример: „Виж сега, Маринке! Купуват, например, на Кети д-р Сотирова нова рокля – и на тебе също нова рокля. Има нужда Рени майор Дочева от нови обувки и кожена чанта – купуват ѝ. Но веднага – и на тебе нови обувки и кожена чанта! Трета някоя иска златна гривна – и на тебе златна гривна!“. „Ейййй, че то тъй много хубаво, бе Даньо!“. И изобщо не стигнал разговорът до това – кой и с какви пари ще осигури на буля Маринка въпросните блага. Нали сега е равенство – ще ги получи! А пък гръмките имена на споменатите съгражданки не бива да учудват никого. Такива дами страдаха от несъответствието между скромния си произход и образование и мерака си да формират някакъв, макар и провинциален, хайлайф. Затова пред фамилните имена на съпрузите си те добавяха, ничто же не сумняшяся, техните професии и военни чинове. И визитните им картички с отпечатани на тях имена като „Боянка Д-р Хаджиева“, „Лени Архитект Костова“ и „Камелия Подполковник Бикова“ не изненадваха никого.

Дори и от такъв злополучен лозунг като този за свободата, равенството и братството могат да се направят изводи и обобщения, чиято полезност се измерва с броя на хората, които скъсват завинаги с тази чудовищна измама.

Закъснелите трубадури на равенството не пропускат случай да ни напомнят, че и в най-модерните, в най-напредналите страни има неравенство, има широко разтворена ножица между малцината богати и многото бедни. Преди броени дни завърши поредният Световен икономически форум в Давос, на който отново бяха направени зашеметяващи съпоставки: че 2000 души по света имат благосъстояние, равно на това на 4 милиарда и 400 милиона (близо 4 ½ милиарда) други хора, че 26-те най-богати фамилии на света владеят паричен ресурс колкото 3 ½ милиарда най-бедни и т.н. Тук трябва да цитирам една малка книжица, която ако сложим на едното блюдо на везните, а на другото – 5-6- килограмовия том I на „Капиталът“, ще го вдигне като перце високо в небесата. Нейният автор, Лудвиг фон Мизес (1881-1973) пище: „Хората искат социализъм не защото знаят, че той ще подобри техните условия на живот и отхвърлят капитализма, не защото знаят, че това е система, вредна за техните интереси. Те са социалисти, защото вярват, че социализмът ще подобри положението им и мразят капитализма, защото вярват, че той им вреди. Социалисти са, защото са заслепени от омраза и невежество…“(22). Всеки профсъюзен член в САЩ гледа на своя стандарт на живот като на даденост, като на свое неотменно право, придобито едва ли не по рождение. Той смята, че постоянното нарастване на производителността на труда се дължи на някакъв непрекъснат иманентен „прогрес“, на някакъв природен закон като този за гравитацията и че част от това нарастване по право се полага нему и на семейството му. Истина е, че „сега даден брой работници за единица време произвеждат много повече от онова, което са произвеждали същият брой работници в докапиталистическата работилница. Но тази разлика ни най-малко не се дължи на подобрените умения или на по-голямото старание на отделния работник. Доказано е, че майсторството, нужно на средновековните занаятчии, далеч е надвишавало това на днешните фабрични работници. Така че повишаването на количеството и качеството на продукцията се дължи на внедряването на по-ефикасни инструменти, машини и технологии, което пък се дължи на спестяването, натрупването и инвестирането на повече капитал“ (22). Затова намаляването на бедността по света е неразривно свързано с надживяването на идиотската мантра за „противоречието между труда и капитала“ и на негативната конотация, в която „левите“ движения и партии вграждат понятията „капитал“ и „капитализъм“. Защото „Единствената жизнена икономическа политика е политиката на неограниченото laissez faire, на свободния пазар и на несмущаваното упражняване на частната собственост, при правителство, строго ограничено до защита на личността и на собствеността в рамките на определена територия…Антикапитализмът е непрекъснат кръстоносен поход, такъв поход, който, когато успява, със сигурност води до унищожаване на работни места, на икономическата свобода и прави всички ни по-бедни“ (23).

Като антипод на равенството, прокламирано от левичарите, комунистите и „левите“ западни интелектуалци, (които дори Ленин наричаше „полезни идиоти“), съществува неравенството, което – при всичкото си многообразие – може да се раздели на два основни типа. При капитализма, т.е., при условията на свободна конкуренция, неравенството се развива въз основа на разликите в генетично-заложените способности на всеки индивид, които се развиват в различна степен у отделните индивиди, според полученото образование и натрупания опит. Крайният резултат от всичко това определя степента на успеха на индивида и мястото му в класацията в областта, в която той се изявява. Независимо дали се касае за конкурс между цигулари или за люта надпревара в производството и пласмента на автомобилни гуми, механизмите, по които възниква това неравенство, удивително си приличат. Спокойно можем да наречем това неравенство „доброто“. Негов антипод е „лошото“ неравенство при комунизма, защото то е основано не на естествени закономерности, а на статусни различия – различия в узаконените привилегии на висшата, средната и низшата номенклатура и липсата на равностойни възможности за хората, които не принадлежаха към нея – които не само не бяха „активни“ борци, но си позволяваха и лукса да не бъдат комунисти. Бързам да подчертая, че при всяко споменаване на българския комунизъм, нашите комунисти (начело с комунистическата професорка Искра Баева) вдигат вой до Бога, че в България никога не е имало комунизъм. Те симулират или къса памет, или старческа деменция, уж че са забравили как пет десетилетия се наричаха с гордост комунисти, самовъзпяваха се като такива и унищожаваха морално, а често и физически, тези, които се съмняваха в правотата на великото учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин. После, когато цялото човечество разбра, че Сталин е най-големият престъпник в човешката история, той напусна Мавзолея на Червения площад, а у нас изчезна от лозунгите и от четворните портрети над деловите президиуми на партийните конгреси и така „класиците“ останаха само трима. После дойде нощта, в която комунистическата партия стана социалистическа, но последната продължи да се гордее със 100-годишната си история, все едно, че не си е сменяла името. Разбира се, никакво разграничаване и никакво извинение за престъпленията; напротив, като депутат в 36-то Народно събрание се удостоих за чуя в пленарната зала на Събранието онази сакрална фраза за вината и мезетата от устата на сина на убиеца Георги Боков. А причината точно заклетите комунисти толкова яростно да отричат съществуването на комунизъм в България, според мен е главно техният стремеж цялото лошо неравенство и престъпленията през споменатите 45 години да се приписват на „соц“-а и да се обясняват като неизбежни грешки на растежа („Такова беше времето“, Добри Джуров), а комунизмът да запази неопетнен сияйния си ореол на прекрасна, но за съжаление несбъдната мечта на цялото човечество. А в икономически план дали има някаква разлика между социализма и комунизма най-добре е формулирано от цитирания вече фон Мизес: „Няма икономическа разлика между социализма и комунизма. И двата термина, социализъм и комунизъм, обозначават една и съща икономическа организация на обществото, т.е., обществен контрол върху всички средства за производство, различен от частния контрол върху средствата за производство, т.е., капитализма. Двата термина, социализъм и комунизъм, са синоними. Документът, който всички социалисти-марксисти смятат за неотменима основа на кредото си, е наречен Комунистически манифест. От друга страна, официалното название на комунистическата Руска империя, е Съюз на съветските социалистически републики (СССР)“(22).

Какво представлява лошото, комунистическото, неравенство, описах доста пространно по-горе, и то главно с примери за това неравенство в родната ни страна. Но именно в родната ни страна, в най-отвратителния вестник, който излиза в нея, понякога попадам на наистина чудовищни неща. Може би е необходимо, както в много страни са криминализирани пропагандата на националсоциализъм и отричането на Холокоста, и у нас да се въведе наказателна отговорност за пропаганда на (уж) отишлия си комунизъм. Това въвеждане ще се посрещне „На нож!“ от склерозаврите от нашенския Комунасик парк, но ще предпази от фатални мозъчни деформации техните внуци, които сега формират политическите си убеждения върху техните разкази и върху това, което четат в източници като „Уикенд“. А там коментаторът, под чието перо не толкова отдавна бе излязла статия със заглавие „Декомунизацията е позор за България“, сега, в края на второто десетилетие на 21 в., (в броя от 28.12. 2019 – 3.01. 2020), написа следните изумителни редове: „Ляво винаги и навсякъде означава само едно, а именно „мир на колибите, война на дворците“, както призовава жестокият пророк Ленин малко преди да гръмне залпът на „Аврора“. И по-нататък – изграждане на социална държава, която въпреки всичките си грехове и даже престъпления в хода на колективизацията и индустриализацията, бе най-висшата форма на народовластие и справедливост в историята на човечеството… С две думи – Библията на лявото означава експоприация на криминалните богатства, обществена собственост, държавна опека плюс СССР, Фидел Кастро, Че Гевара, Салвадор Алиенде и …Тодор Живков. В самата природа на социалната борба е заложен идейно-класов смисъл, несъвместим с импотентните „ценности“ за наивници, подменящи вековната нетърпимост между наемния труд и Капитала“.

На няколко пъти се сепвах, докато пишех настоящото есе – джанъм, дали то не е излишно? Като пиша за отколешни времена и като цитирам толкова стари автори, дали не оповестявам истини, отдавна известни на всички? Но, като следя сблъсъците на идеи в социалните мрежи и като чета материали като току-що цитирания, чийто автор или е кръгъл идиот, или смята за такива всички останали (вкл. читателите на „Уикенд“), отговарям си – не, не е излишно! Очевидно, доста още трябва да изтърпи народецът ни, за да оцени какво представляват Свободата, Равенството и Братството и колко пари чинят техните комунистически интерпретации.

А какво стана в крайна степен по света? Същият велик американски президент, Роналд Рейгън, който писа, че бедността е най-справедливото наказание за глупостта и мързела, повече от успешно, буквално виртуозно, използва това си убеждение в Студената война. Той отлично разбираше, че е невъзможно страна (и световна система), където статусът на родителите определя мястото на потомците им в обществото, т.е., където изцяло господства „лошото“ неравенство, да „дели мегдан“ със страна с пазарно стопанство, свободна конкуренция и изобщо с пълно господство на „доброто“ неравенство, което поставя всеки индивид, всяка фирма и всяка корпорация на правилното място в класацията на себеподобните. Запазил съм си един колаж, на който Рейгън казва: „Руснаците имат пушки. Много пушки. Аз ще ги накарам да ядат само пушки!“. Не знам дали именно така е казал, но именно така направи. За да спаси страната си и света от напълно възможната тогава ядрена война, и да даде възможност както на „доброто“, така и на „лошото“ неравенство да кажат своята дума, той вкара СССР в невиждана термоядрена и космическа надпревара. За да издържи още малко на тази надпревара, СССР трябваше да стигне до разруха и глад, по-страшни от сталинския Голодомор в Украйна. Случи се това, което трябваше да се случи – световният комунизъм рухна под тежестта на собствената си несъстоятелност и бе затрупан под отломките на Берлинската стена, а на 25 декември 1991 г. и самият СССР престана да съществува. И, колкото и да се напъват путинско-лавровските хибридчици и петите им колони в източно- европейските страни, връщане назад няма и не може да има. Така проблемът за свободата, равенството и братството получи своето (надявам се – окончателно), решение.

Източници

1.ru.wikisource.org/wiki/Мы_ теперь _уходим _понемногу_(Есенин)

2. Бердяев, Н. „Царството на Духа и царството на Кесаря“. Изд. „Захарий Стоянов“, София, 2002.

3. bg.wikipedia.org/wiki/Хронология _на _Френската _революция _ от_1789 _г.

4. Дейвидсън, Й. Френската революция. Изд. „Милениум“, София, 2017.

5. bg.wikipedia.org/wiki/Якобинска_диктатура.

6. britannica.com/biography/Jean-Baptiste-Carrier.

7. bg.wikipedia.org/wiki/Царство_на_терора.

8. bg.wikipedia.org/wiki/Жан_Антоан _дьо _Кондорсе.

9. m.dnevnik.bg/sviat/2006/06/07/260791- na_8_mai_antoan_loran_dyo_lavoazie_e_gilotiniran

10. Лопухин, Ив. Изображение мечты равенства и буйной свободы с пагубными их плодами. Сочинение статского советника Ивана Лопухина, Новое издание, Типография Пономарева, Москва, 1794. <litres.ru/ivan-lopuhin/izobrazhenie-mechty-ravenstva-i-buynoy-svobody-s-pagubnimi-ih-plodami>.

11. Гугов, Г. Свобода, неравенство и достойнство на човешката личност. В: „Православният консерватизъм“, ИПТК „Збездсурд“ СД, Пловдив, 2004.<cao.bg/свобода-неравенство-и-достойнство-на/>

12. Бърк, Е. Размисли за революцията във Франция. В: „Консерватизмът“, т. 1, Център за социална практика, София, 1999.

13. Ранд, А. За новия интелектуалец. Изд. Мак, София, 2008.

14. Свинтила, Вл. Идеята за равенство сред българите. В: „Етюди по народопсихология на българина“. Изток-Запад, София, 2007.

15. Александров, Х. „Турското робство“ е метафора, историческата истина е друга. <Dw.com/bg/турското-робство-.е-метафора-историческата-истина-е-друга>.

16. Щерионов, Щ. Демографско развитие на българските земи през Възраждането. Изд. Фабер, Велико Търново, 2012.

17. Щерионов, Щ. Историческа демография на България. БАН, Изд. „Марин Дринов“, София, 2019.

18. Инджев, И. Измамата Сан Стефано. Руско-турската поробителна война. Изд. Сиела, София, 2018.

19.Терзиев, К. Чорбаджиите. Книгата е издадена благодарение на спонсорството и любезното съдействие на Община Елена.

20. Балабанов, М. <cao.bg/свобода-неравенство-и-достойнство-на/>

21. Шайков, Н. За „фашизма“ в България до 1944 г. Откъс от „Пътят. Спомени“, Топ Преса, 2016.< voinaimir.info/2016/12/fascism-bulgaria-putiat-shaikov/>.

22. фон Мизес, Л. Антикапиталистическото мислене. Изд. Сиела, София, 2008.

23. Димитров, В. „Лудвиг фон Мизес – гласът на разума и свободата“ (предговор към книгата „Антикапиталистическото мислене“), 2008.

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).